Андреа Кейн
Благословена жена (23)

22

Напрежението в офиса на Стивън бе толкова плътно, че можеше да се разреже с нож.

Конър влезе и затвори вратата, преценявайки ситуацията. Клиф крачеше нервно, прелиствайки някакви книжа, сякаш търсеше информация, за да докладва. Стивън се беше настанил зад бюрото си, самата същност на спокоен и властен лидер. Стойката му беше изправена, изражението — уверено, а пръстите му бяха изпънати пред него, сякаш се канеше да произнесе някаква прокламация. Вид, който той бе усъвършенствал дълго, вид, който баща им очакваше от своя политически вундеркинд.

Колкото до Харисън Стратфорд, той бе заел обичайната си конфронтационна стойка — кацнал на ръба на стола, едновременно с това придвижвайки напред един нетърпелив, агресивен потенциал. Като проклета немска овчарка, клекнала в позиция за атака.

— Е, какво пропуснах? — попита весело Конър, прекосявайки офиса, за да си налее кафе.

— Нищо особено — увери го Стивън. — Преглеждахме последните резултати от проучванията на общественото мнение.

Странно. Конър би заложил и последния си долар, че баща им ще хване направо бика за рогата: ще се заеме с проблема за Нанси и Брайън. Улови за миг погледа на Стивън и видя, че същият въпрос се върти и в ума на Стивън.

— Какво показват цифрите? — Конър отпи от кафето си, чудейки се дали баща им не се подготвя за удар и какво го спира.

Скоро разбра.

— Цифрите са добри — обяви Харисън, завъртайки се, за да прикове Конър с ледения си поглед. — Поне до вчера. Но не мога да гарантирам какво ще стане, след като пресата имаше възможност да спекулира върху факта, че Нанси е заминала на другия край на страната за бог знае колко време. Много мило, че се присъедини към нас, между другото.

А, значи това било… Той искаше Конър да присъства на инквизицията.

Това означаваше, че днешният дневен ред включваше или големи пари, или голям проблем.

Семеен проблем.

При цялостното развитие на нещата не беше трудно да се досети, че става дума за второто.

Конър се стегна за по-голям удар, отколкото очакваше да бъде нанесен.

— Имах проблеми с асансьора — отговори той. — Освен това не съм добър в предсказването на потенциалните инсинуации на пресата. И не бих ви помогнал много.

— Проблеми с асансьора? — Това надигна веждите на Стивън. — Ти ли вдигна онази врява там долу?

— Да. — Изражението на Конър си остана непроницаемо. — Натиснах аварийния бутон. Нищо не е станало. Съжалявам за шума.

Устните на Стивън се изкривиха, очевиден знак, че четеше между редовете и изводите му осигуриха подходящо комично облекчение. Обаче, от уважение към личния живот на Конър, той не продължи по темата.

Баща им не притежаваше подобна сдържаност.

— Какво става с мис Талбот?

— Какво за нея?

— Тя участва ли в проблемите ти с асансьора?

Конър стисна зъби. Не му се вървеше по тази пътека.

Познаваше съзнанието на баща си и знаеше как работи то. Кучият син се опитваше да разбере къде най-добре може да използва Джулия като пешка в своята властова игра. Искаше да разбере възгледите й и взаимоотношенията й със семейството им, какво може да знае тя за отсъствието на Брайън и как може да бъде експлоатиран нейният образ на прекрасната, морална учителка на Брайън, за да могат Стратфорд да се покажат в най-добрата възможна светлина.

Конър вече усещаше как баницата се пече в манипулативното съзнание на баща им.

— Да, татко, тя беше там — отговори накъсано той. — Тръгна на училище. А аз съм тук. Така че да се връщаме към бизнеса.

— Тя е бизнес — контрира го Харисън. — Тя е учителка на внука ми. И не изглеждаше много доволна от това внезапно пътуване, на което го е повела майка му. Изпуска от училище. Това няма да му се отрази добре.

— Няма за какво да се безпокоиш — увери го Конър с леко хаплив тон. — Това, че Джулия е изцяло отдадена на преподаването, няма влияние върху мнението й за Стивън. Тя самата ми каза, че е гласувала за него на кметските избори и че планира да гласува за него като сенатор. Така че тук няма дупки за запушване.

Харисън кимна тежко, но одобрително.

— Ти спиш с тази жена — заключи той. — Добре. Това ще й попречи да пръска негативна реклама. От друга страна, не го демонстрирай. Последното, от което се нуждаем, е пресата да подеме това и да го раздуха, превръщайки го в нещо като кръвосмесителна афера. Нали знаеш „Учителката на сина на кмета си ляга с брат му“, такива ми ти работи.

Конър никога не бе изпитвал по-силно желание да прати баща си по дяволите.

Но преди да го направи, Стивън се намеси да успокои топката.

— Спокойно, тате. Джулия няма нищо против пътуването на Брайън. Просто се отби да остави работата му. Колкото до нея и Конър, това си е тяхна работа. Освен това и двамата не са женени, уважавани и напълно порядъчни. Това може да ти се струва твърде затрогващо, но е прекалено скучно за медиите.

Клиф се окашля от другата страна на стаята. Определено се чувстваше неловко, макар Конър да не бе сигурен дали неудобството му произтича от разговора или от информацията, която откри.

— Не знам дали новината за пътуването на Нанси е изтекла преди излизането на днешния вестник. Възможно е, но аз нямам никаква обратна информация, негативна или напротив. Може би защото няма никаква. Или може би защото вчера почти през целия ден бях на среща с клиент и не проверих. Искате ли да го направя?

— Не. — Харисън стана. — Искам да ни извиниш нас тримата за няколко минути. Освободи се за малко от задълженията си на куче пазач. Искам да поговоря насаме със синовете си.

Стреснато кимване.

— Добре. — Клиф си събра папката и тръгна към вратата.

— Не се отдалечавай много — посъветва го Харисън. — Преди да тръгна трябва да обсъдя някои неща с теб.

Вратата прещрака тихо и се затвори.

— Това беше тактично — отбеляза сухо Конър.

— Не трябваше да е. А сега да зарежем глупостите. — Харисън плесна с длани върху бюрото. Наведе се напред, фиксират смъртоносния си поглед върху Стивън. — Къде наистина отиде Нанси и защо? Напуска ли те?

Политически обиграното лице на Стивън дори не трепна.

— Какво те кара да мислиш, че не е в Калифорния?

— Защото се обадих на сестра й в Ел Ей. Тя изобщо не може да лъже. Ти си я подготвил достатъчно добре за пресата, но не и за мен. Оплете се като кокошка. Нанси е там колкото съм и аз. Така че къде е?

Ето това беше бомбата, която баща им чакаше да пусне, замисли се Конър. Добре, сега топката бе в полето на Стивън.

Той погледна към брат си, очаквайки да види как ще изиграе етюда си. Това щеше да реши каква да е точната подкрепа, от която се нуждае.

Без да премигне Стивън направи небрежен жест с ръка.

— Добре де. Нанси и аз имаме някои проблеми. Трябва й време да помисли. Не съм сигурен къде е. Каза, че ще се обади. Не мисля, че искаш това да бъде публикувано във вестниците. Греша ли?

Харисън игнорира сарказма.

— И обади ли се?

— Още не.

— Страхотно. Кого нае да я проследи?

— Никого. Не съм имал и намерение. — Сега Стивън беше ядосан. Стана на крака и погледна свирепо към баща си. — Тя ми е жена, а не избягал престъпник. Няма да я гоня и да я влача у дома. Когато е готова, ще се върне сама.

— Ами синът ти? — контраатакува Харисън. — Той къде се вписва във всичко това?

— Той е с майка си.

— Колко трогателно. В случай, че си забравил, Нанси не е кандидат за сенатор. Ти си кандидатът. Ти се нуждаеш от Брайън тук до теб. И от Нанси, между другото. Тя може да изчезне за няколко дни, ако се налага, но не повече. Не и след като до изборите остават около шест месеца.

Едно мускулче трепна в брадичката на Стивън.

— Винаги се стига до това, нали?

— Дяволски прав си, че е така. За какво мислиш, че сме работили през всичките тези години? За твоето политическо бъдеще. Така че ми кажи, как очакваш да спечелиш с твоята платформа на обичащ семейството си мъж, когато семейството ти е избягало от теб?

— Тате, преувеличаваш — намеси се Конър. — Нанси не е избягала. Тя е под необикновено напрежение. Част от него е свързано с нейни лични проблеми. — Малко преувеличено, но необходимо. — Неща, през които тя преминава в момента. И, да, част от него е свързано с политическото напрежение, кампанията и така нататък. Отпусни й малко свобода. Тя ще се върне.

Харисън се завъртя, прицелвайки ледения си поглед към Конър.

— А, гласът на разума. Странно, преди момент можех да се закълна, че искаш да ми откъснеш главата заради това, че се бъркам в личния ти живот. Но сега спокойно се опитваш да ме усмириш. И всичко, защото искам от Стивън отчет за действията му. — Той въздъхна отвратено. — Ти и Хендерсън стоите от двете страни на брат ти като две проклети подпори. Сякаш ако мръднете в страни, той ще се строполи. Е, няма. — Харисън присви устни и се обърна към Стивън. — Какво политическо напрежение?

— Аз управлявам град, татко. Излизат разни неща.

— А в щатския сенат ще излизат още повече неща. Ще трябва да се оправяш с това. Също и Нанси. — Харисън събра вежди, сякаш се опитваше да определи какви проблеми биха могли да спъват брака на Стивън. — Рейтингът ти за популярност никога не е бил по-висок. Лийф Брук процъфтява. Това е идеално за имиджа ти. Справяш се с всичко, от откриването на онзи огромен търговски център до предстоящото гласуване за общинските паркинги.

В очите на Стивън проблесна ирония.

— Значи пак говорим за силата на пресата.

— Дяволски правилно. Именно те ще те изпратят в сената. А те обичат полемиките. Проблеми като един разделен градски съвет — те го лапват. Те също така обичат героите. И точно такъв ще бъдеш ти, след като вземеш правилното в полза на своите избиратели решение. Статиите ще бъдат блестящи.

— Радвам се да услужа. — Стивън отговори с подигравателен поздрав. — Макар да имах лудата идея, че гласоподавателите избират своите сенатори. Предполагам, че съм сгрешил.

Харисън присви очи.

— Пресата ли създава проблеми в брака ти?

— Мога да се справя с пресата.

— Добре. А сега се справи с жена си.

Конър изсумтя. Цялата тази инквизиция ставаше екстремна, дори за баща му.

— В рядка форма си днес, тате. Какво те вбеси толкова — фактът, че отсъствието на Нанси може да навреди на изборите, или фактът, че се е случило нещо извън твоя контрол?

— И двете. — Харисън изобщо не изглеждаше разколебан от хапливата забележка на сина си. — Това представително откриване на търговския център, та то е тази събота.

— Знам — отговори късо Стивън. — Знам също, че обикновено Нанси и Брайън са с мен при подобни събития. Ето защо излязох с извинението за нещастен случай в семейството. Обществеността може да съчувства на една жена, която иска да бъде заедно с контузената си сестра. Това със сигурност е с предимство пред символичното присъствие до съпруга си.

— Може би, а може би не. — Харисън махна с ръка на сантименталността. — Обществеността може да чувства състрадание към положението на Нанси, но те все пак ще искат да видят типичното американско семейство, което вие тримата представлявате. Соло изявата ти няма да ги ощастливи.

— Съгласен съм — намеси се Конър, обяснявайки на баща си решението, което той и Стивън взеха снощи. — Ето защо аз ще бъда тук. Не съм красив като Нанси, но съм брат на Стивън. Семейната подкрепа ще бъде гвоздеят на програмата.

— Не — коригира го бързо Харисън. — Семейното сплотяване. Защото аз също ще бъда там. Медиите ще аплодират единството на Стратфорд, демонстрацията на сила. — Доволно кимване. — Твоята идея беше добра. Моята е по-добра.

Ако очакваше спор, нямаше да го получи.

— Да, така е. — Конър набираше скорост. — Нещо повече, защо да спираме само с това? Щом ще бъдем цялото семейство, мама също трябва да дойде. — Като си представи стилната си, дипломатична майка — изпечен ветеран, когато й се налагаше да играе корпоративна съпруга — Конър знаеше, че това е правилният ход. — Тя ще придаде по-естествен вид на цялото събитие, нещо като баланс от свръхизобилието на мъжки хормони. И просто ей така. — Конър щракна с пръсти. — Ще имаме една различна версия на типичното американско семейство. Не съпруга и дете, а брат и родители.

— Не е зле — промърмори Стивън и си потри брадичката. — Това би било една силна изява на семейното единство и със сигурност всички ще забравят, че Нанси и Брайън ги няма там. Мама свободна ли е?

— За това? Ще се освободи. — Харисън отхвърляше всичко, което според него не представляваше проблем. Линет Стратфорд също колкото него изпитваше пламенно желание синът им да стигне до Белия дом. — Шофьорът ми ще я докара в Манхатън в петък вечерта за елитен коктейл, на който сме поканени. Тя планираше да прекара съботата на новата изложба в Мет. Ще промени плановете си. Ще уредя шофьорът ми да ни докара в Лийф Брук рано сутринта в събота.

— Ще останеш ли в града до тогава? — попита Стивън. Родителите им имаха огромен луксозен апартамент на „Сентръл парк уест“, освен имението си в Кънектикът.

— Да. Днес следобед и целия ден утре имам поредица от срещи там. Няма смисъл да се прибирам у дома, само за да се наспя. Така нещата се нареждат добре. Голямото откриване на търговския център е в 10 часа в събота. Ще отидем там заедно, страшно шоу. — Строг поглед към Стивън. — Междувременно очаквам да си се чул с жена си и те двамата със сина ти да са на път към дома. И каквито и по дяволите проблеми да имаш, оправи ги. Веднага.

Стивън сякаш искаше да си върне с няколко подбрани думи. Но при тези обстоятелства бе по-добре да се въздържи. Колкото по-скоро свършеше конфронтацията, толкова по-добре. Тъй като следобед Харисън имаше среща в Манхатън, той трябваше да се разкара скоро. След което Стивън и Конър можеха да се върнат към основната си работа — да изровят някоя мръсотия срещу Уокър.

Сякаш доловил мислите му, Харисън си погледна часовника.

— Да извикаме Хендерсън. Трябва да поработим върху стратегията на кампанията, а аз искам да погледна последните дарения. По обед трябва да съм на път. — Той се облегна в стола си, а жестовете му подсказваха, че тази част от срещата е приключила.

— Ще кажа на Селесте да извика Клиф. — Стивън посегна към телефона.

Баща му се наведе напред и сграбчи здраво китката на Стивън.

— Няма да повтарям, определено не и пред Хендерсън, но заради мястото си в сената прибери жена си и сина си обратно под своя покрив.

 

 

11:45

Стивън погледна през прозореца и въздъхна облекчено докато наблюдаваше как колата на баща му излиза от паркинга на главния път.

— Слава богу, че това свърши.

— Не беше адски приятно, нали? — отвърна сухо Конър. Той се надигна от стола, изправи се и се протегна. — Не е чудно, че клиентите ми не ме вълнуват. Една сутрин с татко и всеки среден мениджър ще заприлича на новородено котенце.

— На което са извадили ноктите — коригира го Стивън и се почеса по врата. Изгледа Клиф. — Съжалявам за внезапното ти прогонване преди малко. Баща ми не се слави със своята тактичност.

Плъзгайки и последната от папките си за кампанията настрани, Клиф сви хладно рамене.

— Да ти кажа истината, почти не забелязах. И не се обидих. Такъв си е баща ви. Или го приемаш, или не. Това не беше лична плесница. Той си имаше нещо на ум и то бе свързано със семейството. Искаше да говори с вас насаме. Това си е негово право.

Стивън се усмихна.

— Може би ти си истинският политик тук.

— Е, аз ви познавам от почти двайсет години. Така че сигурно съм прихванал нещо. — Клиф се усмихна уморено. — Ако сте съгласни, момчета, аз ще си тръгвам. Свършиха ми силите и съм като пребит. Нямах представа колко възнамерява да остане баща ви и си изчистих целия следобеден календар. Което ми дава малко от толкова нужното ми лично време. Така че мисля да се възползвам от ситуацията, да се прибера и да си почина.

— Няма проблеми. — Стивън наблюдаваше Клиф с тих интерес. — Нещо специално, което да те кара да се преуморяваш? Ти обикновено цъфтиш, когато имаш много работа. Някоя нова жена може би?

— Не. — Ако въпросът на Стивън смути Клиф, той успя да го прикрие добре. Нали и неговото покерджийско лице не бе по-лошо от това на Стивън.

Той си затвори куфарчето и го дръпна от бюрото.

— Няма нова жена. Просто много важни неща назряват едновременно.

— Нещо, което да споделиш?

— За нещастие, не. Детайлите са адвокатска тайна. Повечето са обичайни неща — две важни жалби, корпоративно сливане и едно поглъщане, по което работя с баща ви. Просто трябва да жонглирам с много топки едновременно. Ще се справя с малко почивка. — Клиф тръгна към вратата. — Ще си бъда у дома ако ви потрябвам. Ако улучите телефонния секретар, просто ми оставете съобщение. Това означава, че съм изключил звънеца, за да си поспя.

— Така — промърмори Стивън, след като вратата се затвори зад Клиф. — Или означава, че си отпрашил, за да бъдеш с жена ми.

Конър сбърчи вежди.

— Боже, въображението ти няма ли почивен ден? Човекът изглежда ужасно, прибира се да си легне, а ти предполагаш, че се гушка някъде с Нанси. Много вероятно. Особено след като и онзи мой племенник не пропускам нищо и докладвам за всичко е там. Да бе! Страхотен план.

— Добре, добре, преувеличавам — тросна се Стивън и прокара ръце през косата си. — Но направо се побърквам. Защо Нанси не се обажда, поне да каже, че двамата с Брайън са добре.

— Защото има нужда да погледне обективно на нещата и да овладее емоциите. Онзи пакет я е шашнал. Тя е в шок. Ще се оправи. Ще се обади. — Конър се втренчи замислено във вратата. — И не мисли, че се побъркваш. Реагираш прекалено остро, да, но не и напълно неоснователно.

Главата на Стивън се завъртя рязко.

— Какво означава това?

— Означава, че не вярвам, че Клиф и Нанси са, или някога са били, любовници. Но са близки. И инстинктите ми подсказват, че Клиф знае къде е тя. Той е объркан. Клиф не става такъв от много работа. Предполагам, че се чувства заклещен между двама души, които обича. Ако ти каже нещо, той предава Нанси и рискува да я притисне до една точка, в която тя наистина ще грабне Брайън и ще изчезне. От друга страна, ти си най-добрият му приятел. Да пази това в тайна от теб, особено след като знае как се чувстваш, бих казал, че се разкъсва на две.

— А аз бих казал, че си прав. — Смехът на Стивън бе горчив. — Не знам дали да го душа, докато не ми каже къде са Нанси и Брайън и после да го пребия заради това, че обича жена ми, или да му благодаря, че е бил до Нанси и й е помогнал, когато мен ме е нямало, а после да въздъхна облекчено заради това, че се е погрижил тя и синът ми да са в безопасност.

— Не прави нищо. Ако притиснеш Клиф, това само ще натегне ситуацията и ще отчужди още повече Нанси. И без това тя вече се чувства предадена и манипулирана. Не наливай масло в огъня. Така няма да си я прибереш у дома. Тя ще вземе това решение сама, след като ти елиминираш заплахата срещу Брайън. — Конър продължаваше да се взира във вратата, присвил замислено очи. — Ако Нанси е поискала помощ от Клиф, тя трябва да му е казала за бейзболната шапка и за заплахите на Уокър.

— И за моя хазарт, това имаш предвид, нали? — Стивън изглеждаше по-изморен и по-ядосан. — Може би. Няма значение. Ако тя наистина се е доверила на Клиф, това няма да е изненада за него. Той ми е приятел още от колежа. Не е идиот. — Трудно преглъщане. — Аз съм идиотът. Конър, какво, по дяволите, направих с живота си?

Конър приближи и положи тежко ръка върху рамото на брат си.

— Самият факт, че можеш да зададеш този въпрос, означава, че си се променил. Ще си върнеш живота. Най-накрая го искаш достатъчно, за да се бориш за него. И едно нещо знам със сигурност: семейство Стратфорд може и да е било прецаквано по много начини, но ние сме адски добри бойци. Не се отказваме докато не спечелим. Проблемът е, че губим много време да се бием за погрешни неща. Но всичко това ще се промени. Ще изберем правилната кауза.

Стивън погледна брат си.

— Ние? Защо не си мисля, че говорим само за Нанси и за мен?

— Защото не е така.

Интеркомът на Стивън звънна и той натисна бутона.

— Да, Селесте?

— Мистър Хендерсън каза, че срещата ви е свършила. Знам, че казахте да задържа съобщенията. Искате ли ги преди да отида на обяд?

— Нещо спешно?

Чу се прелистване на хартия докато Селесте ровеше из съобщенията.

— Две. Шефът на полицията се обади. Иска да обсъдите колко допълнителна охрана ще искате за откриването на търговския център в събота. Казах му, че ще му се обадите следобед. Обади се и мистър Хари Шоу. Каза, че било важно и че сте очаквал обаждането му.

Стивън се стегна при споменаването на името на частния детектив.

— Така е. Какво е съобщението.

— Каза, че има част от информацията, която сте поискал. Днес следобед е извън обхват на мобилния си телефон. Иска да се срещнете на по едно питие в четири. Ако ви устройва, оставете подробностите на гласовата му поща. Ще вдигне, когато се върне в обхват.

— Благодаря, Селесте. Върви на обяд. — Стивън натисна отново бутона, вдигна глава и погледна към Конър. — Трябва да е намерил нещо за Уокър.

Устните на Конър се стегнаха в мрачна усмивка.

— Надявам се.