Андреа Кейн
Благословена жена (24)

23

15:35

Джулия влезе в апартамента си. Цял ден очакваше това усамотение и сега, когато вече го имаше, нямаше настроение да му се наслади, чувстваше се твърде припряна, за да поседи спокойно.

Погледът й неумишлено се спря върху телефонния секретар. Не примигващата лампичка й показа, че никой не се е обаждал.

По дяволите, какъв пристъп на разочарование.

Тя се отпусна на един стол в кухнята, скръсти ръце на плота и положи глава върху тях.

Цял ден преживяваше отново и отново онези моменти в асансьора. Тялото й още гореше при спомена и се измъчваше от незадоволено желание. По-лошо, сърцето й се раздираше заради всички неща, които знаеше, че не може да преживее с Конър, но въпреки това ги искаше.

По дяволите, по дяволите, по дяволите — защо се влюби именно в Конър Стратфорд? Защо не беше някой обикновен мъж с нормално семейство, мъж с ценности, които тя би могла да разбере, който би бил способен на доверие и който на свой ред би заслужил доверието й?

И защо все още искаше да повярва, че Конър може да бъде този мъж?

Тя вдигна плава, решена да не мисли за Конър поне няколко минути. Разсейване. Ето от какво се нуждаеше.

От някой, с когото би могла да обсъжда нещо, каквото и да е, стига да не включваше името Стратфорд.

Някой, който й предложи да й бъде приятел и нищо повече.

Тя набра номера на Грег.

— Грег Матюс. — Той вдигна телефона с делови и смутен глас.

— Грег? Джулия се обажда. Съжалявам. Очевидно ти звъня в неподходящ момент.

— Хмм? Не, просто съм претрупан, а секретарката ми е болна. — Той издиша, после се разсмя стеснително. — Да започнем отново. Здравей, Джулия, радвам се да те чуя.

Обикновен. Слава богу…

— Радвам се да си поговорим. — Джулия също се поотпусна. — Получих съобщението ти, но вчера беше лудница и имах убийствена мигрена. Наистина бих се радвала да се видим.

— Аз също. Но довечера не става. Вероятно ще работя до полунощ. — Пауза. — Какво ще кажеш за утре вечер? Знам, че имаш семинар, но можем да се срещнем след това. Макар и само за по едно питие.

— Може и за повече. Семинарът ми е отменен. Ще те черпя една вечеря. Но само ако ми обещаеш, че няма да говорим за работа.

— Мен ме устройва. — Грег се умълча за момент. — Ти също ми се струваш доста напрегната. Добре ли си?

— Ще бъда по-добре след чаша вино и един лек разговор.

— Дадено. — Шумоленето на хартии показваше, че е готов да затвори и да се върне към работата си. — Какво ще кажеш за ресторанта на „Мейпъл стрийт“? Става ли?

— Чудесно. — Джулия почувства повече облекчение, отколкото удоволствие. Една приятна вечер навън. Може би не беше лечение, но пък лекарството можеше да се окаже достатъчно, за да прикрие симптомите. — Какво ще кажеш за седем часа?

— Хайде да е седем и трийсет. Бих те взел, но за жалост ще се потя над този бюджет до последната минута. Всъщност, както изглежда в събота също ще бъда тук да го довършвам. Имаш ли нещо против да се видим в ресторанта?

— Не, разбира се. Сигурен ли си, че можеш да отделиш време за вечеря?

— Напълно сигурен. Ще се видим тогава.

 

 

16:15

Стивън току-що бе излязъл от офиса, за да се срещне с частния си детектив за по едно питие — и, както се надяваше, да получи някакви уличаващи факти за Уокър.

Конър седеше зад бюрото на брат си с мобилен телефон в ръка и провеждаше някои бизнес разговори с клиенти, които бе пренебрегнал минатата седмица.

Интеркомът звънна.

Конър погледна изненадан към телефона. Очевидно Селесте не знаеше, че Стивън е излязъл. Или това, или търсеше Конър.

Имаше само един начин да разбере.

Той остави мобилния си телефон, наведе се над бюрото на Стивън и натисна бутона.

— Да, Селесте?

Кратка пауза преди Селесте да отговори.

— Съжалявам, мистър Стратфорд, търсех кмета.

— Току-що го изпусна. Трябва да е минал през стаята ти преди пет минути.

— О, аз бях при мистър Матюс. Секретарката му е болна, а той се нуждаеше от няколко папки. Преди пет минути ли казахте? Значи вероятно е още на паркинга. Добре, ще кажа на шефа на полицията да изчака няколко минути, а после ще го потърся в колата.

— Почакай — извика бързо Конър. Стивън бе стегнат като кожа на барабан, когато излезе. Беше напълно концентриран върху предстоящата среща, молейки се Шоу да му даде нещо, с което да закове Уокър. Последното, от което се нуждаеше, бе да си бъбри с Мартин Харт за допълнителната охрана при откриването на търговския център.

— Извинете? — Селесте чакаше пояснение.

— Стивън разговаря с Марти по телефона почти през целия следобед — обясни Конър. Това бе доста преувеличено. Стивън се обади на полицейския шеф само веднъж и му каза, че излиза на късен обяд. Това едва ли можеше да се окачестви като разговор през целия следобед.

Добре. Конър щеше да поеме пълната отговорност за действията си. Разбираше, че прекрачва правомощията си. Но също така разбираше, че това е необходимо. Щеше да държи полицейския шеф на разстояние още няколко часа, докато Стивън можеше да разсъждава трезво. Тази уговорка за охраната можеше да почака.

— Знам, че иска да се свърже с Марти веднага — продължи Конър. — Така полицията може да започне да подготвя допълнителната охрана за събота. Свържи ме. Аз ще му дам новата информация, от която се нуждае. До тогава ще можем да се свържем със Стивън на мобилния. Така че ако Марти има някакви въпроси, ще може да говори директно със Стивън.

— Страхотно. Изчакайте и ще ви прехвърля обаждането.

Конър грабна телефона веднага щом звънна.

— Здрасти, Марти.

— Конър. — Шефът на полицията беше озадачен. Макар че двамата с Конър се познаваха чрез Стивън, те в никакъв случай не бяха приятели на чашка. — Изненадах се, когато Селесте ми каза, че ще разговарям с теб. Наред ли е всичко?

— Абсолютно. Просто Стивън е извън обхват, а аз знам, че вие двамата се опитвате да се свържете във връзка с охраната за откриването на търговския център.

Неловко мълчание.

— Ами, да, но сега не се обаждам за това. Той ме помоли да проверя нещо. Градски дела. И точно сега ги проследявам. — Още една неловка пауза. — Имаш ли някаква представа къде мога да го открия? Знам, че очаква с нетърпение доклада ми.

Конър направи следващия си ход, един от ходовете, които умееше да прави най-добре: последва инстинктите си и рискува.

— За „Уокър Дивелъпмънт“ ли става дума?

Мълчанието на Харт му подсказа, че е бил прав.

— Марти, помагам на брат си да провери тази компания. Правя финансово разследване, за да допълня данните на Грег, и знам, че ти правиш проверка на криминалното им досие. Изрови ли нещо?

— Не в смисъла, който имаш предвид, не. Но прегледах целия списък с коли, които са били откраднати от общинските паркинги в Лийф Брук през последните шест месеца. Странно, но нито една от тези коли не е била открадната от паркинг, поддържан от „Уокър Дивелъпмънт“.

— Интересно съвпадение.

— Дълго време съм бил ченге, Конър. Не вярвам в съвпадения. Вярвам на инстинкти. А моите се дразнят от това.

Конър присви устни замислено.

— Може би охранителите на Уокър са толкова добри, че плашат потенциалните крадци.

Недоверчиво сумтене.

— Той не е наел тайните служби. И, не искам да си правя реклама, но моят отдел е дяволски добър. Бих се хванал ако от паркингите на Уокър бяха откраднати по-малко коли, отколкото от нашите. Но нито една? Не се връзва. Значи, да, може би с тази охрана паркингите на Уокър са най-сигурните в Лийф Брук. Или може би той просто прави нещо, за да убеди хората в това.

Точно както си мислеше Конър.

— Конър, има ли нещо повече от това, което кметът Стратфорд споделя с мен? Той има ли основания да смята, че Уокър върши нещо незаконно?

Конър не се забави и секунда.

— Истината е, че няма никакви доказателства за това, че Уокър върши нещо непочтено. Просто Стивън е предпазлив. Точно като теб. Ще му предам това. И ще му кажа да ти се обади.

— Добре.

Бинго, помисли си Конър и затвори телефона. Попаднаха на нещо. Беше време да го проследят, да намерят доказателства. Или поне достатъчно псевдо доказателства, с които да шантажират Уокър.

Обмисляше начини да направи това, когато мобилният му телефон звънна.

Той натисна „разговор“.

— Конър Стратфорд.

— Здрасти, Конър. — Беше Том Родерман, най-важната му лична връзка. Том беше известен корпоративен адвокат, специалист по сливания и поглъщания на високо ниво. Връзките му бяха във всички сфери, от производствени гиганти до бързо развиващи се технологични компании и общоизвестни корпорации. Това включваше банки, застрахователни компании и множество други корпорации, които може би имаха достъп до по-чувствителна, вътрешна информация за „Уокър Дивелъпмънт“.

— Том. Отлично. Имаш ли нещо за мен?

Приятелят му въздъхна.

— Нищо уличаващо, каквото търсиш. Проведох няколко дискретни телефонни разговора. Да, този Филип Уокър определено оперира на ръба на закона. Прекрачвал е границите в множество от делата си. Проблемът е, че досега не са му лепнали нищо незаконно.

— Защо ли това не ме изненадва? — Конър кръстоса крака. — Той е умен и внимателен. Добре, значи откритата незаконна дейност няма да влезе в играта. Ще трябва да се свържа с някого, с когото той е правил бизнес, някой, който смята, че Уокър го е прецакал. Можеш ли да ми намериш имена?

— Повечето от тях са публично достояние, така че, да, мога да ти направя един списък. — Леко колебание. — Виж, Конър, нямам представа защо ти трябва това, но ако е толкова важно за теб, защо не започнеш с баща си? Знам, че не е първият ти избор, когато ти трябват източници, но в този случай той може да се окаже най-лесният. Особено след като времето, както казваш, е от съществено значение и…?

— Баща ми? — прекъсна го Конър. — Защо да го занимавам с това?

— Двамата с Уокър са правили няколко предприемачески сделки. Не знам подробности — било е преди години и, честно, предполагах, че ти знаеш. Сега като си помисля, не знам защо съм предполагал така. Ти си бил много млад, може би още в гимназията. Да видим, имали са съвместна компания за един търговски център в Денбъри и за един административен комплекс в Стамфорд. И двете са били умни инвестиции. Населението в тези райони е нараснало скокообразно. Също и печалбите.

— По дяволите — промърмори Конър. Умът му препускаше, спомняйки си смътното усещане за нещо познато, което изпита, когато Стивън за пръв път спомена името на Уокър. Значи това го гризеше онази нощ. Тогава не се опита да си го обясни — беше концентриран върху това да оправи Стивън и да го прибере у дома, а всичко бе толкова трескаво. Но сега… да, спомни си.

Следващ въпрос: дали това беше съвпадение? Както Марти, Конър не вярваше в съвпадения. Не и в бизнеса. И определено не, когато включваха баща му.

— Конър? — подкани го Том.

— Прав си, наистина си спомням, че инвестираха заедно. — Конър стисна телефона по-здраво, спомняйки си, че сутринта баща им беше повдигнал въпроса — макар и мимоходом — за спора върху общинския договор и за добрата реклама, в която би могъл да се превърне. Още едно съвпадение? Съмнително.

— Направи ми една услуга, Том. — Конър изведнъж се изпълни с желание да доведе нещата до край. — Започни да ми съставяш онзи списък с имена. Междувременно аз ще се свържа с баща ми. Ще ти се обадя утре рано сутринта, за да видя докъде са стигнали нещата.

— Нямаш проблеми.

— Благодаря. Длъжник съм ти.

 

 

18:30

Сентръл парк уест

Харисън Стратфорд прекоси апартамента си, хвърли си сакото на един стол и си разхлаби вратовръзката, насочвайки се към бара в дневната. Дяволски дълъг ден. Прекалено дълъг. До четиридесет годишната си възраст той процъфтяваше на такива маратони от срещи. Но на шейсет и една му идваше много. Може би остаряваше — макар да се съмняваше. Никой от онези наперени бизнесменчета, родени след шейсетте, не можеше да се мери с ума му. Нито с амбициите, нито с прозорливостта му. Всъщност повечето от тях бяха толкова ангажирани да направят милион за една нощ, че напълно пропускаха голямата картина, препъваха се в собственото си самолюбие и падаха рязко по нос.

Ето защо неговата империя продължаваше да разцъфтява и милионите му да се умножават.

Той плисна в чашата си малко отлежало уиски и отпи голяма глътка като истински ценител. Бъдещото поколение бе, общо взето, доста жалко. Но такива бяха и техните родители. Именно те отгледаха куп слаби, разглезени пикльовци с нула кураж и нула находчивост.

Той, от друга страна, го направи както трябва.

Напълни си отново чашата и се обърна да прекоси отново апартамента и да седне — и се стресна, когато видя Конър, кацнал на ръба на дивана, втренчил поглед в него.

— Здравей, татко. Сметнах, че вече приключваш. Надявам се да нямаш нищо против, че се самопоканих.

Харисън присви очи, оглеждайки сина си. Тонът на Конър беше равен, изражението му — любезно. Но това не го заблуди. Синът му беше вбесен за нещо.

— Следващия път се обаждай, че си тук — отвърна грубо той. — Освен ако целта ти не е да ми докараш инфаркт, за да ме наследиш по-рано. — Той посочи към бара. — Искаш ли питие?

— Не. — Конър поклати глава. — Искам да поговорим.

— Бях останал с впечатлението, че вече го правихме, цяла сутрин. — Харисън остана прав. Това му даваше предимството, което той възнамеряваше да запази, докато не разбере същността на тази импровизирана среща.

— Това не беше разговор. То беше разпит — коригира го Конър. — И ти направи всичко това. — Той се облегна назад, протегна ръце на дивана и посрещна погледа на баща си упорито, давайки му да разбере, че и седенето може да изкове също толкова власт, колкото и стоенето. — Сега е мой ред.

Харисън се усмихна едва доловимо. Беше дяволски горд с Конър. В толкова много отношения се беше метнал на баща си.

Отпивайки малко от питието си, той опря лакът върху облегалката на коженото кресло.

— Давай.

— Искам да обсъдим Филип Уокър.

— Какво за него?

— Вие двамата работили ли сте някога заедно?

— Щом питаш, аз съм сигурен, че вече знаеш отговора. — Макар и уморен, Харисън усети прилива на адреналин. Щеше да се зарадва на този спаринг мач. Нещо повече, той бе дяволски заинтригуван накъде бие всичко това. — Но ако искаш изясняване, ето го. Да, Уокър и аз бяхме партньори в няколко сделки. Някои от тях бяха преди години, няколко други са по-скорошни. Искаш ли подробности?

— Само ако се отнасят до Стивън. — Конър се наведе леко напред. — Тази сутрин ти повдигна въпроса за дебата по договора за общинските паркинги. Това не бе случаен пример, нали?

— Ти ми кажи. Очевидно това си дошъл да направиш.

— Каква роля играеш в офертата на Уокър за договора? Знаеше ли предварително за нея?

Харисън отпи от бърбъна си.

— Това беше моя идея.

Лицето на Конър се скова.

— Това е ново, по-ниско падение, дори и за теб. Какво правеше, събираше добри отзиви за кампанията на Стивън?

— Бинго!

— Имаш ли представа каква отрепка е Уокър? Колко далеч може да стигне, за да получи каквото иска?

Свиване на рамене.

— Знам, че е израснал на улицата. Борил се е мръснишки, за да си пробие път напред. Ако това ти наричаш отрепка, нека да е така. Аз го наричам амбиция.

Конър се изправи бавно на крака.

— Именно неговата амбиция изцежда живота от брака на Стивън.

— Наистина ли? Как така? Като го подлага на натиск? Добавя едно малко предизвикателство към работата му? — Харисън изсумтя отвратено. — Ако е така, време е. Да бъде кмет на Лийф Брук — какво удобно местенце си намери брат ти. Колкото до неговите избиратели, той върви по вода. Е, ще трябва да спечели и в по-големи и по-трудни състезания за популярност. Трябва да се научи как да се справя с напрежението, да се издигне и да измисли градивни решения, ако иска това място в сената — и всички други бъдещи места. И ако иска Белия дом, ще трябва да се научи не само как да се справя с напрежението, но и да просперира от него.

— С други думи, да стане кучи син като теб — заяви Конър толкова спокойно, сякаш водеха нищо не значещ, учтив разговор.

— Мисля, че това е малко оптимистично, ако засяга брат ти. Бих го сложил на второ място.

Свиреп поглед.

— Ами бракът му? Семейството?

Харисън отново сви рамене.

— Нанси знаеше в какво се въвлича. Вечерта, когато Стивън надяна годежния пръстен на пръста й, аз я дръпнах настрани и й казах точно какво бъдеще трябва да очаква. Тя приветства идеята да излезе под светлината на политическите прожектори. Ако внезапно е променила решението си, това е кофти. Тя каза своето да. Ще стои до тях. Дори да е само заради Брайън.

Конър не можеше да повярва на ушите си.

— Цялата тази работа е като игра на шах за теб. Всяка стъпка е калкулиран ход, всеки човек е пешка, която ти използваш.

— Ако очакваш извинение, няма да го получиш. Отгледах синовете си, за да успеят. И те правят точно това. Я се погледни — бих казал, че съм свършил дяволски добра работа.

Конър пренебрегна хвалебствията.

— Говорейки за пешки, какво ще кажеш за Черил Леджър? Тя също ли беше твоя идея?

Харисън свъси вежди.

— Кой? О, онази противна журналистка. Не, тя се намеси сама. Но малките й намеци и инсинуации добавиха пикантност в местния вестник. — Стегната усмивка. — Макар наистина да се радвам, че бе отклонена от дебата за договора. Последните й забележки, че финансирам брат ти за сената, бяха започнали да ми лазят по нервите.

Конър си пое рязко дъх, а Харисън имаше чувството, че той подбира думите си внимателно. Оставаше да се види дали се надява да постигне шоков ефект или да потвърди, че онова, което е казал, или е премълчал, би защитило Стивън.

— Да се върнем на Уокър — предложи най-накрая Конър. — Как би реагирал, ако ги кажа, че той урежда кражбите на коли от общинските паркинги, които не се поддържат от „Уокър Дивелъпмънт“, за да се представи в по-добра светлина?

Харисън наведе глава с интерес.

— Така ли?

— Така мисля. Нямам доказателства — все още.

— Тогава бих казал, че това е хитра идея, щом е прикрил всичките си следи и не могат да го хванат.

Това привлече вниманието на сина му. В очите на Конър присветна светкавица.

— Наистина нямаш никакви скрупули, нали? Нито един, по дяволите.

— Бизнесът си е бизнес. — Харисън обърна питието си. — Правиш каквото трябва, за да успееш. Аз самият не съм мошеник, но ако бях, щях да направя всичко възможно никой да не разбере. Така че ето ти моя отговор: „Ако намериш доказателство, значи Уокър е задник“. Ако не намериш, той или е невинен, или е адски умен. А ако е последното, аз бих го искал в моя отбор — под бдителния ми поглед, разбира се.

Конър се насочи към вратата.

— Махам се от тук преди да избухна. — Той се обърна и стрелна баща си със строг поглед. — Уповавам се на бога да не ти се наложи да платиш скъпо за това. Но нали знаеш тези остри инстинкти, които съм наследил от теб? Е, те направо крещят точно обратното.

 

 

19:05

Лийф Брук

Филип Уокър се завъртя в стола пред бюрото си и надзърна през прозореца на луксозния си офис. Залез в предградията. Изглеждаше много по-красив от тук, отколкото от канавката.

Той се усмихна, мислейки си за факта, че Харисън Стратфорд е в града, чудейки се каква ще бъде реакцията му, когато чуе за събитията, развили се през последните няколко седмици.

Донякъде щеше да бъде впечатлен от изобретателността на Филип, особено след като кучият му син си мислеше, че притежава крайъгълния камък на интелигентността.

От друга страна, част от нещата, които направи, щяха да вбесят ужасно Стратфорд.

А онова, което планираше, то щеше да докара инфаркт на кметското татенце.

 

 

19:15

Сентръл парк уест

Конър все още дишаше тежко, когато изкара мерцедеса си от закрития паркинг и се насочи към Лийф Брук. Не беше сигурен какво да очаква, но ако се бе надявал за мъничко състрадание, значи е бил глупак. Баща му беше безсърдечно копеле. Срещата с него само потвърди това. Добре, така да е. Това бе достатъчно лошо. Но реакцията му спрямо действията на Уокър, спрямо факта, че той може да е стопроцентов престъпник? Боже, той направо аплодира инициативата му.

Само от това на Конър му се повдигаше. Но нещо по-важно го тревожеше. Повдигаше някои наистина грозни въпроси за това колко знае баща му. Дали знаеше докъде е стигнал Уокър, за да си осигури договора? Дали Харисън си беше затворил очите пред това или, още по-лошо, беше се съгласил с него? Даде безспорно да се разбере, че иска да стегне Стивън. Дали това бе част от кампанията по стягането? Дали наистина би стигнал толкова далеч, че да позволи на Уокър да пребие сина му и да заплаши внука му?

Конър вече не беше сигурен.

Но ако баща му наистина знаеше за насилствената тактика на Уокър, той знаеше също и какво я е провокирало. Което означаваше, че знае за дарението на Уокър за кампанията и за факта, че той изнудва Стивън.

Както и какви оръжия използва, за да го изнудва.

Това бе най-смущаващата от всички перспективи. Въпреки огромните усилия, които Конър и Стивън положиха, за да държат баща си в неведение, дали той знаеше за хазартната страст на Стивън? Дали бе пазил това свое знание в тайна от тях от момента, когато бе разбрал?

Ако е така, защо? Защо не го пъхна в лицето на Стивън, защо не му нареди да си оправи бакиите заради собственото си бъдеще? В това нямаше смисъл.

Но някой бе подшушнал на Уокър за хазартния проблем на Стивън. Дали този някой е бил Харисън Стратфорд?

Няма начин! Този ред на мисли стигна до безспорна задънена улица. Давайки на Уокър такава информация, той би рискувал да разгроми всичко, за което бе работил. Това щеше да даде на Уокър силата да разбие на парченца политическата кариера на Стивън и да завлече името Стратфорд в калта. Харисън Стратфорд не би позволил това.

Така че бе съмнително той да знае за ахилесовата пета на Стивън. Ако знаеше, би я скрил и би се борил да я елиминира.

Но колко знае?

Конър изскърца със зъби. Искаше му се да изпита баща си, като хвърли в скута му целия двуседмичен сценарий — без проблема с хазарта. Но това бе прекалено голям риск. Ако издумаше и дума за шантажите на Уокър и ако Харисън не знаеше за страстта на Стивън, Конър щеше да отвори кутията на Пандора.

И ръцете му бяха вързани.

Ругаейки на ум, Конър извади мобилния си телефон и го сложи в зарядното. Той изписука, показвайки, че се зарежда. Изключи го докато беше в апартамента. Беше решен да се конфронтира с баща си без някой да го прекъсва.

Още едно писукане, обявяващо, че телефонът е готов. Дисплеят показа, че има едно съобщение в гласовата поща.

Изкара го. Съобщението, оставено преди половин час, беше от Стивън, който го молеше да му се обади веднага в къщи.

Той набра номера и излезе на магистралата. Стивън вдигна на второто позвъняване, а гласът му беше напрегнат.

— Къде беше? — попита.

— На среща. — Конър избягна въпроса. — Връщам се. Частният детектив даде ли ти нещо?

— Да, но преди да стигна до това, когато влязох тук, имаше съобщение от Нанси. Обадила се е преди няколко часа, когато е била сигурна, че съм на работа. Както и да е, казва, че двамата с Брайън са добре. Ухото му се оправяло. Каза, че ако не се приберат скоро, щяла да му позволи да ми се обади.

— Каза ли къде е?

— Не. — Звучно преглъщане. — Но звучеше наистина странно, на ръба. Сякаш искаше да каже нещо повече, но не го направи. Или не можеше. Кой знае, може би си има компания.

— Тогава щеше да изчака и да се обади по-късно — отвърна грубо Конър.

— Добре. Както и да е, поне знам, че са наред и че Брайън се чувства по-добре. — Стивън се окашля дрезгаво. — Ти чу ли се с твоя контакт?

— Да. — Конър предаде на Стивън какво е казал Том за Уокър, че играел на ръба на закона в своите сделки, както и за факта, че не могат да го заковат с нищо конкретно. Не спомена за участието на баща им във всичко това — още не. Не, и докато не преценеше различните възможности, засягащи Харисън и какъв ефект биха имали те върху Стивън.

Точно сега Стивън изглеждаше твърде напрегнат, за да му струпва на главата и това.

— Получих и интересно обаждане от Марти — продължи Конър. — О, по-скоро, ти го получи. Аз го приех, защото ти тъкмо беше тръгнал за срещата си с Хари Шоу. Мислех, че е свързано с охраната на търговския център. Оказа се, че не е. Надявам се да нямаш нищо против намесата ми.

— Едва ли. За Уокър ли беше?

— Хмм. — Конър предаде това парченце от мозайката на брат си.

— Изглежда подозренията ни са били правилни — промърмори Стивън.

— Те вече не са само наши подозрения — предупреди го Конър. — Бъди готов. Марти ще те върти на шиш. Инстинктите му бият тревога. — Конър ускори и мина в лявото платно. — Какво стана с Шоу?

— Направил е някои лични проучвания. Очевидно Уокър се вижда с нова жена, често, и връзката е започната съвсем неочаквано. Достатъчно е млада, за да му бъде дъщеря.

Конър сви рамене.

— И какво? Той е богат. Това възбужда жените на всички възрасти. Защо е привлякло вниманието на Шоу?

— Шоу е станал подозрителен, когато е разбрал коя е тя.

— Коя е?

— Робин Хейли.

Конър свъси вежди.

— Учителката по информатика в училището на Брайън?

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се. Тя е приятелка на Джулия. И как така Уокър се е забъркал с нея? И защо сега? Мислиш ли, че е започнал да се вижда с нея, за да получи достъп до училището на Брайън — и до Брайън?

— Същият въпрос зададох и аз. Шоу все още не е стигнал до отговорите. Поиска разрешение от мен. Много му се искаше да разпита Робин. Но аз решавам. — Стивън си пое дълбоко дъх. — Казах му да изчака. Мисля, че има и по-добър начин, не толкова очевиден. Знам, че отношенията ви с Джулия са обтегнати, но мислиш ли, че тя би ти казала нещо?

— Ако може и ако това ще помогне на Брайън, да. — Умът на Конър препускаше лудо. — Веднага ще й се обадя. Но предварително ти казвам, че тя ще задава въпроси. И аз ще и дам отговорите. Вярвам й. И ти ще трябва да й повярваш.

Стивън изпусна уморена въздишка.

— Не мисля, че имаме избор на този етап. Прави каквото трябва. Просто разбери дали има някаква връзка.

— Ще го направя. Щом се прибера, ще те осведомя. След около четиридесет минути.

Конър натисна бутона „край“, стегна се и набра номера на Джулия.

Едно позвъняване. Две. На третото тя вдигна.

— Ало?

— Аз съм.

Тя въздъхна изтощено.

— Конър, не искам да…

— Не затваряй. Джулия, моля те. Нуждая се от помощта ти.

Миг мълчание.

— За Брайън ли е? — попита най-накрая тя.

— Индиректно, да.

— Слушам те.

— Твоята приятелка. Робин Хейли, познаваш ли мъжа, с когото тя се среща?

— Моля?

Конър изскърца със зъби.

— Попитах те дали познаваш…

— Чух въпроса ти. Какво общо има това с Брайън?

— Може би много. Ще ти обясня за минута.

Смехът на Джулия беше глух.

— Съмнявам се. Но да отговоря на въпроса ти, не го познавам. Никога не съм го виждала. Знам, че се среща с някакъв специален мъж през последните няколко седмици. Но не ми е казала нищо повече.

— Значи не знаеш дали той да е идвал в училището — може би да се види с нея или да я откара у тях?

— Никога не съм виждала Робин да разговаря с някой мъж, освен с колегите ни в училището.

— По дяволите! — Конър удари с юмрук по волана. — Няма ли начин да й зададеш някои въпроси, да я накараш да говори за него без да събудиш подозренията й.

— Не виждам защо не. Робин обича да говори за социалния си живот. — Джулия направи пауза, очевидно долавяйки неотложността в изстреляните му набързо въпроси. — Конър, какво има?

— Инстинктите бяха точни — отговори той без да се замисли. — Става нещо сериозно, нещо, което може да нарани Брайън. Засега предпочитам да не ти казвам повече — не защото не ти вярвам, а защото не вярвам на мобилните телефони. Достатъчно е и това, че Стивън е с насочен в главата пистолет. А Брайън попадна под кръстосания огън. Докато човекът, за когото те питам, може би е онзи с пръста на спусъка. Това достатъчно ли е, за да ми помогнеш?

— О, мили боже… — Гласът на Джулия трепереше. — Брайън добре ли е?

— Да. — Поне това можеше да й каже. — Нанси се обадила днес. И двамата са добре.

— Но тя го държи настрани — преглътна Джулия. — Добре, няма да те притискам за подробности. Колкото до Робин, ще я видя в следобедната почивка. Тогава тя няма час и винаги излиза да си чеше езика. Ще разбера всичко, което мога за този мъж. — Премерена пауза. — Мислиш ли, че се среща с Робин, за да се добере до Брайън?

— Не знам. Но Стивън е развалина. Честно, аз също. — Конър долови опасенията в собствения си глас и адски му се прииска Джулия да е до него. Имаше нужда да я прегърне, да успокои нея и себе си.

— Ще ти се обадя веднага щом се освободя от класа си. Или най-късно, когато се прибера у дома.

— Добре. — Конър се втренчи в телефона. — Джулия?

— Да?

— Наистина съм ти благодарен, че правиш това.

— Знам. — Продължителна пауза. — Радвам се, че ми се обади.

Последва тихо прещракване и тя затвори.