Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- No Way Out, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитър Добрев, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 39 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Андреа Кейн. Благословена жена
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 2007
Редактор: Любен Любенов
ISBN: 978-954-701-178-2
История
- — Добавяне
4
2 април
С лакти, подпрени на бюрото, Стивън масажираше слепоочията си и искаше телефонът да звънне, искаше инстинктите му да не го подведат. Нуждаеше се от тази победа. Нуждаеше се от нещо добро след отвратителния уикенд, който току-що прекара. Първо, онази отвратителна репортерка в събота, последвана от инквизицията на Конър.
После, в неделя, когато разбра, че изборът му се е провалил главоломно. И всичко достигна кулминацията си снощи, в един съкрушителен, проточил се дълго скандал с Нанси.
Тя се тревожеше за него. Конър се тревожеше за него. Целият проклет свят се тревожеше за него.
Ако просто се разкараха и го оставеха на мира, той щеше да се оправи. Знаеше какво прави. Винаги контролираше нещата. В крайна сметка той беше Стратфорд, нали?
С горчивина отблъсна стола от бюрото си и го завъртя, за да погледне през прозореца. Пет етажа по-долу град Лийф Брук се движеше чевръсто през ранната си утрин. Центърът около сградата на общината направо подскачаше. Делови хора бързаха за работа, родители караха децата си на училище или в детската градина, а купувачите излизаха от супермаркетите и караха покупките си у дома.
Всичко изглеждаше толкова просто.
Може би за някои хора беше.
Мобилният му телефон звънна. Стивън го грабна.
— Да?
— Не е добре. Екипът не направи сделката.
Пръстите на Стивън се сключиха здраво около слушалката.
— Какво имаш предвид? Те бяха готови да подпишат.
— Да, но не го направиха. Той получи нови условия по договора си. Остава.
— Мамка му. — Стивън натисна „край“, пъхна телефона в джоба на сакото си. Десет хиляди долара заминаха в канала. Колко по-зле можеше да стане?
Някой почука на вратата.
Той преглътна и скръсти сигурно ръце върху бюрото си. Контрол. Трябваше да се овладее.
— Кмете Стратфорд? — Селесте, секретарката му, подаде глава през прага. — Съжалявам, че ви обезпокоих, сър, но имате среща в девет и трийсет. Мистър Хендерсън също е тук. Да го изпратя ли пръв?
Погледът на Стивън се стрелна автоматично към календара. Девет и трийсет. Филип Уокър, един от най-богатите предприемачи в Лийф Брук. Той планира сградите на две трети от градските търговски центрове, няколко от административните комплекси, главния рехабилитационен център и две от кината. Инвестира и много пари в супер търговския комплекс, току-що завършен в центъра на града, който трябваше да бъде открит след по-малко от две седмици. Грег спомена нещо за това, че Уокър искал да разговаря с него за някакво значително бизнес предложение, което щяло да бъде от голяма полза за града.
— Сър? — настоя Селесте.
Стивън вдигна глава и погледна секретарката си с непресторено одобрение.
— Да, пусни първо Клиф. И звънни на Грег. Информирай го, че мистър Уокър е тук. Той сигурно ще иска да се присъедини към нас.
— Добре, сър.
— О, Селесте? Кажи на мистър Уокър, че ще го приема след пет минути. Междувременно провери дали не иска кафе.
— Разбира се.
— Благодаря много. — Стивън я окуражи с усмивка. — Ти си незаменима.
Тя също се усмихна.
— Старая се.
Миг по-късно Клиф Хендерсън нахълта вътре с куфарче в ръка. Той беше висок и строен, с пясъчноруса коса и приветливи кафяви очи. Приятният външен вид на Клиф и непринудените му маниери допълваха момчешкия му чар. Той използваше тази типично американска привлекателност като свое предимство, приспивайки правните си противници с фалшиво усещане за сигурност, заблуждавайки ги, че е юридически съветник на средно ниво с консервативен костюм от Брук Брадърс. Истината бе, че у него нямаше нищо на средно ниво. Беше необикновен адвокат с изключителна проницателност, добре настроени инстинкти и ум като бръснач.
Той остави куфарчето си на бюрото и стрелна Стивън с бърз поглед докато го отваряше.
— Добре ли си?
— Да, защо?
— Изглеждаш малко уморен. — Клиф се усмихна едва-едва. — Може би от напрежението да бъдеш баща на печеливш питчър, превърнал се в суперзвезда. Страхотен мач, последван от страхотно празненство, така чух от Нанси.
Стивън се отпусна и чертите на лицето му се смекчиха.
— Да, мачът беше страхотен. Колкото до празненството, може би точно заради него днес не изглеждам съвсем във форма. Сам изядох огромна купа бананов сладолед. Трийсет и шест годишният ми стомах не е издръжлив като едно време.
— На мен го кажи. Отдавна отминаха времената, когато поглъщах по цяла пица с всички подправки отгоре. — Клиф извади една папка, отвори я и се отпусна в един от фотьойлите срещу бюрото на Стивън. — Имам някои предварителни числа. Изглеждат добре, макар че кампанията е в самото си начало. Избирателите те харесват. Харесват принципите ти. Бракстън също го знае. Той провежда силна кампания, което е необичайно толкова месеци преди изборите. И означава, че е разтревожен. Трябва да е. Виж. — И плъзна една страница по бюрото.
Стивън прегледа информацията.
— Не е точно съкрушителна преднина. Да, водя, но само с петнайсет пункта. Не е достатъчно, за да започна да планирам банкета за победата. И да не забравяме, че Бракстън е титуляр. Нашата работа ние трябва да си я свършим. — И се нуждаем от сериозни пачки, които да ни подкрепят, допълни на ум той. Пари, които нямам, защото ми се изплъзват, заедно с късмета ми.
— Сутринта говорих с баща ти — продължи Клиф. — Харесва му как се оформят нещата. Оптимист е за крайния изход.
— Радвам се да го чуя. — Стивън положи усилия да прикрие сарказма в гласа си. Оптимист. Така обикновено говореше баща му, не е зле, но и не е съвсем наред. Обичайното, когато изразяваше мнението си за Стивън. И това щеше да избухне в гняв и отвращение ако всемогъщият Харисън Стратфорд знаеше какво е направил синът му с парите, които той осигури за подкрепа на кампанията му.
Вътрешностите на Стивън се сгърчиха от самата мисъл за това.
Трябваше да възстанови тези пари — при това бързо.
— Искаш ли да се подготвиш за срещата с Уокър? — питаше Клиф.
— Знаеш ли за какво е?
— Нищо конкретно. Отнася се за някакво ново предложение, което още не е на дневен ред.
— Да, Грег спомена нещо такова. Но само това. Значи не можем да се подготвим много. — Стивън се облегна назад в креслото ти. — Не съм твърде притеснен. Всички инвестиции на Уокър са били добри за града. Предполагам, че и тази ще е такава.
Клиф кимна.
— Нямам търпение да чуя какво ще каже. И не само заради това, че върши добри неща за града, но и защото всичко това е и в твоя полза. — Той пъхна папката за сенаторската кампания обратно в куфарчето си и извади тефтер и химикалка. — Той е солиден съюзник, Стийв — влиятелен, с добри връзки, добър източник на нови приходи за Лийф Брук и също толкова добър източник на потенциално финансиране за кампанията.
— Разбрано. Нещо друго преди да започнем тази среща?
Още един търсещ поглед.
— Не. Само ти предлагам да се прибереш рано и да се наспиш. И зарежи банановите сладоледи.
— Ще опитам. — Стивън натисна бутона на интеркома. — Селесте, можеш да поканиш мистър Уокър и мистър Матюс.
— Веднага — отговори секретарката му.
Минута по-късно тя почука небрежно, отвори вратата и покани двамата мъже.
Стивън стана, поздрави Филип Уокър и се здрависа твърдо с по-възрастния мъж.
— Радвам се да те видя, Филип. Грег, благодаря, че дойде при нас. — После се здрависа и с градския управител, жест по-скоро протоколен, отколкото нещо друго. Те двамата с Грег Матюс отдавна бяха преминали отвъд официалностите. Вече пет години работеха заедно в тази общинска сграда. Освен че си взаимодействаха във връзка с градския бюджет и политика, те обядваха заедно, спореха приятелски за любимите си отбори на Метс и Янките и провеждаха по някой и друг личен разговор на паркинга. Грег беше умен и амбициозен и Стивън се чувстваше уверен от факта, че финансовото благосъстояние на Лийф Брук е в неговите ръце.
Той завърши официалностите:
— И двамата познавате Клиф Хендерсън. — И посочи към Клиф.
— Разбира се. — Още ръкостискания.
— Седнете. — Стивън посочи към столовете срещу него. Изчака докато всички се настанят преди да започне с напомняне, което със сигурност трябваше да определи оптимистичния тон на срещата. — Комплексът трябва да се открие на 14 април. Празненството, което планираме, трябва да събере целия град.
Филип Уокър кимна, изглеждайки доволен — или поне толкова доволен, колкото винаги изглеждаше. С дълбоко разположените си тъмни очи и бдителното си изражение той изглеждаше постоянно напрегнат, почти мрачен, сякаш размишляваше какво се обсъжда и го проверяваше за вратички.
— Добре — отговори. — Точно към това се стремим. — Той прокара нетърпеливо ръка през гъстата си прошарена коса. — Всъщност аз дойдох, за да обсъдим една друга идея, която мисля, че ще бъде също толкова доходна. И така, ако нямате нищо против, да се захванем направо с работата.
Не беше изненада. Уокър бе известен с това, че хващаше направо бика за рогата. А в този случай това бе повече от добре дошло за Стивън. С това главоболие, последното, което му се искаше, бяха празните приказки. В действителност се нуждаеше от силно кафе и от план.
— Давай.
— Хрумна ми, че Лийф Брук се е разраснал много откак ти пое поста. Сега си има административни сгради, магазини и задръствания, особено в гъсто населените райони. Навсякъде изникнаха общински петна, които да задоволят нуждите от паркинги на хората.
— Вярно. — Стивън се намръщи, чудейки се накъде се развива всичко това.
Филип се наведе напред, сбърчил замислено чело.
— „Уокър Дивелъпмънт“ има съдружна компания за услуги с имоти. Предлагаме разни неща като градинско оформление, почистване на сняг и охранителни услуги за онези, които притежават или наемат сградите, които ние строим. Бихме искали да се разширим в още една обществена сфера — а именно общинските паркинги. Ще поправим паркингите, ще махнем автоматите и ще поставим будки със служители на всички изходи. Така ще реорганизираме начина на работа на паркингите и ще ги направим по-достъпни и по-рационални. Ще осигурим и денонощна охрана.
Той скръсти ръце.
— Ето как го виждам аз. Според моите оценки сега брутната печалба на Лийф Брук от паркингите не възлиза и на милион годишно, а после градът плаща десетки хиляди за поддръжката им. Ако вместо това арендувате тези паркинги на моята компания, ние ще плащаме на Лийф Брук същия този милион, плюс пет процента от брутния доход, който ще събираме. Градът ще има по-сигурни и по-добри паркинги, ще се отърве от главоболията по поддръжката им, а междувременно ще си докарва и добра печалба.
— Ти също — допълни Стивън, а умът му обработваше светкавично всичко, което Уокър каза току-що.
— Вярно. — Погледът на Филип остана спокоен. — Но нали заради това съм в бизнеса.
Стивън взе химикалката си и я завъртя дълбокомислено между пръстите си.
— Това е интересна идея. Със сигурност си струва да се обмисли.
— Да се обмисли. Това означава ли, че я подкрепяш?
— Неофициално, първоначалната ми реакция бе да се съглася. Разбира се, ще трябва да прегледам сметките с Грег, а после да внеса предложението за гласуване в градския съвет. Както знаеш, тяхното одобрение е необходимо.
— И съм сигурен, че ти като председателстващ, ще получиш това одобрение без проблеми. В крайна сметка аз предлагам нещо, от което и двете страни печелят — сигурен съм, че сметките на мистър Матюс ще го потвърдят. — Филип стана и приглади сакото на скъпия си костюм. — Е, следващата сесия на градския съвет е в четвъртък. Внеси го тогава. Обади ми се като получиш подкрепата им.
— Добре.
— О… — Филип направи пауза, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — Като говорим за взаимноизгодни ситуации, поздравления за кандидатурата ти за сената. Ню Йорк ще бъде щастлив с теб.
— Благодаря. — Стивън също стана, макар инстинктите да му подсказваха, че се задава още нещо.
Инстинктите не го излъгаха.
Филип мушна ръка в джоба на палтото си и извади от там чекова книжка и писалка.
— Ако може, бих искал да направя своя принос в твоята кампания. Сигурен съм, че ще ги използваш добре, въпреки факта, че сигурно вече плуваш в пари от дарения. Но искам да бъда част от твоята печеливша кампания. — Без да изчака отговор той написа чек, откъсна го и го пусна на бюрото. — Ето. С най-добри пожелания.
Броят на нулите порази Стивън точно между очите. Пет. Филип Уокър току-що му беше дал чек за сто хиляди долара.
Той вдигна глава, а чертите му се подредиха внимателно докато приемаше чека и го сгъваше на две.
— Много щедро от твоя страна, Филип. Оценявам подкрепата ти.
— Удоволствието е мое. — Нещо като усмивка се появи по строгите му устни. — Ще те оставя да си вършиш работата. — И отново стисна здраво ръката на Стивън. — Благодаря, че отдели от времето си да се видим. Господа — обърна се той към Клиф и Грег. — Радвам се, че се видяхме.
Обърна се и излезе от офиса.
Грег надигна издължената си фигура от стола и се втренчи след него. Когато вратата се затвори плътно, той се обърна и погледна с любопитство към Стивън.
— Аз си мислех, че това ще е опипване на почвата за развиване на още един административен проект. Не очаквах такова нещо. Съжалявам, че те подведох.
— Няма проблеми. — Стивън се опитваше да задържи вниманието си върху разговора. Едва се сдържаше да не започне да подскача. Сто хиляди долара. Това бе точно искрата, от която се нуждаеше. — Аз също не очаквах това. Но идеята си струва. Общинските ни паркинги западат. А поддръжката им се превърна в голямо главоболие за града. Да не говорим за парите на данъкоплатците, които харчим. Това може да се окаже много добра сделка за Лийф Брук.
— Не мога да споря с това. — Проницателните сиви очи на Грег прецениха реакцията на кмета и я интерпретираха като позитивна. — Направих някои изчисления. Ако излязат както очаквам, ще повдигнем въпроса пред градския съвет. Не вярвам да възразят.
— Аз също.
Клиф не каза нищо, само си надраска няколко бележки преди да остави бележника си, да събере пръсти и да отпусне брадичката си върху тях.
Грег се окашля.
— Връщам се на бюрото си и започвам. Ще прегледам програмата ти със Селесте и ще видя кога си свободен да провериш резултатите.
— Звучи ми добре — съгласи се Стивън. — Да се уговорим за по-късно следобед.
— Добре.
След като Грег излезе в стаята се възцари мълчание.
— Интересен избор на момента от страна на Уокър — обади се Клиф, след като двамата със Стивън останаха насаме. — Колко ти даде?
Стивън му подаде чека без да обели и дума. Клиф подсвирна.
— Доста сериозен принос.
— Няма спор. — Съвестта на Стивън го накара да попита за очевидното. — Е, кажи ми сега, това подкуп ли беше?
Едното ъгълче от устата на Клиф трепна.
— Мисля, че Филип Уокър би нарекъл това стимул. Дали е подкуп или не зависи от интерпретацията. Той не те заплаши да спре финансирането ако откажеш категорично бизнес предложението му. И тъй като технически ти можеш да осребриш този чек още сега, дълго преди съветът да вземе окончателното си решение, не мисля, че представлява подкуп. Това не означава, че той няма да те харесва много повече ако му свършиш тази работа.
Това бе точно отговорът, който Стивън искаше да чуе. Съвестта му си оставаше чиста.
— Това е безспорно — призна, виждайки лъч надежда, чието отсъствие усещаше болезнено само преди половин час. — Но истината е, че идеята му е добра. Добра за Уокър, да, но е добра и за Лийф Брук. Стимул или не.
— Значи ти си имаш своя отговор.
— Май че да. Сега остава да получим само съдействието на Грег и одобрението на градския съвет.
— И още нещо. Да решим как да разпределим последното ти дарение.
О, Стивън знаеше как да го разпредели, много добре. Щеше да направи няколко стратегически залога, да увеличи дарението и да покрие загубите си.
Корекция: загубите на баща си.
Щеше да се отърве. Всичко щеше да бъде наред.
— Добре — промърмори той, а съзнанието му препускаше от една възможност към друга. — Очаквам дарението на Уокър да свърши добра работа.