Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (3)

Глава трета

Футболен мач на тавана между отборите на „Таласъм“ и „Караконджо“. От това пострадва котаракът Минчо

Дългата опашка се хвана за една откована дъска от покрива. Дръпна я силно за единия край, след това я пусна.

— Шат! — плесна пружиниращата дъска.

Караконджо затопурка насам-натам с острите си копитца.

— Пат! — шляпна отново дъската.

— Топур, топур, топур — въртеше се в кръг Караконджо така, че свят да му се завие.

Само Мъркот седеше на предишното си място и се усмихваше под мустак. По-право под двата си мустака.

— Какво мързелуваш? Марш при газената тенекия! — заповяда му Дългата опашка.

Мъркот продължаваше да се усмихва презрително.

— Нокти вън! Почни, едно, две!

— Две… две — затопурка на място бедният Караконджо.

— Няма нищо по-жалко от един таласъм, който не върви в крак с промените на времето — равно и безучастно произнесе Мъркот.

— Ти пак ли философстваш? Почвай бързо да драскаш с нокти по тенекията, че това нашето не е никакъв шум.

— Шум… шум… шум…

— Ум… ум… ум трябва — озъби се Мъркот. — Не видяхте ли, че вчера баба Пена и Панчо обрулиха ореха?

— Много обичам пресни орехи — лакомо избоботи на един дъх Караконджо без никакво заекване. Очите му блеснаха като автомобилни фарове.

— Ще ни ослепиш бе, Караконджо такъв — изрева Дългата опашка, сложил лапи на това място, на което трябваше да се предполага, че е лицето му. — Бързо мини на къси светлини!

— Къ… къде са орехите? — затропа тоя път от нетърпение Караконджо, а не за да плаши Панчо.

— В мукавения сандък — свали Мъркот своята лапа, защото Караконджо тутакси извърна фаровете към сандъчето с орехите.

— Мишки! С право ни наричат мишки. Гризачи на орехи ли сме, или призраци, които вселяват ужас в душите на децата и на бабите? — ядосано пусна дъската Дългата опашка.

— Б-р-р-р — затрептя откъртената летва, тоя път без да шляпне о керемидите, понеже не беше опъната достатъчно. — Мъркоте, ти си виновен. Ти му възбуди апетита с тия пресни орехи.

— Аз гледам на орехите не като на храна, а като на средство за вдигане на шумотевица. Какво съм виновен, че той е духът на едно лакомо прасе — оправда се Мъркот. — Ето, гледайте. Или по-право, слушайте. — И той избута с лапа един орех навън от сандъчето. Ритна го и орехът се завъргаля към другия край на тавана.

— Дръжте го! — завтече се след него Караконджо. Мъркот обаче, вместо да хукне след тоя, извади още един и го ритна в обратна посока. Караконджо изостави първия орех и се затича след втория. Тъкмо го наближи, Дългата опашка захвърли трети. Караконджо заряза първите и се втурна да търси тоя.

— Хм. Не е лошо като идея — примири се Дългата опашка. — Аз винаги съм казвал, че ти, Мъркоте, имаш умна глава. Само трябва аз да те ръководя и ще можем да постигнем много нещо. Хвърляй!

В това време Караконджо тъкмо щеше да налапа третия орех и Мъркот му хвърли нов.

— Обаче няма да бъде честно.

— Кое?

— Ами това: Караконджо да тича, а ние само да му хвърляме примамки.

— Ей това ти е лошото, Мъркоте. Тъкмо измислиш нещо умно и вземеш, та го развалиш с философиите си. Ами като е по-изостанал от нас Караконджо, кой му е крив. Комуто е слаб акълът, да му са здрави краката. Така де, ние с тебе сме друго нещо.

— Да, но той ей сега ще капне.

— И според тебе всички да се разтичаме като караконджовци, така ли. Я зарежи това народничество. Не можеш ме накара да тичам подир един орех за тоя, що духа.

— Мога, мога.

— Ха да видим.

Мъркот грабна две пълни с боб кутии за обувки и ги сложи една срещу друга.

— Това пък какво е?

— Врата на футболно игрище. Ще има мач.

— Хайде, наште! — радостно заскача Дългата опашка. Щом станеше дума за мач, тутакси зарязваше гордата си осанка на ръководещ таласъм и ставаше най-обикновен запалянко.

— Чакай, не виждам с какво да очертая отсрещната врата — огледа се Мъркот. — Аха, ей тия книги ще свършат работа.

— Разгеле, Мъркоте. Откога се каня да те питам какво нещо са това книгите. Мислех, че са отрова за мишки. Ама гледам, мишките ги ядат и нищо им няма.

— Книгите не са за ядене.

— Че за какво са тогава?

— За четене. Хората ги четат и от това стават по-умни.

— Уха-ха-ха — затресе се от смях Дългата опашка. — У бре, уха-ха-ха.

— Какво смешно има?

— Ами мишките защо не стават по-умни, а? Хванах ли те, че лъжеш.

— Те ги ядат, а не ги четат.

— Дай аз да ги прочета. Една, две, три — от тая страна. Една, две, три — от оная. Ето, вратата е готова.

— Това не се казва четене, а броене.

— Ти пак много знаеш. Хайде да почваме, че откога не съм играл футбол. Къде е топката?

— Никаква топка! С орехи. Такава шумотевица ще се вдигне, че Панчо ще изгуби и ума, и дума.

Всеки подбра по един орех и го зарита към вратата на другия.

— Гол!

— Дузпа!

— Тъч!

— Само „Таласъм“! Само „Таласъм“!

— Два на един за „Караконджо“.

Вдигна се такава олелия, че играчите не чуваха собствените си гласове. Изведнъж Мъркот им даде знак да спрат.

— Шт. Тихо. Стори ми се, че Панчо плаче от страх. Може да сме прекалили.

Ослушаха се. Не беше Панчо, а баба Пена.

— Къш, бре. Чумата да ви насмете, дето ми разпиляхте орехите. Писи, писи, писи. И тоя проклет котарак къде се изгуби. Писи, писи, Минчо. Къде си бре?

— Ама тя наистина смята, че сме миш… миш… миш…

— Мишмаш?

— … мишки — заекваше Караконджо, тоя път от умора.

— Знаех си аз, че твоите умни идеи дотам ще ни докарат, Мъркоте, ама защо те послушах.

— Има нещо, което още не мога да разбера — призна си Мъркот. — По-нататък ще стане ясно.

— Имаш да вземаш, ако смяташ, че и по-нататък ще се оставя да ме подвеждаш. Марш по местата си и никакви нови идеи повече! — кресна Дългата опашка.

— Да, но тя сега ще изпрати котарака Минчо. Трябва да го прогоним на всяка цена.

— Заеми се с обезвреждането на котарака и после при тенекията! — сурово изкомандва Дългата опашка.

Мъркот сложи един орех пред лапата си и зачака на отвора за тавана. Когато там се показа муцуната на котарака, той ритна ореха. Минчо бе улучен точно в средата на носа и моментално тупна обратно долу на терасата.

— Върна се пущината — затюхка се баба Пена. — Тъй си е то, глезено коте мишки не лови. Панчо е виновен, Панчо. Цяло лято играе с тебе и те разглези.

Баба Пена тръшна вратата и се прибра отново в стаята си. Мъркот се заслуша, но не чу ни звук.

— Знаете ли, че напразно сме тропали. Панчо го няма — заключи той.

— Няма, няма, няма — зарадва се Караконджо, че ще може на спокойствие да си хапне от пресните орехи.

— Глупости — възрази Дългата опашка. — Как ще знаеш, че го няма, като не си слизал в стаята, нито си поглеждал през прозореца. А и къде ще е Панчо? Щом се смрачи, него го хваща страх и се прибира.

— Ако беше тука, баба Пена щеше да му се скара, че е прехранил котката. А тя нищо не каза.

— Пак много знаеш, ама няма кой да те слуша. По местата си! Ще изпълним коронния си номер, па да видим дали не е тук Панчо. Пригответе се за песен. Къде е тиганът да ви дам тон?