Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (2)

Глава втора

Караница сред таласъмите, която хвърля светлина върху техните лица, доколкото може да падне светлина в един таван, и то върху призраци

— Чух… чух… чухте ли? — заекна таласъмът Караконджо. — Нарекоха ни мишки.

— Чух… чух… чухме — подигра му се таласъмът Мъркот. — Чухме обидата. Пита се, защо я изрекоха. Не бързай да грухтиш, преди да си обмислил добре въпроса. Ако изобщо свински духове като тебе могат да мислят.

— Не съм никакъв свински дух… дух… дух — запъна се Караконджо, макар че думата беше само от една сричка и нямаше къде да се заеква.

— Как да не си? Караконджовците, това са духовете на закланите прасета.

— Това баба Пена го разказва на Панчо, за да му е по-интересно и ти се хва… хва… хвана.

— А това, че когото настигнеш в тъмното, го яхваш като магаре, и то ли не е вярно?

— Вярно е, доколкото е вярно за всеки таласъм… съм… съм. И аз съм… съм дух като всички вас.

— А нямаш ли свинска муцуна, а?

— А ти виждал ли си ми муцуната? — не се предаваше Караконджо.

— Колкото ти моята. Но това няма значение. Всички таласъми са невидими, обаче вас, караконджовците, бабите ви описват съвсем като прасета.

— Това е от бедна фантазия. Аз съм равноправен таласъм и настоявам всеки да си ме представя, както може. Ясно ли ти е или си глух… глух… глух.

— Я не се карайте — смъмри ги Дългата опашка. — Ние тук се препираме кой от нас е по-страшно привидение, а хората започнаха да ни наричат мишки. Довчера баба Пена разказваше на Панчо такива страшни работи, че чак и ние не хващахме вяра. А ето че днес ни нарича мишки. Виждате ли докъде води липсата на единство помежду ни!

— Ух… ух… ух. Мър… мър… Мъркот е виновен — избоботи Караконджо.

— Ами, чуваш ли се? Ти ясно си грухтиш — засмя се под мустак таласъмът Мъркот. По-право под двата си мустака.

— Млък! — шибна ги Дългата опашка. — Мъркоте, ти много си позволяваш. Все мъркаш, като че ли си най-умният таласъм. Ако Караконджо е духът на едно безобидно прасе, какво от това? Той е за предпочитане пред такива духове на отрицанието като тебе.

— Какво отрицание? Аз не отричам, а потвърждавам, че е прасе-призрак.

— Млък! А ти какво си? Мър-кот. Котарак, който все мърка. Да се благодариш, че си призрак, та това ти е страшното.

— А ти кой си бе, Дълга опашко? Най-безличният от всички таласъми. Една опашка и толкоз. Никакво лице.

— Лице… лице… лице — тоя път Караконджо се присъедини към Мъркот.

— Опашка, но дълга. Цели векове е дълга моята опашка — възрази Дългата опашка. — А колкото за тялото и за лицето, Караконджо е прав. Нека всеки си ги представя според своята фантазия.

— Азия… азия… азия — присъедини се Караконджо към Дългата опашка, щом биде похвален от него.

— Ето че сме мнозинство — отсече Дългата опашка. — Слушай моите нареждания. В резултат на нашите разногласия работата ни не върви. Панчо не се плаши от нас, а баба Пена ни нарича мишки.

— Работата ни не се е влошила поради нашите разногласия, а нашите разногласия се появиха вследствие на влошената работа — възрази Мъркот.

— Пак ли? — изгледа го Дългата опашка. Макар че таласъмите са невидими, Мъркот си знаеше, че го е изгледал.

— Добре — примири се Мъркот. — Казвайте какво да правим?

— Пълно използване на всички шумови средства! — заповяда Дългата опашка. — Да изкараме ума не само на Панчо, но и на баба му. По местата си, марш! Почни. Едно, две!