Марко Ганчев
Сбогом на таласъмите (13)

Глава тринадесета

Завършено сбогуване. Но кой знае…

— Видя ли, Панчо — зашепна Мъркот, — че работата е до времето.

— Нощем, както виждаш, намирам време за вас — седна на леглото Панчо. Тутакси вдигна нозе, защото му се стори, че усети дишането на Караконджо под леглото.

— Ти може и да намираш време, но това вече е друго време — философстваше Мъркот.

— Как ще е друго време? Все нощно време. И досега е било така — не разбираше Панчо.

— И другите таласъми не го разбират, Панчо. Особено Дългата опашка нищо не разбира от нови времена. Затова им казах, че ще дойдем тука да ти тропаме както на бабиния Пенин таван. А всъщност ги доведох, за да се сбогуваме.

— Ще ти дам да се разбереш, като се върнем — изсъска на ухото му Дългата опашка. — Да се благодариш, че и аз се трогнах от раздялата, та не искам да тревожим момчето.

— Там… там… там…

— Таман навреме се обаждаш.

— Не заеквам, а казвам, че там трябваше да се сбогуваме, а не да се катерим тука осем етажа.

— Да, но не успяхме, защото не разбрахме кога си е заминал Панчо.

— До… до… до…

— Тон за песен ли даваш? Дава се „ла“, а не „до“.

— Догодина щеше да дойде пак. Да го бяхме почакали.

— Дотогава съвсем щеше да порасне. Затова сега ви доведох да се сбогуваме.

Нещо изгромоля силно. Всички погледнаха към Караконджо, готови да го упрекнат, че сега не е време за поразии. Но се оказа, че е далечна гръмотевица. В стаята за миг стана много светло и Панчо помисли, че пак е изгубил таласъмите. За щастие след светкавицата мракът се сгъсти още повече. Сега можеха да се скрият в стаята и трийсет таласъма.

— Не искам да се сбогувам. Толкова ми е хубаво с вас. Досега само съм ви слушал от тавана. Никога не сте били толкова близко до мене. Колко са меки лапките на Мъркот. Как закачливо люлее пружината на леглото ми Караконджо. А на стола до тирантите ми се развява опашката на Дългата опашка. Не си отивайте.

— Време е, Панчо.

— Не е време. Останете тука. Аз вече не играя с играчки. Вие ще ме забавлявате.

— Е, видиш ли. Къде са играчките?

— Свалих ги в мазето.

— А защо?

— Ами защото не съм малко бебе.

— Ето на. Време е било да се разделиш с играчките си. Сега е време за раздяла и с таласъмите.

— До… до… додето не са пропели първи петли.

— Тук няма петли.

— Ви… видях на един балкон. А и слушах едно стихо… стихотворение за петли по градските балкони.

— Може, но са забранени.

— Как… каква полза, че е забранен, след като изкукурига?

В това време Мъркот бе отворил калъфа на цигулката и звънкаше с лапи по струните:

— Ла, ла, ла.

— Това не е „ла“, а „си“ — поправи го Панчо. Мъркот не посмя да възрази, защото Панчо бе спец по нотите. — Ето, това е „ла“. — Взеха тон и четиримата изпяха песента „Иде време“.

Иде време, когато сме малки

да задрънкаме звънки дрънкалки

на земята сигнал да дадеме,

че дошло е на свят ново племе.

Но след време изглеждат ни жалки,

и то с право, подобни дрънкалки

пред огромните приказни лами,

пред вълшебници с разни „Сезами“,

пред различните там Бармалеи,

пред добрите и лошите феи.

И Снежанка на седем джуджета

и на нашите сънища шета.

Но след време дори и Снежанка

като всяко момиче е жалка —

женомразци сме ний, капитани,

и в морета сновем, океани,

да се бием под рев на пасати,

йо-хо-хо, с еднокраки пирати.

Но след време ний, смели апахи

и команчи, притихваме плахи

пред момичето, вече девойка,

от изящната негова стойка,

очаровани, призовани —

като дълго плавали капитани.

Иде време след туй, иде време

и един за ръка да я вземе.

Иде време да станем големи.

Да тъжиме тогаз иде време,

че е имало едно време,

а сега в наште сънища няма

ни целувка на фея,

нито пламък на ламя.

А то значи, че вече е време

тая песничка друг да поеме…

— Чуваш ли го? Сега пък пее насън — мъчеше се да шепне майката, но доста безуспешно.

— Ш-ш-т. Ела, но не пали лампата.

Двете сенки застанаха над Панчовото легло. Майката посегна да сложи длан на челото му, но бащата я задържа.

— Сигурно има температура. Ти не си сложил добре термометъра.

— Остави го, не е болен. Той сега се сбогува с таласъмите.

Беше тъмно и не се виждаше каква физиономия е направила майката. Бащата я погали по косата и затананика как бързо идва времето отново да тъгуваме за времето на детските приказки. Светкавиците се чуваха все по-близо.

— Гледай ти. Вече е есен, а още гърми като лятно време — учуди се майката.

Дъждът най-напред зашумоля, а после затропа звънливо по водосточната тръба.

— Дано таласъмите да са се прибрали вече някъде на сушина — въздъхна бащата.

— Я стига си се халосвал и ти — скара му се майката. — Лесно ти е на тебе утре в службата: по цял ден хахо-хихи. А на мене цялата къща ми е на главата. Колко пъти ще ме събуждате с тия ваши таласъми?

— Кой знае? Може би вече няма. А може би…