Тери Брукс
Мечът на Шанара (8)

ГЛАВА 8

Флик Омсфорд седеше на дълга каменна пейка на едно от по-горните нива на разточително красивите градини Мийд в общността на джуджетата в Кълхейвън. Имаше чудесен изглед към удивителните градини, които се простираха надолу по скалистите склонове в правилни тераси, с издадени напред краища от грижливо поставени изсечени камъни. Приличаха на спускащ се по слаб наклон висок водопад. Да се създадат градини върху това, на времето голо възвишение, беше наистина изумително постижение. От по-плодородни райони била пренесена специална почва и поставена на мястото, където сега бяха градините. Тя създала благоприятни условия на хиляди красиви цветя и растения да цъфтят целогодишно в мекия климат на по-ниската част на Анар. Багрите бяха неописуеми. Ужасно несправедливо би било да се сравняват безчетните окраски на цветята с цветовете на дъгата. Флик се опита да преброи различните нюанси, но бързо разбра, че това, с което се беше заловил, беше непосилна задача. Скоро се отказа и насочи вниманието ся към огромното открито пространство в подножието на градините, където членовете на общността на джуджетата се движеха от или към обекта на дейността, с която бяха заети. Флик ги намираше за странни хора, отдадени всецяло на упорит труд и на добре поддържан ред. Всичко, което правеха, беше винаги толкова добре планирано предварително и толкова щателно обмислено до най-малката подробност, че дори разсъдливият Флик се беше подразнил от времето, което отделяха на подготовката, преди да се заловят за работа. Но джуджетата бяха дружелюбни и имаха огромно желание да помогнат. Изпълнени бяха с доброжелателство, което не убягна от погледите на двамата братя и те се чувстваха малко не на място в тази странна земя.

Вече два дни бяха прекарали в Кълхейвън и все още не бяха разбрали какво им се е случило, защо бяха там или колко ще продължи престоят им в това място. Балинор не им каза нищо освен че и той самият знае много малко и че нещата ще се изяснят, когато му дойде времето. Изявление, което според Флик, беше не само мелодраматично, но и вбесяващо. От Аланон нямаше и помен, нито дума за това, къде се намира. И което беше най-лошото, нямаше никакви известия за липсващия Мениън, а на братята им беше забранено да напускат сигурността на селото на джуджетата независимо от причините. Флик отново хвърли поглед към долната част на градините, за да види дали личната му охрана все още е там. Бързо го съзря — очите му бяха неотклонно вперени в младежа от Вейл. Ший беше възнегодувал бурно срещу това отношение, но Балинор побърза да им обясни, че до тях неотлъчно трябва да има някой в случай, че бродещите в Северните земи същества се опитат да ги нападнат. Флик веднага се съгласи, след като си спомни много добре срещите отблизо, които вече беше имал с Носителите на черепи. Изостави безцелните си размишления, когато видя, че Ший се изкачва по виещата се като спирала пътека.

— Нещо ново? — попита Флик плахо, когато брат му се доближи и седна до него. — Абсолютно нищо — беше краткият отговор.

Ший отново се почувства леко изтощен, макар че бяха минали два дни от възстановяването му след необикновената одисея, която ги прогони от дома им във Вейл и ги докара в горите на Анар. Отнасяха се към тях добре, макар че малко се престараваха, и наистина изглеждаха загрижени за състоянието им. Никой обаче не продумваше и дума за това, какво ще става занапред. Всички, включително и Балинор, като че ли чакаха нещо, може би пристигането на дълго липсващия Аланон. Балинор не можа да им обясни как са стигнали до Анар. Преди два дни, след проблясването на загадъчната светкавица, той ги открил лежащи на нисък бряг близо до Кълхейвън и ги докарал до селото. Не знаеше нищо за стареца, нито как са изминали това дълго разстояние нагоре по течението. Когато Ший спомена за легендите за Краля на Сребърната река, Балинор вдигна рамене и без да проявява някакъв интерес, се съгласи, че всичко било възможно.

— Някакви новини от Мениън…? — попита Флик колебливо.

— Не, освен че джуджетата продължават да го търсят, а за това може би е нужно малко време — отговори тихо Ший. Наистина не знам какво да правя. Флик си помисли, че Ший току що направи признание, което беше в основата на цялото пътуване. Погледна надолу към предверията на градините на Мийд, където малка група от тежко въоръжени джуджета се трупаха около даващия нареждания Балинор, който се беше появил ненадейно от горите отвъд. Дори от наблюдателния си пост в най-горната част на градините, младежите от Вейл можеха да видят под дългия му ловен плащ ризницата, която им беше толкова позната. Няколко минути говори нещо на джуджетата със сериозно и замислено изражение на лицето. Ший и Флик знаеха много малко за принца на Калахорн, но хората на Кълхейвън като че ли се отнасяха с най-голямо уважение към него. Пък и Мениън се беше изказал добре за Балинор. Родното му място беше кралството в най-северната част на просторната Южна земя. Често я наричаха пограничната земя и поради това, че се намираше на южните граници на Северната земя, тя играеше ролята на буферна зона. Преобладаващото мнозинство от гражданите на Калахорн бяха хора, но за разлика от повечето представители на другите раси, те общуваха без всякакви задръжки с другите раси и не водеха политика на изолация. В тази отдалечена страна беше разположен високо уважаваният Граничен легион — една професионална армия, командвана от Рул Букхана, крал на Калахорн и баща на Балинор. Още от незапомнени времена Южната земя е разчитала на Калахорн и на Легиона да отбиват първия удар на евентуална нашественическа армия и да дават възможност на останалата част на земята да се подготви за сражение. През петстотинте хиляди години след създаването му, Граничният легион никога не е бил разгромяван.

Балинор започна да се изкачва бавно към каменната пейка, където двамата братя седяха и чакаха търпеливо. Усмихна им се и ги поздрави. Разбираше притеснението им от неизвестността за бъдещите дни и тревогата, която изпитваха за липсващия им приятел. Седна до тях и помълча няколко минути преди да проговори:

— Знам, колко е тежко всичко това за вас — започна той твърдо. — Свиках всички войни-джуджета, които са на разположение и ги пратих да търсят приятеля ви. Ако изобщо има някой, който може да го открие по тези места, това са те. А те няма да се откажат от търсенето, докато не го намерят, обещавам ви.

Братята кимнаха с разбиране като виждаха усилията на Балинор да им помогне на всяка цена.

— Времето сега е много опасно за тези хора, макар че Аланон едва ли ви е споменал за това. Изправени са пред заплахата от нашествие на гномите от горната част на Анар. Вече има сблъсъци по цялата граница и струпване на огромна армия някъде над равнините Стрелехайм. Може би сте се досетили, че всичко това има връзка с Господаря на магиите.

— Значи ли това, че и Южната земя е в опасност? — попита нетърпеливо Флик.

— Безспорно — потвърди Балинор. — Това е една от причините, поради която съм тук. — Дойдох, за да координирам отбранителната стратегия с народа на джуджетата в случай на повсеместно нападение.

— Но тогава къде се губи Аланон? — запита бързо Ший. — Ще дойде ли навреме, за да ни помогне? Какво общо има Мечът на Шанара с всичко това?

Балинор погледна недоумяващите им лица и поклати бавно глава.

— Трябва да призная честно, че не мога да ви отговоря на нито един от тези въпроси. Аланон е много тайнствена личност. Но е умен, и винаги е бил съюзник, на когото може да се разчита, когато в миналото сме се нуждаели от помощта му. Определихме си среща в Анар, когато го видях за последен път няколко дни преди разговора ми с вас във Вейлската долина. Закъснява вече с три дни.

Млъкна и се замисли. Погледна надолу към градините и зад тях, към големите дървета на горите на Анар, заслушан в шумовете на гората и в тихите гласове на джуджетата, които се движеха долу на поляната. Внезапно от една група джуджета в подножието на градините се разнесе вик, към който почти веднага се присъединиха виковете и крясъците на други джуджета и се смесиха с огромна врява, идваща от гората зад селото Кълхейвън. Мъжете на каменната пейка се надигнаха несигурно, огледаха се бързо, за да видят дали има някакви признаци за опасност. Силната ръка на Балинор стисна I Дръжката на широкия меч, прикрепен здраво под ловния му плащ. Минута по-късно едно от джуджетата под тях се втурна нагоре по пътеката и докато тичаше, крещеше неистово.

— Намерили са го, намерили са го! — викаше възбудено то, и в желанието си да стигне по-бързо до тях, често се препъваше.

Ший и Флик се спогледаха слисано. Останало без дъх, джуджето се спря пред тях, а Балинор го сграбчи възбудено за рамото. — Мениън Лий ли са намерили? — попита той бързо. Джуджето заклати щастливо глава, а набитото му тяло насмалко да се пръсне от стремителния бяг, тласкано от желанието да им съобщи по-бързо добрата новина. Без да пророни дума Балинор тръгна надолу по пътеката към глъчката. Ший и Флик го последваха. За секунди стигнаха до полянката долу и се затичаха по главната пътека през дърветата, която водеше към разположеното на няколко стотици ярда зад тях село Кълхейвън. Пред себе си чуваха възбудените викове на джуджетата, които приветстваха този, който беше открил загубения планинец. Стигнаха селото и, пробивайки си път през стоящите на пътя им тълпи от джуджета, се насочиха направо към центъра на цялата тази възбуда. Обръчът от охрана се отвори и ги пропусна в малък двор, образуван от сградите вляво и вдясно и от висока каменна стена в дъното. Неподвижното тяло на Мениън Лий лежеше върху дълга дървена маса. Лицето му беше бледо и изглеждаше безжизнено. Екип от лекари се занимаваха с някаква рана. Ший нададе остър вик и се помъчи да се втурне напред, но силната ръка на Балинор го задържа и воинът се провикна към едно от стоящите наблизо джуджета.

— Пан, какво става тук?

Якото джудже, облечено в бронирани доспехи и очевидно от връщащата се група за издирване, се забърза към тях.

— Ще се оправи след лечението. Намерен бил оплетен ь пипалата на една от сирените в низините Батълмаунд под Сребърната река. Откри го не нашата група, а Хендъл, който се връщал от градовете южно от Анар. Балинор кимна и потърси с очи спасителя.

— Тръгна към съвещателната зала, за да докладва — отговори джуджето на незададения гласно въпрос.

След като даде знак на хората от Вейл да го последват, Балинор си проби път през множеството, излезе от двора и минавайки през главната улица, стигна до заседателната зала. В нея се намираха кабинетите на управниците на селото и заседателната зала, в която намериха Хендъл, седнал на една от дългите пейки. Ядеше лакомо, а един писар записваше доклада му. Докато се приближаваха, Хендъл вдигна глава, погледна с любопитство хората от Вейл, кимна на Балинор и продължи да поглъща яденето си. Балинор освободи писаря и тримата седнаха срещу джуджето, което не им обръщаше никакво внимание и изглеждаше изтощено и умряло от глад.

— Ама че идиот, да напада сирена с меч — промърмори то. — Смелчага, няма що. Как е?

— Ще се оправи след лечението — отговори Балинор и се усмихна окуражително на притеснените младежи от Вейл. — Как го откри?

— Чух стенанията му — другият продължи да яде без да спира. — Трябваше да го нося почти цели седем мили преди да попадна на Пан и издирващата група край Сребърната река.

Млъкна и отново погледна двамата от Вейл, които слушаха напрегнато. Джуджето ги изгледа с преценяващ, изпълнен с любопитство поглед и се обърна въпросително към Балинор.

— Приятели на планинеца и на Аланон — отговори човекът от границата, поклащайки многозначително глава. Хендъл им кимна рязко.

— Никога нямаше да разбера кой е, ако не беше споменал името ти — уведоми ги кратко Хендъл, като посочи с глава високия човек от границата. — Може би нещата щяха да бъдат по-лесни, ако от време на време някой благоволяваше да ме уведомява какво става. Преди то да се случи, естествено, а не след това.

Отказа се да се разпростира повече по въпроса, а развеселеният Балинор се усмихна на озадачените братя и повдигна леко рамене, за да покаже, че джуджето си е сприхаво по природа. Ший и Флик не познаваха добре темперамента на субекта и мълчаха, докато другите двама разговаряха, макар че братята умираха от нетърпение да чуят всичко, свързано със спасяването на Мениън.

— Какъв ти е докладът за Стьрн и Уейфорд? — попита накрая Балинор. Имаше предвид големите градове в Южната страна разположени непосредствено на юг и на запад от Анар. Хендъл спря да яде и се изсмя презрително.

— Високопоставените лица на тези две внушителни общности ще обсъдят въпроса и ще изпратят дълъг доклад. Избрани от незаинтересовани хора типични нескопосани служители, които си прехвърлят топката, докато дойде подходящ момент, в който да я подадат на някой друг глупак. Пет минути след като си отворих устата се убедих, че ме смятат за луд. Не са способни да видят опасността, докато ножът не опре до собственото им гърло. Тогава почват да крещят за помощ и да я търсят от онези, които винаги са знаели, че опасност има. — Млъкна и пак започна да яде, очевидно отвратен от цялата тази тема.

— Май че трябваше да очаквам това — каза Балинор разтревожен. Как можем да ги убедим, че наистина има опасност? Вече толкова много години не е имало война и никой не иска да повярва, че тя ще избухне именно сега.

— Проблемът не е в това и ти го знаеш много добре — прекъсна го вбесеният Хендъл. — Те просто не смятат, че трябва да се замесват в цялата тази работа. В крайна сметка границите се защитават от джуджетата, да не говорим за градовете на Калахорн и за Граничния легион. Досега все ние сме го правили. Защо да не продължим да го правим и занапред? Тези жалки тъпанари. — Млъкна, довърши яденето си и усети умора от дългия път до дома. Почти цели три седмици бяха изминали, откакто беше тръгнал към градовете на Южната земя. И всичко май е било на вятъра. Усети се ужасно обезверен.

— Не разбирам какво е станало — каза Ший тихо.

— А, това сте вие двамата — отвърна Хендъл навъсено. — Ще спя около две седмици. После ще се видим.

Стана рязко и излезе от заседателната зала без дори да се сбогува, смазан от умора. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, втренчили очи в излизащата фигура, докато се загуби от погледите им. После Ший погледна въпросително Балинор.

— Една вековна история на самонадеяност, Ший. — Високият воин въздъхна тежко, изправи се и се протегна. — Може би сме на ръба на най-голямата война от хиляда години насам, но никой не иска да приеме този факт. Всички вървят по един и същ утъпкан път — какво пък, нека неколцина се грижат за портите на града, а останалите да забравят и да се върнат по домовете си. Превръща се в навик — да се разчита на малцина да охраняват останалите. А после, един дени малцината се оказват недостатъчно и врагът влиза в града — направо през отворените порти.

— Наистина ли ще има война? — попита Флик, почти ужасен.

— Точно това е въпросът — отговори бавно Балинор. — Единственият човек, който може да ни отговори го няма… и закъснява.

Около възбудата да открият Мениън жив и здрав, двамата от Вейл временно бяха забравили Аланон, човекът, заради когото бяха в Анар. Обичайните въпроси отново налегнаха мислите им, с нова сила и натрапчивост. Но през последните няколко седмици младежите от Вейл бяха привикнали с тях и за пореден път отхвърлиха всички съмнения. Забелязаха, че Балинор излиза през отворената врата и го последваха.

— Не трябва да обръщате внимание на Хендъл — уверяваше ги той, докато вървяха. — Той си е такъв груб с всички, но е истински приятел, за какъвто може само да се мечтае. Вече години наред се бори срещу гномите в горната част на Анар и успява да ги надхитря Защитава народа си и самодоволните граждани на Южната земя, които толкова бързо забравиха колко важна роля играят джуджетата като защитници на тези граници. На гномите им се иска да го пипнат, сигурен съм.

Ший и Флик не казаха нищо. Срамуваха се, че хората на собствената им раса бяха такива егоисти и същевременно си даваха сметка, че и те не бяха запознати с положението в Анар преди Балинор да им каже как стоят нещата. Смущаваше ги мисълта, че враждебните действия между расите могат да бъдат подновени, припомняха си уроците по история на древната раса и ужасната омраза, господствала през всичките онези ожесточени години. Вероятността от третата война беше смразяваща.

— Защо не се върнете в градините — посъветва ги принцът на Калахорн. — Веднага, щом науча нещо ново за състоянието на Мениън, ще ви уведомя.

Братята неохотно се съгласиха. Знаеха, че и без това нямат друг избор. Вечерта, преди да се приберат, се спряха до стаята в която държаха Мениън. Единственото, което научиха от застаналото на пост джудже, беше, че приятелят им спи и не трябва да го безпокоят. Следващия следобед нетърпеливите братя посетиха планинеца веднага щом се събуди. Дори Флик изпита облекчение, когато го видя жив и здрав. Не пропусна обаче да отбележи надуто, че много отдавна е предсказал съвсем точно нещастията, които са ги сполетели, още когато за пръв път са решили да тръгнат през Черните дъбове. Мениън и Ший се изсмяха на вечния му песимизъм, но не възразиха. Ший разказа на Мениън как джуджето Хендъл го беше донесло в Кълхейвън и после му описа загадъчния начин, по който той и Флик бяха открити близо до Сребърната река. И Мениън, също като тях беше озадачен от странното им пътешествие и не можеше да намери логично обяснение. Ший умишлено не спомена за легендата за Краля на Сребърната река. Много добре знаеше как ще реагира планинецът на нещо, свързано с някакво старо поверие. Същия ден, рано вечерта, до ушите им стигна новината, че Аланон се е върнал. Ший и Флик тъкмо се канеха да напуснат стаите си и да посетят Мениън, когато чуха възбудените викове на джуджетата, които тичаха край отворените им прозорци към заседателната зала. Там явно щеше да има някакво заседание. Разтревожените младежи от Вейл не бяха направили и две крачки извън вратата, когато група от четирима пазачи джуджета ги поведоха, като им проправяха път през блъскащата се тълпа, после ги преведоха през отворените врати на заседателната зала и ги въведоха в съседната стая, където им казаха да останат. Джуджетата затвориха вратите, излязоха мълчаливо и пуснаха резето. Веднага след това заеха местата си отвън. Стаята беше ярко осветена. Имаше няколко големи маси и пейки, на които смутените хора от Вейл седнаха без да продумат. Прозорците бяха затворени и дори без да имаше нужда да проверява, Ший беше сигурен, че и те като вратата са залостени. От заседателната зала се чуваше дълбокият глас на един-единствен оратор.

Няколко минути по-късно вратата на стаята се отвори и се появи Мениън, който беше почервенял, но иначе изглеждаше добре — Двама пазачи джуджета бързо го натикаха вътре. Когато останаха сами планинецът обясни, че са го прибрали по същия начин както и тях. От откъслечните разговори, които дочул по пътя, изглежда джуджетата в Кълхейвън и вероятно всички в Анар се готвят за война. Във всеки случай новината, която Аланон донесъл със себе си, хвърлила общността на джуджетата в смут. През отворената врата на заседателната зала май зърнал Балинор да стои на трибуната пред сградата, но пазачите го побутнали да побърза, така че не е много сигурен.

Гласовете в съседната стая закънтяха оглушително и тримата застинаха в очакване. Секундите течаха, а виковете продължаваха да ехтят през голямата зала и политваха през отворените врати навън, където стоящите там джуджета ги подемаха. Когато крясъците станаха оглушителни, вратата на стаята им се отвори рязко и най-неочаквано се появи тъмната властна фигура на Аланон.

Той бързо се доближи до хората от Вейл, ръкува се с тях и ги поздрави за успешното им пристигане в Кълхейвън. Облечен беше със същите дрехи, които носеше, когато Флик го срещна за пръв път. Изпитото му лице беше полускрито в дългата качулка и видът му беше мрачен и злокобен. Поздрави любезно Мениън, запъти се към най-близката маса и посочи на останалите да седнат. След него влязоха Балинор и няколко джуджета, които явно бяха вождове на общността. Сред тях беше и сприхавият Хендъл. Цялата тази процесия завършваше с две слаби, почти призрачни фигури в странно, свободно падащо облекло на хора, които живеят в гората. Седнаха мълчаливо до Аланон начело на масата. От мястото си на срещуположния край Ший можеше да ги вижда добре и след кратко наблюдение заключи, че са елфи от далечната Западна земя. Ший се обърна и видя, че и Флик, и Мениън го гледаха озадачено, явно доловили силната му прилика с непознатите, Никога не бяха виждали елфи и въпреки че знаеха, че Ший е наполовина елф и бяха чували как изглеждат те, досега не бяха имали такава възможност за сравнение.

— Приятели мои — дълбокият глас на Аланон прогърмя сред тихото шушукане, докато той се изправяше властно в целия си ръст от седем фута. Залата мигновено замлъкна и всички обърнаха лице към него. — Приятели мои, сега трябва да ви кажа нещо, което все още не съм казвал на никой друг. Преживяхме тежка загуба. — Замълча и погледна обезпокоените лица. — Паранор падна. Дивизия от гноми ловци, под командването на Господаря на магиите, е завладяла Меча на Шанара.

Настъпи гробно мълчание, което продължи около две секунди. После джуджетата станаха на крака и се развикаха гневно. Балинор се надигна бързо от мястото си и се опита да ги успокои. Ший и Флик се спогледаха смаяно и не можеха да повярват на ушите си. Само Мениън като че ли не беше изненадан от съобщението. Той внимателно изучаваше тъмната фигура, седнала на председателското място.

— Паранор е бил превзет отвътре — продължи Аланон, след като възбудата се поуталожи. — Няма съмнение за съдбата на онези, които са охранявали и защитавали крепостта и Меча. Казаха ми, че всички са били убити. Никой не знае как е станало това.

— Ти беше ли там? — попита неочаквано Ший и в следващия миг се усети, че задава глупав въпрос.

— Напуснах внезапно дома ви във Вей л, защото ми съобщиха, че Паранор се нуждае от подкрепление. Пристигнах прекалено късно, за да мога да помогна на онези, които са били вътре, и насмалко не ме заловиха. Ето защо дойдох в Кълхейвън по-късно.

— Но ако Паранор е паднал, а Мечът завзет…? — изтърваният от Флик въпрос прозвуча глухо и зловещо.

Неочаквано Аланон напусна мястото си, заобиколи дългата маса и застана зад Ший. Постави голямата си ръка на слабото му рамо и се обърна към слушащите го внимателно присъстващи.

— Мечът на Шанара е безсилен в ръцете на Господаря на магиите. Той може да бъде вдигнат само от син на рода на Джърл Шанара. Единствено това пречи на злия дух да нападне сега. Той систематично преследваше и унищожаваше всички потомци на рода, един по един, един след друг, дори и онези, които се опитах да открия и предпазя. Сега всички те са мъртви — всички, с изключение на един и това е младият Ший. Въпреки че е само наполовина елф, той е пряк потомък на краля, носил толкова години Меча. Сега той трябва отново да го вдигне.

Ший щеше да се стрелне към вратата, ако не беше силната ръка, която стискаше силно рамото му. Погледна отчаяно към Флик и в очите на брат си видя отразен собствения си ужас. Мениън не се бе помръднал, но явно беше поразен от ужасното съобщение. Никой нямаше право да го иска от Ший това, което Аланон очакваше от него.

— Е, мисля, че поразтърсихме младия ни приятел — изсмя се кратко Аланон. — Не се отчайвай, Ший. Нещата не са чак толкова страшни, колкото може би ти се струват в момента — обърна се рязко, върна се на мястото си и извърна лице към останалите.

— Трябва да вземем Меча на всяка цена. Нямаме никакъв друг избор. Ако не успеем да си го възвърнем цялата земя ще бъде въвлечена в най-голямата война, която расите са виждали след почти пълното унищожение на живота преди две хиляди години. Ключът е Мечът. Ако не го притежаваме, ще трябва да прибегнем до силата ни на простосмъртни, до храбростта ни на воини — една битка с желязо и мускули, единственият резултат от която ще бъдат хиляди убити и от двете страни. Злото е Господарят на магиите, а той не може да бъде унищожен без помощта на Меча — и без храбростта на неколцина, сред които безспорно ще трябва да бъдем и ние, тук присъстващите.

Отново замълча, за да подсили ефекта от думите си. Настъпи пълна тишина, когато започна да се вглежда очаквателно в мрачните лица на смълчалите се, които отвръщаха поглед встрани. Изведнъж Мениън Лий стана от другия край на масата и погледна право в очите огромния оратор:

— Доколкото разбрах, предлагаш да тръгнем да търсим Меча в Паранор.

Аланон кимна бавно, разтегна тънките си устни в полуусмивка и зачака реакцията на другите изумени слушатели. Дълбоко хлътналите му очи светеха гневно под гъстите вежди и наблюдаваха внимателно хората около него. Мениън седна бавно и на красивото му лице се изписа пълно недоверие, когато Аланон продължи:

— Мечът е още в Паранор. Има голяма вероятност да остане там. Нито Брона, нито Носителите на черепи могат да пренесат сами талисмана. Самото му физическо присъствие е анатема за пребиваването им в света на простосмъртните. Ако някой от тях остане близо до него повече от няколко минути, започва да изпитва мъчителна болка Това означава, че всеки опит да бъде пренесен Мечът на север до Кралството на черепите, трябва да бъде осъществен с помощта на гномите, които държат Паранор.

На Ивънтайн и воините му елфи е възложена задачата да отбраняват крепостта на друидите и Меча. Загубихме Паранор, но елфите продължават да държат южната частна Стрелехайм. Тя е разположена на север от гората и при всеки опит да се стигне от северната страна до Господаря на мрака неминуемо трябва да се премине през патрулите на елфите. Явно Ивънтайн не е бил в Паранор, когато градът е превзет и нямам никакво основание да смятам, че той няма да се помъчи да си върне Меча или поне да попречи на опитите да бъде преместен на друго място. Предполагам, че Господарят на магиите знае много добре това и не мисля, че ще рискува да загуби оръжието, като накара гномите да го изнесат. Вместо това той ще се окопае в Паранор, докато армията му се придвижи на юг.

Възможно е Господарят на магиите да не допуска, че ще се помъчим да си възвърнем Меча. Нищо чудно да си мисли, че всички потомци на Шанара са избити до един. Може би предполага, че ще хвърлим усилията си за подсилване на отбраната ни срещу предстоящото нападение. Ако действаме незабавно, възможно е една малка група да се промъкне незабелязано в Централната кула на крепостта и да спаси Меча. Изпълнението на тази задача ще бъде опасно, но си заслужава да рискуваме дори и при минимална възможност за успех.

Балинор стана и даде знак, че иска да говори. Аланон кимна и седна.

— Не разбирам каква сила има Мечът над Господаря на магиите. Признавам си го най-откровено — започна високият воин. — Но знам пред каква опасност ще бъдем изправени, ако Брона нахлуе с армията си в Южната земя и в Анар. А той явно възнамерява да направи това, както се вижда от докладите, с които разполагаме. Родината ми ще бъде първата, която ще бъде изложена на тази заплаха и ако аз по някакъв начин мога да предотвратя това, то съм длъжен да опитам да го направя. Отивам с Аланон.

Джуджетата отново се изправиха на крака и въодушевени се развикаха одобрително. Аланон стана, вдигна дългата си ръка и ги призова към тишина.

— Тези двама млади елфи до мен са братовчеди на Ивънтайн. Те ще ме придружат, защото животът им е изложен на не по-малка опасност от вашия. И Балинор ще дойде. Ще взема със себе си и един от вождовете на джуджетата, но само един. Групата трябва да бъде малка и да се състои от изключително опитни ловци, ако искаме да успеем. Изберете най-добрия сред вас и нека той ни придружи.

Погледна към другия край на масата, където седяха Ший и Флик, изумени и объркани. Мениън Лий беше умислен и не поглеждаше към никого. Аланон хвърли очакващ поглед към Ший. Мрачното му лице изведнъж омекна, когато видя ужасените очи на младежа от Вейл, който беше преминал през толкова много опасности, докато стигне в това сигурно убежище, само за да чуе, че очакват от него да го напусне и да тръгне на още по-опасно пътешествие на север. Но нямаше време за губене и Аланон не можеше да изчака по-удобен момент, за да поднесе по-деликатно новината на човека от Вейл. Изпълнен със съмнения, той поклати глава и зачака.

— Мисля, че е по-добре да тръгна. — Ненадейното изявление беше направено от Мениън, който отново беше станал и гледаше останалите. — Дойдох до тук, за да съм сигурен, че Ший ще пристигне в Кълхейвън жив и здрав и постигнах целта си. Изпълних задължението си към него, но съм длъжен да браня родината и хората си с каквото мога.

— И какво предлагаш? — попита рязко Аланон, изненадан, че планинецът предложи услугите си, без да се допита преди това до приятелите си. Ший и Флик направо занемяха от неочакваното изявление.

— Аз съм най-добрият стрелец с лък в Южната земя — отговори Мениън с равен глас — А може би и най-добрият следотърсач.

Аланон като че ли се поколеба за миг, после погледана Балинор, който присви леко рамене. За секунди Мениън и Аланон се измериха с очи, сякаш всеки се мъчеше да преценя намеренията на другия. Мениън се усмихна хладно на мрачния историк: — Длъжен ли съм да ти отговарям? — попита той рязко. Тъмната фигура в другия край на масата го изгледа почти с любопитство. Настъпи гробна тишина. Дори Балинор отстъпи крачка назад, напълно изумен. Ший веднага разбра, че Мениън си търси белята и че никой друг от присъстващите освен тях тримата не знае нищо за пророка Аланон. Изплашеният младеж от Вейл хвърли бърз поглед на Флик, чието почервеняло лице пребледня при мисълта, че двамата мъже можеха да се счепкат. В горещото си желание да предотврати каквато и да е неприятност, Ший неочаквано се изправи. Очите на всички се обърнаха към него и в този момент мозъкът му блокира. — Искаш да кажеш нещо? — попита Аланон намусено. Ший кимна с глава и мислите му загалопираха отчаяно с ясното съзнание какво се очаква от нега Отново погледна Флик, който направи едва забележим жест, с който искаше да го увери, че ще го последва, независимо от решението му. Ший отново се поизкашля.

— Явно не съм се родил в семейството, в което трябва, и това изглежда е единственото ми качества Но най-добре ще е да доведа нещата да край. Флик и аз, и Мениън… ще отидем в Паранор.

Аланон кимна одобрително и дори се поусмихна, вътрешно доволен от младежа от Вейл. Ший, повече от всички останали, трябваше да бъде силен. Той беше последният син на рода Шанара. А съдбата на толкова много хора ще зависи от тази единствена, малка случайност, че се беше родил.

На другия край на масата Мениън Лий се отпусна безшумно на мястото си и от устните му се откъсна почти недоловима въздишка на облекчение, сякаш негласно се поздравяваше. Той нарочно беше провокирал Аланон и по този начин беше принудил Ший да му се притече на помощ и да се съглася да тръгне за Паранор. Планинецът беше направил отчаяна стъпка, която можеше да свърши с фатален сблъсък с Аланон. Този път беше имал късмет. Дали късметът ще продължи да им се усмихва и занапред, в предстоящото им дълго им пътуване?