Тери Брукс
Мечът на Шанара (26)

ГЛАВА 26

Боклуци, абсолютни боклуци! — изръмжа разстроен Панамон Крийл и отново ритна купчината безполезен метал и дрънкулки, която лежеше в краката му. — Как можах да съм такъв глупак! Трябваше веднага да се досетя!

Ший вървеше мълчаливо към северния край на откритото пространство, втренчил поглед в бледите следи, оставени от бягащия на север лукав Орл Фейн. Толкова наблизо е бил. Държал е безценния меч в ръцете си. Как можа да го загуби само защото не успя да съзре истината. Направо непростимо. Огромният Келцът стоеше мълчаливо до него, наведен ниско над влажната покрита с листа земя. Непроницаемото му лице беше почти до неговото, а необикновено благите очи разглеждаха внимателно земята и търсеха. Ший се обърна спокойно към беснеещия Панамон.

— Не си виновен ти. Въз основа на какво можеше да се досетиш — измърмори унило той. — Грешката е моя. Просто трябваше да се вслушам в бълнуванията му малко по-внимателно и… Както и да е. Много добре знаех какво трябваше да търся, но забравих да си държа очите и ушите отворени, когато му беше времето.

Панамон поклати глава и сви рамене, поглади грижливо подрязаните си мустаци с върха на шипа на липсващата си ръка. Подритна леко разхвърляните предмети, подвикна на Келцът и без повече коментари двамата бързо започнаха да събират багажа, като вързаха с ремъци предметите и оръжията, които бяха извадили за през нощта. Ший ги наблюдаваше и не можеше да си прости, че беше пропуснал възможността да се сдобие с меча. Панамон му подвикна сърдито да вземе да им помогне и той безропотно се подчини. Не можеше да преглътне неизбежните последици от допуснатата грешка. Панамон Крийл явно беше на границата на това, което можеше да понесе. Мотаеше се в опасните покрайнини на Паранор с някакъв си лекомислен и невероятно тъп младеж от Вейл, който търсеше някакви си хора — а те, като едното нищо, можеха да се окажат врагове, и някакъв си меч, само той си знаеше какъв, но когато този меч попадна в ръцете му, той не успя да го познае. Облеченият в аленочервено крадец и спътникът му гигант веднъж вече насмалко не бяха загубили живота си заради този загадъчен меч, а това безспорно беше повече от достатъчно, Сега човекът от Вейл нямаше друг избор, освен да се помъчи да намери приятелите си. Но когато ги откриеше, той трябваше да се изправи пред Аланон и да му разкаже как се беше провалил — всъщност провалил беше всички тях. Потръпна при мисълта за срещата си с мрачния друид, за чувството, което щеше да изпита, когато безпощадните му очи щяха да проникнат в най-внимателно скритите му мисли, за да разбере цялата истина Никак нямаше да е приятно.

Изведнъж си спомни странното предсказание от Шейлската долина в онова мрачно, мъгливо утро преди няколко седмици. Тогава духът на самия Бремен пророкува опасността в зловещите Драконови зъби. Той предрече, че един от тях няма да види Паранор, че един от тях няма да стигне от другата страна на планината, но въпреки това ще бъде първият, който ще държи в ръцете си Меча на Шанара. Всичко вече беше предсказано, но Ший го беше забравил поради напрежението и възбудата на последните няколко дни. Умореният човек от Вейл затвори очи и за малко забрави света около себе си. Зачуди се как е възможно той да бъде част от тази невероятна загадка, която беше в центъра на една война със света на духовете. Почувства се толкова малък безпомощен. Помисли си, че най-лесният избор, който можеше да направи в момента, е да зарови глава в ръце и да се моли по-бързо да умре. Толкова много зависеше от него, ако можеше да се вярва на Аланон, а още от самото начало той се оказа абсолютно негоден. Не беше способен да направи каквото и да било сам и това, че беше стигнал чак до тук, се дължеше само на силата на останалите. Всички те бяха пожертвали толкова много заради него, само и само да стигне до магическия Меч. И когато той го беше държал в ръцете си. — Реших. Тръгваме след него.

Дълбокият глас на Панамон Крийл разцепи тишината на малката полянка като внезапно забиване на желязно острие в сухо дърво. Ший се вторачи изумен в широкото му сериозно лице. — Искаш да кажеш… в Северната земя?

Крадецът го стрелна с един от онези гневни погледи, които покриваха младежа от Вейл с такова презрение, сякаш беше идиот, неспособен да разбере нормално мислещите хора.

— Той ме изигра. Сега по-скоро бих прерязал собственото си гърло, отколкото да оставя малкия плъх да ми се измъкне. Но този път, когато го пипна, ще го дам за храна на червеите.

Красивото му лице беше безизразно, но в заплашителния му тон имаше неприкрита омраза, от която кръвта се смразяваше. Това беше другата страна на Панамон — хладнокръвен професионалист, който безпощадно беше унищожил цял един лагер на гномите, а после беше влязъл в бой с нямащата равна на себе си сила на Носителя на черепи. Не го правеше заради Ший, нито за да се сдобие с Меча на Шанара. Правеше го само заради наранената му гордост и желанието да отмъсти на нещастника, който беше дръзнал да я накърни. Ший хвърли поглед на Келцът, но огромният скален трол с нищо не показваше дали е съгласен или не. Нито един мускул не помръдваше върху подобното му на кора лице, а хлътналите дълбоко очи бяха безизразни. Панамон се изсмя язвително и бързо се приближи с няколко крачки до нерешителния човек от Вейл.

— Само си помисли, Ший, колко много приятелят ни гном опрости нещата. Та той ни показа къде точно се намира Мечът, който ти толкова отдавна се мъчиш да откриеш. Сега не та трябва да го търсиш. Ние просто знаем къде е той.

Ший се съгласи мълчаливо с кимване на глава, но продължаваше да изпитва недоверие към истинските мотиви на авантюриста. — А дали ще имаме възможност да го настигнем?

— Възможност ли? Може би. Но ще ни е нужна и смелост. — Панамон му се ухили, а на лицето си беше нахлузил маската на самоувереност. — Естествено, че ще го настигнем. Това е единствено въпрос на време. Затруднение ще се появи само, ако някой друг го настигне преди нас. Келцът познава Северната земя като пръстите на ръката си. Гномът няма да може да се скрие от нас Той ще трябва да бяга и да бяга, и да продължава да бяга, защото няма към кого да се обърне, дори и към собствените си хора Не знам как точно е попаднал на Меча, нито дори как се е досетил за стойността му, но съм сигурен, че той е дезертьор, който плячкосва мъртъвци.

— Възможно е да е бил в групата на гномите, които са носили Меча на Господаря на магиите, или пък пленник? — разсъждаваше Ший на глас.

— Второто е по-вероятно — съгласи се Панамон и замълча, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, загледан на север към сивкавата мъгла на утрото в гората. Слънцето вече се беше показало над хоризонта на изток. Свежите му лъчи бяха ярки и топли и се промъкваха бавно през тъмните кътчета на гората. Но мъглявината на ранното утро още не се беше разсеяла и обгръщаше тримата спътници с размазаната светлина на идващия ден и отиващата си нощ. Небето на север изглеждаше неописуемо мрачно и зловещо дори за ранно утро и това накара приказливият по природа Панамон да се загледа безмълвно а тази необичайна тъмнина. След няколко минута се обърна към тях, а лицето му беше помръкнало от подозрения.

— На север става нещо странно, Келцът. Хайде, да тръгваме. Да открием този гном преди да е налетял на някой патрул от ловци. Искам удоволствието от последните мигове на живота му да бъде само мое!

Огромният гигантски трол тръгна най-отпред с бързи, леки крачки, с леко приведена глава, като изучаваше земята пред себе си и търсеше оставени от бягащия Орл Фейн следи. Панамон и Ший го следваха отблизо, и двамата потънали в дълбоко мълчание. Острите очи на Келцът вече бяха забелязали следи от гнома, когото преследваха. Той се обърна към тях, направи някакъв знак е едната си ръка и Панамон обясни на нетърпеливия Ший, че гномът е тичал много бързо, без да се мъчи да прикрива следите си. Очевидно се е движел за да го връчат на Господаря на магиите. Но Орл Фейн се държа доста безразсъдно пред тях и Ший беше сигурен, че гномът не се преструваше. Говорил беше несвързано, сякаш беше жертва на някаква лудост, която не може да контролира напълно. Мисълта му беше объркана, изреченията накъсани и недовършени. Той съвсем неволно, абсолютно непоследователно, им беше разкрил къде се намира Мечът. Ако Ший се беше замислил малко по-внимателно по въпроса, той щеше да разбере, че силно желаният талисман е у самия Орл Фейн. Не, гномът беше прекрачил границата между разсъдливост и умопомрачение и действията му не можеха да бъдат изцяло предвидени. Че е бягал от тях е ясно, но към кого? — Сега си спомням — извади го Панамон от мислите му, докато напредваха към равнините Стрелехайм. — Това крилато същество, с което се сблъскахме вчера, твърдеше, че Мечът е у нас Непрекъснато повтаряше, че усеща присъствието на Меча. И нищо чудно, защото Орл Фейн беше в храсталака, а оръжието — скрито в торбата му.

Ший поклати мълчаливо глава и се огорчи, като си спомни случката. Носителят на черепи неволно се беше издал, че Мечът с някъде наблизо. Те обаче не бяха обърнали внимание на думите му, разгорещени от жестоката борба. Панамон продължи да се гневи и заплашваше да ликвидира Орл Фейн по най-невероятни и изключително гадни начини веднага, щом го настигнат. Изведнъж гората свърши и пред тях се ширна необятният простор на равнините Стрелехайм.

Изумени, и тримата спряха едновременно и впериха невярващи очи в гледката, която се разкриваше точно на север — огромна, плътна стена от мрак, която се издигаше към небето и накрая чезнеше в безкрая на пространството. Тя се беше разпростираше по дължината на целия хоризонт и обгръщаше цялата Северна земя. Сякаш Кралят на черепите беше метнал върху древната земя черен покров, който се стелеше върху света на духовете. Това не беше тъмнината на заоблачена нощ. Това беше една плътна мъгла, която се носеше и наслагваше във все по наситени сиви сенки, с посока към центъра на Кралството на черепите. Най-ужасяващата гледка, която Ший беше виждал. Първоначалният му страх се засили още повече, когато внезапно и необяснимо защо изпита увереност, че таза огромна стена пълзи бавно на юг и постепенно ще покрие целия свят. Това означаваше, че Господарят на магиите беше на път…

— Какво, по дяволите, е това…? — възкликна Панамон и млъкна стъписан.

Ший поклати глава, без да му отговори. Въпросът нямаше отговор. Това беше неща което простосмъртните не можеха да проумеят. Тримата гледаха известно време масивната стена и като че ли чакаха ла се случи още веща Накрая Келцът се наведе и внимателно разгледа затревената земя пред тях, като изминаваше по няколко ярда наведнъж и накрая се отдалечи доста — После стана и посочи право към центъра на зловещата тъмна мъглявина. Панамон се стресна, кръвта му се смръзна.

— Гномът бяга направо към това нещо — измърмори гневно той. — Ако не го заловим преди да е стигнал до него, тъмнината ще прикрие напълно следите му. Няма да можем да го открием.

На няколко мили пред тях, в сивите краища на черната стека, малката, приведена фигура на Орл Фейн за миг се поколеба. Той беше изтощен от бягството, а зеленикавите му очи се заковаха ужасено и неразбиращо в носещата се мъглявина. След като избяга в ранните часове на утрото, гномът тича на север, докато силите го напуснаха. После продължи напред олюлявайки се в тръс и непрестанно хвърляше погледи назад. Сигурен беше, че преследвачите му няма да се откажат от гонитбата. Вече няколко седмици живееше благодарение на инстинкта и късмета си, като плячкосваше мъртвите и избягваше живите. Мозъкът му беше престанал да функционира нормална Не можеше да се насили да мисли за нещо друго, освен за оцеляването си, вроден инстинкт да живее още ден сред тези, които не го искаха, които не биха го приели като един от своите. Дори и собствените му хора му бяха обърнали гръб, бяха го презрели като същество, по-нисшо от насекомите, които пъплят по земята. Местността наоколо беше свирепа — земя, в която сам човек не можеше да оцелее за дълго. А той беше сам, и умът му, който преди можеше да разсъждава, постепенно се обърна навътре в себе си, затвори всички запечатани в него страхове. Накрая лудостта започна да взема връх, а всякакъв разум започна да изчезва.

Но неизбежната смърт не дойде, защото съдбата се намеся с извратеното си чувство за хумор и прояви благосклонност към отритнатия. Дари го с последна искрица фалшива надежда и пъхна в ръцете му средството, с което той уж можеше отново да спечели непостижимата топлина на човешкото общуване. Докато продължаваше да преравя мъртвите, докато продължаваше да води една загубена битка за оцеляване, отчаяният гном научи за легендарния Меч на Шанара. Ужасната тайна се беше изтръгнала с последните дихания от вдървените устни на един умиращ на равнините Стрелехайм воин, чиито не виждащи очи угаснаха, когато последната нишка на живота се скъса. После Мечът беше в ръцете му — ключът към властта над простосмъртните в ръцете на Орл Фейн!

Но лудостта витаеше, страховете и съмненията не даваха покой на отслабващия му разум, докато той се терзаеше какво да предприеме. Заради тази фатална нерешителност гномът беше заловен, а тъй желаният Меч загубен — спасителният пояс, който щеше да го върне при своите. Разумът отстъпи пред отчаянието и бълнуването, докато накрая и без това маниакалният мозък не издържа и рухна. В него остана място за една единствена мисъл, която го човъркаше, преследваше, изпепеляваше — Мечът трябваше да бъде негов, иначе той щеше да умре. Неразумно се беше хвалил пред онези, които го бяха пленили и които изобщо не подозираха, че Мечът е у него, че само той знае къде може да бъде намерен. Така той неволно се издаде и се лиши от последната възможност да го задържи при себе си. Но непознатите не се досетиха. Те прекалено бързо го бяха отписали като напълно откачен. После дойде спасението, връщането на Меча и бягството на север.

Спря се, загледа се с празен поглед в тайнствената стена от мрак, която му препречваше пътя на север. Да, на север, на север, мислеше си той, хилеше се като ненормален, с широко отворени, налудничави очи. Там беше сигурността и спасението на един прокуденик. Дълбоко в себе си усещаше едно почти ненормално желание да хукне обратно натам, откъдето беше дошъл. Но мисълта, че спасението му е единствено в Северната земя, си оставаше незаличимо запечатана в съзнанието му. Точно там той щеше да намери… Господаря. Господаря на магиите. В този миг погледът му се спусна към древния, пристегнат здраво на кръста му дълъг Меч. Прокара бързо жилестите си жълти ръце по гравираната дръжка, докосва инкрустираната високо вдигната ръка с горящия факел. Позлатата й вече се беше напукала и на места се лющеше и разкриваше лъскавата дръжка. Хвана я здраво, сякаш искаше да почерпи сила от това стискане. Глупаци! Всички, които не се бяха отнасяли към него с уважението, което заслужаваше, са глупаци! Защото не някой друг, а той беше носителят на Меча, пазителят на най-голямата легенда, която техният свят познаваше, и именно той ще бъди този, който ще… Моментално пропъди тази мисъл. Страхуваше се, че дори празното пространство около него можеше да проникне в съзнанието му, да надзърне в тайните му мисли и да ги открадне.

Ужасяващата тъмнина пред него го чакаше да влезе. Орл Фейн се страхуваше от това, както се страхуваше от всичко останало, но нямаше накъде другаде да върви. Смътно си спомни за онези, който го преследваха — гигантът трал, мъжът с едната ръка, чиято омраза той инстинктивно усещаше, и младежът, който беше получовек, полуелф. Имаше нещо около младежа, което гномът не можеше да ей обясни, нещо, което му се натрапваше с неумолимо упорство във вече блокиралия му мозък.

Малкият човек разклати кръглата си глава и навлезе в сивеещите краища на черната стена Въздухът около него беше мъртвешки скован и безмълвен. Не се обърна назад, докато тъмнината не го обгърна отвсякъде. Тишината беше изчезнала и на нейно място се появиха внезапен полъх на вятър и мразовита влага. Когато хвърли бърз поглед назад с ужас видя, че там няма нищо-нищо, освен същата тази тъмнина, която се стелеше навсякъде около него на плътни, непрогледни пластове. Докато продължаваше напред, вятърът започна да духа яростно и той долови присъствието на друга същества в тъмнината. В началото те се появиха като смътно усещане, после като тихи викове, които проникваха през мъглявината и се доближаваха нахално до него. Накрая се превърнаха в живя тела, които с присвити пръсти докосваха леко плътта му. Започна да се смее като обезумял и по някакъв начин усещаше, че вече не в света на живите, а в един свят на смъртта, където същества без души бродеха и безнадеждно търсеха спасение от вечния си затвор. Блъскаше се сред тях, смееше се, говореше, дори пееше весело. Разсъдъкът му беше престанал да бъде част от тленната му обвивка. Навсякъде около него съществата от света на мрака го следваха неотстъпно и угоднически. Знаеха, че полуделият простосмъртен вече е почти един от тях. Всичко беше въпрос на време. Когато тленният живот го напуснеше, тогава той щеше да бъде като тях — загубен навеки. Тогава Орл Фейн най-после щеше да бъде сред своите.

Почти два часа се бяха изтърколили с бавното предпазливо потъване на сутрешното слънце зад хоризонта. Тримата преследвача застанаха в края на стената от мъгла, в която беше изчезнала гонената от тях жертва. И те като гнома се спряха и мълчаливо се вгледаха в злокобната чернота, която бележеше прага на кралството на Господаря на магиите. Очите им се взираха все по-навътре в невидимия център. Мъглата като че ли се стелеше върху безжизнената земя на пластове, всеки следващ по-тъмен от предишния. Панамон Крийл шареше напред-назад с отмерени стъпки без да откъсва очи от тъмнината и се мъчеше да събере достатъчно самоувереност, за да продължи напред. Огромният Келцът разгледа бегло земята и с кратко движение на ръката показа, че гномът наистина е поел на север. После застана неподвижен като статуя и скръсти двете си големи ръце, а очите му — бледи цепки на живот под гъстите вежди.

Няма друг избор, мислеше Ший. Той вече беше твърдо решил да продължи, все още не загубил надежда от това, че бяха загубили следата в тъмнината. Възвърнал си беше нещичко от предишната вяра в провидението. Убеден беше, че след като бяха започнали преследването, те щяха да намерят Орл Фейн и отново ще имат Меча У него имаше нещо, което го теглеше, което му вдъхваше увереност и което вярваше, че той няма да се провали — нещо дълбоко в сърцето му, което му вливаше нова смелост. Нетърпеливо чакаше съгласието на Панамон.

— Това, което правим, е истинска лудост — измърмори облеченият в алено-червено крадец, минавайки за кой ли път край Ший. — Усещам смърт в самия въздух на тази стена…

Внезапно млъкна, най-после спря и зачака Ший да каже нещо.

— Трябва да продължим — каза бързо Ший невъзмутимо.

Панамон обърна бавно глава към огромния си приятел, но скалният трол не помръдна. Другият почака малко, явно обезпокоен, че откакто бяха тръгнали в Северната земя, Келцът не изразяваше мнението си. Преди, когато бяха само двамата, гигантът винаги се беше съгласявал, когато Панамон очакваше да го подкрепи. Напоследък обаче тролът беше станал съвсем необщителен.

Накрая авантюристът кимна одобрително и тримата се гмурнаха решително в сивкавата мъгла. Равнините бяха гладки и голи и известно време те се придвижваха без никакви затруднения. После, когато мъглата постепенно се сгъсти около тях, видимостта силно намаля и накрая започнаха да се виждат един друг като неясни сенки. Панамон ги спря, извади дълго въже от торбата си и предложи да се завържат един за друг, за да не се загубят. След като направиха това, продължиха напред. Не се чуваше никакъв шум, освен тихото поскърцване от време на време на ботушите им върху коравата земя. Мъглата не беше влажна, но въпреки това лепнеше върху кожата им по много неприятен начин и напомняше на Ший за отвратителния зловонен въздух на Блатото на мъглите. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по бързо се движеше тя, въпреки че не усещаха никакъв вятър, който да й дава тласък. Накрая ги обгърна от всички страни и те бяха заобиколени от пълен мрак.

Вървели бяха може би часове наред, но бяха загубили чувството си за време в тази безмълвна черна мъгла, която обграждаше крехките им тленни същества от всички страни. Само въжето не им позволяваше да потънат в самотата на смъртта, с която беше просмукана мъглата. То ги свързваше не толкова един с друг, колкото със света на слънчевата светлина и с гледката, която бяха оставили зад себе си. Мястото, в което се бяха осмелили да влязат, беше предверие на ада, един свят на полуживот, където сетивата бяха притъпени, а страховете освободени в полета на въображението. Човек можеше да усети присъствието на смъртта, която раздробяваше тъмнината — докосване тук, докосване там, лек допир до простосмъртен, който някой ден щеше да си прибере. В тази необикновена тъмнина въображаемото ставаше почти реално, защото всички ограничения на човешките сетива изчезваха, а виденията на интимните помисли, на подсъзнателното, бяха бързо изтласквани наред.

В началото им беше почти приятно да се отдадат на това удоволствие на подсъзнателното, после започнаха да изпитват чувство, което беше нито приятно, нито неприятно, просто някакво безразличие. То се задържа дълго време. Приласкаваше разума им към апатия и някаква неопределена досада. Телата и мозъците им изпаднаха в ленива дрямка. Времето съвсем изчезна, а светът на мъглата продължи навеки.

Някъде от най-тъмните дълбини на живота бавно се появи усещането за пареща болка, която проряза остро безчувственото тяло на Ший. С внезапно усилие мозъкът му се изтръгна от отпуснатостта, която обгръщаше мислите му, а притъпеното усещане се изостри в гърдите му. Все още отпуснат, със ужасно отмаляло тяло, той опипа уморено куртката си и ръката му се спря на източника на раздразнението — малка кожена торбичка. Когато стисна здраво безценните камъни на елфите, мозъкът му се размърда живо и отново се пробуди.

С ужас видя, че е проснат на земята. Спрял беше да върви, и дори не си спомняше накъде е вървял. Яростно разклати въжето около кръста си и започна да го тегли неистово. В един момент от другия край чу тих стон. С неимоверни усилия Ший отново се надигна на крака и осъзна какво се беше случило. Ужасният затворен свят на вечен сън едва не ги беше направил свои жертви. Той ги беше придумвал, приласкавал и приспивал, притъпявал сетивата им, докато накрая те се бяха предали и понесли все по-близо и по-близо до покоя на смъртта. Спасила ги беше само силата на камъните на елфите.

Ший се чувстваше невероятно отпаднал, но събра малкото сили, които му бяха останали, раздруса въжето и го задърпа отчаяно. Накрая успя да изтегли Келцът и Панамон Крийл обратно в света на живите. През цялото време беше викал като луд. После се доближи бавно до тях и зарита отпуснатите им тела Най-после болката ги върна в съзнание. Доста време мина, докато се съвземат достатъчно, за да осъзнаят какво се беше случило. Постепенно пламъкът на живота отново разпалваше волята им да оцелеят и накрая и двамата станаха. Вкопчиха се един в друг с отмалели от съня крака, здраво преплетени, а съзнанието им се бореше да остане будно. После тръгнаха залитайки слепешката в непрогледния мрак. Местеха първо единия, после другия си крак и всяка стъпка беше невероятно усилие — и на съзнанието, и на тялото. Ший вървеше най-отпред. Не беше сигурен в посоката, но се осланяше на пробудения от могъщите камъни на елфите инстинкт да го води.

Дълго се влачиха така през безкрайната тъмнина, насилваха се да останат будни и заставаха нащрек, когато лишаващата от жизненост мъгла се примъкваше лениво към тях. Странното сънливо усещане на смърт ги притискаше, мъчеше се да надвие уморените им мозъци, безмълвно увещаваше изтощените им тела да приемат бленувания покой, който ги чакаше. Но хората се съпротивяваха с голямо усилие на волята. Нищо друго не им беше останало, освен силата им, която, превърнала се в нищожно късче от мъжество и отчаяние, все още не ги напускаше.

Накрая дълбоката умора започна да се оттегля в тъмната мъгла. Този път смъртта не успя да задуши волята за живот. Пак щеше да се опитва, но засега те щяха да поживеят още малко в света на хората Отмалата вече отмина и сънливостта изчезна, но не както след нормален сън, а с тихи предупреждения, че пак ще ги навести. Внезапно тримата спътника се почувстваха както преди — мускулите им освободени, сякаш не беше имало никакъв сън, съзнанието им по-скоро пуснато на свобода, отколкото пробудено. Вече не им се протягаше, нито прозяваше. Останал им беше само смътен спомен, че смъртта е сън, в който няма усещане, няма време.

Дълго мълчаха, въпреки че бяха напълно съживени. Всеки усещаше, с неизречен страх и безмълвно отчаяние, вкуса на смъртта, която бяха опитали, с ясното съзнание, че някой ден тя неминуемо ще ги докосне и отведе със себе си завинаги. Няколко кратки секунди те бяха стояли на ръба на живота и бяха гледали в забранената земя отвъд — нещо, което не беше разрешено на никой простосмъртен преди да е ударил последният му час. Да си толкова близо до смъртта беше вцепеняващо, ужасяващо, дори влудяващо. Едва оцеляха.

Но после всички спомени си отидоха с изключение на един смътен — едва се бяха отървали от смъртта. Възвърнали самообладанието си, продължиха да търсят края на тази ограждаща ги чернота Панамон само веднъж заговори Ший. Попита го тихо дали е сигурен, че вървят в правилна посока. Човекът от Вейл му отговори неохотно с кратко кимане на глава. И какво от това, ако не знаеше накъде вървят, чудеше се Ший ядосано. В каква Друга посока да тръгнат? Ако инстинктът му го лъжеше, тогава, така или иначе, нищо нямаше да може да им помогне. Камъните на елфите го бяха спасили веднъж. Той пак ще им се довери.

Чудеше се как ли Орл Фейн се беше справил с преминаването през тази странна стена от мъгла Дали пък полуделият гном не беше намерил свой собствен начин да се спаси от притъпяващото съзнанието въздействие? Едва ли. А ако той, някъде по пътя, се беше поддал, то Мечът вече беше загубен някъде в непрогледната тъмнина и те нямаше да успеят да го открият навреме. Тази ужасна вероятност накара човекът от Вейл да се замисли върху възможността Мечът да лежи някъде в мъглата наоколо, може би само на няколко ярда от тях, и да чака някой отново да го открие.

Изведнъж тъмнината изсветля в мръсно сиво и стената от мъгла остана зад тях. Стана толкова бързо, че се изумиха Преди минута бяха обгърнати от тъмнина и едва се виждаха един друг, в следващата минута стояха потресени и безмълвни под оловно синьото небе на Северната земя.

Огледаха местността, в която се бяха озовали. Това беше най-зловещата земя, която Ший беше виждал през живота си — по-злокобна дори и от мрачните низини на Крийт и от неприветливите Черни дъбове в отдалечените части на Южната земя. Теренът беше гол и пуст, със сивкаво-кафеникава почва, без никаква слънчева светлина и растителност. Тук дори и най-непридирчивият храсталак не би издържал — едно негласно предупреждение, че това наистина е кралството на Господаря на мрака. Земята се простираше далеч на север в ниски, неравни възвишения от суха пръст, върху която нямаше дори и стрък трева. Огромни скали се извисяваха право нагоре в мрачния сив пейзаж и на места низините бяха изровени от сухи дерета — следи от пресъхнали много, много отдавна реки. Не се чуваше никакъв звук на живот — нито дори плахото бръмчене на насекоми — който да наруши потискащата тишина. В тази навремето жива земя не беше останало нищо, освен смъртта. Далеч на север, врязвайки се остро в празното небе, се издигаше ниска верига от злокобни наглед върхове. Без някой да му беше казвал, Ший беше сигурен, че това е домът на Брона, Господаря на магиите.

— Е, какво предлагате да правим сега? — попита Панамон Крийл. — Изгубихме напълно следата Дори не знаем дали приятелчето ни се е измъкнало живо от мъглата. Всъщност, изобщо не виждам как би могъл да го стори.

— Трябва да продължим да го търсим — отговори Ший с равен глас.

— Докато тези летящи същества продължават да ни издирват? — припомни другият бързо. — Залозите стават малко повече, отколкото се бях спазарил, Ший. И трябва да ти кажа, че интересът ми към това преследване започва бързо да спада, още повече, че не знам за какво се боря. Едва не умряхме там, а аз дори не можах да видя с какво точно се бием!

Ший поклати разбиращо глава. Сега той владееше положението. За пръв път Панамон Крийл беше притеснен за живота си, без дори да се интересува, че ако отстъпи, гордостта му щеше да бъде жестоко наранена. Сега зависеше само от Ший дали ще продължат. Келцът стоеше настрани от двамата, меките му кафяви очи бяха вперени в младежа от Вейл, а сключените вежди показваха, че го разбира. Ший отново беше поразен от интелигентността, дълбока и ненатрапваща се, която видя в благите очи на огромното същество. Все още не знаеше нищо за трола гигант, а толкова много неща му се искаше да научи за него. Келцът беше ключът към някаква необикновена, важна тайна, която не беше известна дори и на Панамон, въпреки цялото му перчене с близкото им приятелство.

— Нямаме голям избор — каза най-после малкият човек от Вейл. — Можем да продължим да търсим Орл Фейн от тази страна на мъглата, с риск да срещнем Носителите на черепи, или да поемем опасния път назад…

Млъкна злокобно, без да довърши мисълта си. Погледна Панамон и видя как лицето му бавно пребледня.

— А, не, не тръгвам обратно през това, не поне по същия път — възпротиви се яростно изпадналият в малодушие крадец. Тръсна силно глава и бързо вдигна изкуствената си ръка, като да се предпази от едно толкова безумно предложение. После, възглуповато, познатата широка усмивка се появи на лицето му. Ето че предишният Панамон Крийл отново се беше върнал. Той беше прекалено закоравял човек, прекалено голям професионалист в играта на живот и смърт, за да се остави за по-дълго в ръцете на страха. Решително потисна спомените за онова, което беше изживял, лутайки се слепешката в тъмния свят на мъртъвците, призовавайки на помощ целия си дългогодишен опит на авантюрист и крадец от граничните райони, за да възвърне самоувереността си. Ако му беше писано да умре в тази авантюра, той щеше да приеме смъртта със същите мъжество и твърдост, благодарение на които беше преодолял толкова много трудности през всичките тези години.

— Е, добре. А сега да обмислим набързо положението. — Замисли се, крачейки напред-назад. Предишното перчене и самонадеяност се връщаха. — Ако гномът не е успял да преодолее тази бариера от мъгла, тогава Мечът трябва да е все още някъде тук. Значи можем да го намерим по всяко време. Но, ако е успял да се спаси, както ние успяхме, тогава къде…?

Млъкна по средата на изречението, а погледът му се зарея наоколо, докато се мъчеше да отсее възможностите. Келцът бързо се доближи до него и посочи право на север към назъбените върхове, които определяха границите на Кралството на черепите.

— Да, разбира се, както винаги си прав. — Съгласи се Панамон със слаба усмивка. — Трябва да е вървял през цялото време все натам. Няма друго място, където би могъл да отиде.

— Господарят на магиите? — попита тихо Ший. — Той носи Меча право в ръцете на Господаря на магиите?

Другите кимнаха. Ший пребледня при мисълта, че ще трябва да проследят изплъзващия им се гном до прага на Кралството на духовете без мистичната сила на Аланон, която можеше да им помогне. Ако ги откриеха, те щяха да бъдат абсолютно незащитими, като се изключат камъните на елфите. Е, вярно, камъните надвиха Носителите на черепи, но те едва ли щяха да имат някакъв успех срещу същество с такава страховита сила като Брона.

Първият въпрос беше дали Орл Фейн изобщо е успял да премине през коварната мъгла. Решиха да тръгнат на запад, за да търсят някакви следи, оставени от бягащия гном. Ако не откриеха никакви следи в тази посока, щяха да се върнат на изток. И ако пак не намереха нищо, това щеше да означава, че той е останал в убиващата мъгла Тогава нямаше да имат друг избор, освен да се върнат в мъглата и да се помъчат да открият Меча. Последната възможност не се хареса на никого, но Ший донякъде ги успокои, като им обеща да рискува и да използва силата на камъните на елфите. Прибягването до безценните камъни несъмнено щеше да предупреди света на духовете за присъствието им, но това беше риск, който те трябваше да поемат, ако искаха да открият нещо в тази непрогледна тъмнина.

Тримата бързо тръгнаха на север, а острите очи на Келцът изучаваха голата земя и търсеха следи от стъпки на гнома Огромни облаци закриха цялото небе и загърнаха Северната земя с враждебна сива мъгла Ший се опита да прецени колко време е минало, откакто бяха навлезли в стената от мъгла, но не можеше да определи точно. Може би само преди няколко часа, или може би преди няколко дни. Във всеки случай сивотата на земята ставаше все по-плътна — признак за приближаването на нощта — и те отново трябваше да прекъснат издирването на Орл Фейн.

Струпващите се над главите им сиви облаци започнаха да потъмняват и да пълзят бавно по закритото небе. Вятърът се беше усилил. От време на време като в пристъпи на ярост се втурваше бясно през голите възвишения и дерета и шибаше гневно малкото купчини от камъни, които му се препречваха на пътя. Температурата рязко падаше и стана толкова студено, че тримата бяха принудени да се увият плътно в ловните си наметала, докато вървяха напред. Не след дълго стана ясно, че се задава буря и те ядосано си помислиха, че проливният дъжд щеше да заличи всичките следи, оставени от бягащия гном.

Но като по чудо извадиха късмет. По сухата земя Келцът откри следи от стъпки, които излизаха от стената на мъглата и продължаваха на север. Скалният трол показа на Панамон Крийл, че следите са на дребен човек, вероятно гном, и който и да е бил той, се е олюлявал и залитал силно, или защото е бил ранен, или защото е бил изтощен. Въодушевени от това откритие и убедени, че отново са открили Орл Фейн, те тръгнаха по неясната следа на север, като ускориха крачка. Забравено беше изпитанието от сутринта. Забравена беше опасността от вездесъщия Господар на магиите, чието кралство се намираше точно на пътя им. Забравени бяха изтощението и отчаянието, които бяха изпитали, след като загубиха Меча на Шанара. Този път Орл Фейн нямаше да им избяга.

Небето над тях потъмняваше все повече и повече. Някъде далеч от запад долиташе глух трясък на гръмотевици, зловещ тътен, понесен от набиращия все по-голяма сила вятър и разнасян надлъж и нашир по Северната земя. Бурята щеше да бъде ужасна, сякаш природата беше решила да вдъхне нов живот в тази умираща земя като я пречисти и й даде втора възможност да ражда. Въздухът беше студен и щипещ. И въпреки че температурата беше престанала да пада, освирепелият вятър се врязваше като острие на нож през дрехите на тримата пътници. Но те почти не го усещаха. Очите им нервно шареха по северния хоризонт и търсеха някакви следи от гнома. Следата ставаше все по-прясна. Той беше някъде тук, напред.

Повърхността на земята беше започнала видимо да се променя. Голата местност беше възвърнала истинския си вид — твърда като камък почва, осеяна с разпръснати скали и купчини от камъни. Но беше станала по-хълмиста и по-набраздена, от което ходенето се затрудни чувствително. Изключително трудно беше да се върви по сухата напукана земя, защото липсваше растителност, по която обикновено се стъпваше по-стабилно. Когато възвишенията започнаха да стават все по-стръмни, тримата преследвачи бяха принудени да лазят и забиват нокти в земята, за да могат да продължат напред.

Вятърът толкова се засили, че се превърна в оглушителен вой и на моменти насмалко не поваляше мъжете, докато беснееше яростно по върховете на пустите възвишения. Горният слой на хлъзгавата земя хвърчеше във всички посоки, понесен от безпощадните пристъпи на вятъра и им нанасяше силни болезнени удари по кожата, очите и устата, които едва не ги задушаваха. В един момент цялата местност попадна във вихъра на вдигната пръст и стана непоносимо като сред пясъчна буря в пустиня. Трудно се дишаше, още по-трудно се виждаше и накрая дори и острите очи на Келцът не можеха да различават бледите следа на пътеката, която следваха. Вятърът риеше толкова надълбоко в незащитената земя, че нищо чудно всичко вече да беше заличено и да нямаше какво да се открива. Тримата обаче продължаваха.

Тътенът на далечни гръмотевици се засили и превърна в трясък, придружен от назъбени светкавици точно на запад и почти над главите им. Небето почерня и заслепени от вятъра и пръстта те не забелязваха допълнителното препятствие сред тях. От хоризонта на запад малко по малко се приближаваше гъста мъгла — понесена от пищящия вятър и пороен дъжд. Накрая стана толкова ужасно, че, мъчейки се да надвика връхлитащия вятър, Панамон им изкрещя да спрат.

— Няма смисъл! Трябва да намерим подслон, преди бурята да ни е довършила!

— Не можем да се отказваме точно сега! — извика Ший гневно, а думите му бяха заглушели от внезапен трясък на гръмотевица.

— Не се дръж като глупак! — Високият крадец с мъка се добра до него, застана на едното си коляно и започна да се взира през беснеещия вятър, прикрил очите си с ръце от боцкащата заслепяваща го пръст. Вдясно забеляза голям хълм, осеян с купчини от издадени камъни, където можеха да се подслонят от силата на вятъра. Изоставил всякакви опити да продължи на север, той направи знак на двамата и се обърна към камъните. Започнаха да падат големи капки дъжд, които се забиваха като ледени иглички по кожата на изпотените мъже. Трясъкът на гръмотевиците стана оглушителен. Ший продължи да се взира в тъмнината на север и хич не му се искаше да приеме решението на Панамон да се откажат от преследването, след като знаеше, че са толкова близо до целта. Почти бяха стигнали до купчините от камъни, когато Ший забеляза, че нещо се движи. Ослепителен блясък на светкавица освети контурите на малка фигура близо до билото на висок хълм далеч напред. Тя се мъчеше да се изкачи на върха и се бореше с шибащия я в лицето вятър. Малкият човек от Вейл изкрещя като луд, сграбчи ръката на Панамон и посочи към далечния хълм, който едва се виждаше. За секунда тримата замръзнаха на място и се взряха в тъмнината, а бурята връхлетя върху им със заслепяващ пороен дъжд и за секунди ги намокри до кости. После отново проблесна мълния. Тя освети далечния хълм и дребната фигура, която продължаваше да забива нокти в земята и да се катери близо до билото. Отново всичко потъна в мрак, а дъждът продължи да се изсипва като из ведро.

— Това е той! Това е той! — разкрещя се Ший бясно, разпознал фигурата. — Тръгвам след него!

Без да чака другите двама, възбуденият младеж от Вейл се хвърли към мокрия насип, твърдо решен да не загуби Меча.

— Ший, не Ший! — напразно викаше Панамон след него. — Келцът, спри го!

Като се спусна бързо надолу по хълма огромният трол настигна с няколко крачки малкия човек от Вейл, грабна го без никакво усилие с огромната си ръка и го бърна при чакащия Панамон. Ший викаше и размахваше безпомощно крака, но беше абсолютно невъзможно да се изтръгне от яката хватка на трола. Бурята вече беше в разгара си, дъждът отнасяше незащитената земя на големи парчета пръст и камъни, и ги свличаше в деретата, където образуваше малки бурни поточета. Панамон ги заведе при камъните, без да обръща внимание на заплахите и молбите на Ший, като търсеше подслон на източния склон на хълма, на завет от вятъра и дъжда. След малко избра място, което беше защитено от трите страни от огромни купчини камъни. Те поне щяха да ги предпазят от силната буря, ако не от дъжда и студа. Закатериха се с мъка, бореха се с последни сили срещу невероятно буйните пориви на вятъра и най-после се добраха до малък подслон, където се отпуснаха изнемогнали. Панамон направи знак на Келцът да пусне Ший. Вбесеният човек от Вейл се изправи пред високия авантюрист, а дъждът се стичаше в очите и ушите му на струйки. — Ти луд ли си? — надвика той оглушителния писък на вятъра и дълбокия непрестанен грохот на бурята. — Можех да го настигна! Можех да го хвана…

— Ший, чуй ме! — прекъсна го бързо Панамон, взря се в гъстата мъгла и срещна разгневения му поглед. За момент гласовете им потънаха в тътена на бурята в Северната страна, а Ший все още се колебаеше. — Той беше прекалено далеч, за да можем да го настигнем в тази ужасна буря. Всички щяхме да бъдем отнесени или наранени по разкаляните склонове. В такава буря, по тези склонове е опасно да се изминат дори десет фута, камо ли няколко мили. Успокой се и престани да се инатиш. Ще приберем останките от гнома след като премине бурята.

За секунда Ший си помисли, че трябва да поспори по въпроса, но се въздържа. Гневът му се уталожи, след като разсъди разумно и си даде сметка, че Панамон е прав.

Бурята беснееше върху изпруженото голо тяло на земята, смъкваше кожата на лицето й и видоизменяше вкочанените й черти, бавно отмиваше хълмовете към подгизналите дерета, опъваше древните равнини Стрелехайм и ги размиваше далеч на изток, навътре в Източната земя. Приютен сред студените масивни камъни. Ший наблюдаваше пороя, който непрестанно се изливаше край тях и отминаваше в стремителни потопило безжизнена, обречена на гибел земя. Сякаш нямаше никакво друго живо същество освен тях тримата. Ако бурята продължеше прекалено дълго, те може би щяха да бъдат отнесени от нея и животът щеше да започне отново, мислеше си той неутешимо.

Дъждът не се изсипваше право върху тях в малкото им убежище, ио те не можеха да избегнат смразяващата влага на прогизналите си дрехи и продължаваха да се чувстват ужасно зле. В началото седяха мълчаливо и чакаха бурята да отшуми, за да подновят преследването на Орл Фейн. Но като се убедиха, че дъждът и вятърът ще продължат цял ден, решиха да похапнат, не толкова защото изпитваха глад, а по-скоро по задължение. После се опитаха да поспят, доколкото могат, в тясното пространство. Панамон извади от торбата си две завити в непромокаема обвивка одеала и подаде едното на Ший. Той му поблагодари и понечи да го предложи на Келцът. Но огромният трол, който рядко изглеждаше разтревожен от нещо, вече беше заспал. Панамон и Ший се увиха в топлите одеялата, сгушиха се един до друг до едната страна на подслона и се загледаха мълчаливо в дъжда.

Започнаха да си говорят за спокойни времена и далечни места, за минали неща, които им се прииска да споделят в този час на безнадеждност и самотност. Както обикновено, Панамон поддържаше разговора, но сега разказите му за пътешествията се различаваха от предишните. Липсваше елементът на невероятност, на неправдоподобност и безумие, и за пръв път Ший разбра, че крещящо облеченият крадец говори за истинския Панамон Крийл. Разговаряха отпуснати, почти безгрижни, почти като стари приятели, които не се бяха виждали от години.

Панамон разказваше за детството си и за тежките години, които беше изживял, докато навлезе в зрелостта си. Не се извиняваше, не изразяваше съжаление, а просто разказваше отдавна отминалите години, които витаеха в спомените му. Малкият човек от Вейл разказа за детството си с брат си Флик, припомняйки си бурните им възбуждащи експедиции в горите на Дълн. Усмихваше се, когато говореше за непредсказуемия Мениън Лий, който по някакъв начин му приличаше на Панамон Крийл на млади години. Докато си приказваха, времето течеше, а те бяха забравили за дъжда и за пръв път след запознанството си, се сближаваха малко по малко. Минаха часове в разговори и Ший започна да вижда събеседника си в съвсем друга светлина. А може би сега и крадецът разбираше по-добре човека от Вейл.

Накрая, когато нощта обгърна цялата земя, а поройният дъжд изчезна и останаха само шумът на вятъра, калните локви и вадите, те насочиха разтвора си към спящия Келцът. Тихичко разменяха мнения за произхода на огромния скален трол и се мъчеха да разберат какво го беше довело при тях, какво го беше накарало да предприеме това самоубийствено пътешествие в Северната страна. Знаеха, че това беше домът му и може би той смяташе да се върне в отдалечените планини Чарнал. И все пак, дали не беше прогонен оттам, ако не от неговите хора, то от нещо също толкова могъщо и властно? Носителят на черепи го беше разпознал, но как? Дори и Панамон призна, че Келцът е нещо повече от обикновен крадец и авантюрист. Държеше се с огромно достойнство и беше много смел, в мълчаливата му непоколебимост имаше дълбока интелигентност и нещо в миналото му, някаква ужасна тайна, която той предпочиташе да не споделя с никого. Случило му се беше нещо, за което не трябваше да говори. И двамата мъже усещаха, че то има нещо общо с Господаря на магиите, макар и по някакъв косвен начин. В очите на Носителя на черепи се появи страх, когато разпозна едрия трол. Двамата си поприказваха още малко и призори им се приспа Загърнаха се в одеялата, за да се предпазят от студа и дъжда, и заспаха.