Тери Брукс
Мечът на Шанара (32)

ГЛАВА 32

През втория ден от битката за Тирзис настъпи същата поголовна сеч на хората от армията на Северната земя, както през първия. Нашественическите сили атакуваха призори. Тръгнаха към скалата в безупречни бойни формации под силните удари на барабаните на гномите. На стотина ярда се спряха и настъпи дълбока тишина. После нададоха проглушителен вик и се втурнаха презглава в ужасната битка за превземане на височините. Със същото явно пренебрежение към живота си нападателите се хвърляха, вълна подир вълна, срещу външните отбранителни насипи на окопания Граничен легион. Настъпваха без помощта на чудовищните подвижни стълби, които не бяха успели да — построят отново. Този път разчитаха на малките подвижни стълби и на куките за захващане. Битката беше свирепа и безпощадна. Още в първите няколко минути загинаха стотици хора от Северната земя.

След гибелта на Актън, Балинор не смееше да рискува второ контранападение на кавалерията срещу многочислената вражеска армия. Реши да се окопае в предната част на скалата и да задържа позициите си колкото може по-дълго. Горящото масло и стрелците на Легиона отблъснаха първите вълни на щурма Този път обаче нападателите не разстроиха редиците си и не се разбягаха. Прииждаха и нападаха безспир. Накрая, между стрелите и пламъците, успяха да стигнат до основата на широкото плато и започнаха да мятат подвижните стълби и куките но отвесната скала. Тълпи от викащи войници на Северната страна се катереха нагоре и влизаха в ръкопашен бой.

Близо осем часа храбрите защитници на Тирзис отблъскваха враговете, чийто брой беше двадесет пъти по-голям. Разклащаха подвижните стълби и куките за прихващане и бързо оттласкваха от стената успелите да се изкачат до върха войници на Северната армия. Пробивите в отбранителните линии бяха мигновено попълвани. Трудно беше да се определи броят на проявилите смелост бойци на Граничния легион. Те бяха толкова много. Биеха се срещу невероятно превъзхождащ ги по численост противник без да си поемат дъх, със съзнанието, че врагът ще бъде безпощаден, ако се провалят. В продължение на осем часа вбесената армия на Северната земя се мъчеше безуспешно да пробие укрепленията на Легиона. Но накрая в левия фланг на отбраната беше направен пробив. С оглушителен победоносен вик врагът се втурна по скалата.

След смъртта на Актън възрастният Фандуик остана единствен командващ на тази част на отбранителните линии. Командващият Легиона нареди на силно намалелите му резерви да блокират щурма на войниците от армията на Северната земя. На мястото на пробива на отбраната се разрази продължителна ожесточена битка. Упоритите нападатели се мъчеха да запазят и разширят завзетия терен. И двете страни дадоха много жертва. Сред убитите беше и Фандуик.

Балинор хвърли още резерви на левия фланг на отбранителната линия, като се опитваше да затвори пробива. Накрая успя. Но минути по-късно беше направен втори, а после и трети пробив. Цялата част започна да се олюлява и разкъсва. Кралят на Калахорн разбра, че армията му не може повече да задържа външните отбранителни позиции и заповяда на останалите командващи да започнат отстъпление към града. Огромният човек от границата събра разпадащия се ляв фланг, после изтегли най-предните си отбранителни линии, като държеше враговете настрана и бързо придвижи цялата част зад стените на града.

Моментът беше ужасно мъчителен за хората от Южната земя, които сега се спуснаха да отбраняват голямата Вътрешна стена. Но армията на Северната земя не се хвърли в атака Вместо това войниците започнаха да разкъсват отбранителните укрепления. Те продължиха да се изкачват по отвесната скала и създадоха собствени отбранителни позиции извън обсега на стрелците на Легиона. Когато се здрачи уморените войници на Граничния легион започнаха да наблюдават от най-високите части на стените на града нашествениците. Лагерът на армията на Северната земя беше придвижен напред в равнините под града и когато съвсем се стъмни, в него запалиха огньове.

Малко преди това се разбра по какъв начин врагът щеше да опита да превземе стените на Тирзис, Огромни наклонени подвижни стълби бяха придвижени от равнините до скалата и подпрени на останките от разбити предишния ден подвижни стълби. После от здрача се появиха три обсадни кули на колела, всяка достатъчно висока, за да позволи лесното преминаване върху Външната стена. Кулите бяха докарани в задната част на вражеския лагер и оставени там за през нощта. Те ясно се виждаха от града. Очевидно това беше психологически ход, целящ да изнерви обсадения Граничен легион.

Балинор, заедно със спътниците му от Кълхейвъи и с командващите Легиона, наблюдаваше от високите порти на града. За миг му хрумна идеята да организира нощно нападение срещу лагера на врага и да подпали обсадните кули, но бързо я отхвърли. Хората от Северната армия сигурно очакваха подобно действие и безспорно щяха да наблюдават внимателно градските порти през цялата нощ. Пък и кулите можеха да лесно да бъдат подпалени, когато нашествениците започнат атаката, така както бяха подпалени подвижните стълби.

Балинор поклати глава и се намръщи. В идеята за нападението явно имаше нещо, което той не можеше да долови. Хората от Северната земя сигурно знаеха, че обсадните кули никога няма да стигнат до Външните стени на града. Явно имаха нещо друго наум. За стотен път се питаше дали армията на елфите ще успее да стигне навреме до обсадения град. Не можеше да допусне, че Ивънтайн ще ги изостави. Вече се беше стъмнило и след като нареди подсилено наблюдение на всички сектори на стената, покани мъжете да вечерят с него.

Скрити в група дървета на върха на ниско било на няколко мили западно от Тирзис, няколко конника наблюдаваха мълчаливо кръвопролитието на ужасната битка и след това как огромните обсадни кули бяха придвижени в тила на армията на Северната земя за сутрешния щурм срещу града-крепост.

— Трябва да им съобщим, прошепна Джон Лин Сандър. — Балинор трябва да знае, че армията ни е на път. Флик погледна очаквателно превързания Ивънтайн. Странните му очи сякаш горяха, докато изучаваха обсадения град.

— Надявам се, че армията е на път — промълви кралят на елфите. — Брийн тръгна преди три дни. Ако и утре не се върне ще тръгна сам.

Приятелят на краля на елфите сложи с разбиране ръка на рамото му.

— Не си в състояние да пътуваш, Ивънтайн. Брат ти няма да те предаде, Балинор е опитен боец и стените на Тирзис никога не са били завземани от нито един нашественик. Легионът може да се отбранява достатъчно дълго.

Последва дълго мълчание. Флик погледна към потъналия в тъмнина град и се зачуди как ли се чувстват приятелите му. И Мениън трябваше да е зад тези стени. Планинецът не можеше да знае какво се беше случило на Флик, нито какво беше сполетяло Ивънтайн. Не можеше да знае и какво беше станало с непредсказуемия Аланон, който по неизвестни причини беше изчезнал малко преди връщането на човека от Вейл с издирващата група на елфите. Защо друидът беше умишлено потаен за толкова много неща след появата му в Шейдската долина, защо никога не обясняваше нищо докрай? Може би беше казал нещо на Ивънтайн…

— Градът е обсаден и наблюдаван. — Гласът на Ивънтайн проряза сгъстяващия се мрак. — Изключително трудно ще бъде да се премине край линиите на врага, за да се предаде съобщение на Балинор. Но ти си прав, Джон Лин. Той трябва да разбере, че не сме го забравили.

— Не разполагаме с достатъчно сили, които да се врежат в редиците им и да стигнат до Тирзис. Те са недостатъчни дори за удар в тила на армията на Северната земя — отбеляза замислено приятелят му. — Но… — Хвърли бърз поглед на обсадните кули, които стояха изоставени в равнините под тях.

— Един малък жест ще бъде добре дошъл — завърши многозначително кралят.

Още не беше станало полунощ, когато повикаха Балинор при наблюдателната кула над вратите на града. Минути по-късно той стоеше безмълвен върху укрепленията в компанията на Хендъл, Мениън, Дюрън и Дейъл и наблюдаваше хаоса, в който беше изпаднал полуразсъненият лагер на врага В тила му трите огромни обсадни кули се бяха превърнали в горяща клада, подпалила тревата на мили разстояние. Обезумелите войници на Северната земя търчаха като луди около кулите и се мъчеха да ограничат огъня. Очевидно беше, че нашественикът изобщо не беше очаквал подобно нещо. Балинор погледна другите и се усмихна под мустак. Значи помощта не беше чак толкова далеч.

Зората на третия ден пристигна с враждебна тишина и увисна като покров над земята на Калахорн и над армиите на Севера и Юга. Нямаше го мощното биене на барабаните на гномите, нямаше ги приглушените удари на обути в ботуши маршируващи крака и оглушителните бойни викове. Далеч на изток слънцето изгря огненочервено и блясъкът му се разля в отиващата си нощ като кръв. Плътна мараня закри облятото в роса лице на земята. Нищо не помръдваше, не се чуваше абсолютно никакъв звук. По стените на Тирзис войниците на Граничния легион чакаха изнервени и се взираха в мрака, за да открият врага.

Балинор командваше централния участък на Външната стена. Гинисън беше поел командването на дясната, а Месал ин на лявата част. Джанъс Сенпър отново командваше градския гарнизон и резервите. Мениън, Хендъл и братята елфи стояха мълчаливо до Балинор и трепереха в студеното ранно утро. Почти не бяха почивали, но се чувстваха бодри и удивително спокойни. През изминалите двадесет и четири часа те бяха приели безропотно положението си. Видели бяха смъртта на хиляди мъже и в сравнение с ужасната сеч, на която беше подложена тази древна земя, собственият им живот започна да им се струва незначителен, но и ужасно ценен. Затревените площи под града бяха изпотъпкани и изкоренени, а земята напоена с кръв и покрита със смърт. Нищо друго не можеше да се очаква в бъдеще, освен същото и още и още смърт, докато едната от двете армии не бъде разгромена. Всички защитници на Тирзис бяха забравили критериите си за добро и лоша Единствено думата оцеляване имаше смисъл в момента. Войната се беше превърнала в автоматичен рефлекс, който вече сам по себе си се беше превърнал в извинение за действията на мъжете.

Сутрешното слънце стана още по-кървавочервено и фигурите на мъжете и конете се откроиха по-ясно, когато армията на Северната страна отново се появи като мъглявина от старателно подредени бойни единици, разпръснати по, цялата шир на бойното поле от предишния ден — от отбранителните позиции на отвесната скала до обгорените греди на двете паднали обсадни кули. Никой не помръдваше. Никой не говореше. Всички просто чакаха. Хендъл се досети какво става и подсвирна припряно на Балинор. Командващият Легиона бързо изпрати вестоносци край стените, които да предупредят подчинените му какво се очаква. Те трябваше да се постараят войниците им да запазят спокойствие.

Мениън тъкмо се канеше да полита какво става, когато изведнъж по скалата точно под градските врати настъпи раздвижване. Един брониран воин се появи бавно от здрача и се изправи, опънат като струна, пред огромната стена. В едната си ръка държеше дълъг кол с привързан на върха му червен плат. С бавни решителни движения, той заби пръта в земята, отстъпи тържествено, обърна се и се върна на мястото си в редиците. Отново настъпи гробна тишина. Из равнините се разнесе провлечен вой на рог, който прозвуча като оплакване на мъртвец — един път, втори път, трети път. После отново настъпи тишина.

— Предупреждение за смърт — обади се тихо Хендъл в тишината. — Това означава, че за нас няма да има никаква пощада. Смятат да ни избият до последния човек.

Тишината беше разкъсана от внезапно оглушително биене на барабаните на гномите и всички тръгнаха изведнъж. Най-неочаквано хиляди изпратени от гномите стрели разсякоха въздуха и се изсипаха върху укрепленията на градските стени. Копия, пики и боздугани политнаха от атакуващите войници на Северната армия. От мъглата на равнините долу се появи огромното туловище на едната оцеляла обсадна кула. Тя скърцаше под собствената си огромна тежест, докато хиляди вражески войници бутаха и теглеха извисилото се чудовище към построения отново подвижен път към Външната стена. От града стрелците на Легиона обстрелваха настъпващите нападателите, докато главната сила на Граничния легион стоеше прилепнала до стената на отбранителните валове и чакаше заповедите на Балинор.

Огромният човек от границата изчака, докато масивната обсадна кула се доближи на около двадесетина ярда от стената. Врагът вече се мъчеше да се изкачи по огромното препятствие, използвайки куките за прихващане и стълбите. Грубата повърхност на скалата се осея с малки прилепнали фигури, които се катереха към върха. Тогава буретата с течно масло се изсипаха от укрепленията и заляха и хората, и обсадните съоръжения, и моментално напоиха повърхността на скалата отдолу. Незабавно политнаха горящи факли и в миг цялата предна част на щурмовата сила на армията на Северната земя беше обгърната в пламъци. Обсадната кула и мъжете около нея просто изчезнаха, когато черният дим се извиси нагоре към небето и закри от очите на воините от Граничния легион касапницата под тях. Чуваха се само викове на ужас и агония. Нападателите, които бяха тръгнали да изкачат Външната стена, попаднаха в капан. Малцината, които успяха да стигнат до укрепленията, веднага бяха спрени. Ръцете на повечето от тях просто не издържаха на напрежението и се пускаха сами. Други пък бяха връхлитани от гъстия дим и политаха с писъци към огъня.

За няколко минути нападението беше осуетено и цялата армия на Северната земя започна да изчезва от погледа. Мъжете на укрепленията се взираха внимателно в движещата се димна завеса и напразно се мъчеха да се досетят какъв ще бъде следващият щурм. Балинор погледна спътниците си и поклати несигурно глава.

— Това беше абсолютна глупост. Те много добре са знаели какво ще се случи и въпреки това го направиха. Луди ли са?

— Може би са искали да ни объркат… — измърмори тихо Хендъл. — Я виж димната завеса, която толкова услужливо им предоставихме.

— Всичките тези избити само заради една димна завеса? — извика Мениън невярващо. — Ако е така, значи те имат нещо конкретно предвид — нещо, — което са сигурни, че няма да се провали — заяви Балинор. — Дръжте под око какво става там. Слизам при вратите на града. Обърна се рязко и изчезна почти на бегом надолу по виещата се каменна стълба. Другите се върнаха при стената. Към небето пред тях продължаваха да се издигат гъсти облаци от дим, а маслото в равнините продължаваше да гори. Вече не се чуваха предсмъртни викове и отново настъпи странна тишина.

— Какво ли са намислили? — изрече най-после Мениън въпроса, който измъчваше всички. За момент никой не отговори.

— Жалко, че изпуснахме Стенмин — промърмори Дюрън най-после. — Неспокоен съм, като знам, че този невменяем се разхожда на свобода някъде в града.

— За малко щяхме да го хванем — намеси се бързо Дейъл. — Последвахме го в онази стая, но той сякаш беше потънал вдън земя. Сигурно там има някакъв таен коридор.

Дюрън кимна утвърдително и разговорът отново секна. Мениън се взираше в дима и си мислеше за Шърл, която го чакаше в двореца, за Ший, за Флик и баща си, за родината си. Всичките образи проблясваха и връхлитаха блуждаещите му мисли.

— По дяволите! — Хендъл го бутна толкова силно, че го стресна. — Какъв глупак съм. През цялото време той е бил пред очите ми. Таен коридор! В мазето на двореца, под килера с виното, в тъмниците, които са запечатани от толкова много години — коридор, който води през планините в равнината отсреща Веднъж старият крал ми спомена за него, преди много, много години. Стенмин сигурно е знаел за него!

— Път, който води в града! — възкликна Мениън. — Та те ще ни заловят откъм гърба — Млъкна изведнъж — Хендъл! Шърл е там!

— Нямаме много време — Хендъл вече беше тръгнал. — Мениън, ела с мен. Дейъл, намери Джанъс Сенпър и му кажи незабавно да ни изпрати помощ в двореца. Дюрън, открий Балинор и го предупреди. Хайде, бързо и се молете вече да не е станало твърде късно.

Хукнаха надолу по стълбите и се стрелнаха като обезумели към казармите. Останали без дъх влетяха през групите от войници към Тирзийския път. Бавно, прекалено бавно, крещеше изтормозеният мозък на Мениън! Едва не събори Хендъл, когато се опита да му посочи вдясно от тях малка група от кавалеристи, които водеха за поводите оседлани коне. Блъснаха грубо единия от тях, който се опита да им попречи, метнаха се в движение върху седлата на двата стоящи най-близо до тях коня и ги пришпориха към града. Втурнаха се в галоп през отворените врати, профучаха край смаяната охрана и край групите от резерви, събрани точно зад вратите. Сега пътят им беше открит и те полетяха с главоломна скорост към двореца.

Всичко, което последва, стана зашеметяващо бързо, извън времето и пространството. Хората и сградите се стрелваха като размазани петна край двамата конника, които галопираха по древните камъни на Тирзийския път. Загубени бяха ценни минути. Най-после широката арка на моста Сендик се замержеля в далечината. В основата му се виеше дълга редица от товарни каруци. Двамата конника профучаха край тях без да намалят скоростта, пришпорвайки конете си по каменния свод към отворените врати на дома на монарха. Мениън и Хендъл влетяха като стрели в градините, дръпнаха рязко юздите на потните си коне и скочиха на земята.

Навсякъде беше тихо. Сякаш всичко беше наред. Един от прислугата се показа почти безгрижно от сенките на огромна върба и пое юздите от разгорещените конници. В очите му проблесна само леко любопитство. Хендъл погледна строго мъжа и го освободи. Махна на Мениън да го последва и се забърза към входните врати. Пак не чуха нищо подозрително. Може би бяха пристигнали навреме. Дали не се тревожеха напразно…?

Коридорите на древния палат бяха празни и тихи. Двамата се спряха в предверието, огледаха набързо отворените врати и дълбоките ниши, дръпнатите завеси и покритите с пердета прозорци. Мениън се запъти да търси Шърл, но спътникът му го спря само с няколко резки думи. Червенокосата дъщеря на крале ще трябва да почака. Бавно, с котешки стъпки, ниският мъж поведе обезпокоения планинец по коридора, който водеше към вратата на мазето. На завоя те се поколебаха, после се прилепиха към полираната дървена ламперия и надникнаха предпазливо зад ъгъла.

Масивната, обкована с желязо врата към познатия им вече килер с бурета с вино беше отворена. Трима въоръжени мъже стояха на пост и наблюдаваха празния хол. Всички бяха със знака на сокола. Мениън и Хендъл отстъпиха тихо назад. За пръв път принцът на Лий се сети, че не е въоръжен. Оставил беше меча на Лий да виси на седлото на коня. Бързо огледа салона зад него и очите му попаднаха на две кръстосани пики, прикрепени на отсрещната стена. Едва ли точно това беше оръжието, от което се нуждаеше в момента, но той просто нямаше друг избор. Безшумно изтегли едната пика и се доближи до Хендъл. Изгледаха се продължително. Трябваше да действат бързо. Ако някой затвореше вратата на мазето и я залостеше от другата страна, преди да успеят да стигнат до нея, те щяха да загубят всякаква възможност да настигнат Стенмин и да се доберат до прохода. Бяха само двама. Колко ли врагове ги чакаха долу?

Нямаха никакво време за умуване. Внезапно изскочиха от укритието си и хукнаха по коридора. Тримата стражи нямаха време дори да се огледат, когато нападателите връхлетяха върху им. Мениън прободе с пиката си мъжа, който стоеше най-близо до врата и веднага нападна другия. Третият пазач се свлече безшумно от удара на огромния боздуган на Хендъл. Всичко свърши преди още да е започнало и двамата воини се спуснаха по коридора на мазето, прескачайки изхабените каменни стъпала, на път към най-ужасната битка в живота им.

Древната винарска изба беше силно осветена от запалени факли. Малките светлини горяха от всички стени и прорязваха плесенясалата тъмнина като размазани слънчеви лъчи в ранно утро. В центъра на голямото помещение огромният каменен капак на пода, който водеше към забравените тъмници, беше отстранен и от тъмната дупката се носеха далечни звуци от удрящ се в камъка метал. Мазето гъмжеше от въоръжени мъже, които се приближаваха от всички страни към Мениън и Хендъл.

Те двамата посрещнаха нападението с ожесточена контраатака, която ги завлече в средата на нападателите им. Планинецът беше измъкнал един меч от ръката на паднал страж в горната част на стълбището. Застанал с гръб към Хендъл, той започна да посича многобройните нападатели. С крайчеца на окото си зърна познатата, облечена в аленочервено фигура, която се появи от тъмната дупка на тъмницата. При вида на омразния Стенмин принцът на Лий изпита дива ярост. С пламнал отново гняв той се вряза във вражеските стражи, като се мъчеше да пробие редиците им и да стигне до мъжа, който ги беше предал. На мършавото лице на мистика, който се мъчеше да се измъкне От ужасната битка, беше изписан неописуем страх.

Застанали с гръб един към друг, джуджето и планинецът се биеха като полудели. Навсякъде около тях лежаха мъртви и умиращи. И двамата бяха покрити с многобройни рани, но не изпитваха болка. Два пъти Мениън се подхлъзна на окървавения под и падна. И двата пъти Хендъл отблъскваше нападателите, докато планинецът се изправи. Само петима от вражеските стражи все още бяха на крака, но Хендъл и Мениън бяха изчерпали силите си почти до краен предел. Започнали бяха да се бият съвсем механично. Телата им бяха потънали р кръв и пот, а ръцете и краката им тежаха като олово и бяха станали безчувствени. Сякаш внезапно дошъл на себе си, ужасеният Стенмин се втурна към края на тъмницата и започна да вика за помощ. Принцът на Лий реагира незабавно. С последен прилив на енергия той се втурна към двама от нападателите си и ги претърколи на пода. Трети се опита да го спре, но атакуващият планинец заби меча си до дръжката в тялото на мъжа, без да го извади. Грабна паднала пика, нахвърли се срещу свилия се мистик и му нанесе страхотен удар с огромното оръжие. Слабото тяло на Стенмин се строполи на каменния под. Тогава Мениън сграбчи каменния капак за краищата и го затегли с последни сили.

Стори му се, че камъкът е прикован за каменния под. Изобщо не се помръдна. Някъде далеч под него шумът от удар на метал върху камък спря. Дочу се трополене на обути в ботуши крака, които тичаха към отвора на пода. Мениън имаше на разположение само няколко секунди. Ако стигнеха до стълбите, с него беше свършено. Раненият мъж напрегна всичките си сили, за да вдигне масивната каменна плоча. Този път тя поддаде. Планинецът изпъшка от огромното напрежение, надигна се и най-после огромният капак се стовари с невероятен шум в отвора. С изтръпнали потни ръце, Мениън прекара веригата през халките и я стегна с железен прът. Изходът беше затворен. Ако войниците на Северната армия се опитат да влязат оттук, те ще трябва да си пробият път през няколко фута от камък и желязо. — Мениън.

Гласът на човека, произнесъл името му, прозвуча дрезгаво и хриптящо във внезапно настъпилата тишина. Планинецът беше застанал на ръце и колене. Опипа бързо пода и ръката му попадна на изпуснат меч. Вдигна нараненото си лице и огледа покритото с безразборно скупчени мъртви тела помещение. Някои бяха застинали безжизнено в смъртта, други се гърчеха в последна агония. В един момент принцът на Лий забеляза приятеля си. Джуджето стоеше с гръб към стената близо до най-долната част на стълбата на мазето. Едната му ръка все още стискаше здраво огромния боздуган. Всичко около него беше покрито с мъртви тела. Всичките ги беше избил. Никой не беше успял да се спаси. За миг суровите му очи срещнаха очите на Мениън и планинецът си спомни първата им среща в низините зад Черните дъбове. Това беше предишният Хендъл — мълчалив, мрачен, все така изобретателен и смел. После боздуганът му се изплъзна от ръката, а той извърна очи. Пусна дълбока въздишка и тялото му с отпусна бавно, безжизнено в смъртта, която най-после го беше настигнала.

Хендъл! Името прониза потресеното му, невярващо съзнание, докато се мъчеше вдървено да се изправи на крака. Най-после се надигна, олюлявайки се. Зачервените му очи се напълниха със сълзи, които рукнаха по нараненото му лице. Със сковани крака тръгна през безжизнените тела на убитите врагове. Задушаваше се от необуздана ярост и безпомощност. Смътно усещаше, че някъде зад него Стенмин отново идваше в съзнание. Стигна до джуджето, коленичи до него и нежно притисна отпуснатото му тяло до гърдите си. Колко пъти Хендъл му беше спасявал живота. Колко пъти беше спасявал живота на всички тях, а сега…! Престана да мисли. Не можеше да мисли. Можеше само да плаче. Сякаш всичко вътре в него се разкъсваше.

Стенмин бавно се надигна на едно коляно и огледа с невиждащи очи хаоса от преплетени трупове в избата. Хората му бяха избити до един, каменният капак залостен с верига, и… В изтръпналото му от болка тяло се надигна страх. Един от натрапниците беше още жив — планинецът! Ах как мразеше този човек! Как само го мразеше! За миг си помисли да го убие, но страхът го заля с нова сила и внезапно една единствена мисъл сграбчи съзнанието му — да се спасява. Да бяга, за да може да оживее! Имаше един единствен начин — да се изкачи по стълбите край застаналия на колене мъж и да се измъкне през отворената врата на мазето. Стана и се запромъква през касапницата към неохраняваните стълби.

Планинецът все още беше с гръб към него и продължаваше да държи тялото на джуджето. Едри капки пот избиха по челото на Стенмин, а тънките му устни се изкривиха заплашително. Единствено страхът му даваше сили да продължи да се движи. Само още няколко стъпала И отново ще бъде свободен. Градът беше обречен. Всички ще умрат — всички тези врагове. Но той ще оцелее. Помъчи се да потисне внезапно връхлетялото го желание да се разсмее на глас. С едната ръка опипваше камъка на древната стълба, после придвижваше крак напред. Планинецът беше само на няколко крачки от него, но все още нищо не подозираше. Външната врата на мазето беше открехната, все още неохранявана. Свобода! Само още няколко стъпала.

В този момент Мениън се обърна. Вик на ужас се изтръгна от устните на мистика, когато видя свирепото изражение на лицето на Принца на Лий. Стенмин забиваше ноктите си в камъка и неистово пълзеше нагоре към отворената врата, като се оплиташе в дългата си червена роба.

Стигнал беше на средата на стълбището, когато Мениън го сграбчи.

При стените на Тирзис ставаше нещо невъобразимо. Балинор прескочи парапета на Външната стена и се спусна бързо към масивните порти на града. Бързо предупреди охраната на Легиона пред големите железни врати и ги вдигна на крак. Засега като че ли всичко беше наред. Множеството вътрешни болтове за отваряне на портата се контролираха механично от кулата на градската порта и бяха здраво прикрепени на мястото си. Тежката желязна греда, която служеше като допълнителна охранителна мярка, лежеше плътно прилепнала в поставката си по ширината на двете врати. Балинор се втренчи неподвижно в огромната стена, без да може да се освободи от гнетящото го лошо предчувствие. Нещо щеше да се случи. Просто го усещаше. Вратите бяха ключът към града, единственото слабо място в иначе непревземаемата стена, която ограждаше Тирзис Обсадните кули, куките за катерене, подвижните стълби — всичко това бяха безполезни опита за превземане на огромната стена. Господарят на магиите не можеше да не го знае. Ключът към града бяха портите.

Вдигна очи към кулата на градската порта. Тя беше квадратна каменна постройка без прозорци. В нея имаше механизъм, който контролираше вътрешните болтове. Двама войника на Легиона стояха на пост до единствената й врата. Охраната на този жизнено важен механизъм беше поверена в ръцете на взвод от мъже, подбрани лично от Балинор и поставени под командването на капитан Шийлън. Войниците на Граничния легион защитаваха укрепленията от двете страни на малката постройка. Изглеждаше невъзможно хората от Северната земя да се надяват да превземат кулата на градската порта. И все пак…

Високият човек от границата стигна до долната част на стълбите, които водеха към кулата и започна да изкачва изхабените каменни стъпала. Изведнъж вниманието му беше отвлечено от неочакваните викове, които се разнесоха от стената. Спря се, когато въздухът затрептя от отпуснатите тетиви на хиляди лъкове. Укрепленията на Външната стена бяха обсипани от множество стрели. Балинор незабавно се втурна натам и с три широки разкрача стигна до стената. Надникна внимателно към подножието на отвесната скала. То беше покрито с телата на избитите и осеяно с малките огньове от горящо масло, които грееха размазано в маранята на утрото. Хората от Северната земя се бяха отказали временно от пряко нападение. Вместо това редиците на стрелците, от по пет души в дълбочина, помитаха защитниците на укрепленията с масиран обстрел.

Причината за новата тактика беше очевидна. На ръба на скалата една част от тежко въоръжени скални троли тикаше напред масивна, подвижна стенобойна машина, която беше покрита с ламарина. Докато Граничният легион се намира под масирания обстрел на стрелците, огромните троли щяха да придвижат грамадния таран пред портите на града и да щурмуват входа. На пръв поглед планът изглеждаше абсурден и неосъществим. Но ако кулата на градската порта паднеше в ръцете на врага, вътрешните болтове, които крепяха вратата затворена, щяха да бъдат освободени и тогава само поставената напречно желязна греда щеше да крепи портите. А тя нямаше да може да издържи на силата на огромната стенобойна машина.

Охраняващите войници на Легиона се обърнаха очаквателно към него. Той плъзна поглед по лицата им и протегна нетърпеливо ръка към дръжката на вратата. Шийлън не се виждаше наоколо. Вратата се отвори навътре. Влезе в помещението и изведнъж му мина през ума, че не беше виждал никого от караула.

Огромният човек от границата реагира инстинктивно. Отдръпна се от тичащите безшумно зад него стражи, сграбчи една насочена към него пика, която насмалко не се заби в гърба му, и я изтръгна от ръцете на нападателя. Кралят прилепи гръб до стената и огледа слабо осветеното помещение. Телата на Шийлън и хората му бяха скупчени в едната страна на стаята, застинали в смъртта, а вкочанените им трупове лежаха голи, без броня и дрехи. От сенките в задната част на помещението към човека от границата се втурна група от нападатели без лица, с насочени към него кинжали. Балинор метна тежката пика в средата на групата и хукна към отворената врата, но вторият войник, който беше останал до вратата, го видя, че се приближава и бързо я затръшна от външната страна Попадналият в капан крал нямаше време да отвори със сила вратата и да избяга Едва успя да изтегли големия си меч преди нападателите му да връхлетят върху нега Повалиха го грубо на пода и започнаха да размахват кинжалите си. Те се забиваха и плъзгаха по металната ризница която беше спасявала живота му толкова много пъти. С невероятен тласък Балинор се освободи и отново стана на крака. В слабата светлина на помещението без прозорци нападателите приличаха на сенки. Но очите му започнаха да свикват с тъмнината и той се хвърли срещу тях. Две от тъмните фигури изкрещяха и се строполиха безжизнено на пода, когато ги промуши с огромното острие на меча си. Но другите бяха успели да се измъкнат от размахания меч и започваха да обкръжават краля.

Балинор отново беше повален, но отново успя да се вдигне на крака. Битката продължаваше да се вихри. Грохотът на нападението отвън напълно заглушаваше шума, който се вдигаше зад стените на малкото помещение. Човекът от границата много добре знаеше, че ако не успее да отвори вратата, никой няма да му се притече на помощ. Отново прилепи гръб към стената и отново размаха яростно широкия си меч, когато приличащите на сенки нападатели подновиха атаката си. Някои паднаха убити, други бяха ранени, но останалите започнаха да го изтощават с непрестанните си нападения. Трябваше да побърза да се измъкне. После кулата на градската порта прокънтя от шумен, стържещ звук от движещи се лостове и механизми. С ужас разбра, че някой освобождаваше вътрешните болтове. С див скок се метна към задвижващия механизъм, но решителните нападатели му препречиха пътя и той беше принуден да отстъпи. Миг след това се чу остър стържещ звук от плъзгане на метал върху метал. После се разнесоха силни удари на чук. Освобождаваха лостовете, които крепяха портите затворени! Напълно забравил за собствената си безопасност, разяреният Балинор се хвърли срещу останалите врагове.

В този миг вратата се отвори и продажните часови бяха изхвърлени яростно през входа. В тъмното помещение нахлу сива дневна светлина и сухата фигура на Дюрън се появи като гръм от ясно небе. Мрачни и безмълвни той и Балинор се спуснаха срещу няколкото нападатели, които се мъчеха да не ги допускат до задвижения механизъм. Накрая ги притиснаха в отдалечения ъгъл на малкото помещение, където, след свиреп ръкопашен бой, ги унищожиха. Без да поглежда избитите, окървавеният крал се втурна към повредения механизъм. Лицето му беше потъмняло от гняв, докато разглеждаше изкривената маса от метални лостове и зъбчати колела. Разярен притисна с цялата си тежест главния механизъм. Той не помръдна. Дюрън пребледня, когато разбра какво се беше случило.

— Нямаме достатъчно време! — избухна гневно Балинор, като насилваше яростно заклещените лостове.

През стените на кулата прокънтя силен трясък, завибрира и разтърси зловещо двамата мъже.

— Портите! — извика ужасен Дюрън.

Втори трясък разтърси кулата. После трети. Трополенето на обути в ботуши бягащи крака се разнесе по укрепленията навън и миг след това мрачното лице на Месалин се появи в отворената врата. Опита се да каже нещо, но Балинор вече издаваше команди и бързаше към укрепленията.

— Разчистете помещението и доведете механиците. Нека се опитат да оправят механизмите. Болтовете на вратата са освободени и размазани! — Месалин го погледна, сякаш му бяха нанесли смъртоносен удар. — Укрепете портите с греди и разположете най-добрата си част в сгъстени бойни редици на петдесет стъпки зад вратата и от двете страни. Хората от Северната земя няма да пробият. Поставете две редици от стрелци на Вътрешната стена да завардят входа. Резервите и частта на гарнизона ще отбраняват Вътрешната стена. Всички други да останат тук, при Външната стена. Ще я задържаме, докато можем. Ако тя падне, Легионът ще се изтегли на втората отбранителна линия и ще я удържа. Ако загубим и нея, ще се прегрупираме на моста Сендик. Това ще бъде последната ни отбранителна линия. Някакви въпроси?

Дюрън набързо му обясни къде беше отишъл Хендъл. Балинор поклати загрижено глава.

— Предават ни на всяка крачка. Засега Хендъл ще трябва да се справя сам, без помощта ни. Ако палатът падне и те пробият откъм тила, с нас е свършено. Месалин, ще поемеш командването на десния фланг, Гинисън ще поеме командването на левия фланг, аз ще поема центъра. Врагът няма да пробие! Молете се Ивънтайн да пристигне, преди да са ни напуснали силите ни.

Месалин хукна приведен навън и изчезна. Балинор и Дюрън останаха в малкото помещение и се гледаха безпомощно, докато разтърсващите трясъци на търкалящата се стенобойна машина продължаваха да олюляват огромната стена. Сянката на Господаря на магиите продължаваше да се приближава зловещо към обречения град и сивата светлина на деня ставаше все по-тъмна. Огромният човек от границата протегна ръка и стисна тънката ръка на приятеля си елф.

— Сбогом, приятелю. Това е краят. Времето ни току-що изтече.

— Ивънтайн не би ни изоставил по свое собствено желание — започна да го убеждава сериозно елфът.

— Знам, знам — отговори Балинор. — Нито пък Аланон. Той просто не е открил Меча, нито наследника на Шанара. И неговото време е изтекло.

Настъпи кратко мълчание, нарушавано от виковете на мъжете на стената и от грохота на удрящата се в портите на Тирзис стенобойна машина. Балинор изтри кръвта от дълбока рана над окото си.

— Намери брат си, Дюрън. Но преди да напуснеш Външната стена, се погрижи последното течно масло да бъде излято върху тарана и той да бъде подпален. Ако не можем напълно да ги спрем, то поне бихме могли да подпалим земята под краката им.

Усмихна се мрачно и излезе мълчаливо от кулата на градската порта. Дюрън го изгледа и се запита каква перверзност на съдбата ги беше довела до този несправедлив край. Балинор беше най-забележителният човек, когото елфът беше срещал в живота си. Въпреки това той беше загубил всичко — семейството си, родния си град, дома си, а сега щеше да загуби и живота си. Какъв беше този свят, който допускаше такава ужасна несправедливост. Свят, в който достойните бяха лишавани от всичко, а бездушните същества на злонамереността и омразата оцеляваха и тържествуваха над безсмислената смърт на хора, които заслужаваха уважение? Навремето беше уверен, че няма да се провалят, че ще намерят някакъв начин да унищожат омразния Господар на магиите и да спасят земите си. Сега този блян беше убит.

Дюрън погледна замаяно яките механици на Легиона, когато влязоха в кулата, за да се заемат с непосилната задача да поправят разваления механизъм. Стройният елф излезе бързо и тръгна към укрепленията. Крайно време беше да потърси брат си.

Сражението за удържането на Външната стена беше невероятно ожесточено. Въпреки унищожителната преграда от стрели, мъжете на Граничния легион успяха да разкъсат редиците на тролите, които търкаляха огромната стенобойна машина пред разхлабените порти на града. Останалите казани с течно масло бяха придвижени върху укрепленията над тарана и излети върху стенобойната машина и онези, които я бутаха. Посипаха се горящи факли и мигновено всичко беше погълнато от огромни пламъци и скрито в плътен черен дим. Тролите бяха изгорени живи в първите няколко минути на непоносимата горещина. Бронята им заприлича на пещ, от която не можеха да се измъкнат. Моментално нови вражески войници попълниха пробивите и могъщата стенобойна машина продължи да удря портите на града с разтрисащи гърмежи, които първо накланяха, а после разцепваха гредите, държащи високите порти затворени.

Сивото небе почерня от дима, който се издигаше над горящата земя и обгръщаше стените на града и защитниците му с гъста, черна мъгла. Миризмата на изгоряла плът удряше в ноздрите на войниците от Граничния легион и ги задушаваше, а овъглените тела на нападателите трол и лежаха на купчини пред Външната стена. И двете воюващи страни отчаяно се мъчеха да обезсилят противниците си, но нито една от двете не успяваше да вземе надмощие. За известно време изглеждаше, че денят ще завърши без някаква промяна в положението на двете армии.

За съжаление накрая желязната напречна греда поддаде, дебелите греди се разбиха на трески и огромната стенобойна машина се вряза в портите на Тирзис. Първите войници на армията на Северната земя се втурнаха в парадния плац и бяха покосени от разположените на върха на Вътрешната стена стрелци на Граничния легион. Разгърнати като кутия с три стени, обърната с отвора към портите на Външната стена, гъстите бойни редици на Легиона се втурнаха към настъпващия враг. Стенобойната машина напираше и вратите продължиха да се разтварят. После най-предните редици на нашественическата армия се промъкнаха през отвора и се хвърлиха срещу копията на войниците от Граничния легион. Защитниците от Легиона леко се олюляха, но удържаха на удара. Отблъснаха нападателите, които отстъпиха объркани, застигани от стрелите на защитниците, разположени на стените. За няколко секунди земята на парадния плац беше застлана от убити и ранени войници на Северната земя. Моментално пробивът в портите беше така плътно запушен, че огромните нашественически сили не можеха да помръднат нито крачка напред.

Дюрън беше заел позиция до кулата на градските порти на Външната стена и оттам наблюдаваше как щурмът на армията на Северната земя беше отблъснат от фалангата на Легиона. Разбра, че брат му беше отишъл с Джанъс Сенпър в двореца и реши да остане до Балинор колкото може по-дълго. Врагът се опитваше да набере сили. В равнините под града матурени насочваха части от скални троли към пробива в портите на обсадения град. Командващите от Северната земя спояваха гръбнака на армията си за решителен опит да разбият хората от Южната земя окончателно. Външната стена отново беше подложена на повсеместна атака. Ордите на гномите и тролите се втурнаха напред с подвижни стълби, въжета и куки за прихващане. Оределите редици на защитниците от Легиона, които бяха останали на укрепленията, се биеха отчаяно, за да не допуснат пробив. Но хората им умираха, а броят на войниците от армията на Северната земя изглеждаше безчетен. Сражението се превръщаше в явна война на изтощение, която хората на Тирзис не можеха да се надяват, че ще спечелят.

После, във все по-сгъстяващия се мрак на небето северно от обсадения град, се издигнаха две крилати същества, които започнаха да кръжат застрашително. Кръвта на Дюрън се вледени. Носители на черепи! Толкова ли сигурни бяха в победата, че си позволяваха да се явяват на дневна светлина? Сърцето на елфа се сви от страх. Тук беше направил всичко, което беше по силите му. Време беше да потърси брат си. Каквото и да ги очакваше, те трябваше да го посрещнат заедно.

Обърна се сковано и се затича приведен край стената. Спря се едва когато стигна точно под левия фланг на Легиона. Стръмен път водеше надолу към казармите, които се намираха между стените на града на неколкостотин фута зад тиловите редици на Легиона. Мъжете, които се биеха на стените, нададоха оглушителен рев. Дюрън се доближи до долната част на пътя и видя високите бронирани фигури на огромните скални троли, които се стичаха през портите на Външната стена. Неволно се спря. Усети, че следващите няколко минути ще бъдат жизнено важни за Граничния легион.

Фалангата сгъсти редиците си и се хвърли в атака. Масивните троли също стегнаха редиците си и бавно се насочиха към центъра на отбранителната линия, където командването беше в ръцете на Балинор. Десет фута разделяха воюващите ох двете армии, когато, за всеобща изненада, целият полк от троли сви рязко вляво и се вряза право във фланга на Легиона. При сблъсъка на двете сили се разнесе ужасно дрънчене на метал от удари на копия в боздугани и на щитове в брони. За известно време фалангата на Легиона удържа и тролите от предните редици бяха убити и отблъснати. Но превъзхождащите по численост и физическа сила войници на Северната земя притиснаха по-дребните мъже на Граничния легион и накрая десният край на фланга започна да се разкъсва.

Командващият Гинисън бързо се придвижи към мястото на пробива и дългата му червена коса се развяваше, докато се биеше да удържи фронтовата линия. Когато тролите бяха отблъснати стъпка по стъпка, Балинор се приближи отдясно, а Месал ин откъм тила. Това беше най-свирепият ръкопашен бой, на който Дюрън стана свидетел в тази безпощадна война. Видя ужасен как огромните скални троли дадоха отпор на мъжете от Граничния легион и после отново ги притиснаха. Миг след това фалангата се разкъса и Гинисън напълно се скри от поглед, когато огромните нападатели щурмуваха. Успяха да го разбият и се втурнаха към казармите и Вътрешната стена.

Дюрън се намираше точно на пътя им. Може би щеше да има време да отстъпи до стените, но вече беше заел позиция за стрелба, стиснал ясеновия си лък в ръце. Първият трол падна на петдесетина крачки от него, вторият на четиридесет, а третият на двадесет и пет. Войниците на Легиона, които бяха на стената, се втурнаха в атака, а стрелците от по-ниските възвишения на Вътрешната стена се мъчеха отчаяно да спрат настъпващите троли. Настъпи истински хаос, когато троли и войници на Легиона, вкопчени в безнадежден ръкопашен бой, се понесоха към елфа. Огромните хора от Северната армия продължаваха да напредват и Дюрън изстреля срещу тях и последната си стрела.

Хвърли лъка и за пръв път му мина мисълта за бягство. Но нямаше време. Той едва беше успял да грабне един захвърлен меч, когато надигащата се вълна от войници го връхлетя. Положи неимоверни усилия да се задържи на крака, когато го блъснаха към стената на казармите. Огромен скален трол надвисна точно над него — една зловеща маса от подобна на дървесна кора кожа и броня. Елфът едва се беше извъртял встрани, когато огромният боздуган го удари. Усети непоносима болка в лявото си рамо, после цялото му тяло изтръпна. Помъчи се да не губи съзнание, но болката отново го прободе, от раната му бликна кръв и шурна по слабото му тяло. Стори му се, че започва да потъва. Лежеше с лице към земята и едва си поемаше дъх. Усети ужасна тежест, когато приливната вълна на битката се разля върху него. Опита се да не затваря очи, но усилието беше огромно и той бавно изпадна в безсъзнание. Но дори и тогава болката като че ли продължи да дълбае тялото му, силна и пареща Мениън Лий наведе окървавеното си лице над Хендъл и внимателно повдигна неподвижното му тяло. Тръгна внимателно, механично през труповете на избитите врагове, стигна до стълбите и се заизкачва бавно нагоре към отворената врата. Прескачаше предпазливо, без да гледа, купчините от вкочанената маса от разкривени, обвити в червени роби тела, които лежаха гротескно по древната стълба. Като замаян, планинецът премина през вратата на мазето и тръгна по празния коридор на двореца, притискайки безжизненото тяло на джуджето. Вървеше без да вижда. Погледът му беше невероятно празен, лицето му покрусено от неописуем ужас, който крещеше в безмълвна агония и искаше да се освободи. Стигна до предверието на двореца и се спря, когато чу шума на тичащи зад него крака, които отекваха глухо в източния коридор. Внимателно постави товара си на излъскания под и зачака мълчаливо. Стройната червенокоса девойка се спря пред него и по красивото й лице рукнаха сълзи.

— О, Мениън — простена тя тихо. — Какво са направили?

Очите му проблеснаха, а устните се размърдаха, без да издадат звук. Търсеше думите, но не ги намираше. Шърл протегна ръка, обгърна с тънките си ръце прегърбената му фигура и доближи лицето си до неговото. Миг след това усети силните му ръце около раменете си. Потисната дълбоко в него ужасна мъка се отприщи беззвучно, заля я и потъна в мълчанието и топлината й.

На укрепленията на Вътрешната стена Балинор приключи с последната проверка на отбраната на Легиона и се спря изтощен над силно барикадираните врати. Хората от Северната земя вече се струпваха за последния щурм. Малко преди това непревземаемата Външна стена беше паднала и смелите войници на Граничния легион бяха отблъснати до втората линия на отбраната. Балинор наблюдаваше мрачно как врагът приижда върху височините на извисяващата се стена и така силно стисна дръжката на големия си меч, че кокалчетата на ръката му побеляха под металната ризница. Плащът и куртката му бяха разпокъсани по време на ужасната битка за отблъскване на пробива във Външната стена. Балинор беше удържал центъра на фалангата на Легиона, но двата фланга бяха разкъсани. Гинисън беше убит, Месалин беше сериозно ранен, а стотици хора на Южната земя намериха смъртта си в този бой. Накрая умря и всяка надежда. Дори Дюрън беше изчезнал някъде по време на сражението. Принцът на Калахорн беше останал сам.

Махна рязко на хората, които подпираха гредите, прикрепящи вратите. Металната ризница на ръката му проблесна в сивата светлина. На много места предпазният метал беше олющен и издран. За миг позволи на отчаянието да надвие смелостта му. Всички го бяха изоставили, всички. Ивънтайн и армията на елфите. Аланон. Цялата Южна земя. Тирзис беше на ръба на пълното унищожение, а заедно с него и земята на Калахорн, а все още никой не идваше на помощ. Легионът се беше бил сам, за да защити всички тях — последната отбрана на Южната земя. И за какво беше всичко това? Бързо се окопити и отхвърли грубо съмненията и унинието. Нямаше време за самосъжаление. Трябваше да се спасява животът на толкова много хора и те можеха да разчитат единствено на него.

Армията на Северната земя сгъстяваше редиците си в подножието на Външната стена. Познатите подвижни стълби, въжета и метални куки бяха приготвени за нападението. Помисли си за Хендъл и Мениън, на които можеше да разчита, и се зачуди какво ли беше станало с тях. Те явно бяха защитили двореца и бяха предотвратили нападение откъм тила. Иначе градът вече щеше да е паднал. Сега те трябваше да удържат положението, ако отделни вражески групи пробиеха отбраната на Вътрешната стена и се запътеха към двореца.

Очите го засмъдяха от черните сажди на дима и той ги разтърка, докато потекоха сълзи. Когато погледна към укрепленията на стената, всичко му изглеждаше размазано в плътна сива мъгла Легионът беше заел отбранителна позиция срещу враг, който беше толкова многочислен, че загубата на стотици войници беше за него незначителна. Спомни си думите, които Хендъл каза след смъртта на баща му и брат му. Последният Букхана Името ще умре заедно с него, както ще умрат Тирзис и хората му. Познатият рев изригна от гърлата на хората от Северната земя и те се втурнаха дръзко към отбранителните линии на Легиона. Дългият белег на бузата на огромния човек от границата стана пурпурночервен и той изтегли заплашително меча си.

Почти в същия момент първите войници от щурмувата част на тролите стигнаха в подножието на моста Сендик и се поколебаха Редица от решителни войници на Легиона заемаше центъра на широката каменна арка и преграждаше пътя към двореца на рода Букхана. Най-отпред стоеше Джанъс Сенпър. От едната му страна беше Мениън Лий, изправен въпреки нараненото си тяло, стиснал в двете си ръце меча на Лий. От другата му страна беше Дейъл. Младежкото му лице беше намръщено, но непоколебимо. Над врявата от битката при Вътрешната стена се носеха уплашени гласове. В далечината се виждаха бягащи фигури, които бързаха да преминат по обезлюдения Тирзийски път и да се приберат в безопасността на домовете си. Двете воюващи сили се изправиха мълчаливо една срещу друга. Броят на тролите растеше непрестанно от свежите попълнения на редиците им. Те изучаваха хората от Южната земя с безизразния поглед на опитни професионални войници, убедени, че са най-добре обучената армия в света. Защитниците на моста не бяха повече от петдесетина.

Следобедното небе внезапно потъмня и над двете армии надвисна зловеща тишина. Някъде от горящия град Мениън чу слаб, но ясен плач на дете. На няколко крачки от него Дейъл усети как студеният северен вятър изчезна с тих, въздишащ шепот. Пред тях огромните троли се подредиха в безупречен боен ред, с отпуснати боздугани в ръце. После като един тръгнаха напред. В центъра на моста последната отбранителна линия се приготви да посрещне щурма на хората от Северната земя.

На хребета западно от града Флик Омсфорд и малката група конници елфи наблюдаваха безпомощни началото на унищожението на Тирзис. Човекът от Вейл усещаше как го напусна и последната капчица надежда, когато ордите на огромната армия на Северната земя се изсипаха през изкъртените врати на Външната стена. От вътрешността на, Тирзис започнаха да се издигат черни кълба дим и последните остатъци от славния Граничен легион бяха отблъснати от стените. Защитниците на града бяха разбити. Той гледаше ужасен как гротескните фигури на Носителите на черепи кръжаха без да се прикриват над настъпващата вражеска армия, с широко разперени черни криле на фона на смрачаващото се следобедно небе. Най-лошото, което беше предсказал Аланон, се случваше. Господарят на магиите беше победил.

Изведнъж един конник вляво от него нададе остър вик и той видя почервенялото лице на Ивънтайн, който беше пришпорил коня си и едва не събори човека от Вейл в устрема си. На сивия хоризонт в обширното пространство на пасището, все още далеч на запад, се появи тъмна линия, която се приближаваше и растеше. Разнесе се далечен тропот на копита, който се смеси с шума на ожесточената [???]

Тъмната линия бързо растеше и постепенно придоби очертания. Бяха хиляди конници, които размахваха знамена и копия. Пронизващ и ясен, звукът на бойния им рог известяваше пристигането им. Малката група от елфи нададе радостни викове, когато огромната маса от конници започна да покрива равнините, понесла се с главоломна скорост към Тирзис. Предупредена за пристигането им, армията на Северната земя беше вече започнала да сгъстява ариергарда си и се обръщаше, за да посрещне прииждащата вълна. Най-после армията на елфите беше дошла — заради защитниците на Тирзис, заради обсадените страни на трите земи, заради всичко, за което човечеството се беше борило толкова упорито векове наред. Дали не беше дошла прекалено късно?