Димитър Кирков
Балкански грешник (8) (Разказите на един авантюрист)

VIII

19-ти септември беше, като започна всичко. Тоя ден следобеда чичо Щерю ме хвана да изрина торта от конюшнята. Каква конюшня ли? Не ти ли казах, че две години чичо с файтонджийство се занимаваше. Заем взе от популярната банка да купи коня и файтона и добре му беше тръгнал новият занаят.

Тогава гарата в Пазарджик беше далеч-далеч от града, най-малко четири-пет километра имаше и всеки, дето с влак пристигаше или заминаваше, на файтон се возеше задължително. Друг превоз нямаше и макар файтонджиите да не вземаха много, доволно се препитаваха. На коня всеки ден се рине, разбира се, но два пъти в годината всичко основно се чисти, а чичо Щерю беше обещал и цялото бунище да прекара на къра, платил му беше торта някакъв човек. И тия пари той ги даде на мен, ама аз да оправя всичкото гюбре^[1]. Току-що бях почнал последния клас на гимназията, уроци още нямахме и аз ринах, товарих, разтоварвах — умирисал се бях на фъшкии и малко се поуморих. Като свърших, изкъпах се цял в коритото у дома, баба Ана и главата ми изми. И така, освежен, с пара в джоба — запътих се към Михалис.

Него баща му го беше спрял от училище тая година. „Стига си премятал книгите! — рекъл бай Ставраки. — Ни поп, ни даскал ще ставаш! Ами я ела при мен занаята да учиш, защото сестричките ти в чужди къщи снахи ще ходят, а тоя дюкян ти ще наследиш.“ Михалис беше ученолюбив и лесно нямаше да се примири с тая команда, но баща му го беше хванал на най-тънкото място. Обещал в Гърция да го прати — стоките да разгледа и с хората да се запознае, от които купуваха портокали и маслини, сушен октопод и прочие работи. А най-голяма мечта на Михалис беше да иде в Гърция — за малко да е, ама поне да я види. Ах, как обичаше той всичко гръцко и как му се радваше! Лимони като си спомням само как ядеше! И не защото много му харесваха, ами защото бяха гръцки.

Иначе в Пазарджик почти нямаше къща да не отглежда лимоново дръвче. В каче, като стайно цвете. Баба Ана и мама също се грижеха за лимон. Зиме-лете в коридора стоеше, до джамлъка — на светло и топло. Торяха го, листата му миеха — и той цъфтеше, връзваше и зрееше. Мама се радваше на плодовете му като на малки деца. И зрели те си оставаха въззеленички, дебелокори, ама като ценност се пазеха вкъщи. На Великден стържеха от тях в козунаците…

Такъв лимон обаче Михалис нивга нямаше да вкуси. Само гръцките признаваше той, жълти като жълтици. Баща му в сандъчета ги получаваше, увити в книжки. Вземе Михалис един, развие го, сложи настрана книжката внимателно, а лимона опипва, гали го, милува го като момина гърда. После почне да го мирише, вдъхва му аромата, с нос ще го изпие. Ей тъй — играе си. И най-сетне го допре с устни, сякаш го целува, па отхапе лекичко единия му край и кара поред. Виждам аз, че му е кисело, ама той не се издава, не криви лице, дъвче, смучи, докато от лимона не остане ни коричка, ни семчица. Целия го изяде.

— Ей, Михо — викам му аз, — тоя лимон много ти хареса бе! На шекер ти се стори. Ама и гръцко лайно да беше, пак щеше да ти се услади.

— Вярно! — смее се Михалис. — И лайно да беше, щеше да ми се услади!

Не ми слушай ти неприличните думи и непристойности. Цапнат съм аз понякога в устата, но онова нещо го казвах на Михалис не от злина или проклетия. И той ме разбираше, не се ядосваше. Даже умиление ли, респект ли — и аз не знам как да го нарека — изпитвах, като гледах как това момче люби старото си отечество. Ех, да бе знаял горкият каква съдба му се пише в Гърция един ден…

Аз лично не съм такъв човек, че домат примерно да ям някъде си само защото е български. Като видя обаче друг да прави нещо подобно, разбирам го и му съчувствам. Преди години четох една книжка и веднага си спомних Михалис. Описваше си мъките българин, комунист. Не му харесало у нас навремето и успял да додрапа до Съветския съюз. Това била страната на мечтите му, отечеството на неговите идеи. Щастливец, ще речеш. Обаче там нещо не го одобрили, съмнителен им се сторил и го засилили в болшевишки лагер. Даже не и в Сибир, а отвъд Сибир — в Колима. Дъното на света и на живота. Температурата — минус петдесет градуса, само камъни, лед, замръзнали рудници и смърт, смърт, смърт — на всяка крачка. Но нашето момче устискало, не умряло за два-три месеца от глад, бой и студ, както мнозина се докарвали. Издържало и дори до кухнята се докопало. И там малко му просветнало пред очите.

А в кухнята, представи си, наше буре стои, с надпис „България“. Празно буре от доматено пюре. Умът ми не го побира къде се е търкаляло то, по какви пътища е минало, че да стигне до края на света?! Но и такова чудо става, защото руското лагерно ведомство обширно, триж по-голямо от Европа, милиони хора живеят в него — защо и за българска салца да не се намери място. А като му докривеело много на нашия човек и като нямало началство наблизо, качвал се той на бурето и сядал отгоре му с кръстосани крака. „Не ме закачайте сега! — викал на лагерните си другари. — Сега аз съм си в България, на нейна територия се намирам и за нищо друго не искам да знам!“ И мога да си представя какво е минавало под стиснатите му клепачи — слънчевите наши долини, горите ни весели, мили лица и прочие, всичко, дето бил зарязал, че да гони Михаля. Толкова му трябва на човека, кога иска да отлети към любимите краища — на едного половин квадратен метър буре, на друг, като Михалис, и един стипчив лимон му стигаше…

Заварих аз оная привечер приятеля си, че премита дюкяна и се готви да заключва. Разбрахме се да идем у Парашкевов. Напълни Михалис кесия с ядки, купих аз по път от една кръчма шише с вино — да се почерпим. Влизаме ние в двора, качваме се към чардачето, а Парашкевов изхвръкна отвътре бледен и тревожен.

— Момчета, момчета! — стиска ни ръцете като никой друг път. — Десет минути да се бяхме забавили, сам щях да ви търся!

— Какво е станало бе, бай Коста? — пита Михалис.

— Много ми трябвате — трескаво приказва Парашкевов. — Не сега. Утре на вас ще разчитам! Елате, елате да ви кажа.

Тръгнахме след него към кухнята и аз пак питам в движение:

— Да няма нещо лошо?

— Вижте! — не чува той въпроса. — Вижте и прочетете!

И взема лист от масата, тика ми го в ръката. Гледам — телеграма. Чета залепените хартиени лентички: „Чакай гости. 20.IX. Кали.“ Отдъхнах си, подавам телеграмата на Михалис и викам:

— Няма страшно! Ще ти помогнем да се приготвиш.

— Не е там работата — отвръща Парашкевов. — Седнете. Всичко ще ви обясня.

И обясни, планче беше съставил. Ще ви моля да идете на гарата двамата, казва, да посрещнете гостите. Нали обърнахме внимание какво пише в телеграмата — „гости“, множествено число. Но може и сама жена да пристигне. Знаете я и ще я познаете — виждали сте снимката й оттатък. Ако е така — добре. Може даже да не й се обаждате. Идвала е тя у дома и сама ще се оправи. Ако сте сигурни, че е сама значи — чувствайте се свободни, свършили сте ми услугата. По-вероятно обаче е да не бъде сама — придружители да има с нея, един мъж или повече. Това от телеграмата не се разбира. Но колкото и да са тия придружители, между тях непременно ще бъде един мъж висок и едър, с коса руса до рижаво. Лесно сме щели да го различим, защото стърчал една педя над хората. А може би тоя мъж и останалите, ако въобще има такива, щели да слязат отделно от жената, да се правят, че не са заедно. Най-тънко трябва да се проследи това нещо и абсолютно точно да установим с Михалис сама ли е жената или има опашка с нея. И когато се уверим, един от нас да се разкрие пред жената.

Парашкевов препоръчваше аз да сторя тая работа. Да я заговоря, да я забалабосам някак, в краен случай да река кой ме праща да я посрещна. Ама в краен случай, защото това съобщение сигурно ще злепостави жената пред придружителя й. Сигурно тя е била телеграмата без негово знание. Целта обаче е да задържа гостите на гарата колкото се може повече, а през това време Михалис по най-бързия начин да вземе файтон, да препусне към Парашкевов и да му каже колко души пристигат и какви са. Това било много важно! Десет минути по-рано да се яви Михалис, пак от полза ще е. При тия думи Парашкевов извади една едра банкнота и я сложи на масата пред приятеля ми. Цялата за файтона да се даде! Бяха пет пъти повече пари, отколкото файтонджиите вземаха за превоз от гарата.

Молбата на Парашкевов ми се стори усукана и безсмислена.

— Кога пристига тоя влак? — попитах.

— Там е въпросът — сепна се той, — че не знам. Влакове много спират в Пазарджик и откъм Пловдив, и от София, но откъде ще дойде и в колко часа — неизвестно. Точно затова ви моля, момчета, да пожертвате един ден за мен! Рано да идете на гарата и ако трябва, всички влакове да посрещнете…

Още докато Парашкевов обясняваше задачата ни, Михалис мърдаше неспокойно на стола, а след тия думи се обади:

— Няма да мога точно утре, бай Коста.

— Как няма да можеш?! — в жълтите очи на Парашкевов блесна тигрова искра, но за миг той я угаси.

— Ами утре стока ще получаваме — рече Михалис. — От две недели баща ми говори за това и ако баш утре реша да изчезна…

Казах ти с каква юзда бай Ставраки води сина си. С Гърция го примамваше, с Гърция го и заплашваше. Ако не му слуша нарежданията демек, няма да го прати в Гърция. Знаех също, че откаже ли Михалис веднъж едно нещо, трудно се кандърдисваше. Парашкевов плъзна поглед край него като по предмет ненужен и досаден и цял в надежда се обърна към мен:

— Мите, сам ще се оправиш ли?… Няма да можеш — веднага си отговори той. — Хем да ги проследиш, хем да ги изпревариш…

— Ама защо е всичко туй бе, бай Коста? — разпалено викнах аз. — Ти се приготви всичките вкупом да посрещнеш, пък…

Парашкевов вдигна ръка да млъкна — не му трябваше съвет на него. Умълчахме се тримата край масата, пийнахме от виното и след малко Парашкевов замислено рече:

— Може би си прав, Митак… Може би сам да ги срещна на двора. Поред…

— Има кой да ме замести! — пресече го изведнъж Михалис. — Гълъбът, Мите! Куриерът!

Ей! — ухилих се аз. Как не се сетих?! Сечеше му пипето на Михалис в трудни моменти. И почнахме да се уговаряме двамата как още тая вечер ще взема куриера от него и тъй като на гарата бележка няма да мога да пиша, клечки ще слагам в капсулката на крачето му. Една клечица ако туря, жената сама е пристигнала, две ако са — повече хора има с нея. А пък гълъбът като долети, Михалис ще припне до Парашкевов. Бай Ставраки все ще го пусне за десет минути. За игра я взехме цялата работа. Парашкевов ни слушаше внимателно и недоверчиво, друго нещо пресмяташе на ум, но така се разбрахме нея вечер — че сам ще ходя да посрещам и гълъбът ще ни е връзката.