Димитър Кирков
Балкански грешник (29) (Разказите на един авантюрист)

XVI

Това, разбира се, за блесналия от чистота и хубост родилен дом е моя фантазия. С нея повече няма да те занимавам, нито с бълнуванията на дядо Аргирис за Велика Гърция. Имай предвид обаче, че лекциите му за Елада, Византия и тъй нататък бяха висшият курс в неговата Академия. До тях той ме допускаше като доброволен слушател, но нито един семестър не ми завери. От встъпителното събеседване прецени, че не съм годен за друго освен да ме запише в първо отделение. И докато се въртях край него и Зоя, преполових средната степен. По-късно ми се е налагало да попълвам документи и на въпроса, какво образование имам, отговарях — средно незавършено. Подразбираше се Пазарджишката гимназия, ама само аз си знаех, че и второ незавършено съм получил — в тайната Академия на Аргирис Киру.

Споменах ти, че оня следобед, когато Михалис се глави за градинар у Клио Филокали, аз пак се повлякох в кафене „Византия“. Исках Зоя да видя и нищо повече. Само че кафеджията не бе забравил вчерашната уговорка.

— А, Димитраки, на урок ли идеш? — посрещна ме той и повече не ме остави.

Седнахме двамата на една маса, даде ми молив, тетрадка и пита:

— До кой клас си учил, момче?

Предишния ден успях да се измъкна от тоя въпрос, но сега нямаше мърдане:

— Абе, два-три класа — смънках аз, — ама всичко съм забравил.

— Кое всичко?

— Ами да чета и пиша — набрах кураж да си призная.

— Как?! — смая се старецът. — Ти неграмотен ли си? Млад човек! Я опитай! — И отвори една дебела книга, която бе сложил до себе си.

— Фи-ли-ми… — набръчках чело аз и засричах.

— Стига! А името си барем можеш ли да пишеш?

— Името мога! — възрадвах се аз и веднага надрасках в тетрадката „Димитриос Папас“.

Погледна го дядо Аргирис, погледна, па вика:

— Теб сякаш французин те е учил. До гръцко писмо с нокът не си се докосвал.

С един удар улучи човекът. Вярно бе, че обичах френския език, в гимназията шестица имах по тоя предмет.

— А като си учил две-три години, защо си забравил? — не престава да ме разпитва той.

— Не съм се упражнявал защото — правя се аз на последен тъпак. — Не ми се е налагало. Инак буквите помня, аритметиката също, но от граматика не отбирам. И с четенето значи…

— Зоице, Зоице! — изведнъж се провикна кафеджията. — Ела да видиш чудо!

Смразих се. Като че теле с две глави щеше да показва. А аз си бях теле просто и обикновено. Надниква Зоя и дядото ме сочи:

— Наш Димитраки излезе неграмотен. Можеш ли да повярваш?

— Мога — сви пренебрежително тя уста. — Като го гледам, не се учудвам.

Преглътнах и усетих, че почервенявам. Ах, да знаете, викам си наум, как пердаша аз на български! Че и на френски! И наистина, от малко дете много гладко четях. В Говедарското училище госпожа Янкова имаше обичай книги да четем в час. И все мен вадеше отпред да чета на глас. Ама мога ли да кажа такова нещо пред двамата? Изключено! Остава ми само да преглъщам и мълча.

— Не бива така! — с велико огорчение рече дядо Аргирис. — За Византия си чувал, към елинските останки не си безразличен — а сляп да стоиш. Наше момче си! На ни един грък не отива да е прост. Щеш ли да си припомниш забравеното?

— Ща — изпъшках аз. — Ама не искам да ти губя времето.

— Ще идваш по туй време — като няма много хора при мен. Кога аз, кога Зоица ще ти помагаме. И домашни ще ти даваме. Зоя, я седни при нас — обърна се той към момичето. — Какво ще кажеш? Нали искаш да те запиша в педагогически курсове. Ако ще ставаш учителка, ето ти го първият ученик.

Няма да лъжа, че на Зоица й стана драго да има такъв дангалак за първи ученик.

— За какво му е на Димитраки грамотност, дядо? — капризно рече тя. — Както си е живял досега, по-добре ще му бъде.

— А, бъркаш — вразуми я кафеджията. — Млади дръвчета сте и двамата. Още се превивате.

— И какво, от алфата ли да почна? — поотстъпи бъдещата ми учителка.

— Алфата я знам, Зоя — нахално се вгледах в очите й. — Дай да ме заведеш до омегата.

— Че щом ти е известна и омегата, за какво съм ти аз? — отново рече да се дръпне тя, без да усети, че вече е нагазила в първия урок.

— Не мога без теб! — издумах пък аз първото си любовно признание. — Моля те!

И тя разбра, да знаеш! В секундата схвана, че за друго говоря, а не за четене и писане. Така произнесох ония думи! Притесни се, цялата пламна и скочи да дири някакъв буквар в стаичката си. Но дядо Аргирис нищо не долови със своето простодушие и доволно викна след нея:

— Видиш ли, Зоице, колко любознателен е Димитраки!

Тъй е — много любознателен и прилежен ученик бях на двамата. Макар всеки ден да не вземах уроци, а както се случи. Според времето и настроението. И ту Зоя, ту дядо Аргирис ми се падаха за поредното занимание. Но не ме бутаха като някое вироглаво шиле, а драговолно и старателно вървях за ръчичката им аз из лабиринтите на гръцката грамотност. Защото между просторечивия език, дето говорех, и писмовността на гърците има разстояние колкото от земята до небето. Не твърдя, че чак на небето ме качиха дядото и внучката, ама нямаше вече нещо да ми се опре в четенето и писането. Излишно е да обяснявам подробно какво и как ме учеха, колко пъти ми диктуваха, какви преразкази и свободни съчинения съм правил. А покрай писмовността — и грубия си говор окърших, атинското наречие взех да присвоявам. Михалис не можеше да ме познае. Завиждам ти, Димитраки! — сам ми е казвал. Ама какъв ти Михалис! Като хвалба може да ти се стори, но в някой вестник да ме бяха викнали, и с дописка щях да се справя.

Колко му е да станеш вестникар по нашите земи — малко повечко тепегьозлук се иска, дебелоочие. Но дотам не стигнах. Дядо Аргирис се радваше на моя напредък, като че му бях второ внуче, а у Зоя любопитство се бе пробудило — дали от такова криво дърво ще излезе гладка дъска. Трябва да знаеш, че тя бе завършила предпоследния клас на девическа гимназия, но своеволно напуснала, решила последния да вземе като частна ученичка. Изпити сама ще държи и така ще се дипломира. По тоя въпрос данданиите с дядо й вече бяха минали, но тя не и не — като частна ученичка повече време щяла да има, та да помага на стария в кафенето. И пряко воля Аргирис Киру се бе примирил. При условие, че и той ще й помага за изпитите. А като вземе диплома Зоица, в педагогически курсове ще постъпи. Ако не й се случи нещо междувременно. Сватба например. Такива бяха житейските планове на момичето и аз не пречех, известна полза имаше даже от мен като подготвителен материал. Отде да знам аз пък каква полза придобивах — че хляб ми дадоха в ръцете те и от тяхното обучение дълго се препитавах…

Но ако науката ми при Зоя вървеше добре, любовта не мръдна и не потръгна. Не ме хареса тя — и това си е! Както и да умувам сега пред теб, каквито и причини да диря, не светна в Зоя искрица да ме обикне. И толкоз! Всички обяснения свършват дотук. Когато жена не те хареса, и на главата си да застанеш, и звездите от небето да й свалиш, всичко друго ще постигнеш, но не и простичката любов. Иначе се сближихме с нея, може да се каже — другарчета станахме. Разхождахме се къде ли не из Пирея, говорехме си, споделяла е тя с мен неща, дето пред друг нямаше да каже, някой път ме допускаше и да я доближа мъничко. Не си мисли кой знае какво. Ще стигна и дотам да ти разкажа за единствената нощ, която прекарах в стаята й. Но то беше накрая, малко преди да избягам…

Как ме е допускала ли? Някой път четем с нея един до друг на масата и ако няма никой в кафенето, взема аз полечка ръката й. Целуна я веднъж-дваж отгоре и бавно почна да я обръщам. А Зоя не се съпротивлява, едва доловимо сама извива дланта си, накъдето аз съм поел, и от тая мека покорност, от тоя намек за съгласие съвсем подивявам. Наведа глава над тясната й длан, нашарена с безброй плитки линийки, и я докосна с устни, помилвам я с наболия мустак, сякаш малка птичка е кацнала в шепата й. Но след миг само устата ми втвърдява, впия се аз като ненаситна пиявица, целувам, целувам жадно трапчинките и пръстчетата, всяка гънчица на дланта й преброждам с целувки като обезумял. Пораснала е птичката ненадейно, на хищен орел се е превърнала, готов да глътне Зоината ръка с всяка жилчица и костица. И вече не я държа нежно като в началото, а я сграбчвам здраво с лявата ръка, а дясната пълзи нагоре — към лакътя и мишницата на момичето. И усещам, че по неговата ръка също тече огън. Нетраен пламък е лумнал в Зоя — отметнала е тя глава назад, лицето й пламти и устните й подпухват, а пръстите на другата й ръка стискат до побеляване ръба на масата. Докато не се овладее и не изтръгне плячката изпод муцуната ми.

— Димитраки! — прошепне гневно и кръглите й очи се разширят. — Къде се намираш?! Ще кипна вода, главата ти ще залея! Мирен стой!

А аз пъхтя като обуздано добиче, черно перде ми паднало пред очите и в такъв момент не на гръцки — на български не можех да си напиша името.

Или друго подобно. Ходехме ние с нея по морския бряг от другата страна на полуострова, край рибарските колиби. Тогава там бе диво и безлюдно. Барачки паянтови струпани тук-там, шатри от излинели платнища, сушат край тях мрежи и нанизи с чирузи, разсъхнала лодка някоя обърната на камънака. Вървиш, вървиш и пак нещо такова срещнеш. Хора няма, рибарите — в морето, рядко дрипав старец се тутка край бивака. Не се къпехме със Зоя, а само газехме по крайчеца боси. Раковинки събира тя, на огладени камъчета се радва, като че бисер е намерила, а и на мен ми беше леко и хубаво да крача след нея по брега. Разпени се някой път вълна, плисне — пяна и вода ни опръскат до главите, а Зоя се смее на морската закачка, изстиска полите на вехтата си рокличка и се затича напред. Песъчинки, изскочили изпод стъпалата й, ръснат лицето ми, мокрият плат издайнически прилепва по слабите й нозе. Както бяга, обърне се към мен и гърдичките й шавнат като живи риби. И аз въздъхна, плисна две шепи вода на лицето си, сякаш жарава гася, пък я подгоня. Като се уморим, седнем на завет край някоя прогнила лодка да се изсушим. Но не се събличаме — никога! Съхнат дрешките ни на нас, жумим ние срещу слънцето и аз й кажа:

— Зоя, обичам те!

И пусна ръка да я прегърна през рамото, търся да я целуна, но ту бузата улучвам, ту ухото. Тя върти глава и бие с нозе в пясъка от недоволство, докато някак се случи да извърне лице към мен и устата ми срещне слепналите й устни. Както не беше истинско дърпането й, така неистинска бе и нейната целувка. Солена от морската вода, горчива — от несподеленост. Такива целувки неведнъж съм си открадвал. И на други места, не само край лодките. Това даваше Зоя от себе си…

А какво исках аз? Да река, че съм мечтал да се оженим, все едно нищо да не кажа. Исках непрестанно да е до мен тя, всеки час, всяка секунда и тъй — завинаги. Не, не до мен — неправилно се изразих. Да бъде до мен Зоя ми беше малко. Недостатъчно и незадоволително. С цялото си същество желаех да вляза в нея, да потъна в нея, да се скрия под кожата й с всички свои органи, усещания и чувства. И едновременно с това тя да влезе в мен, тя да потъне в мен, тя да се скрие под моята кожа с нейните нежни органи и потайни чувства. Разбираш ли — слети да живеем под една кожа, като едно създание! Само тогава щях да кандисам и се успокоя. Само така щях да усетя любовта си наситена. И си въобразявах, че ако се разтворим един в друг без остатък, няма да има във Вселената второ същество, подобно на нас. Толкоз цялостно и толкоз щастливо! Само боговете можеха да ни бъдат равни, защото само те са тъй пълносъздадени и стигат до такова щастие…

Прав си да ме сметнеш за пълен идиот, но аз се готвех за туй чудо нечувано и вярвах, че ще се случи. Отворил се бях да погълна Зоя благоговейно като нафора. И сякаш тая свята частица наистина щеше да стане част от мен — така я бях изучил и опознал, както познавах себе си. В любовен захлас наблюдавах и лапах всичко явно у нея, а онова, което е женска тайна и скритост, го отгатвах и си го представях до умопобъркване. От малкото пръстле на крака до последното косъмче на темето знаех аз тогава девойчето и всичко нейно така го желаех, че примирах от копнеж да се слея с него. И в душата й се мъчех да надникна по подобен начин. Нали в тая чужда душа исках да се разтопя целия…

Чудя се сега — къде отиде всичко това? С мен ли се е случвало? Аз ли съм желал и страдал, любил и мъчил? Или някой друг е бил? Нали казват, че най-важното в душата остава непроменимо и туй нещо държи човека да не се разпилее, психическо единство на личността му създавало, така че Петко да си е Петко за цял живот, а Митко — Митко… Защо следица не остана от онова, което смятах, че е най-скъпо за мен и без което не можех да живея? Къде изчезна меракът ми да станем едно цяло с друго живо същество?

Виждаш ме в какъв чворест пън съм се превърнал. Изгнил отвътре, а отвън вкаменен и почернял. И светът не иска да знае за пъна, и той е обърнал чепат гръб на света. Нищо не му е потребно, камо ли да се слива с някого. Нито иска, нито може. Само трапът или огънят ще му дойдат до̀хаки. Кой да допусне, че тоя пън е бил фиданка, че навремето кожицата му се е пропукала, че сълзица е протекла по стеблото и че тая своя рана дръвчето е искало да прилепи до друго някакво си дръвче. И макар корените да са били различни, стволовете им да се преплетат, та заедно да растат към небето. Не се е случило, белег само останал от раната. А после кършили клоните на дървото, кората му белили, червеи му гризали сърцевината и върхарите му съхнели, докато един ден го бастисали със секирата. И белегът даже улетял. Как да помни пънът някогашната сълзица или ако пропълзи тя в някой тъмен негов сън, как да вярва, че той я е отронил?…