Димитър Кирков
Балкански грешник (1) (Разказите на един авантюрист)

I

Много бягане е падало по нашите балкански земи. И ако питаш защо са се преселвали хората, хиляда усти ще ти отговорят, че за добро е било и за спасение, ама аз си мисля, че от едно зло са тичали людете към по-малко уж зло. И тъй — от зло към зло, от зло пак към зло ни е люляла нашата балканска люлка. Не ти го казвам това от нямане на работа, ами мен самия майка ми ме е закърмила по път, на бягане, и право викат хората, че каквато люлка го залюляла, такава го и долюляла.

От Беломорието се вдигнала горката — и аз с нея, ама в корема й. Питал съм я:

— Защо побягна ма, мамо? В такова положение…

А тя криви глава:

— Че как иначе?! Където всички цигани, там и гол Асан.

Вярно, цялото село тръгнало с каруците си, натоварили я чичовците ми, нагласили я стринките на чергите, а пръстта над баща ми още не се била слегнала в селското гробище.

— От болест си умря — казваше мама. — По онова време много хора си отиваха я от нож, я от куршум, но той има̀ късмет, от болест си умря.

— Ега ти късмета! — викам аз. — Че човекът е бил млада младина. Каква болест?

— Бърза болест — отвръща мама. — Кашля, кашля — денем и нощем една суха кашлица го дере, корем го боли, нозете му изтръпваха, и тъй — угасна си. Пък за късмета — малък си още да разбираш от късмет. Ти не знаеш, че още един чичо имаше, най-малкият брат на баща ти, Спиро, към седемнайсетгодишен. Като тръгнахме на втория ден сутринта — изчезнал. Викат, свиркат, керванът вече се стегнал да върви — няма го Спиро. Бре! Не можем удържа̀ хората, че да го търсим. Всички път ни чака да бием. Пък да останем назад само двете каруци с нашите, не бива, страшно е. Хеле съгласиха се да почакат, припнаха мъже изоколо да го търсят и — намериха го. Станал Спиро през нощта, отбил се на трийсетина разкрача в един овраг, да ме прощаваш, по нужда да иде, и там го заклали. Кой, защо — хвани кьоравия, извади му очите! Заклали го, както си клечал, и гък не е могло да рече момчето. И нарочно ли са го бутнали, Бог да ги убие, случайно ли е станало — ликът му в лайната наврян… Е? Не беше ли късмет, че батко му, баща ти, си умря от прилична смърт — край близки хора в леглото?

И друг път мама ме е притеснявала с тоя въпрос за баща ми и чичо Спиро, ама какво да й отговоря. Нали като го погне човек страхът, все пак и с нещо харно трябва да си утеши душата. Пък гази ли до коляно в кръв и лайна, къде да се хване, с какво да си изплакне очите, та да различи доброто от лошото? И кой ли по нашите места не е шляпал из тая каша? Ако не си ти, баща ти е; ако не е той, братовчед му ще е. Късмет за рода се има, ако последен е бил дядо ти и поне едно поколение е останало на чисто — да глътне въздух и си проясни погледа…

Но мама имаше и друга причина да помни младия си девер. Тогава нямали време да го погребват на мястото. Керванът бързал. Нямало и с какво да го измият. Завили Спиро с две черги и къде, къде? — сложили го в талигата до трудната булка, защото отпреди я били оставили по-наширочко. Няма как, ще траеш. В другата кола покъщнина, вързопи — не заклан човек, игла не може се смести. Как е пътувала с мъртвеца, тя си знае, но не се оплакваше, тоя ден всъщност бе паметен за нея с радост.

Два часа преди да спрат за нощуване я почнали болките и докато се нагласяли в стана, родила бързо и леко — дето рекла свекърва й, гаче ли не е първескиня. Похвала ли е било това, укор ли, не може да се разбере изведнъж, ако не познава човек баба ми Ана, но дори да й е сърбал попарата, пак остава нещо плъзгаво и двусмислено, каквито бяха всичките нейни работи и приказки.

Нейсе, не това е важното, важно било, че се родило хубаво бебе, и който ме видял, до един го казал на мама, цъкал и плюел да не ме урочаса. Тя лежала в каруцата, разсипана от болката, но щастлива, пък да си призная, на мен и досега е драго, че са ме харесали някога. Така се случило значи — докато другите ми двама чичовци копаели гроб за брата си, жените пелени разгъвали и повои усуквали. Огън били стъкнали, вода сложили да се подгрее и от един казан са гребали мъртвец да мият отляво и рожденик — отдясно. И с едното око хората са плакали, с другото са се радвали, а когато се стъмнило, от едно шише се ляла ракията и за „Бог да прости“, и за „живот и здраве“.

Къде съм се родил обаче, никой не знае, най-малко — майка ми.

— Кой ще помни къде беше! — сърдеше се, като я питам. — Кър, поле. Планина се вдига насреща, по-надалеч и встрани — пак баири синеят, ама ние бяхме на равно. Ни село се вижда наоколо, ни колиба…

— Ами границата? — не мирясвам аз. — Границата бяхте ли пресекли?

— Хай да се не види макар — че точно тогаз граница имаше ли? — говори глупости тя. — Чичо ти Иван викаше: вдигнали са я старата, ама новата още не са я сложили. Него, бако Иван питай.

Веднъж да е било. Той отлага каскета си, трие червената ивица, пресичаща челото му, и сумти:

— Абе, Митко, и друг път съм ти казвал: в онуй време министрите не знаеха къде са границите, че ние ли?! Инак старата я помня. Тъдява някъде станувахме нея вечер, ама едно ли ми беше на главата, че да се озъртам. А гроба на брата Спиро не съм забравил. Ей сега да ида — ще го намеря…

И чичо Иван почва да разправя каква крива круша имало край пътя, как нивата на юг от нея надве-натри била орана и прочие дивотии. Усеща, че не съм доволен и троснато завършва:

— Това от мен. Не ти ли харесва, пиши на великите сили — по-вярно да ти кажат къде си се родил. Те тогава крояха, но ни бяха тропосали, ни тегелите теглили. И до днес по тия земи все някой го стяга дрехата — кой под мишницата, кой в чатала, пък мен шапката ме е стегнала напоследък…

И той пак нахлупва възтесничкия каскет на челото си.

То аслъ, ако слушаш какво се говори по света, излиза, че великите сили по̀ ги знаят нашите балкански работи от нас самите. Може пък и за мен, Димитър Попов, да е записано нейде — в Гърция ли съм роден или в България…

Да, така се водя по паспорт сега, Димитър Попов, макар че… макар че доста ми се случи да походя и много неща да сменям. Къщи съм сменял, работа съм сменял, жени съм сменял, имена също съм сменял, само себе си не съм сменял. Какъвто съм, такъв съм си бил, ама хайде да не се отплесвам — нали за раждането ми беше думата.

В Гърция ли, в България ли — не е ясно, ясно е, че в междината между тях е било някъде, на пътя са ми хвърлили пъпа и иди не вярвай после на поличби. На път съм се родил и по пътища остарях, но да знаеш, че на път по-бавно се старее. Заседиш ли се на едно място, оклюмва ти гребенът и старостта лесно те намира. Можеш ли да ми дадеш годините? Никога! Само дето кръщелното ме издава.

Същото това кръщелно е от Неврокоп, там на първо време взели дъх роднините, там са ме и кръстили. Като тръгнах в първо отделение, така и записаха в училищния тефтер — че в Неврокоп съм раждан, но тоя град аз не го помня като дете. Изкарали нашите една зима в него, не им уйдисало, вдигнали се — че тук, че там, най-сетне в Татар Пазарджик запрели. Как може да не си ходил в Пазарджик? Не е малък град, много богатство тече през него, защото сред плодни поля е разположен, на левия бряг на Марица. Селата наоколо от пиле мляко раждат, пращят от ймане, голям пазар става в града и стоката с кола се продава. Това добре, но още по-добре беше, че общинска земя имало накрай града, без пари я дали на бежанци като нас и цяла махала станала — Маджирската, преселническата махала.

Кал и кирпич се виждаха в началото, сиромашия и угрижени хора, защото всички почваха на празно място. Но в Пазарджик съвсем мюхлюз^[1] трябва да си, та да не си намериш хляба. Работа колко щеш. И макар сама, с пеленаче на ръце, майка ми кретала покрай баба, чичовците и стринките.

Конопищата бяха опрели досами къщите. Много коноп гледаха тогава хората, защото и конопена фабрика имаше в града. Ама това растение иска бъхтане. Да не мислиш, че от полето направо във фабриката го карат? Не. Като насечем стеблата, най-напред се топят във вода. Връзват се на гръсти и с коли ги карат ту до Тополница, ту на друга една рекичка наблизо, Гомнянка й викаха, ама водата й беше чиста. Рибки се въдеха в нея, тънки едни такива — виолчета. Баба Ана вареше чорба от тях. Като се накисне хубаво конопът, вадят го, сушат го и тогава почва яката работа. Мъненето. С един дървен станок бият, бият — докато опадат клечките и остане влакното.

Кълчища, ако си представиш, на повесма, на повесма.

Ей така съм ги запомнил нашите — коноп да мънят. Не че и друга работа не вършеха, но в главата ми са останали черни от прах като цигани, превили гръб, блъскат с тежката мънилка, докато дъх не им остане. Аз нали бях сираче, наглеждаха ме, галеха ме, ама за работа не ме жалеха. И щом събрах сили — мънех. Я ми пипни мускула! Още можеш да си счупиш пръстите. Не е само от конопа, да речеш, но най-напред там заякнах. И после никоя работа не ми се видя усилна. Само да не помислиш, че мра за тежка работа. Няма такова нещо. Човек знае и две, и двеста. Дручко е да ядеш на хляба мекото.

Лете помагах в работата, а иначе учех като другите и да не ти се хваля — сечеше ми пипето за уроците. В Говедарското училище почнах. Не знам как ти се струва на теб, но хората без подигравка му викаха Говедарското, защото си беше най-редовно училище, и хубаво училище. По някое време говедата се били събирали сутрин в двора му, преди да ги карат на паша. Оттам значи — Говедарското. Защото Пазарджик селски град падаше малко, сума ти народ и говеда гледаше, и овце, от земеделие се прехранваше. А училището си имаше име и за пред хора — „Георги Брегов“.

Тоя човек, пазарджиклия по рождение, отишъл във Влашко, търговия завъртял, забогатял и решил хаир да направи — дал пари училище да построят. Казвам ти това, защото и аз като бях в Румъния, доста пара ми падна в ръката една година. Сетих се за Георги Брегов и си мисля — защо не сторя и аз едно добро? Училище ли да вдигна, читалище ли, или на моята душа най-подхожда кръчма да направя? Ама си викам — българинът неблагодарен. Хайде, да речем, кръчма построя, подаря я на някогашната махала, мъжете сами да си я коландрят, по-евтинко ще им излиза. Ама сигурен съм — сто на сто ще й преиначат името, все едно не ме е имало и не съм броил парите. Знам си хората. И докато се колебах така, онуй богатство изтече между пръстите ми, за други глупости отиде.

Не ме гледай ти сега, че съм гол като пушка. Що нещо е минало през мен, ама в пет държави живях и много ми бяха харчовете… И ако някому съм останал длъжник, на повечето съм надплатил.

Защо съм скитал из пет държави ли? Като ме питаш така ребром, не мога да отговоря. Нали от началото все туй се мъча да почна. Късмет ли е, съдба ли ще го наречеш — никой не може избягна от нея. Залъгва те някой път тя, прави се, че те е оставила да кривнеш по други друмища и ти се мислиш за юнак, ще я преборя тая съдба, викаш си, ще си създам сам различна, но оная, първата, изведнъж те сграбчи за парцалите и те повлече, където си е наумила. Някой път и цар ще те направи, ала най-често те вре на кучето под опашката, блъска те, мачка те, дъвче те като крава плява, пък ти я псуваш, сърдиш й се, сам се проклинаш, че най-калпавата съдба ти се е паднала. Глупост е това. Съдбата си трябва да обичаш. Твоя си е тя и двамата трябва да се спогаждате. Да не криеш поглед от нея, а храбро да я гледаш в очите и умилно да я държиш за ръка. Пък ние все сме недоволни от съдбата си — и гърци, и сърби, и българи, и румънци. Все се мръщим, все кисели, като стане дума за нея, все гледаме да я преметнем някак. Виж, турчинът по̀ има акъл за тая работа. Не че и той не я псува, ама най-напред се завие с чергата през глава и си запуши ушите, че сам да не си чуе псувнята, камо ли странични хора.

И моето е било съдба сигурно. Мислил ли съм, че ще зарежа майка си и роднините? Никога. Смятал ли съм, че с приятеля ми Михалис ще заминем толкова надалеч? Пак никога. Съдбата можеш да я усетиш някой път и по майтапите, дето си прави с теб. Онова, което на вид си мразил, ти стане мило. Бягал си уж от нещо, пък после сам тръгнеш да го гониш. Ама такива сметки се правят късно — когато всичко е минало и заминало…

Знаеш колко зли са момчетата по махалите, като рекат да се заяждат. Най-мръсен прякор ще измислят, най-гадна римичка ще съчинят, за да се гаврят, и ако подхванат някой по-самолюбив, откъм гърба могат да го пукнат. Колкото по̀ се дразни, толкоз по̀ го ядосват. Царе бяха в Пазарджик момчетата за такава работа. На всяко гърне — похлупак, на всяко човешко име — скверна прибавка. С мен много не се закачаха. Казах ти, ячък бях, на бой също налитах, така че имаха едно наум. Пък и аз много не се впрягах от подобни дрънканици.

Имаше обаче едно момченце от съседната махала, Савчо — ни риба, ни рак такова, подличко, кирливичко, зеленият му сопол все увиснал, и казваше ми тоя Савчо една думичка, от която побеснявах. Вярвай ми, от друг не съм я чувал, само той я употребяваше. Хванал ми беше дамара. И няма да ми я каже в очите, ами ще викне отдалеч: „Грък! Грък!“ Все едно с вряла вода ме попарваше. Погна го, но той застанал до дворната си порта — шмугне се вътре като невестулка и заключи. Да ти призная, от дете нося един грях — гневлив съм, и кипна ли, чудо сторвам. Ех, да го уловях в такъв миг Савчо, разкъсал бих го. Добре, че ни веднъж не го хванах.

Като мине време, разкара ми се ядът, срещна го Савчо и най-много да го забърша по врата. Но си мисля, че за такова нещо той сам не е могъл да се сети. От близките си е чул, от възрастни хора, че съм от преселниците, от Гърция съм дошъл, грък значи. А пък да си грък — то се разбира, е лошо нещо и обидна дума. Нали и поговорки се приказват: „Грък като влък… Грък лъже за девет цигани… Бог да пази от влашки вълци и от беломорски гърци…“ Добре, да речем, че така е било според Савчовите, ама само то ли ме ядосваше толкова? Не, имаше си тук крушката по-дълга опашка. Вярно беше, че от Беломорието сме дошли. Вярно беше, че вкъщи нашите търкаляха по някоя гръцка дума. Като искаха да скрият нещо от мен, пак на гръцки приказваха. Десетина годишен съм бил тогава и обърквало ме е това нещо, гузен май съм се усещал. Сам слабо място съм си напипвал, боял съм се да не ме сметнат за друг, чужд, различен от останалите хлапаци. Ето защо най мразех да ми кажат „грък“ и с това мътно чувство в сърцето сам наливах вода в Савчовата воденица.

Като гледам сега обаче, и в Савчови не е само работата. Много обичаме да се делим ние, българите, и да не признаем някой нашенец за баш българин. Шопи, власи, колибари, мацакурци, клатикурци — абе, уж всички сме българи, ама най българи сме в наше село. И да не го приказваме много, си го знаем. От две околии хора да събереш — озъртат се, ослушват се: мани ги ония там — врачани. Или други някакви, да речем. Защо е тъй, как тъй брат брата си не признава, не ми е работата да чопля сега, но като стана дума, си мисля, че когато сме кипнали някога като народ, сигурно не сме прекипели. Прекъснали са ни ферментацията и от това точно буре бая кисело вино сме изпили.

Както и да е, за гърците говорех — че не ги долюбвах дип много и страшно мразех да ме мешат с грък. Да, ама така стана, че точно с грък се сприятелих. Как къде? Пак в Пазарджик, вече свършвах прогимназията.

По онова време се бях встрастил по гълъбарството. Чичо Щерю, другият, по-малкият от чичо Иван, веднъж ми донесе един чифт, сковахме двамата гълъбарник в двора и покрай първите гълъби се завъдиха още. Научил се бях да ги пъркам, вдигах ги високо в небето и като им свирна с два пръста, мигом долитат при мен. Голяма красота е, да знаеш. Сто начина има да му говориш на гълъба и всичко разбира. Свиркаш, църкаш, треперушкаш тъй с език, шъткаш веднъж проточено, друг път рязко, въртиш ги, както ти е воля. Обаче увлечеш ли се много — загиваш. Имаше куспакчии, тъй им викаха тогава на гълъбарите, дето дом затриваха заради гълъби. Баба Ана все гълчеше:

— Махни ги тез гълъби — всичко изпонасраха! Настанят ли се в една къща, чакай беда след тях.

— Суеверия! — отвръщам й аз, пък и чичо Щерю тайничко ми смигва, подкрепя ме сиреч.

Подкрепя, не подкрепя, бабичката два пъти ги треби. Иде вечер с един чувал в гълъбарника: къса глави — хвърля вътре, къса глави — хвърля вътре, напълни чувала. Аз рева, тръшкам се, повръща ми се, като гледам как баба Ана ги препича в тавата, но мине малко, и пак подхвана занаята…

Тъкмо след второто изтребление бях отишъл на пазара да купувам нов чифт. Оглеждам се за нещо от сой да е, породисто, бутам се напред-назад, защото край гълъбарите винаги се събираха зяпачи. По едно време мярнах един палахман — очите ми останаха в него. Усуках се наоколо, подпитвам за цената, а продавачът се озърта и нервно приказва:

— Хайде, момче, вземай ги всичките, два-три има още в торбето. Хайде, че окъснях!

И казва една цена — неголяма. Ха, таман за мен! Бъркам да вадя парите, но някой ме дърпа отзад за рамото. Обръщам се ядосан — един на моя възраст, мръщи вежди и командва:

— Ела тук бе, брат ми! Ела тук за малко. — И силом ме тегли. Отстъпих аз, а той шепти: — Не видиш ли, че тоя палахман е на Гаваза. Гълъбите са крадени!

Бре, щях да сгазя лука! Имаше тогава един пияница и побойник — Гаваза, петнайсетина години по-голям от мен. Друго не работеше, само гълъби отглежда, от тях припечелваше и за пиене. Че откъде ще му познавам аз гълъбите? И кой е посмял баш от него да краде?

Но докато река две думи на момчето, ето ти го самият Гаваз, като на кино се появи. Разгърден, бос, крачолите понавити, край него четири-пет хъшлаци от тайфата му. Шарят с очи насам-натам и веднага спипаха оня. Псувня, шамар, втори шамар — пък крадецът кьосаво мъжле, мекичко, и гласецът му тъничък.

— Не съм аз — писка, — оня пич ми ги даде! — И сочи мен.

Завъртя кръвясало око Гаваза, плю си на дланите и пристъпи. Колко му е — докато речеш да се оправдаеш, и си изял боя. Ала Господ ми беше пратил спасител тоя ден. Изтъпани се непознатото момче и вика:

— Лъже, Гаваз! Нали ме познаваш?! Момчето хабер си няма. Оня бара по гълъбарниците. И моя е претършувал.

— Знам те, Михо — изръмжа Гаваза и като се обърна — кьосавият двоен даяк отнесе. Да не говорим, че му обърнаха джобовете и що имаше пара, взеха я.

Ей така се запознах с Михалис. Тръгнахме си тогава заедно, заприказвахме се.

— Михо ли ти викат? — питам го по едно време.

— Михалис — отвръща той.

— Че какво е таквоз име? — любопитствам аз. — Михаил знам, Михо, Мишо, ама Михалис…

— Гръцко — обяснява момчето.

— Че как тъй гръцко?

— Защото съм грък! Истински! — натъртено каза той и цял се изчерви.

Хай да се не види, такова нещо не бях очаквал. И той като мене гълъби гледа, и той като мене бос и с дрипава риза, на едни години се оказахме, на приказка си допаднахме, смел ми се види и хитър, ама не щеш ли — грък да се случи. Веднага се сетих за Савчо и някогашното си ядосване. Сетих се и за нашите, дето от гръцко бяха бягали и от гърци — патили. Пък аз тук на грък да налетя. Обаче мълча, след ония думи на Михалис, че бил истински грък, нищо не казвам, той също мълчи, крачим двамата един до друг замислени, гадаем си един на друг тайните мисли, докато стигнахме пресечката до Тракийския хан.

— Аз съм натам — кимна Михалис към едната улица. — Отказа ли се?

— А, не — викам. — Защо ще се отказвам? — Беше ме поканил да видя гълъбарника му.

— Стори ми се — казва той, — май се сепна, като чу, че съм грък.

Право, куме, та в очи. Засрамих се малко, че ме е усетил, и послъгах:

— Няма такова нещо! Все едно ми е грък ли си, арменец ли си.

А Михалис ми хвърли един бърз поглед отстрани — не разбрах недоверчив ли беше, или повече на благодарност, защото и него го бяха дразнили такива като Савчо. И спряхме да говорим за това. Какво да чоплим? Какво да делим с Михалис?

Пък гълъбарникът му направо ми взе ума. Аптека. Хранилките му хранилки, поилките — поилки, чистота, дървенията боядисана и самите гълъби — един път! Хваля го, а той ми разправя колко време дебнал кьосавия. Заклел се бил да му отмъсти, защото и негови гълъби прибарал. Засякъл снощи крадеца, като се появил из махалата, проследил го къде влиза и сутринта всичко разказал на Гаваза. Пуснал го Гаваза да върви напред по пазара — съгледвач един вид, не случайно, значи, оная тайфа цъфна изведнъж. Опасен човек! — викам си наум. Чакал, дебнал, клопка заложил… Аз да знаех кой ми е откраднал гълъби, не можех изтрая — веднага щях да ида да го уловя за гушата. И на свой ред се оплаквам от баба Ана.

Плесна с ръце Михалис — имаше такъв обичай, като се учуди, влиза в клетката, най-хубав чифт подбира, качулати, и ми ги тика в пазвата:

— Не се отчайвай — казва. — Тия стават за дамазлък.^[2]

Натиснах се да платя — отказва, пак напирам с гологаните си — той пак отказва, смее се, но изведнъж предложи:

— Добре, дай два лева. Толкоз им е цената.

Пари не бяха два лева. Ама Михалис повече не ще.

— И ти ще ми продадеш нещо за два лева — предлага.

Брей, хитър човек! Хем да не ме докачи, че подарък ми прави — нали още малко се познавахме, хем ме връзва за услуга някаква в бъдеще. И аз кандисах. Взех качулатите.