Димитър Кирков
Балкански грешник (69) (Разказите на един авантюрист)

XXXI

Два пъти бях ходил при него след известната ти среща. За кратко — колкото да изпием по един чай. Всичко важно си го бяхме казали. Но отвън дежуреше Кайзо и щеше да съобщи на Рашид ага за поредното ми посещение.

Още първия път, като влезе Гюлчин с подноса, баща й рече:

— Дъще, виж го тоя човек. Не ни мисли злото. В уречен час ще се срещнеш с него. Ще се разберем къде.

Както бе прихлупило очи в пода, девойчето нито дума отрони, нито ме погледна. Остави чашите, излезе си.

Садък Бостанджи ми се видеше отпуснат и ленив. Сякаш беше преминал страшното и вече си почиваше. А за да успее бягството му, трябваха бодрост, жажда за живот. Аз за това главно говорех. Да мисли, да внимава, всеки час да е готов, защото не знаех кога точно ще му дам знак. Той вяло се съгласяваше, но не казваше как е решил да напусне градеца. Имал начин сигурен, безпогрешен. И аз не питах повече…

Втория път ми даде и предсмъртното си писмо. Беше го написал с болка, с отчаяние, като че Рашид ага лично му го бе диктувал. Клеймеше се, каеше се, молеше да не закачат децата му. Оплюл си беше достойнството, ако употребя неговите думи. Прибрах писмото като скъпоценност. За Рашид ага то щеше да е половината смърт на Бостанджи.

Оттогава не го бях виждал. Сутринта след убийството на доктора спах до късно. Като излязох на чардака, първият, когото видях, беше Рашид ага.

— Излежаваш се, Демире — закачливо рече той. — А времето тече.

По игривите очички го усещах, че всичко знае за изминалата нощ. Ама с дума не се издаде.

— До ден-два смятам да си вървя, Рашид ага — с намек отвърнах и аз.

— Тъй ли?! — престори се на изненадан той. — Че да ти взема днес от капитан Мюмюн временно тескере до Анталия? Там да си вадиш редовните документи. Стига ли?

— Достатъчно е — едва си овладях радостта, не исках да му се показвам. — Сега ще изляза. Къде е Кайзо? Ще ме придружи ли?

— А-а, вие си знаете! — весело мигна Рашид ага. — Нали сте приятели.

И отмина, остави ме. У Садък Бостанджи бях ходил винаги следобед. Но сега нямах търпение, пък и повече време исках да му дам, да се подготви. Мръкне ли — да бяга. Не търсих Кайзо. Щом Рашид ага ми беше свалил охраната, за какво ми е. Тръгнах пеша към градчето.

В двора на Бостанджи си играеше момчето му и веднага изтърча да извести баща си. Аз тръгнах към чардака, но домакинът излезе преди да стигна горе, пресрещна ме на стълбата, тъй че бях принуден да се върна обратно.

— Защо си подранил, Демире? — припряно попита той.

— Готов съм — рекох шепнешком. — Тая нощ трябва да изчезнеш!

— Тая нощ? Невъзможно! — отряза ме Бостанджи.

— Тая нощ и ни час по-късно! — разиграха се изопнатите ми нерви. — Какво има пак?

— Жена ми стана по-зле. Чудим се какво да правим…

— Болест чака, мъртвец не чака никого! — не го доизслушах. — Трупът е готов! Как я мислиш ти тая?

А бяха горещини големи — изключено бе убитият да седи второ денонощие под сайванта. Целият щеше да се увони.

— А жена ми? — плачливо каза мъжът.

— С нея ще си вземеш сбогом! — беснеех вътрешно аз. — Един Аллах знае кога пак ще се видите. За всички утре заран трябва да си мъртъв, обесен! Освен за мен, за Гюлчин и за жена ти — ако решиш да й кажеш.

— Как да й кажа?! В несвяст е. И преди я щадях…

Садък Бостанджи бе посивял като бакалски табак, но и на мен не беше лесно. Хич не можех да се съобразявам с чувства и въздишки.

— Стига! — тракнаха ми зъбите. — Съвземе ли се жена ти, Гюлчин ще й разкаже какво е станало. Слушай ме сега! Оттук нагоре през две улички има кьор-сокак. Там сутринта рано ще чакам дъщеря ти. Преди изгрев слънце, не по-късно от шест часа. С талига ще бъда. Тя да открехне големите порти — бързо да влезем в двора. Щом жена ти е на легло, Гюлчин да затвори момчето в задните стаи — никой да не види, че труп внасям в къщата. Какво ще става сетне — аз да му мисля!

Стояхме прави — за редовния чай и дума не можеше да става. Нямаше какво да обяснявам повече, оставаше да си вървя. Но го виждах как виси пред мен като мърша на ченгел. Безсилен, колеблив, изплашен — да го духнеш, и ще изгасне. Да беше знаял през какво минах аз… Взех да се боя, че ще рухне накрая, няма да се подчини на плана ми и ще остане в дома си. Какво щях да правя тогава? Като не искаше да го спася, налагаше се лично да го убия! Мразех го в тоя миг, мразех я тая марда, че ме принуждаваше пак да ставам убиец. Ама преглътнах, опитах да го окуража.

— Господине — пипнах му леко лакътя, — стегни се! Животът ти виси на косъм. Прегледай си днес къщата, а довечера бягай! Майната им на враговете! Ще ги надхитрим! Ще им се изплезиш от бесилото! С презрение ще се изплезиш!

Садък Бостанджи пошавна побелели устни и бавно рече:

— Върни ми тогава писмото.

— Ти полудя ли?! — изсъсках злобно. — Нали се разбрахме! Човек убих заради теб… Не видиш ли накъде ме тикаш? — И взех, че изплюх камъчето, дето ме застърга под езика преди секунди: — С това писмо си половин мъртвец. Малко ти трябва! Щом не щеш да те спася, ще трябва да те трепя! Да дойдем с Кайзо двамата и да те обесим на същия твой таван…

— Няма да ме намерите! — понечи да изобрази той нещо като надменна усмивка.

— Това искам! Да не те намеря. Изчезвай! Махай се!

— Добре — въздъхна Бостанджи. — И стига си треперил!

— Не треперя! — сепнах се. — Не ща да ме подмяташ! Каквото казах за сутринта, предай го на щерка си. И се пази — жив да не те хванат!

Това беше. Трябваше да тръгвам. Даже мръднах настрани, но спрях и пак го приближих.

— Садък ефенди — рекох, — вече няма да се видим. Едно запомни! И друго можех да избера. Ама не исках. Не вярвах, че заслужаваш. Помни — към теб съвестта ми е чиста. Тъй да ме помниш!

— Такова нещо забравя ли се? — отвърна Бостанджи. — И на оня свят ще те помня.

Погледнах да си стиснем ръцете, но той бе сложил своите на задника и аз махнах, обърнах му гръб.

Втора важна работа имах да свършвам тоя ден. Горе, край изоставените стопански постройки, бях огледал една талига. Колелата й стояха, о̀ковете бяха здрави, тикнах я — не се разпадна. С нея смятах да превозя тялото на Ибрахим Октай. Нужен ми беше кон. Кметският яхър бе в градеца, зад истинската сграда на управлението. Там нощуваше файтонът, там кочияшът гледаше два впряга, четири коня. Канех се да измоля единия за утре. Това беше много трудно, защото чичото трепереше прах да не падне връз конете му. Какво щях да му река? Ако признаех, че ще впрягам в някаква скапана каруца, положително щеше да откаже. Налагаше се да лъжа, че са ме пратили до Джангер по работа, пък съм си навехнал крака и прочие. Оседлан да искам коня. Пазех едни неприкосновени пари за параходен билет — каил^[1] бях и тях да дам.

Излишно е да се разпростирам колко време чаках кочияша, как го лъстих и врънках. Но не отстъпи той кон веднага, каквото бе желанието ми. Едвам кандиса да услужи сутринта, преди тръгване. Това ми забавяше плана и го правеше още по-рискован. Принуждавах се сутринта да сляза до конюшнята, да се връщам, пък тогава да впрягам и да карам мъртвия. От много случайности зависех — не дай, Боже, някой от големците да бе решил да дойде в конака по-рано от обичайното и да ме срещнеше по пътя…

Целият следобед отиде за това. Докато чаках, хапнах късно в една ахчийница. Тъй че вечерта не бях гладен, а направо се прибрах в стаичката и замрях вътре като плужек в гнил пън. Сам не знам спах ли, не спах ли през нощта. Окото ми беше все в часовника. И още в тъмно станах, стегнах се. Преди слънцето почвах тоя ден, в който или щях да мра, или да си докопам свободата…

Някой от небето се смили над мен, когато влязох в града. Бях стигнал едно място — наляво се отиваше към Бостанджи, надясно беше конюшнята. И глас ми рече: „Иди виж най-напред къщата! Побягнал ли е Садък или се е отметнал и сега си спи под завивката?“ Допусках и това да е възможно след вчерашния ни разговор. Беше пет и половина часа.

Доста рано за нарочената среща. Съмнително щеше да е, ако ме види някой, че вися по това време като сопол в задънената улица. Още по-неприемливо ми изглеждаше да вървя да хлопам на портата. Ще чуят комшии, ще се питат после какво съм дирил в тъмни зори, баш тоя ден, когато щеше да гръмне, че стопанинът се е обесил. Не спрях в кьор-сокака, подминах и къщата на Бостанджи. Дуварът криеше какво става вътре. На завойчето долу се помаях и пак тъй лениво се върнах. Цялата ми разходка бе траяла три минути. Не, повече не биваше да миткам и аз сритах близката тараба, вмъкнах се през дупката в едно запуснато място. Оттук добре наблюдавах пътната врата на Бостанджи.

Бях си наумил да чакам точно до секундата. Покаже ли се девойчето — добре, баща й значи е тръгнал. Не излезе ли — Садък е останал да си гледа болната жена. В такъв случай планът ми с тялото на доктор Октай отиваше по дяволите. Връщах се в началото, ако Рашид ага въобще ми разрешеше такова начало.

Стана шест. Нервите ми дрънчаха като тенекиени, слухът ми се бе изострил като на авджийско псе. И взех да се уговарям. Хайде една минутка — последна! Извъртя се тя — хайде пак, наистина за последно… Може би до пладне щях да се гуша зад стобора, местейки очи от секундарника на портата. Десетина пъти тъй отстъпих пред себе си, докато душата ми възликува.

Резето тропна и Гюлчин изтърча навън. Веднага забелязах, че е боса, кърпата се бе смъкнала на раменете й. Тя хлипаше, защото не й стигаше въздухът — подтичваше нагоре, към мястото на срещата. Спреше ли, вземеше ли си дъха, щеше да писне. Приготвих се и като се изравни с тарабата, показах се изневиделица, за миг я прибрах отсам.

— Ш-ш-т! — изшътках грозно. — Рано е да ревеш!

— А-а! А! — отвори момичето мократа си уста и аз я сграбчих за раменете, разтърсих я.

— Млък! После ще плачеш! Не съм докарал още тялото…

Нейното тяло бе слабо и леко като перце в ръцете ми. И то не се дръпна, а с врабешката си сила се притисна към мен — Гюлчин ме прегърна и зарида в рамото ми.

— Татко… Умря… Свършил е… — дочух аз несвързани думи и грубо я изтръгнах от себе си.

— Какви ги мелиш? Кой е умрял?!

— Татко! Там… В стаята… Увиснал! — задавено рече девойчето и само̀ затули устата си с длан — да погаси вопъла.

— Не замина ли снощи? — обезумях аз.

— Замина! Изпратих го. Нареди при теб да дойда. Кога се е върнал — не съм го чула… — трескаво отвърна Гюлчин.

— А-а-а-х! — блъснах челото си с двата юмрука. — Бързо! Да вървим!

Спуснах се към дупката, извлякох момичето и двамата ръка в ръка притичахме до къщата. Нищо още не можех да мисля.

Садък Бостанджи се беше обесил в своя домашен музей. Дъщеря му бе прерязала въжето с ятаган от колекцията и мъртвият лежеше, както е паднал — с разперени ръце, единият крак подвит под другия. Наскоро бе издъхнал — сигурно докато аз вървях към градчето. Грохнах на колене до него — да му освободя врата от примката. Използвал беше същото въже, което аз внесох в дома му. Остатъкът висеше от една халка в тавана, забита там да издържа тежък светилник.

— Защо-о? — проплаках волски. — Защо, човече?!

До мен Гюлчин хълцаше неудържимо.

— И мама… — пресекливо рече тя. — И мама оттатък…

— Какво майка ти?

— През нощта береше душа. Не знам дали…

— Какво й е? — скочих на крака.

— Не може да диша. Задушава се — нови сълзи бликнаха по страните на дъщерята. — Доктор Октай идваше сутрин и вечер. Инжекции й слагаше. Това я крепеше. Ама от оня ден го няма. Изчезнал е!

— Как изчезнал? Къде е?! — викнах като луд.

— Не зна-ам! И техните го търсят…

— Няма ли друг? Спринцовка дай! Аз ще бия инжекцията! — затресох се целият.

— Не можеш! Не можеш! — зави момичето. — Докторът носеше лекарството! Само той знае какво е…

— Води ме! Къде е? — втурнах се към вратата и двамата изтопуркахме по тъмните коридори до другия край на къщата.

От прага още подуших смъртта. Жената лежеше жълта и бездиханна в легло с балдахин. Пипнах й ръката за пулс, сложих ухо на гърдите, но сърце не чух, а само усетих загасващата нейна топлинка. Толкоз скоро беше починала — може би след мъжа си.

— Каза ли й за баща ти? — прошушнах над тялото.

— Не — изстена Гюлчин.

— По-добре, по-добре, мила! — неволно закривих лицето си като някой палячо. — Ни тя знае за него. Ни той за нея. По-добре е станало. Ръка в ръка ще идат…

Момичето с писък се хвърли върху майка си, а аз като подплашен паяк отстъпих, отстъпих заднишком, върнах се при Садък Бостанджи.

Доста време стоях като вцепенен сред музея. Безсмислено се бях втренчил в ятагана на пода и най-сетне пружинката ми проскърца — взех го, закачих го на мястото му. После вдигнах тялото, положих го на отоманката. Прибрах ръцете, подпъхнах възглавница под тила. Докато подреждах мъртвия, Гюлчин прекрачи прага.

— Недей, миличка, недей! — събрах аз молитвено длани. — Иди си в стаята!

Тя не беше същата. Нямаше я предиминутната доверчивост и безпомощност. Мисля, че в началото потресът я бе обърнал единствено към нейната лична мъка и друго тя не можеше да види. Сега вече проглеждаше и сякаш за пръв път ме забелязваше до себе си. Но ме бе открила със старите боязън и омраза, познати ми още от чардака.

— Има писмо за теб — обади се.

— Къде е? Дай! — приближих я бързо.

Гюлчин бръкна в нежната си пазвица, извади плик. Не бе запечатван и аз веднага пробягах по няколкото реда на листчето. Не знам, нещо в израза на моето лице ли я предизвика, друго ли й затъмни разсъдъка, но момичето ненадейно се нахвърли върху мен.

— Ти си! Ти си! Ти си! — заудря ме то безразборно с леките си юмручета. — Ти идваше! Ти знаеш! Ти си виновният! Ти! Ти! Ти! Ти го уби!

Аз вдигнах лакти, но не толкоз да предпазя себе си, колкото писмото. Бях готов да издържа час, цял ден, до края на живота си бих изтърпял ударите на Гюлчин, ако можеше да излее скръбта си, ако тия свити юмручета щяха да изместят завинаги страха и отвращението й от мен. Ама така никога не става, сили нямаше да й стигнат. Тя плачеше и ме биеше, докато й секна дъхът, докато й отмаляха ръцете, а после се отпусна, опря се в мен, прегърна ме, вкопчи се като в спасител и горко зарида. Аз й бях единствената опора в мига. Омразна, мерзка, но все пак — човешка опора…

Притиснах я до себе си като за любовна милувка, пък я подхванах под коленете, отнесох я на другата отоманка.

— Гюлчин! Недей! Миличка! — занареждах умолително. — Успокой се, цветенце! Сега ще ида при имама. Ще ти помогнат хората. Вземи братчето си — вървете при роднини! Не го оставяй да гледа! Гюлчин, джанъм! Спри! Не плачи, момиченце! Не знаем какво ни е писано…

Тя не знаеше, единствено ме подозираше. Но аз вече добре знаех, че съм причинил смъртта не само на баща й, а и на майка й. Лично бях излюпил яйцето на дявола под тоя покрив и от черупката бе изскочила двуглава смърт. Гюлчин нямаше да го научи никога, аз никога нямаше да го забравя.

Погалих я по косата, по рамото и я оставих. От вратата повторих високо:

— Ще викна имама. Отведи момчето другаде!

Тя не ми отговори, но по тясното й гръбче се разбираше, че тръпките от риданията стихват.

Презглава затичах към джамията. Като ме видя, имамът си глътна езика, но тепърва имаше да се вайка той, да хлипа, да вдига отчаяно ръце под опушените сводове. Разправих му как съм тръгнал рано да вземам кон от яхъра, как съм срещнал на улицата щерката на Бостанджи, която излязла да дири помощ, защото…

— Сама я оставих, ходжа ефенди! — не позволих на стареца да си свърши оплакванията. — Бързо да вървим!

И той заключи вратата — колкото му нозе позволяваха, повлече папуци към нещастния дом. Пътят ни минаваше край кметството. Отпред стоеше файтонът, на яйовете му бе завързан оседлан кон. Като ме зърна, кочияшът се развика:

— Господин Папазоглу, защо ме разиграваш?! Нали ти трябваше кон за работа. До кога да чакам? Объркваш ми деня!

— Върви, момче, върви! — побутна ме имамът. — Да не те гълчат теб после. Знам аз какви хора да викна за помощ. Млад си — не си да гледаш такива работи!

— Ех, ходжа ефенди! — усмихнах се тъжно. — На какви работи съм се нагледал…

Но не се колебах дълго — не смеех сега да се върна при Гюлчин. Отвързах юздата, стъпих на стремето. И щом се скрих от погледа на файтонджията, пришпорих коня, препуснах. Навън, по-далеч от Съръбаир.