Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Countdown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Boman (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://e-bookbg.com

 

Издание:

ГОРЕЩАТА КОНСПИРАЦИЯ. 1998. Изд. Прозорец, София. Серия Трилър. Роман. Превод: [от англ.] Здравка СЛАВЯНОВА. Формат: 20 см. Страници: 478. Цена:: 5500 лв. ISBN: 954-733-004-7

редактор: Йоана Томова

художник: Буян Филчев

коректор: Валери Калонкин

компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: „Балкан прес“ ЕАД

 

Robert Ludlum. THE MATARESE COUNTDOWN

Bantam Books

История

  1. — Добавяне
  2. — Маркиране на липсващ текст (Мандор)
  3. — Редакция от Борис Борисов — добавяне на липсващ в главите от пета до десета, оправяне на още няколко места
  4. — Добавяне на анотация

Трийсет и шеста глава

Беше няколко минути след единайсет, ярката луна се бе издигнала високо в небето, когато Скофийлд, Прайс и Консидайн пропълзяха под бодливата тел и навлязоха в имението Матарезе.

— Ти ще държиш ариегарда, Лутър — прошепна Брандън. — Ако някой се появи на пътя или ако забележиш светлина от фарове, веднага ни уведомяваш по радиото.

— Разбрано, шефе. На вас това ли ви е обичайната работа?

— Не — отвърна Прайс, — обикновено обявяват пристигането ни.

— Много смешно.

— Не и този път — отбеляза Прайс, като последва Скофийлд нагоре по стръмния склон. Достигнаха извитата алея; оттук се виждаше имението. Светеше само един прозорец на последния етаж. Внезапно зад стъклото се появи силует.

— Ти ли настояваше за потвърждение?

— Вече го получих. Това е той. Върни се! Гледа насам.

— А ти не мърдай, зарови лице в земята! — Скофийлд го плесна по тила. — Ето че се отдръпва.

— Да изтичаме до къщата — шепнешком предложи Кам.

— Не, ето го пак! Вдига телефона.

Лицето на Матарайзен изглеждаше гневно; холандецът като че ли крещеше на някого. Отново отстъпи навътре в стаята, след което се появи, стиснал в ръка дълга компютърна разпечатка. Ето че пак се дръпна от прозореца, гневът явно не му даваше мира.

— Сега! — рече Брандън, изправи се и тичешком прекоси алеята. Камерън го следваше по петите. — Направо се е разбеснял. Разполагаме с няколко секунди.

— И после?

— Искам да поогледам наоколо, да проверя каква алармена система са монтирали.

— Ако не внимаваш, току виж, си я включил!

— Шансът да успея е петдесет процента. Приготви оръжието, както би казал Джеф, провери заглушителя.

— Готово.

— Покривай входната врата. Ако включа алармата, оттеглям се по най-бързия възможен начин, но ти трябва да бъдеш готов. Покаже ли се някой, стреляй…

— Ей, приятелчета! — гласът на Лутър прозвуча в радиопредавателите. — Фарове се насочват право към желязната порта.

— Да минем отзад — предложи Скофийлд.

— Не — рязко се възпротиви Прайс. — Това е нашият шанс да проникнем вътре. Без кръв, без шумотевица, без да е писнала алармата.

— Ами ако ми се пръсне сърцето?

— Стига, Брей, не казвай, че си се разколебал.

— Да чуем какво си намислил.

— Ще се скрием, но не зад къщата. Огледа ли входната врата?

— Три стъпала, тежка врата, фенери отляво и отдясно — отвърна наблюдателният Скофийлд.

— Друго?

— Какво друго?… Храсти, високи храсти отстрани на верандата! Щом някой изключи алармата, за да влезе, ние ще…

— Да не губим време. Аз поемам далечния фланг, ти оставаш тук.

— Ей, другарчета! — отново се обади Консидайн. — Портата се отвори, колата премина.

— Колко души са?

— Две горили, според мен.

— Изключи радиото — нареди Камерън, като се обърна към Брандън. — Побързай. Бягай да се скриеш!

— Лесно ти е да го кажеш.

Дългата черна лимузина с ослепителни фарове зави по алеята и спря пред широката веранда. Слязоха двама мъже: шофьорът бе среден на ръст, с дълга светлокестенява коса, другият по-едър, с огромен гръден кош и ниско подстригана редееща отпред коса. Наместо да приближат входа, те отвориха задните врати и взеха да изнасят пликове с продукти и малки кашони; етикетите показваха, че бяха пазарували в пристанищния град Бонифацио. Мъжете натрупаха покупките на верандата, разговаряйки на корсикански диалект, смесица от френски и италиански.

— Ама че деликатеси! — рече шофьорът. — Падроне май подготвя празненство.

— И за кого? За нас и тримата от прислугата? Съмнявам се.

— За оная уличница, разбира се. Мене ако питаш, много я харесва.

— Дали е уличница, не знам, повече на нимфоманка прилича. А за това, дето разправяш колко я харесвал, чакай само да разбере, че е преспала с всички ни! Здравата ще му се натрие носът. Нали си забелязал колко отвисоко ни гледа.

— Забелязал съм, ама пет пари не давам, ако ще и за долни червеи да ни взема. Важното е, че плаща добре, далеч по-добре от сицилианците.

— И за него вършим същата гадна работа, приятелю. Честно да ти кажа, вече и на изповед не мога да ида.

— Не си го слагай на сърце. Бог ни е пратил тук да свършим каквото трябва. Всичко е предопределено.

— Хайде бий камбаните, кажи на ония тъпаци да изключат алармата и да ни отворят.

Шофьорът безмълвно изпълни поръчката. Секунди по-късно в прозорците на долния етаж се появи светлина; женски глас прозвуча по интеркома, монтиран на верандата.

— Кой е? — попита жената на същия корсикански диалект.

— Двама от най-сръчните ти любовници, Роза.

— Стига сте се фукали, дебелаци такива!

— Отваряй — рече шофьорът. — И да дойде някой да ни помогне. Побързай!

— Чакайте да изключа алармата, че да не ви събираме по хълмовете.

Корсиканците се спогледаха с досада и отвращение.

— Някой по-силен звънец щеше да е достатъчен — изръмжа по-едрият. — Защо са му експлозивите? Смахнатият идиот като нищо ще ни прати в ада, с все верандата ще ни взриви.

— Тоя падроне мрази да рискува. Отвсякъде се е подсигурил, ние да му мислим.

Вратата отвори пищната прислужница, която Скофийлд и Прайс бяха видели и преди. Разголената й роба излагаше на показ тежки гърди и заоблени бедра.

— Майчице Божия! — изписка жената. — Какви са тия кашони?

— Нашият падроне май е намислил да празнува — отвърна шофьорът.

— Е, сега всичко ми е ясно.

— Какво ти е ясно?

— Щураме се нагоре-надолу като заклани пилета! В стаите да няма и прашинка, чаршафите да са изгладени и колосани, среброто излъскано, голямата зала в идеален ред. Готвачът направо се е побъркал. Месарят и зарзаватчията дойдоха следобед и надонесоха толкова месо и зеленчуци, че ще стигнат да нахраним половин Сицилия!

— Какво казва падроне?

— Нищо не говори. Заключил се е на последния етаж и току праща заповеди по тръбата. Гостите щели да пристигнат скоро след залез-слънце. След залез-слънце! Представяте ли си?

— Вече нищо не може да ме учуди — рече едрият мъжага, като се наведе и вдигна кашон вино. — Нося го направо в кухнята.

— Аз ще взема тези двата — додаде шофьорът. — Твърде тежки са за нашата крехка Роза.

Корсиканците се скриха в къщата, прислужницата се приведе да прегледа другите покупки. Внезапно Прайс изскочи от храстите, метна се на верандата и сграбчи жената за врата; подпря брадичката й, а с лявата ръка затисна устата й.

— Твой ред е! — прошепна към Скофийлд, който се бе появил на стъпалата и вече изваждаше от джоба си спрей с хлороформ. Пръсна два пъти в лицето на жената, насочил струята към ноздрите й. Тялото на Роза тутакси омекна. Камерън я завлече в храстите отдясно, сетне и двамата се скриха на предишните си места.

Корсиканците се върнаха, озадачени че прислужницата не бе ги последвала.

— Роза, къде се дяна, дявол да те вземе? — викна шофьорът, показал се на стъпалата. Този път Скофийлд изскочи от храстите, пистолетът в ръката му проблясваше на слабата светлина.

— Гъкнеш ли, ще ти е за последен път, младежо. Ще стрелям ей тук, в трапчинката под кокала.

— Какво става? — изръмжа дебелакът. — Кои сте вие?

Показа се и Камерън, готов за стрелба.

— Silenzio![1] — рече той, прибегнал до оскъдния си италиански. — Едно движение и си morto.

— Разбирам английски, синьор и не ми се ще да умирам. — Корсиканецът отстъпи назад. — Ние сме само прислуга в тая къща, нищо ценно нямаме.

— Не е това причината да сме тук — успокои го Прайс. — Нужна ни е само информация. Знаем, че собственикът на къщата е горе. Как се стига до последния етаж?

— По стълбите, синьор, как иначе?

— По предното или задното стълбище?

— И по двете. Къщата позната ли ви е?

— Няма страшно, ще я опозная. Къде е задното стълбище?

— През кухнята. То е за прислугата.

— Колко етажа са?

— Четири, синьор.

— От задното стълбище има ли излаз навън?

— Не направо.

— Аварийните изходи, къде минават и колко са на брой?

— Che?[2]

— Това го знам — намеси се Скофийлд. — Scala di sicurezza.

— А, si — закима корсиканецът. — Две са, синьор. От западната и от източната страна, първият за гости, вторият за прислугата.

— Откъде се стига до тях?

— На всеки етаж има заключена врата и тя води към стълбата. На стената има скрито копче, главното е в кухнята.

— Освен собственика, кои други са в къщата и къде са сега?

— Готвачът и втората прислужница… къде е Роза?

— Почива си.

— Убили сте я?

— Не съм казал, че е мъртва, казах, почива си. Къде са готвачът и втората прислужница?

— Готвачът има стая на втория етаж, над кухнята, момичето е на третия.

— Това ни е достатъчно, не мислиш ли, Брей?

— Точно и изчерпателно — кимна Скофийлд.

— Сега! — извика Прайс. Действайки в пълен синхрон, двамата едновременно опряха пистолети в телата на корсиканците и извадиха металните кутийки с газ. Задържаха дъха си, впръскаха упойващия спрей отблизо и когато телата в ръцете им се отпуснаха, те ги потътриха към тревната площадка, заградена от алеята за коли. Мъжете щяха да останат в безсъзнание поне час, в най-добрия случай три часа. — Обади се по радиото и повикай Лутър.

— Вторият авариен изход, нали, младежо? — Скофийлд извади предавателя и заговори в мембраната.

— Бързо схващаш. Щом дойде Лутър, вие двамата пазите край аварийните изходи, аз ще се погрижа за готвача и прислужницата.

— Тук съм, другарчета. — Консидайн се показа между дърветата. — Какво да правя?

— Ела — повика го Прайс. — Заобикаляш къщата от западната страна, там е един от аварийните изходи. Ако някой се опита да го използва, стреляй, но не в тялото. Не искаме ранени, още по-малко трупове.

— Ясно, братко — шепнешком потвърди Лутър.

— На мен също — обади се Брандън, като свали пистолета. Обърна се и с бързи крачки се отправи към източната страна на имението.

— Ако всичко мине гладко, ще се срещнем отново тук след десет минути — обяви Камерън и влезе в къщата.

Тръгна наляво, към източното крило, където корсиканците бяха отнесли кашоните от Бонифацио. Кухнята беше огромна, достойна за реномиран ресторант, стълбището тясно и слабо осветено, очевидно предназначено само за прислугата. Прайс се изкачи до втория етаж, в камуфлажната униформа приличаше на гущер великан, приближаващ плячката си. В коридора се изправи, изпъна тяло и се опита да прецени коя врата отдясно води към стаята над кухнята. Откри я безпогрешно, пристъпи напред, стиснал пистолета и спрея с газ. Стисна металната кутийка под мишница и направи опит да завърти топката; вратата не помръдна, очевидно беше заключена.

Отстъпи назад, премести спрея в дясната си ръка и се засили. Под тежестта и инерцията вратата поддаде, Кам се втурна вътре, задържа дъха си и натисна спрея. Слабичкият готвач се ококори уплашено, понечи да изпищи, сетне падна върху възглавниците.

Прайс излезе в коридора и си погледна часовника; разполагаше с още четири минути. Качи се на третия етаж, попадна в тесния тъмен коридор. Първото, което привлече вниманието му, бе светлината под втората врата отдясно. Мушна пистолета си в колана, хвана спрея в лявата си ръка и посегна към топката. Вратата леко се отвори и Кам бързо влезе. В стаята нямаше никой, ала на стената над леглото забеляза нещо любопитно: малък стъклен плафон, в чийто център примигваше червена светлина, придружена от тихо бръмчене, подобно на заглушен будилник. Очевидно стаята принадлежеше на избухливата Роза. Другият очевиден факт бе, че тази нощ тя отговаряше за входните врати и алармата.

Оставаха му по-малко от две минути, не искаше Скофийлд и Консидайн да си помислят, че се е натъкнал на препятствие и да си наумят някоя глупост като например да тръгнат да го търсят. Върна се в тъмния тесен коридор, оглеждайки се наляво и надясно. Тук имаше още три стаи, общо четири. Ако в къщата се спазваше някакво благоприличие, на този етаж не би трябвало да живеят мъже.

Осланяйки се на смътното предположение, че Роза е далеч по яка от другата прислужница, Прайс приближи стаята най-близо до стълбището и аварийния изход. Колкото и да бе странно — а той не беше го забелязал на оскъдната светлина, — вратата беше отворена, открехната не повече от два-три сантиметра, но отворена. Той я бутна и някой отвътре се обади.

— Padrone? Mi amore?[3]

Не бе необходимо човек да е полиглот, за да разбере какво казва жената.

— Si — отвърна Камерън, като приближи към леглото. Останалото отне по-малко от петнайсет секунди и когато се върна на верандата отпред, Прайс разполагаше с двайсетина секунди резерв.

— Разбирам, че проникването е било не само успешно, но и осъществено абсолютно безшумно — тихо рече Беоулф Агът.

— Прав си — отвърна Кам. — Сега вече наближава деликатната част.

— Време е за галските командоси, нали, приятелчета? — попита Лутър.

— Не си съвсем точен — отвърна Скофийлд. — Кацне ли самолет, колкото и опитен да е пилотът, тутакси ще се разчуе. Започнат ли да слизат командоси в бойна униформа, току виж, пуснали да вият сирени.

— Все пак — прекъсна го Лутър, — поне телефонни обаждания не се предвиждат.

— Какво искаш да кажеш? — попита Прайс.

— Ами преди да тръгна от Сенетоса взех едни клещи, вмъкнах се в оная бутафорна кула и прерязах телефонния кабел, който видях да се спуска от покрива.

— Този млад човек наистина крие неподозирани таланти — рече Брей. — Препоръчвам ти да го вербуваш.

— О, сърдечно благодаря, но смятам да откажа. Предпочитам си моя занаят.

— Не омаловажавай приноса си, Лутър — строго се намеси Прайс. — Може да си осигурил тъкмо няколко секунди в повече, които навярно ще се окажат решаващи.

— Защо? Заради телефона ли?

— Именно.

— Ами ако онзи от кулата се е канил да позвъни тук, защо не беше го сторил преди?

— Добър въпрос — рече Скофийлд. — Аз ще ти отговоря. Защото французите са съобщили в Сенетоса, че събираме сведения за наркопласьори, наближаващи пристанището на Соленсара. Това е най-близкото летище, тъй че френските власти няма да се бъркат в работата на полицаите от отдел „Наркотици“. Сторят ли го, като нищо може да прекарат двайсет-трийсет години в затвора.

— Значи затова тук нищо не знаят, тъй ли?

— Така е планирано, лейтенант.

— Какво предлагаш, Брей? Ти и преди си бил тук, а ние не.

— Матарайзен е изолиран, няма охрана, няма и прислуга, така ли е?

— Точно.

— Използваме пълна изненада, шок. Пожарната стълба на последния етаж има малка хоризонтална площадка, която минава край десния прозорец. Един от нас влиза през предното стълбище, другият остава край прозореца и чупи стъклото. Ако изчислим правилно времето, пипнали сме го.

— Мога да се покатеря на раменете ти, Кам — рече Лутър. — Така ще достигна най-долната пречка на стълбата.

— А може и пръв да попаднеш на прицел.

— Не мога да те държа, бе, горила такава, затова трябва да рискуваме.

— Напомни ми да се обадя на госпожицата в Пенсакола.

— Не и за да й съобщиш за смъртта ми, куче мръсно.

— Надявам се да не се наложи, но ти напомням да си отваряш очите на четири.

— Предложението ми остава. Стига приказки.

— Правилно. Стига приказки.

— Да си сверим часовниците, както се казва по филмите — предложи Скофийлд. — Какъв е твоят разчет, Прайс?

— Дай ни три минути, докато Лутър се качи на стълбата, още една, за да се присъединя към него и трийсет секунди, за да излезеш да прикриваш нашия пилот на аварийната стълба. Ако Матарайзен пристъпи към някой от прозорците, може да го забележи. Докато се ориентирам къде съм, а и докато се придвижа безшумно, минават още пет минути. Това прави общо девет минути и трийсет секунди. В момента е седем минути след полунощ. Да вървим, Лутър.

Пилотът стъпи на първата пречка и застина неподвижно, вперил очи в часовника си. Щеше да изпълзи до последния етаж през последните трийсет секунди от набелязания промеждутък. Камерън се прокрадна край къщата, подлагайки на преценка линията на видимост, по която Скофийлд с най-голяма точност би могъл да прикрива Консидайн. След което тичешком се върна при Брандън.

— Заеми позиция в края на гората, Брей.

— Защо толкова далеч?

— Оттам има най-добра видимост към прозореца. От всички останали ъгли или той ще те забележи, или ще ти бъде много трудно да се прицелиш.

— Благодаря ти, малкият, ще рече човек, че си мой ученик.

— Благодаря ти, майчице.

— Разполагаш с пет минути.

Прайс изтича по стъпалата, втурна се в къщата. Съзря голямото стълбище в дъното на дълго преддверие, облицовано с розов мрамор; бронзираните перила проблясваха на приглушената светлина от високо окачения полилей. Прайс пристъпи напред, оглеждайки се за жици, свързани с алармата. С пръсти опипа перилото от долната страна, плъзгайки внимателно ръка; до площадката към втория етаж не откри нищо подозрително. Следващото, което провери, бе настилката на стълбите, вгледа се дали няма съмнителни издутини, които също биха активирали алармата; и тук не откри нищо подозрително. Намери реостата за полилея и запали осветлението.

Безшумно се заизкачва, достигна втория етаж, но не спираше да се озърта, търсеше нещо необичайно, което да го предупреди за подготвен капан. Погледна часовника си; принудителната му предпазливост отнемаше повече време от предвиденото. За оставащите деветдесет и осем секунди трябваше да изкачи още два етажа; наложи се да ускори крачка.

Стоп! На стъпалата към четвъртия етаж забеляза леко избледняване на цветната пътека, причинено от почти невидима издутина. Прайс извади ножа си и направи разрез в полукръг около издутината. Внимателно вдигна освободеното парче от килима. Откри се плосък метален диск, от който излизаха две жици и продължаваха нагоре по стълбата. Това можеше да бъде активатор за алармата или мина, а като се вземеше предвид чудовищният замисъл на Матарайзен, по-сигурна бе втората възможност. Струваше ли си господарят да се тревожи за прислугата?

Шейсет и една секунди!

Камерън запрескача през стъпало, очите вече го смъдяха от напрежение, та нали всяка крачка можеше да му струва живота. Трийсет и девет секунди! А трябваше да бъде готов за всякакви изненади, да държи здраво пистолета, да регулира дишането си, да запази пълна концентрация. Не за пръв път изпадаше в ситуация, в която самообладанието бе равностойно на точния прицел. Способността да владееш нервите си прокарваше границата между успеха и провала на една операция. Времето изтече!

На пет крачки от вратата Прайс пое дълбоко дъх и насочи пистолета си близо до бравата. Предвиждаше няколко изстрела да разхлабят ключалката, останалото щеше да свърши рамото му. Четири секунди, три, две, една, сега! Изстреля три куршума, разхвърчаха се трески и в същото време звънна счупено стъкло. С все сила Прайс блъсна вратата. Претърколи се, за да убие инерцията.

Изпаднал в шок, в първия миг Ян ван дер Меер Матарайзен не реагира, сетне скочи към купчината компютърни разпечатки. Грабна ги и се хвърли към машината за унищожаване на документи, монтирана над метален контейнер, в който тлееха въглени.

— Не мърдай! — викна Прайс и насочи пистолета си.

— Не можеш да ме спреш! — изкрещя Матарайзен. — Не можеш да ме убиеш, мъртъв не съм ти нужен!

— В това има нещо вярно — потвърди Камерън и натисна спусъка. Не беше се прицелил в жизненоважен орган, а в краката на холандеца, по-точно в капачките на коленете. Писъци на болка изпълниха стаята и наследникът на барон Матарезе се просна на пода. Листата се разхвърчаха, ала нито един не попадна в машината за унищожаване. — Счупи другото стъкло и ела тук, Лутър! — викна Прайс, извади спрея и приближи гърчещата се фигура на пода. — Ще ти направя услуга, негоднико — рече той, наведе се и насочи струята към лицето на ранения. — Неприятни сънища! — добави ядовито.

Консидайн се втурна през строшения прозорец и с един скок се озова до Прайс.

— Чудничко си го препарирал, приятел. То и аз все по-добър ставам. Тъй де, като вземеш предвид алармата с подръчната мрежа върху самолета, телефона в Сенетоса, а сега и тоя номер, май започвам да се справям.

— Ти си истински герой, Лутър.

— Е, благодаря ти, Кам.

— Чакай, не съм свършил. Съгласен съм със Скофийлд, и аз мразя героите. Заради тях загиват хора.

— Ей, това пък що за сентенция е?

— Съвсем вярна е. Хайде ела, чака ни още работа.

— Какво има да се прави?

— Първо слез до кухнята, на първия етаж вдясно. На всяка цена трябва да откриеш аптечка за първа помощ. Не може да няма някоя, в кухнята често се случва някой да се пореже. На тоя трябва да му сложим турникет и да го превържем.

— Защо се размекваш?

— Защото и той беше прав. Не ни е нужен мъртъв. Като тръгнеш надолу по стълбите, не стъпвай на пътеката, заложен е верижен капан.

— Какво каза?

— Няма значение, стъпвай само по мрамора. Побързай, хайде!

Лутър се втурна навън, спъна се в съборената врата, а Камерън се зае да събира разпечатките, за да ги подреди. Два листа бяха изпълнени с изписани в колони кодове, но не бе по силите му да ги разгадае. Останалите двайсетина страници също представляваха шифрован текст, навярно ключът се съдържаше в първите два листа. Прайс приближи счупения прозорец и извика:

— Долу ли си, Брей?

Тишина. Обезпокоителна тишина.

Внезапно силен звън разтърси цялата къща, толкова оглушителен, толкова неочакван, че Прайс се вцепени. Той остави разпечатките, прескочи съборената врата и излезе в коридора. На стълбите стоеше Скофийлд и се оглеждаше в недоумение; беше настъпил жицата, свързана с алармата. Прайс извади ножа си и отмести все още объркания Беоулф Агът. Коленичи, вдигна отрязаното парче от пътеката и изтръгна жиците. Звънът престана.

— Имаш късмет, че не беше бомба — рече Кам.

— Защо не ме предупреди, по дяволите?

— Мислех, че все още си отвън. Хайде ела, искам да ти покажа какво открих.

Върнаха се в бърлогата на Матарайзен.

— Краката му кървят — отбеляза Скофийлд, свел очи към неподвижната фигура.

— Всъщност коленете. Лутър ще намери с какво да го превържем.

— Какво ще го превързваш! Пусни му един куршум в главата.

— Вредна мисъл — рече Прайс и вдигна разпечатките. — Опита се да ги унищожи.

— Какво е това?

— Ако не греша, това са сигналите, които го спипахме да разпраща. Кодирани са, а аз не мога да се похваля с особени познания по компютри.

— Прати ги в Амстердам. Тук не може да няма факс машина.

— Ей там има една, но не зная номера в къщата на Кайзерграхт.

— Аз го имам. — Беоулф Агът бръкна във вътрешния си джоб. — Научи се да не пренебрегваш предварителната подготовка, младежо.

Пуснаха факса, а междувременно Камерън се свърза с Грийнуолд да го уведоми какъв материал му изпраща, а и обстоятелствата, при които се бе сдобил с него. Компютърният експерт го увери, че ще изоставят всичко друго и ще съсредоточат усилията си изцяло върху материала от Корсика.

— Разполагаш ли с телефон, на който да ти позвъня?

— Откриеш ли нещо, обади се на Уотърс в Лондон и на Франк Шийлдс в Лангли. Аз оттук нищо повече не мога да направя, а и ни чака още много работа. Ще ти се обадя след няколко часа. — Прайс затвори и се обърна към Скофийлд. — У теб ли е клетъчният телефон?

— Естествено. Имам директна връзка със скрамблера в МИ-пет.

— Обади се на Джеф. Поръчай командосите да дойдат.

— Тук? Сега? За какво са ти?

— Отиваме на прием.

 

 

Скоро след падането на здрача една по една шестте лимузини пристигнаха в имението сред хълмовете на Порто Векио над брега на Лигурско море. Седмата кола я нямаше, тъй като никой не бе успял да открие последния поканен, кардинал Паравачини от Рим. Заплашени с изобличение и най-строго наказание, двамата вече свестени корсиканци посрещаха всяка кола и придружаваха всеки гост до банкетната зала. На прага ги поемаха Прайс и Консидайн, които ги връзваха за столовете и запушваха устата им; въжето и ролките с изолирбанд бяха открили в бараката на градинаря. Когато шестимата — пет изискани мъже и една елегантно облечена жена — бяха заели местата си, Камерън и Лутър изчезнаха за кратко, а когато отново се появиха, носеха стол, в който седеше раненият Ян ван дер Меер Матарайзен, с подути от превръзките крака. Подобно на гостите, и той бе вързан за стола с въже, а на устата му се виждаше двоен пласт лепенки.

Водачът на Матарезе, поставен начело на масата, стрелкаше със зверски поглед ту един, ту друг от поканените. Неочаквано в залата влезе Скофийлд. Сменил беше униформата с цивилни дрехи. Застана зад Матарайзен.

— Господа — започна той, — разбира се, обръщам се и към вас, госпожо. Тук съм, защото навярно за вашата организация зная повече от всеки жив човек. Малко би било да я наречем чудовищна. Добрата новина е, че с нея е свършено. Вашият ненадминат гаучо я провали. Спипахме го как стиска в алчните си ръце топката восък, по-точно съвременното й подобие във вид на компютърна разпечатка. Много хитро, а? За щастие ние събрахме екип блестящи умове от цял свят, които разгадаха кодовете му… Докато си говорим тук, агенти от правителствените служби, полиция и военни в няколко десетки града са се заели да арестуват не един и двама души, сред тях е и един Орел от Лангли, когото спипали да набира твърде дълъг телефон от най-обикновена обществена кабина. Това се нарича гарантиран чист достъп; спукана му е работата. В същото време съдии и депутатски комисии навсякъде биват свиквани на извънредни сесии, за да се вземат мерки срещу един предполагаемо унищожителен икономически вирус. Що се отнася до пожарите в Средиземно море, ей този маестро постигна нещо, което трудно би се удало на дипломати и държавници. Враждуващи страни и непримирими групировки обединиха усилията си, за да потушат пожарите.

Сигурно вече сте забелязали, че сте вързани по същия начин, както и вашият наставник. Целта ни бе не само да ви предоставим равни шансове с човека, която ви унищожи, а и да осигурим безопасността ви. Както виждате, повикани са хора, които ще ви придружат, додето напуснете Корсика, а и земята на Матарезе. Ако на някого от вас хрумне да бяга или да прибегне до каквото и да било оръжие, ще бъде застрелян. Подобно нещо би било върхът на глупостта, неловкост, която пожелахме да ви спестим.

— Неловкост, която ще спестим — промърмори Прайс. — Фразеологията на Харвард.

— Глупости на търкалета — прошепна в отговор Консидайн.

— Господа! — извика Беоулф Агът. — Влезте, моля.

Двойните врати откъм северната страна се отвориха и отрядът френски командоси се появи в стройна колона. Те заеха определените им места, а гостите се заизвиваха в столовете, мятаха глави, очите им се пулеха в панически ужас.

— Обявявам настоящото заседание за закрито — рече Скофийлд с пресилена тържественост. — Господа, отвържете вашите пленници и ги отведете до самолета. Ако някой ви предложи подкуп, предлагам да го цапардосате с каквото ви падне!

 

 

Беше десет часа сутринта; притъмнялото небе предвещаваше скорошен порой. Двамата корсиканци получиха обещание за снизходителност заради оказаното съдействие и бяха предадени на полицията в Бонифацио. Оставаше тримата американци, двете прислужници и готвачът да приключат задачата, и то, колкото и да е странно, по настояване на Скофийлд. Всички ценни предмети, които можеха да се изнесат, заедно с продуктите, повечето в контейнери с лед, трябваше да попаднат в къщичката на градинаря. Отне им близо четири часа при невероятно темпо.

— О кей, Брей — въздъхна накрая Прайс и избърса потното си чело. — Няма ли най-сетне да научим какво целиш с всичко това?

— Приключване, мой млади приятелю, просто и ясно — отвърна Скофийлд, вдигна някаква голяма туба и на бегом влезе в къщата.

Три минути по-късно пожарът пламна, огнените езици плъзнаха нагоре по завеси и мебели. Още пет минути и ето че цялата къща гореше под похлупака от мрачно небе. Камерън неволно трепна — къде беше се дянал Скофийлд? Още не го виждаше!

— Брей! — викна той и заедно с Лутър се втурна към облаците искри. Внезапно тресна невероятна експлозия. Прайс и Консидайн се хвърлиха на земята, успели да зърнат как верандата се откъртва, отломки мрамор, бетон и стъкло политат на всички страни. В този миг ливна дъждът, яростен, пороен, ала пламъците все така се извисяваха нагоре, сякаш да премерят сили с бурята, една природна стихия срещу друга, битка между огън и вода. — Скофийлд! — изрева Камерън и се надигна.

— Къде е тоя кучи син? — на свой ред викна Консидайн. — Ако е намислил някоя глупост, ще му размажа физиономията!

— Ей, момчета, какво правите там? — чу се гласът на Беоулф Агът, който на бегом се появи откъм западното крило. — Не вдявате ли, че трябва да се отдалечите, малоумници такива!

— А ти какво правиш? — сопна му се Прайс и заедно с Лутър го последва. — Какво си направил, това искам да знам!

— Онова, което трябваше да сторя преди близо трийсет години в Бостън. Да превърна в пепел крепостта на властника в Матарезе.

— Какво значение има? Това не ти е Бостън, тук е Порто Векио, Корсика!

— Не мога да бъда сигурен. Символ, може би, спомен, нашепващ за унищожение, повсеместно унищожение. По дяволите, сам не зная! Просто трябваше да го направя… заради Таленков може би. Както и да е, първо поговорих с момичетата, с прислужниците де. Бях ги предупредил.

— За кое, за пожара ли?

— Нека приемем, че те ще кажат където трябва. Който изпревари, ще намаже от съкровищата в къщичката на градинаря. Ако ги продадат, няколко семейства могат години да преживяват с парите. Защо да ги конфискуваме като доказателства? Бездруго ще ги откраднат. — Клетъчният телефон зажужа във вътрешния джоб на сакото му. — Сър Свински Задник, предполагам.

— Дори дръзкото ти нахалство не е в състояние да ме ядоса, Брандън. Добра работа свърши, стари приятелю, за представлението да не говорим.

— Спести ми британските си хвалебствия, просто изпрати пари.

— Всъщност очаквам да представиш отчет за определени разходи, но моля те, поукроти въображението си.

— Може да поискам да си купя нов остров или пък някоя малка държавица.

— Антония иска да знае кога се връщаш в Лондон. — Уотърс предпочете да пресече мечтанията на Скофийлд.

— След около час. И цяла седмица ще спя.

— Ще се обадя на Хийтроу, да предоставят някоя резервна писта, а и да посрещнат самолета ти. Ще се обадя и на Лезли. Впрочем, Франк Шийлдс ми звънна. При първа възможност трябва да докладваш във Вашингтон.

— Аз да докладвам? — кресна Беоулф Агът. — На мен той не може да ми заповядва!

— Не се дърпай, де, ние също искаме да научим подробности. От официален, съответно засекретен доклад, естествено.

— Това се отнася за онези на заплата, аз съм само консултант. Прайс да го направи.

— Какво да направя? — попита Камерън.

— Да изготвиш доклад за изпълнението на мисията.

— Проста работа, Брей. Какво толкова?

— Тогава вие с лейтенанта я свършете.

— Лейтенантът вече заслужи повишението си, Брандън — отново се намеси Джефри от Лондон. — Пристигнаха документите от Американския флот. А ако аз и Франк Шийлдс още малко се бяхме разпрострели в хвалбите по негов адрес, щяха и контраадмирал да го направят.

— Ти си старши лейтенант, Лутър — обърна се Скофийлд към пилота. — А нищо чудно и с две звезди да се окичиш.

— Пенсакола, сега вече нищо не може да ме спре!

— Само още нещо, приятелю — рече Джефри. — Франк ми каза, че президентът искал лично да се срещне с теб. Очакват те големи почести.

— Защо? Че аз от години не съм гласувал. Освен това младият Камерън има не по-малка заслуга. Президентът с него да говори.

— Това не може да стане, Брандън. Агент Прайс остава в дълбоко прикритие. Не може да участва в каквито и да било довършителни операции.

— По дяволите, искам да си отида у дома. Островът ни сигурно е потънал в какви ли не карибски бурени.

— Доколкото разбрах, твоят Инженерен корпус се наема с отстраняването на проблема.

— Аз трябва да бъда там, да гледам какви ги вършат!

— Прати офицер Прайс. Той и подполковник Монтроуз могат да разчитат на известен отпуск.

— Та това е удар в гърба!

Бележки

[1] Тихо! (ит.) — б. ред.

[2] Какво? (ит.) — б. ред.

[3] Господарю? Любов моя? (ит.) — б. ред.