Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (28)

Двайсет и седма глава

Лейтенант Лутър Консидайн, пилот от Американския военноморски флот, още веднъж подходи наляво за поредно кацане, този път на резервна, използвана за дипломатически мисии писта на летище Хийтроу.

— Вие сигурно се шегувате — ревна той в микрофона, прикрепен към слушалките за радиовръзка. — Разкарвам тая антика от четири сутринта, а вече наближава пет следобед! Хайде, пощадете ме, няма ли да има поне малка обедна почивка?

— Съжалявам, лейтенант, такава е заповедта.

— Не ми ги пробутвайте тия, гладен съм.

— Отново моля за извинение, старче. Просто предавам заповедите, не ги измислям. Планът за полета ще ти бъде предаден от служител на МИ-пет.

— Добре де, британецо. Поръчай на цистерната да побърза, после докарай пасажера. До полунощ искам да бъда обратно в Лондон. Чукнал съм си среща с ергенско легло и голямо плюскане.

— Какво става? — попита Камерън Прайс от реда издути седалки в дъното, където се бе настанил заедно с Лезли.

— Вас, котета, ви стоварвам тук на Хийтроу и по поръчка на анонимен индивид пълня резервоарите до дупка. Разполагам с двайсет минути да отгатна накъде ще летя.

— Страхотен си, Лутър — рече Монтроуз, като повиши глас, за да надвика шума от двигателите. — Затова са избрали тъкмо теб.

— Да бе, това съм го чувал и преди. Мнозина са призвани, но малцина са избраните. И защо, по дяволите, тъкмо аз извадих тоя късмет?

— Подполковникът току-що ти го каза — викна и Камерън, усетил, че пилотът включва реверса за убиване на скоростта. — Ти си най-добрият!

— Пред хвалбите предпочитам един хубав обяд.

Самолетът леко и плавно докосна земята. Лутър насочи машината по пистата към определеното място. От някакъв хангар излезе цистерна, двама механици издърпаха маркучите за зареждане, трети човек в цивилно облекло приближи самолета. Консидайн отвори отсека към резервоарите.

— Ето плана на полета, лейтенант — заговори посрещачът в цивилни дрехи. — Прегледайте го, а ако имате въпроси, знаете към кого да се обърнете.

— Хиляди благодарности — отвърна Лутър, като пое кафявия плик. — Това е пратката за вас — добави, като посочи Прайс и Монтроуз.

— Така и предположих. Ако обичате, последвайте ме, колата ни е зад цистерната.

— Имаме багаж — рече Камерън, — изчакайте минутка да го събера.

— Лейтенант — каза офицерът от МИ-5, — предполагам, ще ни помогнете.

Лутър Консидайн застрашително изгледа непознатия.

— Прозорци не мия — тихо процеди той, — мръсното пране не е моя работа, а за твое сведение, господин специалист по ребусите, не съм ти носач с червена шапчица от някой стар филм.

— Прощавайте, не ви разбрах.

— Няма значение — намеси се Прайс, — нашият приятел е поизнервен. Куфарите са готови.

— Благодаря ти, Пиленце.

— Какво говорите вие двамата?

— Код от времето на войната за независимост — отвърна Камерън. — Нашият пилот вари чай да полее пристанището Саутхамптън.

— Дума не разбирам от това, което говорите.

— И двамата са под голямо напрежение — намеси се Лезли със строг, нетърпящ възражение тон. — Да вървим, дечица.

Прайс, Монтроуз и служителят от британското разузнаване забързаха към колата на МИ-5, но ето че втора кола със запердени стъкла срещу късното следобедно слънце излезе на пистата и се насочи към самолета.

— Това трябва да е анонимният господин или госпожа — рече Лезли.

— Ако не си засякла собственото ми предчувствие — отбеляза Камерън, — това, струва ми се, е един млад господин.

— Роджър Брустър? — прошепна Монтроуз, седнала до него на задната седалка. — Къде ли го изпращат?

 

 

— В Южна Испания, едно ранчо за отглеждане на бикове, някогашна собственост на наш колега от времето на бунтовете на баските, а ти беше прав, Камерън — заяви Джефри Уотърс пред Прайс и Монтроуз, въведени в кабинета му в сградата на МИ-5. — Свърза се с Колман в Белгрейвия просто защото, както ти правилно предположи, нямало към кого друг да се обърне.

— Мили Боже, наистина те бива — Лезли не се стърпя и погледна към Кам.

— Не беше трудно, просто се опитах да стесня кръга от възможности. Какво би могъл да направи сам, без чужда помощ? И в същото време, трябва да е имал основателна причина, за да избяга и да се върне тук.

— Това също е вярно — съгласи се Уотърс, като повиши глас. — Една жена от Хай Холбърн, за която не знаехме абсолютно нищо.

Сър Джефри Уотърс изложи разкритото от младия Роджър Брустър и Оливър Колман. След което им показа писмата и най-забележителната находка, бележника с дешифрирания запис от апартамента на Майра Саймънд.

— Амстердам, Прайс! Главата на змията трябва да е в Амстердам!

— Всичко води натам, нали? Но който и да е човекът в Амстердам, дето дърпа конците на тоя пъклен замисъл, той е координатор, бюрократ, но не е пълновластният господар. Някой друг, мъж или жена, стои зад него.

— Защо мислиш така, Кам? — попита Лезли.

— Може да ме вземете за глупак или наивник, но навремето в колежа обичах да чета, а и да слушам записи на Шекспировите творения. Глупаво, нали? И все пак една фраза остана запечатана в съзнанието ми… дори не си спомням точно от коя пиеса е.

— И коя е тази фраза?

— „До изпълнението на един ужасен ход от първия му подтик промеждутъка изпълва видение или зловещ кошмар.“

— От „Юлий Цезар“ е — кимна Уотърс. — И каква е връзката?

— „Видението“, струва ми се. Трябваше да погледна в оригинала, за да схвана контекста. Привидението, потайният фантом. Съществува някой или нещо, което стои зад Амстердам.

— И все пак Амстердам е за нас от първостепенно значение, нали?

— Естествено, Джеф. Това е повече от ясно. Готов ли си обаче да ми направиш една услуга? Докарай Скофийлд тук по някакъв начин. По мое мнение имаме нужда от Беоулф Агът.

НЮ ЙОРК ТАЙМС

МЕДИЦИНСКАТА ОБЩНОСТ ИЗПАДА В ШОК

Повече от деветстотин губещи болници продадени на консорциум

НЮ ЙОРК, 26 октомври. Вследствие на повече от изненадващ ход, шокирал медицинската общност, 942 доскоро финансово необезпечени болници в Съединените щати, Канада, Мексико, Франция, Холандия и Великобритания са били продадени на Карнейшан Крос Интърнешънъл, медицинско сдружение с главно седалище в Париж. Говорителят на консорциума, доктор Пиер Фроасар, даде следното изявление.

„Най-сетне медицинската мечта на века, проектът Юнивърсал, както го наричаме ние, се превърна в реалност. Доверявайки се на частната инициатива, при наличието на възможности за експресна глобална комуникация, ние ще издигнем качеството на болничното обслужване навсякъде, където можем. Обединявайки ресурси, информация и опит, ние можем и ще предоставим на обществото най-доброто. Отново подчертавам, проектът Юнивърсал, на който отдадохме многогодишен мълчалив труд и невероятни парични средства, вече е реалност и цивилизованият свят може само да ни благодари.“

В отговор на изявлението на доктор Фроасар, доктор Кенет Бърнс, известен хирург онколог от Нова Англия, каза следното: „Зависи в каква посока ще поемат. Ако думи и дела бяха едно и също, всички бихме живели в утопия. Онова, което особено ме смущава, е съсредоточаването на толкова много власт в ръцете на тъй ограничен кръг от хора. Да предположим, че им хрумне да възприемат друг подход и кажат: «Правете както ви казваме, иначе не разчитайте на нас.» При застрахователните компании вече станахме свидетели на подобно развитие. Отнета бе възможността за избор.“

Друго възражение бе повдигнато от откровения сенатор Търстън Блеър от Уайоминг. „Как, по… [ругателството зачеркнато]можа да се случи подобно нещо? Имаме антитръстово законодателство, закони за чуждестранната интервенция, а и всякакви други, според които това е недопустимо. Нима [епитетът зачеркнат] идиоти, натоварени да следят за подобни действия, са спали непробудно по време на тайните сделки?“

Отговорът на сенатор Блеър е съвсем елементарен. Международните конгломерати са задължени единствено да спазват законите в страната, в която функционират. Законите са различни и нито един от тях не забранява съществуването на филиали. Следователно Форд е и Форд Великобритания в Англия; датската компания Филипс е Филипс, САЩ; Стандард Ойл навсякъде по света се нарича Стандард Ойл. В крайна сметка тези международни корпорации подпомагат икономиката в страната домакин. Следователно може да се допусне, че Карнейшън Крос ще носи инициалите на тази компания в САЩ, Великобритания, Франция и навсякъде другаде.

Продължава на стр. 2

* * *

Брандън Скофийлд и Антония почиваха в апартамента си в хотел „Савой“, Брандън — изтощен от пътуването с военния самолет, Тони във възторг от факта, че отново се намират в Лондон.

— Ще изляза само за малко да се поразходя — заяви тя, привършила с разопаковането на багажа.

— Поздрави от мен всички кръчми — рече Скофийлд, изтегнал се в леглото, без дори да се съблече. — Ще гледам да наобиколя поне най-добрите.

— Този път не са включени в списъка на забележителностите.

— О, бях забравил, че си живо копие на оная кучка Кари Нейшън, дето проповядва тотално въздържание.

— Не би ти навредило да си припомниш същината на нейните идеи. — В този момент телефонът иззвъня. — Аз ще се обадя. — Тони вдигна слушалката на апарата до леглото. — Моля?

— Антония, тук е Джефри! От години не съм чувал гласа ти, момичето ми!

— Около двайсет трябва да са. А доколкото разбирам, ти вече си сър Джефри Уотърс.

— Случват се и такива неща, мила, дори в нашия бизнес. Онзи негодник при теб ли е?

— И да, и не. Мрази да сменя часовите зони, но вече е тук. — И тя подаде слушалката на Брандън.

— Здрасти, сър Ненадминат досадник, имаш ли нещо против да поспя няколко часа?

— При нормални обстоятелства не бих си позволил да наруша тъй нужната ти почивка, стари приятелю, но се налага да обсъдим нещо много важно. Камерън и Лезли са при мен.

— И това е толкова важно, че не можем да поговорим по телефона, както си лежа?

— Сам знаеш отговора на въпроса си, Брей.

— Сега вече да — въздъхна Скофийлд, като пусна уморените си крака на пода и се изправи. — Все още ли си на същото място?

— Няма да познаеш обстановката, защото се похарчиха сума пари, но отвън сградата си е все същата както и преди няколкостотин години.

— Знаех си, че има причина да ми допада архитектурата на квартала.

— Да, принцът не пропуска да ни го напомни, за което, колкото и да е странно, го приветствам.

— Подкрепата не му е излишна, бих казал. Ще бъда там след около двайсет минути. Впрочем трябва ли да те наричам „сър“, като се видим?

— Само когато има хора наоколо. В противен случай, току виж, ти резнали главичката.

* * *

Старите познайници се поздравиха набързо, но много сърдечно, притиснати от необходимостта да пестят всяка възможна минута. Скоро петимата се настаниха около заседателната маса в една от секретните зали в главната квартира на МИ-5. Уотърс изложи последните събития, включително предприетото от младия Брустър, макар да остави подробностите от лондонските разкрития за по-късно. Сетне даде думата на Прайс и Монтроуз, които разказаха преживелиците си край езерото Комо, включително и за помощта, оказана им от дон Силвио Тогаци, и за ужасния край на Паравачини и неговия помощник.

— Мили Боже! — не се стърпя Скофийлд. — Тогаци е „дон“, а Джеф „сър“! Остава само Силвио да стане крал на Италия, а господин Лоена топка — министър-председател. Тоя свят направо е полудял!

— Много си мил — захихика Уотърс. — И тъй, след като научихме едно-друго за имението на брега на езерото, можем да смятаме, че е откъсната важна брънка от италианския клон на Матарезе, а е обезвреден и кардиналът на Ватикана, който също носи името Паравачини.

— Боя се, че отиваш твърде далеч в предположенията — подхвърли Лезли. — „Чарли“ Паравачини без съмнение е създал мощна, действена организация.

— Това не ни е известно — прекъсна я Брандън, — а дори ако го приемем като предположение, в негови ръце е била истинската власт. Бил е единствената всесилна личност за този регион. Според Тогаци, той никому не отстъпвал правата си.

— При това положение — обади се шефът от МИ-5, — организацията може и да не е разпусната, но е объркана и твърде уязвима.

— Съгласен съм — добави Камерън, — и тъкмо това търсим ние, уязвимост. Когато разполагаме с достатъчно факти, доказващи една мащабна, може би дори световна конспирация по отношение на развитите страни, ще можем да нанесем ответния удар.

— Като я разкрием пред света? — попита Скофийлд, сбърчил чело в недоумение.

— Това е един от начините — отвърна сър Джефри, — но може би не е най-печелившият.

— Какво искаш да кажеш? — попита Антония.

— Искаме да отстраним Матарезе от световния финансов свят, а не да въвличаме индустрията в хаос.

— И как ще го постигнеш, без да изобличиш виновниците?

— С хитрост и подлост, Тони — отвърна Прайс. — Отрязваме главите на многобройните змии и оставяме телата на влечугите да се мятат и унищожават едно друго.

— Твърде поетична метафора, младежо — засмя се Скофийлд. — Ще рече човек, че си завършил литература в Харвард.

— Не знаех, че имат такъв факултет.

— Може ли да ви помоля да престанете с игрите — строго се намеси Лезли Монтроуз, като се обърна към шефа от МИ-5. — Джеф, според мен Тони има право. Как ще обезвредим кръга Матарезе, без да го изобличим?

— Ще ти отговоря, Лезли, след като изслушаме Брандън. Хайде, старче. Като оставим настрана Атлантик Краун и успеха ти, който приветстваме макар и неохотно, какво друго постигна?

— Кажи им ти, любов моя — обърна се Брей към Антония. — Тя помни успешните ми ходове, а аз не държа да се перча и да потискам младоците.

— Този път дори аз бях поразена — призна Тони. — От материалите, които откри и преснима от архива на Атлантик Краун, на фона на компютърно обработените данни за по-крупните обединения, погълнатите компании и принудително изкупените, той обработи всички данни и възстанови основната схема, след което подготви както бихте я нарекли „операция ужилване“ в хотела в Ню Йорк заедно с Франк Шийлдс. — Антония обясни, че съпругът й се срещнал лично с четиринайсет души, жадни за властта в Матарезе, най-влиятелни бизнесмени в Америка. — Четирима от най-големите играчи, които биха отрекли, че се познават лично, се срещнали след разговорите с Брей в ненатрапчив ресторант в Ню Йорк. Хората на Франк Шийлдс ги заснели отдалеч. Информацията е систематизирана.

— Добра работа, Брандън! — възкликна Уотърс. — А сега да те запозная с развитието на събитията тук, в Лондон. — Сър Джефри се изправи, спусна щорите, макар светлината на късния залез да не ги смущаваше. Застана зад диапроектора в единия край на масата и го включи. На екрана в отсрещния край се появи светъл квадрат. Уотърс натисна копчето за първия диапозитив. Това бе снимка на човек, втурнал се да бяга по някаква улица в Лондон, обърнал глава назад да се огледа. Мъжът бе сравнително висок, слаб, краката въздълги в сравнение с торса, облечен в строгия костюм на делови човек. Изражението на тясното скулесто лице говореше за изненада и страх. Следващите диапозитиви показваха как набира скорост, обръща се още два пъти, чертите на лицето му бяха вече изкривени от нарастващата паника. Диапозитивите завършваха със снимка, на която човекът правеше завой на пресечката; екранът побеля, след което изчезна и Уотърс запали неоновите лампи, монтирани в тавана. Сър Джефри отново застана до стола си и заговори.

— Това е човекът, побегнал от апартамента на Аманда Бентли-Смайт, за която се установи, че е действащ наемник на Матарезе, тъкмо преди смъртта й да стане обществено достояние. Разкрихме самоличността му, това е Ленард Фредерикс, високопоставен дипломат от Форин Офис. Телефонът му се подслушва и в момента е под двайсет и четири часово наблюдение на SIS, които работят заедно с нас по случая. Към днешна дата, от деня на тези снимки в Бейзуотър, не е установявал официален контакт с когото и да било, просто присъства като част от мебелировката в някой кабинет на Форин Офис. И въпреки това ние сме убедени, че той е главният човек за връзка с Матарезе.

— Защо не го приберем и притиснем с познатите ни средства? — гневно попита Прайс.

— Защото това ще бъде знак, който нямаме желание да дадем, по дяволите! — възкликна Скофийлд.

— Защо, ваше светейшество?

— Още сме твърде далеч! — настоя Брандън. — Ако голямата змия е в Амстердам, трябва първо него да пипнем. Унищожавайки човека-свръзка, означава да отрежеш пътя към големия успех.

— Може и да полудявам — рече подполковник Монтроуз, — но мисля, че разбирам какво иска да каже той.

— Аз също, макар да не ми е приятно да си го призная — потвърди Камерън Прайс. — Все едно да бърникаш електронен компас, по който да се ориентира пилот, загубил се в планините.

— Можеш да откриеш и по-красноречива метафора, младежо, но за главното имаш право. Нека невидимият хитрец, който може и да се окаже не толкова силен, колкото си мисли, да продължава да вярва, че разполага с пълната власт. Разклати ли се връзката му с реалността, той — или тя — ще изпадне в изолация. И тогава ти ще разчупиш кръга Матарезе. Ключът може да се съдържа в думите „К-Грахт“, открити в апартамента на Саймънд.

— Сигурен съм, че това е гласът на Беоулф Агът — тихо вметна Джефри Уотърс.

— Престани, Джеф, тук няма никаква мистерия. Хванеш ли се на тая работа, започваш с едрите камъни и постепенно стигаш до по-малките, а накрая, ако се наложи, до миниатюрните кремъчета. Човешкото поведение навсякъде е едно и също, ние с Таленков нямахме разногласия по въпроса.

— Беоулф Агът наистина има видение — отбеляза Камерън Прайс, сякаш говореше на себе си, макар да не изпускаше Скофийлд от поглед. — Да поговорим сега за камъните и кремъчетата. Какво ще правим, Брей?

— А, това е лесно — отвърна Скофийлд. — Ще се превърна в предан член на Матарезе.

— Какво?! — Четиримата се спогледаха изумени.

— Успокойте се, наистина ще стане много лесно. Предателят тук, уплетен в мрежата на Матарезе, Ленард Фредерикс, ще се срещне с пратеник от Амстердам… Господ ми е свидетел, разполагам с достатъчно информация, за да бъде представянето ми достоверно.

— Човекът просто служи като връзка, дяволски хитър трябва да е, но все пак е само елемент от веригата — рече Камерън. — Какво очакваш да ти каже той?

— Нямам представа. Зависи какви карти ще ми бъдат раздадени. Аз говоря, той реагира; задавам въпроси, той отговаря. Едно нещо обикновено води към друго, а то на свой ред към трето. Един вид тенис, в който наместо ракети ще използваме умовете си.

— И как тъй си въобразяваш, че ще излезеш победител в играта? — недоумяваше сър Джефри.

— Той не ме познава, единствените снимки на неотразимото ми лице датират отпреди двайсет и девет години и се намират в архивите на Управлението. А тук не съм се появявал… колко… да са били най-малко двайсет и пет години, тъй че той няма откъде да ме познава.

— Нямам желание да подхранвам самочувствието ти — обади се Камерън, — но репутацията ти определено предхожда появата ти тук. Дори Паравачини, докато те кълнеше да се провалиш в ада, призна колко разностранни са способностите ти. Щом той, италианецът, ръсеше такива хвалебствия по твой адрес, добре ще е да приемеш, че всички привърженици на Матарезе в Европа знаят кой си и на какво си способен.

— Пък и няма да им е трудно да се доберат до хора, присъствали в Чезапийк или Перегрин — додаде Лезли. — А те са в състояние да дадат точно описание на външността и поведението ти.

— Освен това, Брей — решително се намеси Антония, — Франк Шийлдс открито призна, че Матарезе имат човек дори вътре в ЦРУ!

— Нека най-напред отговоря на госпожа подполковника. — Брей кимна и се усмихна на Монтроуз. — Ще трябва просто да проявя повече от обичайната изобретателност, нали? А що се отнася до твоето опасение, любов моя, в момента, когато Жмичката научил, че Кам ме е открил, всички данни за твоя благоверен, включително снимки, досиета и тъй нататък са били изнесени от Управлението и заличени от компютрите.

— Не си съвсем точен — прекъсна го Лезли. — Аз получих основното ти досие, а също и Ев Бракет.

— И оперативният термин е „ограничен достъп“, нали?

— Вписаната информация е напълно достатъчна. Бих те открила в голяма тълпа, ако се наложеше. Също и Тони.

— И какво направи с този материал, подполковник?

— Онова, което ни бе наредено по време на инструктажа. Ние с Бракет заедно изгорихме предадените ни копия.

— И никой друг не е имал достъп до тях?

— Не, разбира се. Това бе информация за ограничено ползване.

— Предполагам, не си поддържала връзка с когото и да било от неуловимия кръг Матарезе.

— Моля те, Брандън, не мисля, че съм глупачка, затова и ти не се отнасяй към мен, като че ли таиш съмнения.

— Напълно съм съгласна с теб — обади се Антония.

— Не бих посмял — рече Скофийлд, — защото съвсем не си глупава, ти си изключително способна. Мисълта ми е, че с каквато и информация да разполагат онези от Матарезе, тя също е ограничена, твърде оскъдна и навярно пълна с преувеличения. Независимо от чара ми, хубавата външност и известна сръчност при боравенето с оръжия, ако ме погледнеш отстрани, аз съм обикновен, прехвърлил шейсетте американец. Нещо като средностатистически екземпляр.

— Само ако прасетата прелетят край Луната, а кравите започнат да дават бърбън — меко отбеляза Прайс, като поклати глава.

 

 

Срещата със служителя от Форин Офис Ленард Фредерикс, втори директор на отдел „Преговори по въпросите на европейската икономика“, бе подготвена в пълна секретност и с присъщата деликатност, с която сър Джефри Уотърс бе прочут в средите на професионалното разузнаване. Началото бе сложено с една напълно рутинна молба до Форин Офис. Тя предвиждаше високопоставен директор от въпросния отдел да приеме виден американски банкер, изразил възмутено оплакване от политиката на външното министерство на Великобритания във връзка с приемането на валутните курсове, диктувани от Европейската общност, наместо тези на Световната банка. Това било пагубно за американските инвестиции, а следователно и за очакваните печалби.

Обвинението звучеше не по-малко глупаво от твърдението, че са се появили крави с уиски във виметата наместо мляко, ала поднесено в псевдоакадемична многословна форма, звучеше приемливо за бюрократите.

— Помогни ми, стари приятелю.

— И как предвиждаш да стане това, Джефри?

— Разпрати доклади за сведение из цялото министерство. Банкерът се казва Андрю Джордан, а целта ни е Ленард Фредерикс. Натовари го той да отговаря за Джордан.

— Мога ли да задам някой и друг въпрос?

— Съжалявам, поверителна операция.

— „Операция ужилване“, така ли да разбирам?

— Вече ти казах, никакви въпроси.

— Ще трябва да отразя всичко в дневника. Не можем да допуснем да бъдем злепоставени.

— Пиши каквото намериш за добре, просто го направи, стари приятелю.

— Не би ме помолил, ако не беше от първостепенна важност. Смятай, че е готово, Джеф.

 

 

„Андрю Джордан“, известен по-скоро с прозвището си Беоулф Агът, бе въведен в кабинета на Ленард Фредерикс от секретарка. Високият слаб мъж се изправи, заобиколи бюрото си, след което въодушевено поздрави прочутия, както разправяха, американски банкер.

— Не бих казал, че ми е приятно да се срещаме тук — заяви човекът, назовал се Джордан. — Знам какво нещо е кабинетът, разполагам с двайсет и шест в различни градове на Щатите. На две преки оттук има бар, кръчма, както ги наричате вие, казва се „Лъвът“ или нещо подобно.

— „Лъвът на свети Георги“ — откликна Ленард Фредерикс. — Може би предпочитате да говорим там?

— Да, наистина, стига вие да нямате нищо против — рече Джордан-Скофийлд.

— В такъв случай така и ще направим — съгласи се бюрократът. — Стига на вас да ви бъде удобно. Вие вървете, аз ще се погрижа за нещата тук и ще ви последвам. Ще се срещнем там след половин час.

„Лъвът на свети Георги“ бе типична за Лондон кръчма: мебели от масивно дърво, включително и столчетата на бара, а светлината, за разлика от дима, бе оскъдна, накратко казано, идеалното местенце за жадни хора като Брандън Алан Скофийлд. Той се настани на маса в предната част, близо до изхода, поръча си питие и зачака пристигането на Фредерикс. Директорът от Форин Офис пристигна с куфарче. Тревожно огледа обстановката на мъждивата светлина, додето не забеляза странния американец, непожелал да разговарят в кабинета му. Отмина няколко маси и се настани срещу Андрю Джордан. Започна да говори и в същото време отвори куфарчето си.

— Проучих повода за вашето оплакване, господин Джордан, и макар да разбирам мотивите ви, все още не зная какво бихме могли да направим ние.

— Защо да не ви поръчам едно питие? Добре ще ви дойде, повярвайте.

— Моля?

— Нали знаете как работим ние — подхвърли Беоулф Агът, като даде знак на келнера. — Какво ще пиете?

— Малък джин с тоник, благодаря. — Скофийлд даде поръчката и Фредерикс продължи: — Какво искате да кажете… кой как работи?

— По заобиколни пътища, би бил най-добрият отговор. Оплакването е пълна глупост. Нося ви заповеди от Амстердам.

— Какво?

— Хайде, Ленард, нали сме от една и съща страна. Как, мислиш, щях да стигна до теб, ако Амстердам не беше направил необходимото? — Келнерът се върна с питието на Фредерикс. Времето бе изчислено идеално. Очите на човека от Матарезе бяха ококорени, изразяваха недоверие и страх. Келнерът се оттегли и преди още предателят да проговори, Скофийлд го изпревари. — Твърде находчиво, бих казал. Оплакването може и да е пълна измама, но немалко банкери отвъд Ламанша вярват в него, а аз също съм банкер, проверете в компютрите си. Но аз съм и нещо друго. Получавам инструкции директно от К-Грахт в Амстердам.

— К-Грахт?… — Устната на Фредерикс увисна, страхът замести смътното опасение в очите му.

— Откъде другаде? — невъзмутимо продължи Беоулф Агът. — Аз съм този, който разпердушини офисите на шефовете в Атлантик Краун… нашите офиси… и после всичко отлетя за Холандия…

Шпионинът на Матарезе изглеждаше, сякаш всеки момент ще рухне, всяко колебание бе изчезнало, владееше го единствено страхът.

— Какви заповеди носите от Амстердам… от К-Грахт?

— Като начало, не се свързвай с никого. Аз съм единственият куриер, на никой друг не се доверявай. Предизвикахме този проблем във Форин Офис да тлее поне няколко дни, като всеки от тях ще ни приближава до целта…

— Която не е толкова далеч — прекъсна го Фредерикс, сякаш за да подчертае собствената си значимост.

— А сега е мой ред да задавам въпросите, Ленард — процеди Джордан-Скофийлд тихо, заплашително. — Откъде ти е известен денят, който съвпада с постигането на целта? Той се пази в пълна тайна, много малко сме онези, които го знаем.

— Чувал съм… пристигат слухове от Амстердам, предадени на неговите най-доверени агенти.

— Какви слухове?

— За пожарите, пожарите в Средиземноморието.

— От кого знаеш за тях?

— От Гуидероне, разбира се! Преведох го през лондонските лабиринти, всичко му показах!

— Джулиан Гуидероне? — Този път Скофийлд остана изумен. — Наистина е жив — едва чуто прошепна Брандън.

— Какво казахте?

— Нищо… Какво ти даде право да потърсиш Гуидероне?

— Не съм го търсил аз, той ме откри чрез Амстердам! Как бих могъл да го питам за каквото и да било? Та той е синът на Пастирчето, водачът на нашето движение!

— Искрено ли вярваш, че е в състояние да отстрани Амстердам при всичките му невероятни възможности?

— Възможности? Парите са необходим смазочен материал, жизненоважен, но не по-значим от способността да се посветиш на делото. Гуидероне е в състояние да отнеме властта на Амстердам само с няколко думи, изрично го подчерта… Господи, това се случва и сега, в момента, нали? Ако ми се забранява да търся начин за връзка, той иска да ми каже нещо.

— Джулиан ще остане доволен от проницателността ти — тихо го окуражи Скофийлд, вперил очи в неговите. — Каза ми, че си способен, много способен дори, а и човек, на когото може да се има доверие.

— Мили Боже! — Шпионинът на Матарезе погълна на една глътка питието си, след което се приведе напред и заговори с нисък, напрегнат, поверителен тон. — Мисля, че разбирам — поде той. — Господин Гуидероне често споменаваше, че Амстердам става твърде самонадеян. Той знае колко голямо е богатството му, основано на наследеното от барон Матарезе, ловки тактически ходове и най-вече контакти в световен мащаб.

— Както обикновено, Джулиан е бил прав.

— Следователно, Андрю Джордан, вие не сте куриер от Амстердам, вие сте пратеник на господин Гуидероне.

— Отново ще повторя, проницателен човек си Ленард. — Този път Скофийлд се наклони напред. — Познаваш ли Суонсън и Шварц?

— От Ню Йорк? Естествено, това е посредническата компания на Албърт Уайтхед. Често съм пътувал дотам… по поръка от Амстердам.

— В такъв случай познаваш адвокат Стюарт Никълс.

— Обикновено той говори.

— А Бен Уолбърг и Джеймисън Фаулър?

— Банково дело и енергийни компании…

— Ясно — прекъсна го Скофийлд. — В такъв случай разбираш какъв размах вземат събитията. Свържи се с тях и им предай какво съм ти казал, но не споменавай името ми. Джулиан ще се вбеси, ако го сториш. Обясни им, че от анонимен източник си получил инструкции да се дистанцираш от Амстердам. Попитай ги дали и те са известени.

 

 

Албърт Уайтхед, главен изпълнителен директор на „Суонсън и Шварц“, затвори телефона и се обърна към Стюарт Никълс, адвокат на посредническата фирма, който в същото време остави слушалката на деривата.

— Какво става, Стю? По дяволите, какво става?

— Господ е свидетел, че поне се опита да разбереш, Ал, аз самият не бих се справил по-добре. Ленард не пожела да каже и думичка повече, просто изложи фактите, нищо друго.

— Едно поне е сигурно, Стюарт. Той говореше истината. — Секретарската уредба пред Уайтхед запиука; мъжът натисна някакво копче и заговори: — Какво има, Джанет?

— Време е за конферентната връзка, сър.

— О, да, спомням си, но май бе уговорена за по-ранен час. С кого ще разговарям? Май не ми каза.

— Закъсняхте за обяд, просто нямаше кога.

— Добре де, с кого ще говоря все пак?

— Господин Бенджамин Уолбърг и господин Джеймисън Фаулър.

— Сериозно? — Уайтхед погледна към адвоката със застинало лице.