Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация (11)

Десета глава

Гъмжащите улици на Кайро изглеждаха пропити от миризмата на пот, хиляди хора се носеха нанякъде, подгонени сякаш от жаркото обедно слънце. Колите се движеха в гъсти редици; клаксони надаваха гневен вой, примесваха се с ядовити гласове, изливащи негодуванието си на всякакви езици и диалекти. Човешкият поток бе не по-малко пъстър от хаотичната реч; арабски роби докосваха костюми по западен образец, якета и сини джинси, в същото време мюсюлмански чалми се бореха за надмощие над бомбета, широкополи мъжки шапки и бейзболни кепета. В известен смисъл гледката наподобяваше макрокосмос на Изтока и Запада, като множеството клонеше към арабите, тъй като това бе тяхна страна, техен град. Кайро, послужил за фон на легендите, където митове и реалност бяха неразделни и в същото време живи в тази земя на противоречията.

Джулиан Гуидероне, облечен в аба, тобе и готра, с черни очила, крачеше пеша по оживения булевард Ал Барани и се оглеждаше да открие знака, който да потвърди, че е достигнал целта си. Ето го! Синият знак на френската монархия върху малко бяло знаменце на витрината на бижутерски магазин. Синът на Пастирчето спря да запали цигара точно пред витрината; така успя бавно да огледа улицата в двете посоки, търсейки нещо необичайно. Мъж или жена, с вперени в него очи. Много опасности криеше срещата, която предстоеше на втория етаж в магазина. Никой, абсолютно никой извън определените да присъстват не биваше да знае целта на тази среща. Дори само слух да плъзнеше, това би означавало катастрофа.

Доволен от проверката, Гуидероне стъпка цигарата си и прекрачи, като побърза да вдигне три пръста на едната си ръка, придържаща робата. Мъжът зад щанда кимна два пъти на новодошлия, след което, отново само с глава, посочи тъмночервената завеса вдясно от себе си. Джулиан отвърна с едва забележим поклон и премина завесата, прикрила тясно стълбище. Заизкачва се по стъпалата, както винаги подразнен от неудобството, което му създаваше раненият крак, леко накуцване, което сковаваше присъщата му гъвкавост. На площадката той огледа трите врати; намираше се на втория етаж. Забеляза синия знак върху една от бронзовите топки, тромаво заобиколи парапета и се насочи към целта. За няколко мига застина, движеха се само ръцете му, които се пъхнаха под робата, за да проверят на място ли са двете му оръжия, малък 25-калибров автоматичен пистолет отдясно и издължена граната отляво, която при удар в стена експлодираше и блъвваше газообразно вещество, смъртоносно за всеки, който го вдиша.

Гуидероне стисна бронзовата топка, завъртя я, бутна вратата, но не влезе. Вътре четирима мъже в бедуински одежди седяха около една маса, всеки с обичайната за пустинята кърпа през устата, предназначена да предпазва от пясъчни бури, а в случая — срещу нежелано разпознаване. Джулиан не се нуждаеше от подобно прикритие. Той държеше всички да познават лицето на сина на Пастирчето, защото, проявяха ли неподчинение, това лице щеше да ги преследва до последния им дъх, а този момент можеше да настъпи във всеки час, всяка минута дори след мига на бунт.

— Добро утро, господа, или може би вече денят преваля — рече той, като прекрачи вътре и зае стола най-близо до вратата. — Надявам се, че всеки от вас старателно е проверил сигурността на мястото, което избрахме за срещата.

— В стаята няма друго освен столовете и тази маса — отвърна арабинът в отсрещния край, чиято обшивка от златист брокат, обточила неговата готра, обозначаваше високия му ранг. — Стените са проверени от наши подчинени, имаме тяхното уверение, че няма подслушвателни устройства.

— А какво ще кажете за себе си? За нас тук? Широките роби могат да скрият много неща, нали?

— Независимо от времето, в което живеем — обади се мъжът отляво на Джулиан, — древните правила на пустинята продължават да се зачитат. Наказанието за предателя все още е обезглавяване с кинжал, и то мъчително бавно. Никой от нас не би се поколебал да изпълни подобна екзекуция и това е известно на всички ни.

— Допада ми тази лаконичност. В такъв случай нека да започнем. Тъй като по правило нищо не бива да се записва, очаквам всеки от вас, като водач на своята фракция, да ми представи устен доклад. Прав ли съм?

— Прав сте — отвърна третият мъж, заел място в отсрещния край. — Може да ви се стори, че се повтаряме, тъй като всеки предава една и съща информация…

— В такъв случай, за да не губим време — прекъсна го четвъртият, седнал по диагонал отдясно на Джулиан, — тъй като за всекиго от нас е обявена награда, ако бъде заловен, и никой не би искал да остане по-дълго, отколкото е наложително, защо да не изложим общата информация, като всеки допълни географските подробности?

— Чудесна идея — съгласи се синът на Пастирчето, — но позволете преди това да поздравя всички ви за нещо, което е очевидно. Говорите моя език доста по-добре от повечето ми сънародници.

— Вие идвате от полиглотско общество от крайно необразовани хора — отбеляза арабинът шейх. — Ние сме различни, твърде различни. Аз например четох лекции по право и международна юриспруденция в Кеймбридж… заедно с много други мои братя ислямисти.

— Аз пък съм лекар, Медицински факултет към Чикагския университет, месторабота и частна практика в Станфорд… сред няколкостотин други мюсюлмани през годините — добави мъжът отдясно на най-главния сред присъстващите.

— Аз оглавявах катедра по средновековна история в един университет в Германия няколко години след като защитих доктората си в Хайделберг — тихо отбеляза най-нетърпеливият от присъстващите.

— Моите препоръки не са тъй впечатляващи — рече четвъртият делегат, — но пък са с по-прагматична насока. Аз съм електроинженер и съм работил върху крупни проекти за фирми, работещи както с правителствени, така и с частни компании. Моля се час по-скоро да настъпи денят, когато ще мога да се завърна и да строя на родна земя.

— Чудесно — промърмори Гуидероне, като погледна в очите четиримата араби. — Вие представлявате елитът на Близкия изток, а ви наричат терористи.

— Други биха предпочели определението „борци за свобода“, което е далеч по-точно — поправи го вождът. — Талмудатът и групата Стърн просто разполагаха с повече поддръжници на запад отколкото ние, а ние продължаваме каквото сме започнали, защото онези, които би трябвало да са наши съюзници, непрестанно сключват тъмни сделки с общите ни врагове. Възмутително е.

— Нанесем ли нашия удар, хубаво ще си помислят, преди да предприемат подобни преговори — рече най-неспокойният, — тъй че защо да не се захванем за работа?

— Чудесно — съгласи се синът на Пастирчето, — а и тъй като проявявате нетърпение, защо не започнете с информацията от общ характер, валидна за всички ви.

— С удоволствие, сър — рече буйният бивш учен, — особено като се има предвид, че вие сте един от най-щедрите ни благодетели… Отрядите ни са на обучение в двайсет и четири пункта, от същински Йемен до долината Бекаа, всички разположени в пустинни и крайбрежни региони, далеч от очите на врагове и шпиони. А пък и се поучихме от евреите при Ентебе: прецизността на действие е ключът към всяка операция. Благодарение отчасти на предоставените от вас средства, фалшиви обекти са издигнати както в пустинята, така и в морето. Отрядите са под командването на най-опитните ни военни, както и експерти по разузнаване, внедряване на агенти и саботаж. Когато часът удари, ще действаме едновременно, ще подпалим пожар, който светът никога не ще забрави, не ще успее да заличи от историята.

— Дръзки думи, приятелю — рече Гуидероне, като бавно поклати глава. — А сега да говорим конкретно. Да започнем ли с вашия съмишленик, който седи насреща ви?

— С още по-голямо удоволствие — отвърна лекарят, получил образованието си в Чикаго и успял да си осигури завиден по разкош дом и практика в Калифорния. — Целите, набелязани за моите отряди, са в Кувейт, Ирак и Иран, в нашия университет успяха да премахнат предразсъдъците ми. Десет хиляди петролни кладенци ще избухнат в пламъци, при което случилото се в Кувейт ще заприлича на детски лагерен огън.

— Моите отряди са съсредоточени в главните саудитски полета от Ад-Дауадими до Аш Шадра, до кладенците северно от Унайза — обяви електроинженерът. — След това към танкерите в Персийския и Оманския залив на котва в петролните пристанища, от Ал Киран до Матрах и Мускат…

— Ще обхванете и емирствата, нали?

— Разбира се, всичките. Султаните са в пълно неведение.

— Аз пък ще се погрижа за пристанищата на изток — добави ученият по средновековна история, завършил в Германия, а очите му искряха над кърпата, закрила долната част на лицето му. — Ще се спуснем от Бандар-е Дейлам на юг към Бандар-е Абас в пролива Хормуз. Ще бъдат унищожени не само кладенците, но и милиони тонове петрол в пристанищата.

— За себе си запазих — намеси се бедуинът шейх в отсрещния край на масата, седящ срещу единствения от присъстващите с открито лице, — всичкия приготвен за износ петрол край бреговете на Израел, стотици кораби в пристанищата на Тюилкарм, Тел Авив и Рафа, техните стоки — обработени продукти, техника, а и незаконно въоръжение — всичко ще бъде обхванато от една експлозия. Богатите ционисти тутакси ще нарушат всяко споразумение, за да напълнят сейфовете си с шекели. На това ние ще сложим край и ще гледаме как кредитните банки в Йерусалим и Тел Авив политат към хаоса!

— Можем ли да бъдем сигурни? — попита Гуидероне.

— Така както името ми е Ал Кабор Хасин, което ви е добре известно, както ви е известен и фактът, че аз съм покровител на Хасинитите, откъдето вие, западняците сте взели думата „assassin“, което ще рече убиец. Никога не подценявайте силата на онези, за които смъртта е игра.

— Това е много поучително и в същото време мелодраматично — кротко рече Джулиан, а дясната му ръка незабелязано се пъхна под робата. — А имате ли чувството, че като покровител на племето на убийците ще сте оправдали поста си?

— Естествено! Това е моята победа над презрения Израел!

— И само вие ли можете да я постигнете?

— Моите войски са на поста си. Седмици, дори месеци морето не ще потъне в покоя на мрака! Пожари ще пламтят от заливите чак до Кайро, ще осветяват сушата като утринно слънце. Навсякъде в Близкия изток. Това е наша победа!

— Чия победа, Ал Кабор Хасин? — тихо попита Гуидероне.

— Наша. На всички нас. Но и моя, преди всичко моя! Защото аз съм водачът!

— Така си помислих и аз — рече синът на Пастирчето, вдигна автоматичния пистолет над масата и стреля два пъти; две безупречни попадения. Ал Кабор Хасин падна покосен, от двете рани в челото му бликна кръв. Втрещени от случилото се, другите трима скочиха от столовете си и безмълвно се вторачиха в Гуидероне.

— Той щеше да погуби всички ни — заяви Джулиан, — защото неговата единствена кауза бе собственото му самолюбие. Никога не се доверявайте на водач, който сам се провъзгласява. Маниакалното му его винаги ще го издаде. Той не може да го овладее.

— Какво да правим с него? — попита практичният инженер.

— Откарайте го в неговата пустиня и нека лешоядите свършат останалото.

— И после? — обади се лекарят от Калифорния.

— Свържете се със следващия по ранг и ми го изпратете. Ще го преценя и ако е приемлив, ще му обясня, че крайно изтощеният Ал Кабор Хасин е получил сърдечен пристъп. Не е трудно.

— Надявам се нищо друго да не се е променило? — осмели се да попита ученият от Хайделберг.

— Абсолютно нищо — отвърна Гуидероне. — Ал Кабор беше прав. Огромни земи от Средиземноморието не ще дочакат мрака на нощта в продължение на седмици, докато пламтят пожарите. Ще постигнем съвършена симетрия от ужас, когато всички оръдия предизвикат кресчендо от сковаващ страх. Същото ще бъде и в Северно море, десетки петролни сонди ще бъдат взривени от наши верни помощници в Шотландия, Норвегия и Дания. Когато пожарите стихнат, цивилизованият свят, който всички познаваме, ще е изпаднал в хаос. И сам ще се подчини на властта ни… от рационални, дори градивни подбуди. Защото ние преди всичко сме благодетелни.

— Кога ще стане това? — попита ученият, превърнал се в терорист.

— В първия ден от новата година — отвърна Гуидероне. — Тази нощ започва предстартовото броене.

 

Камерън Прайс почука на вратата към апартамента, заеман от Скофийлд в голямата къща. В този ранен час, пет и половина сутринта, му отвори Антония, прикрила с ръка прозявката си. Съпругата на Брандън се извини, че я заварва по фланелена пижама.

— Ей сега ще метна една хавлия и отивам да уведомя мърморкото, че си дошъл. Най-добре ще е преди това да сложа кафето, иначе ще има да беснее.

— Не е необходимо, Тони…

— Разбира се, че е необходимо — прекъсна го тя. — Ако не за теб, за него е абсолютно необходимо. Нямаше да се появиш тук в този час, ако не се налагаше.

— Права си.

— Влизай тогава, но си запуши ушите, докато сложа кафето и го събудя.

Прайс я последва в малкия кухненски бокс.

— Толкова ли е бодлив?

— Все едно изригва вулкан. Свикнал е с времето в тропиците, Кам. Десет, десет и половина означава ранно утро.

— Прави ми впечатление, че много добре говориш английски.

— За това ми помогна Брей. Когато решихме, че трябва да останем заедно, той ми поръча купища плочи, после и ленти със записи „Да говорим правилно“ и всякакви такива. Той самият е учил в Харвард, но сега твърди, че граматиката ми била по-добра от неговата. Мен ако питаш, има право. Той причастие от наречие не може да различи.

— Аз също — призна Камерън, като седна на малката масичка, докато Антония зареди кафе-машината. — Прощавай за любопитството, макар че можеш и да не ми отговаряш, но как тъй решихте да „останете заедно“, както сама се изрази?

— Предполагам, най-близко до ума е да ти кажа, от любов — отвърна Антония, като се извърна, за да погледне Прайс. — Което е истина, разбира се, както физически, така и емоционално, но имаше и нещо повече, нещо много повече. Брандън Скофийлд бе изгубил почва под краката си, преследваха го както висшестоящите в собствената му страна, така и враговете, всички искаха смъртта му. Би могъл — той и Таленков, и двамата биха могли да направят безброй компромиси, които биха отменили смъртните им присъди. Те обаче не допуснаха нито един, защото бяха открили истината за Матарезе. Истината, Камерън. Толкова много обикновени хора, а и правителствени служители се страхуваха да ги последват, защото твърде много от тях вече се бяха оставили да ги корумпират. Брей и Василий ги пратиха по дяволите и не допуснаха никой да ги спре. Таленков умря, за да можем ние да избегнем касапницата, и аз останах с един великан, един скромен, здравомислещ човек, в много отношения нежен, докато насилието не се превърне в неизбежност, а и беше повече от готов да даде живота си за мен. Как да не обичам такъв човек, как да не му се възхищавам и прекланям?

— Не прави впечатление на човек, който изисква благоговение. Той по-скоро го отхвърля.

— Естествено. Защото му напомня онези лоши дни, както сам ги нарича. Дните, когато оръжието бе инструмент за възстановяване на равновесието — убиваш, защото, ако не го направиш, някой от твоите ще бъде убит.

— Тези времена са отминали, Тони. Студената война свърши. Никой вече не действа по този начин.

— В кошмарите си той още помни. Как с един куршум е прекъсвал живота на млади и стари. Това никога не го напуска.

— Ако не беше го сторил, наши хора са щели да умрат. Той и това знае.

— Сигурно е така. Според мен младите фанатици винаги са му лазили по нервите. Били са прекалено млади, прекалено уязвими, за да носят отговорност за смахнатите си обвързаности.

— Това са били убийци, Антония.

— Бяха деца, Камерън.

— Не съм в състояние да реша проблемите на Брей, пък и не това е причината да съм тук.

— То се разбира от само себе си. Кажи сега, защо си тук, в този час?

— Защо не разбудиш вулкана? Така ще спестим време, а и не искам да се повтарям. Честно казано, не ми се ще да се задържам прекалено дълго, в случай, че някой ме следи.

— Сериозно ли говориш? — попита Тони и впери очи в очите на Кам.

— Напълно — кротко отвърна Прайс.

Пет минути по-късно разчорленият Скофийлд влезе в кухничката, последван от Антония. И двамата бяха по хавлии — тази на Тони — пухкава и бяла, тази на Брандън истинска реликва, чиста, но прокъсана на няколко места.

— Ако бяхме отишли в приличен хотел, можех да си открадна поне някоя хавлия… Как да разбирам това, синко? Дано не си ме вдигнал напразно, иначе ще напиша донесение против теб или каквото там вършат онези идиоти военните… Къде ми е кафето?

— Седни, скъпи, ей сега ще ти налея кафе.

— Хайде говори, Кам. Не съм ставал по своя воля в този час от една скапана нощ в Стокхолм, когато една млада дама сбърка стаята, но не и ключа.

— Фукльо — засмя се Антония, остави две пълни чаши на масата и седна.

— Ти няма ли да пиеш? — попита Прайс, като посочи кафето.

— Предпочитам чай, пък и ще излизам…

— Аз пък изгарям от любопитство — прекъсна я Скофийлд. — Говори, младежо.

— Помниш ли, че ми каза как според теб подполковник Монтроуз ме била следяла?

— Естествено, спомням си още как ти намекнах, че ти е хвърлила око.

— Което изключих като вероятност, защото не е вярно. Не знам дали ще ми повярваш, но и сам отгатвам признаците, пък сега не се намираме в Стокхолм. Ето защо, когато миналата седмица Бракет бе убит и тя пое командването по осигуряване на безопасността, реших, че е време да си сменим местата. Тя бе натоварена с много повече отговорности, следователно вниманието й се разпределяше на десет места едновременно, освен това е прекалено амбициозна и държи да се докара пред Пентагона.

— Значи ти си започнал да я следиш, така ли? — Брандън се приведе напред, сънените очи над ръба на чашата внезапно се оживиха.

— Да, много внимателно и най-вече през нощта. На два пъти, първия път в три сутринта, втория в четири и петнайсет на следващата вечер, тя излезе от стаята си и слезе до навеса за лодки. Над катера има една-единствена крушка в метална мрежа; и двата пъти тя запали лампата. Промъкнах се до малкото прозорче отдясно и надникнах вътре. И двата пъти я видях да изважда клетъчния си телефон и да набира някакъв номер.

— Та това е адска глупост — бе коментарът на Скофийлд. — Всеки с радиолокационна антена може да лови тия честоти! Можем да използваме този начин за връзка само в краен случай.

— Така си помислих и аз — съгласи се Прайс. — Освен това, бе ми дадено да разбера, че само тя, Бракет, ти и аз имаме такива телефони.

— Именно — потвърди Брей. — Всички други телефони се подслушват, което дължим на Франк Шийлдс. Недоумявам на кого е звънила.

— Тъкмо затова се възползвах от правомощията си на висш офицер на ЦРУ и днес следобед отидох до Истън, под претекст да купя нови вестници и списания.

— А защо, по дяволите, си ми донесъл „Ю Ес Нюз енд Уърлд Рипорт“ и ония финансови боклуци? Знаеш, че пет пари не давам за тия писания.

— Не разполагаха с „Пентхаус“ и „Нашънъл Инкуайърър“, нито с комикси. Остави сега вестниците, не това беше причината да отида до града. От автомат се обадих на Франк в Лангли и го попитах дали може да проследи с кои номера се е свързал клетъчният телефон на Монтроуз. Обясни ми, че не било трудно, всичките й разговори се отбелязвали в сметката. Франк ме накара да изчакам и след минута-две пак се обади.

— Какво е открил? — не се стърпя Скофийлд. — На кого се е обаждала?

— Ето това е най-странното. На никого.

— Но ти нали си я видял — настоя Тони.

— Да, разбира се, настоях пак да проверят. Шийлдс ми каза отново да изчакам и като се обади втория път, снесе най-невероятната информация. За телефона на Монтроуз нямало отбелязани разговори, затова пък имало три обаждания от телефона на полковник Бракет.

— Тия телефони са съвсем еднакви — заключи Брей. — Тя ги е разменила!

— Но защо! — настояваше Антония.

— Очевидно за да прикрие задника си, любов моя. В същото време не е разчитала, че Бракет ще бъде убит. Неговият клетъчен телефон, поне този, който носеше, бе изпратен в Лангли заедно с тялото, нали?

— Отново изненада — рече Камерън. — Не е бил изпратен. Франк предположил, че след като ти и аз първи сме огледали телата на убитите, един от нас го е взел.

— Да, но ние не сме го взимали. Дори не съм обърнал внимание.

— Аз също.

— Следователно тук някъде се мотае един клетъчен телефон. Така да остане.

— Франк е съгласен. Вече и тези телефони се подслушват.

— Та на чий телефон са обажданията? На кого е звънила Монтроуз?

— Изненада номер три.

— Моля?

— Белия дом. Обаждала се е в Белия дом.

 

 

Един по един, на интервали от по двайсет минути, седем частни самолета кацнаха на летище Шифол в Амстердам. Собствениците слязоха и един по един бяха отвеждани до очакващите ги лимузини от мускулестите посрещачи, които те познаваха от срещата сред хълмовете на Порто Векио, над водите на Тиренско море. Пристигналите бяха откарани до красива четириетажна къща на Кайзерграхт, канала, който минава през най-богатите квартали на града. Най-сетне, отново един по един, седмината наследници на барон Матарезе бяха въведени в огромната трапезария на втория етаж.

Декорът поразително наподобяваше голямата зала в имението в Порто Векио. Масата бе дълга, изработена от скъпо дърво и излъскана до блясък, столовете — отдалечени на по метър-два един от друг, сякаш да предоставят на всеки гост достатъчно пространство, за да премисля, съобразява, преценява. На тази маса липсваха кристалните купички с хайвер; на тяхно място имаше малки бележници и до всеки сребърна химикалка. Всички бележки трябваше да останат на масата; след срещата щяха да бъдат изгорени.

Щом наследниците на барона се настаниха, Ян ван дер Меер Матарайзен се появи и зае мястото си начело на масата.

— Радвам се да отбележа, че сме постигнали известно дружелюбие при тази наша втора среща. — Последва кратка пауза. — Така и трябва да бъде. Всички вие свършихте чудесна работа.

— За Бога, човече, смея да кажа, че всички спечелихме, и то не малко — обади се англичанинът. — Инвестициите ни нараснаха неимоверно!

— Моята посредническа фирма, благодарение на развитите напоследък връзки из страната — рече жената от Калифорния, — се радва на разцвет, непознат от осемдесетте години насам. Направо невероятно!

— При това съществува черно на бяло — заплашително се обади Матарайзен. — Ще ви кажа кога да продавате. Пристъпете към това веднага, защото ще има срив.

— Трудно ще ни убедиш, приятелю — рече американецът от Ню Орлийнс. — За моите недвижими имоти и в казината се тълпят жадни клиенти. Всеки иска да се докопа до тях.

— Аз пък мога да кажа — добави адвокатът от Бостън, — че след сливането и съкращаването на платените служители нашата банка е по-гъвкава, а и по-стръвна. Превръщаме се в национална, дори в световна икономическа сила. Никой не може да ни спре.

— Но това трябва да стане — намеси се Ян ван дер Меер. — То е част от генералния план и отклонения не се предвиждат. Ще ви кажем на кого ще продадете най-крупните си активи; в основни линии това няма да бъдат обявилите най-висока цена.

— Да не би да се каните да диктувате действията на Ватикана във финансовата сфера? — попита кардиналът.

— Не бива да се съмнявате, ваше високопреосвещенство. Защото не бива да забравяте, че най-напред сте съпричастен към най-тесния кръг на Матарезе и едва след това свещеник.

— Светотатство — промърмори кардиналът, като прикова поглед в Матарайзен.

— Такава е реалността, нищо повече, отче. Или може би предпочитате в хазната на Ватикана да узнаят за финансовите ви трикове, а и за богатото имение край езерото Комо, което е просто капка в морето, както се казва.

— Що за глупост е това „не приемайте най-изгодните оферти“? Вие за тъпаци ли ни вземате? — изстъпи се португалецът.

— Всички вие ще сте реализирали тлъсти печалби, може би не в предвижданите от вас размери, но това е наложително.

— Приказките ви очертават порочен кръг, сеньор!

— А нима ние не сме част от един кръг? Кръгът Матарезе.

— Говорете по-ясно, моля ви! Какво искате да кажете?

— Ако трябва да бъда съвсем точен, ще получите инструкции да продавате активите си на купувачите с най-малък опит, най-малко способните да ги управляват.

— О, небеса! — избухна наследникът от Париж. — Та вие говорите безсмислици! Откъде-накъде подобни хора ще проявяват интерес?

— Отговорът е его, mon ami — отвърна водачът от Амстердам. — Такива хора непрестанно ламтят за непостижимото, плащат за желаната награда, която не могат да контролират. Сферата на световните финанси гъмжи от подобни примери; най-напред се сещам за гигантите от Токио. Те пожелаха филмовата индустрия в Лос Анжелис, затова започнаха да снасят и плащаха, докато студиите ги погълнаха, защото те не бяха в състояние да ги управляват.

— Това ми прилича на рядко лайно! — побесня предприемачът от Ню Орлийнс.

— Не, той има право — намеси се кардиналът, все тъй вперил очи в холандеца. — Това обяснява краха. Обезсилва системата и разбунва масите, които започват да търсят решение, промяна.

— Твърде добре казано, отче. Схванали сте стратегическия замисъл.

— Такава е реалността, холандецо, елементарно е. Или може би трябва да кажа вероятността?

— Понятията са взаимозаменяеми, не е ли тъй?

— В крайна сметка, да. Философите схоластици не са били съвсем слепи. Сега, след като семената са посети, кога ще настане време за жътва?

— Всяко действие подлежи на повсеместна координация. Едно събитие предхожда друго, всяко действие води към следващото, привидно без връзка помежду им… с изключение на едно. Американската и европейската икономика са пред катастрофа, която никоя висша технология не е в състояние да предотврати, тъй като всяка крачка напред драстично съкращава работните места. Технологическият прогрес не създава работни места, той ги елиминира.

— В теоретичен план — попита намръщеният англичанин, — какво е за вас… за всички нас… решението, ако има такова, дори да обхваща само обществените отношения?

— Оздравителна консолидация, предоставянето на висшата власт на онези, които могат да вдъхнат живот на предприятията, след като се отстранят, които не са в състояние да го направят. Благоденстващ елит, който ще импонира на богатите, на образованите, на амбициозните, както и стройна система от облаги за онези с по-ограничени способности, стига те по своя воля и с нужното желание да се включат към помощните структури.

— И какво ще последва? — попита американецът от Бостън. — Четиридневна работна седмица, телевизия във всеки дом, съчетана с дистанционно управление?

— Изтънчените технологии имат своите предимства, нали? И в същото време подобни идеи са отнасят за по-далечното бъдеще. Най-напред трябва да се изтръгнем от финансовия хаос със собствена програма.

— Което ни връща към моя въпрос — отбеляза кардиналът. — Кога ще жънем?

— Срокът е не повече от три месеца, в зависимост от последните данни за постигнатото. А жътвата ще бъде в ход, преди всичките й ограничителни насоки да бъдат ясно разбрани. Бих посочил срок от осемдесет дни. Пътешествие около света за осемдесет дни. Добре ми звучи.

 

— Прайс! — провикна се Скофийлд, като се втурна по моравата над навеса с бързина, каквато позволяваше стареещото му тяло.

Камерън се обърна; от известно време обикаляше района, привидно безцелно, макар да следваше определен план. Дебнеше кой ще изскочи от прикритието си, кой ще се появи с липсващия клетъчен телефон.

— Спокойно де — обърна се той към задъхания Скофийлд. — Не ми се виждаш подготвен за финалното състезание.

— Подготвен съм не по-зле от теб, хлапе!

— В такъв случай защо съм тук?

— Млъкни най-сетне — нареди Брей, като пое дълбоко дъх и избърса потта от челото си. — Виж сега, списанията, които донесе от Истън… всичките ги прегледах.

— Вече ти обясних, че не намерих комикси…

— Млъквай! Колко време продължава това?

— Кое колко време продължава?

— Сливанията, преминаването на собствеността от едни ръце в други, едни компании поглъщат други, цели индустриални клонове се обединяват?

— Бих казал от двайсет-трийсет години, може и от по-отдавна да е.

— Не се прави на смахнат, говоря ти за настоящето! За последните няколко седмици или може би месеци!

— Нямам представа — отвърна Кам. — Тази сфера е извън непосредствените ми интереси.

— Което е огромна грешка, по дяволите! Та това са Матарезе!

— Моля?

— Начинът, по който се действа, стратегията! Това е Корсика, Рим, Париж, Лондон, Амстердам… за Бога, добави Москва и ето че историята се повтаря! Това е следата, по-точно множеството следи, по които аз и Таленков тръгнахме и които ни отведоха обратно в Бостън, Масачузетс. На любимия ми остров те насочих да тръгнеш от жертвите, техните семейства, приятели, адвокати, да научиш всичко за тях…

— Работи се по въпроса. Франк Шийлдс е натоварил неколцина да издирят всичко за онзи италианец, любител на поло, който гризна дръвчето на Лонг Айланд, за учения испанец, когото отровиха в Монако, за жената филантроп, убита от втория си съпруг в Лондон. Ако до няколко дни нямаме конкретен резултат, Франк ме праща с военен самолет в Лондон.

— В такъв случай имам друго предложение — рече Скофийлд. — Зарежи всички тия празни догадки и тръгни по следата, която е току под носа ти!

— Боя се, че не те разбирам.

— Пише го дори в списанията, сред всички глупости за финансови анализи; магьосниците, които управляват, продажниците и несметните им печалби. И като се захванеш сериозно, нека твоите аналитици разследват тия компании, както местни, така и международни — знаят се сигурно и имената, пък и съм готов да се обзаложа, че и много се е писало по вестниците, макар да не сме го прочели… оттам ще вземеш други имена, други линии за проследяване!

— Говориш напълно сериозно, нали?

— Дяволски си прав, приятелю. Попаднах на името Уейвърли и това ми отвори очите! Надушвам го, надушвам ги, а от вонята направо се задушавам, тъй да знаеш.

— Ако имаш право, а аз не оспорвам правотата ти, но ако си на прав път, това би спестило много време.

— Нали винаги търсим най-прекия път?

— Наше основно правило, стига догадките ни да са достоверни.

— Достоверни са, Кам. Не е възможно да греша, не и в този случай. Бях там още преди ти да проходиш, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ще се свържа с Франк, да видим как ще реагира той.

— Как пък не! Аз сам ще му се обадя по чистата линия. Ти все още не си убеден, а пък и все още аз отговарям за операцията.

— Смятах, че мое е задължението да я приведа в действие — възпротиви се Прайс. — Всичко онова, което ти не искаше да предприемеш… или което не бе по силите ти, като например да пробягаш шейсет метра по тревата.

— Не издребнявай, де. Всъщност поне едно добро нещо ще излезе от тая работа — заяви Скофийлд, като хвана Камерън за ръката и го поведе обратно към голямата къща и сигурната телефонна линия. — Вместо да се щураш безцелно из цяла Европа, ще мога да те държа под око, да те насочвам.

— Не може ли да те замести Дафи Дък^[1]? Той би бил по-надежден съветник, пък и с него бихме се погаждали много по-лесно.

* * *

Онова, което не бе известно на двамата, прекосили моравата в Чезапийк Бей на залез-слънце, бе, че на една неотбелязана на картите писта в покрайнините на Авр дьо Грас, Мериленд, един хеликоптер Блек Хок SOA с обозначенията на онези, които летяха на север от Лангли, Вирджиния, се подготвяше за излитане в южна посока. И вместо обичайния товар от доставки за едно изолирано отдалечено имение на брега на Чезапийк, багажникът бе пълен с шест еднотонни бомби. Хеликоптерът изпълняваше мисия, възложена от един човек от Амстердам.