Умберто Еко
Пражкото гробище (1)

Минувачът, който в онази мъглива мартенска утрин на 1897 година би пресякъл на свой риск площад „Мобер“ или Ла Моб, както го наричаха престъпниците (център на университетския живот още през Средновековието, когато там се събирало студентското множество от Факултета по изящни изкуства на Викус Страминеус или Рю дю Фуар, а по-сетне е бил място за екзекуции на апостоли на свободомислието като Етиен Доле^[1]), щеше да се озове на едно от малкото места в Париж, пощадени от преобразуванията на барон Осман^[2], сред вонята на преплетените улички, пресечени на две места от булевард „Дьо ла Биевър“, който там все така излизаше от търбуха на огромния град, за да се влее в близката Сена трескаво хриптящ и глистав. От площад „Мобер“, вече пресечен от булевард „Сен Жермен“, се разклоняваше още цяла паяжина от улички като улица „Метр Албер“, улица „Сен Севрен“, улица „Галан“, улица „Дьо ла Бюшри“, улица „Сен Жулиен льо Повър“, чак до улица „Дьо ла Юшет“, пълни с мръсни странноприемници, чиито съдържатели бяха най-често родом от Оверн, пословично алчни хотелиери, които искаха един франк за първата нощ и четирийсет сантима за всяка следваща (плюс двайсет, ако пожелаеш и чаршаф).

Ако после поемеше по улица „Сантон“, горе-долу по средата на улицата, между един публичен дом, прикрит като бирария, и една кръчма, в която заедно с лошото вино само за няколко дребни монети се сервираше и обяд (още тогава това си беше евтино, ала толкова можеха да си позволят студентите от близката Сорбона), по една емпас, или с други думи задънена улица, която още тогава се наричаше емпас Мобер, но преди 1865 се бе казвала улица „Амбоаз“, а години преди това приютяваше един tapis franc^[3] (на езика на престъпния свят кръчма, най-долна странноприемница, държана обикновено от някой рецидивист и посещавана от бивши затворници, току-що излезли от тъмницата), а и защото там през 18 век била лабораторията на три прочути отровителки, намерени един ден задушени от изпаренията на смъртоносните вещества, които забърквали в своите казани.

По средата на тази уличка едва се забелязваше витрината на един вехтошар с гръмката табела „Качествени стари вещи“, витрина вече непрозрачна от дебелия слой прах по стъклата, зад които до неотдавна можеха да се видят стоките, изложени в магазина, като всяко стъкло представляваше квадрат със страна двайсет сантиметра, захванат в дървена рамка. До витрината би видял постоянно затворена врата, а до шнура на камбанката на звънеца надпис, че собственикът временно отсъства.

Ако вратата се отвореше, а то се случваше рядко, на мъждукащата светлина, която осветяваше преддверието, по малкото зле закрепени лавици и няколкото също толкова паянтови маси влезлият едва-едва би различил купчини от на пръв поглед апетитни предмети, които обаче след по-внимателно вглеждане се оказваха съвсем непригодни за какъвто и да е почтен търговски обмен дори и ако се предложат и на също толкова смешни цени. Такива бяха няколко маши, способни да се почувстват неловко в коя да е камина, един стенен часовник, покрит с олющен син емайл, възглавници с бродерии в някога ярки цветове, поставки за саксии с напукани амурчета, паянтови масички в неопределен стил, кошче за хартии от ръждясала тел, неописуеми пирографирани кутии, ужасни ветрила със седеф, украсени с китайски рисунки, едно огърлие май от кехлибар, елегантни обувки с катарами с инкрустирани диамантчета, сцепен на две бюст на Наполеон, пеперуди под напукани стъкла, плодове от разноцветен мрамор под някога прозрачен стъклен похлупак, кокосови орехи, стари албуми с непретенциозни акварели на цветя, по някоя рамкирана дагеротипия (която в онези времена дори не изглеждаше стара) — тъй че дори да би попаднал под странното очарование на някой от образците на тези срамни останки от някога запорирани имущества на семейства в нужда и би се озовал лице в лице с настроения крайно подозрително техен собственик, човек би чул да му искат такава цена, която би накарала и най-извратения почитател на антикварни чудатости да ги разлюби.

И ако по силата на някакво специално разрешение най-накрая посетителят минеше през една втора врата, отделяща вътрешността на магазина от горните етажи на сградата, и се изкачеше по една от онези паянтови вити стълби, които са типични за парижките къщи с фасада, широка колкото входната врата (на местата, където къщите се струпват рамо до рамо), щеше да влезе в обширен салон, пълен не с вехтории като на долния етаж, а със съвсем различни предмети: трикрака масичка стил ампир, украсена с орлови глави, стенна конзола, подпирана от крилат сфинкс, шкаф от XVII век, махагонова етажерка с добре подредени стотина книги, подвързани грижливо с марокен, едно от така наречените американски писалища, дето се затварят с ролетка и са с множество чекмедженца. И ако минеше в съседната стая, би намерил луксозно легло с балдахин, рустикална етажерка, огъваща се от севърски порцелан, турско наргиле, една голяма алабастрова купа и кристална ваза, а на стената в дъното пана, изрисувани с митологични сцени, две големи платна, изобразяващи музите на историята и на театъра, както и закачени на различни места по стените вълнени наметки на арабски керванджии, и най-накрая поставка за легени с рафт, покрит с тоалетни принадлежности от скъпи материали.

А ако се върне в предния салон, посетителят би могъл да различи седнал на масата пред единствения прозорец, през който се процежда оскъдната светлина от сляпата уличка, един възрастен човек, загърнат с домашна роба, и то само при положение, че посетителят успее да надзърне през рамото му и да го види как пише онова, що се захващаме да четем, а то понякога ще бъде предавано вкратце от Разказвача, тъй че да не отегчава прекомерно Читателя.

Ала Читателят да не очаква от Разказвача да му разкрие, че се е изненадал, разпознавайки героя като някой, за когото вече е споменавано, защото (разказът започва едва сега) до този момент не е бил споменаван никой, а и самият Разказвач не знае кой е тайнственият писател и възнамерява да го разбере (заедно с Читателя), докато те двамината си любопитстват ли любопитстват и следят знаците, оставяни от перото на пишещия по хартията.