Лайза Клейпас
Попи (4)

Четвърта глава

Джейк Валънтайн беше роден filius nullius, латинският термин за „ничий“. Майка му Едит беше домашна прислужница на състоятелен адвокат в Оксфорд, а баща му — същият този адвокат. Решил да се отърве с един замах от майка и син, адвокатът беше подкупил един недодялан фермер да се ожени за Едит. На десет, изтърпял достатъчно тормоз и изял достатъчно бой, Джейк избяга от къщи завинаги и пое към Лондон.

Беше работил в ковашка работилница десет години, придобивайки значителна сила, както и репутация на човек, който работи здраво и заслужава доверие. Никога не му бе хрумвало да иска повече. Имаше работа и стомахът му беше винаги пълен, а светът извън Лондон не го интересуваше.

Един ден, обаче, в магазина на ковачницата дойде тъмнокос човек и поиска да говори с него. Уплашен от фините дрехи на джентълмена и изисканото му поведение, Джейк смотолеви някакви отговори на многобройните въпроси за историята на живота си и за опита в работата си. След това непознатият удиви Джейк като му предложи да го назначи за свой личен камериер и помощник с многократно по-голяма надница от тази, която сега получаваше.

Джейк бе попитал подозрително защо му е да назначава новак, напълно необразован, с груби обноски и външност.

— Бихте могли да избирате между най-представителните камериери в Лондон — изтъкна Джейк. — Защо ви е такъв като мен?

— Защото онези камериери са всеизвестни клюкари и се познават със слугите на видните семейства в Англия и континента. Вие имате репутация на човек, който си държи устата затворена, което ценя далеч повече от опита. Също така, като ви гледам, бихте могли да се представите доста добре при едно сбиване.

Джейк присви очи.

— Защо е нужно един камериер да се бие?

Мъжът се усмихна.

— Ще изпълнявате поръчки за мен. Някои от тях ще бъдат лесни, други — не чак толкова. Хайде, приемате или не?

Така Джейк бе започнал работа при Хари Рътлидж, първо като камериер, а после като негов асистент.

Джейк никога не бе познавал човек като Хари — ексцентричен, енергичен, манипулативен, взискателен. Рътлидж притежаваше по-остра проницателност за човешката природа от всеки, когото Джейк познаваше. Няколко минути, след като се запознаеше с някого, той го преценяваше с изключителна точност. Знаеше как да накара хората да правят онова, което той иска и почти винаги по неговия начин.

Джейк имаше чувството, че мозъкът на този човек никога не се изключва, дори по време на сън. Той бе непрекъснато в действие. Джейк го беше виждал да разрешава някакъв проблем в главата си, докато в същото време пише писмо и води напълно смислен разговор. Апетитът му за информация беше неутолим и той притежаваше забележителен дар да запомня. Веднъж да видеше, да прочетеше или да чуеше нещо, то се запечатваше завинаги в мозъка му. Никой не можеше да го излъже, а ако проявеше достатъчна глупост да опита, той го покосяваше.

Рътлидж проявяваше жестове на любезност или уважение и рядко губеше самообладание. Но Джейк никога не беше сигурен доколко, ако това изобщо бе възможно, го е грижа за приятелите му. В този смисъл той бе студен като ледник. И независимо от това колко много неща знаеше Джейк за Хари Рътлидж, двамата все още бяха по същество непознати.

Нямаше значение. Джейк би умрял за този човек. Хотелиерът бе осигурил лоялността на всичките си слуги, които бяха карани да работят здраво, но получаваха честно отношение и щедри възнаграждения. В замяна те защитаваха неговото уединение фанатично. Рътлидж познаваше много знаменитости, но тези приятелства рядко се обсъждаха. А той проявяваше висока избирателност по отношение на това кого да приеме във вътрешния си кръг.

Разбира се, непрекъснато го обсаждаха жени — неговата бясна енергия често намираше отдушник в прегръдките на една или друга красавица. Но при първата индикация, че у някоя от жените припламва искрица обич, Джейк бе изпращан до жилището й да отнесе писмо, което прекратяваше всички бъдещи комуникации. С други думи, Джейк беше длъжен да издържа сълзите, гнева или други объркани емоции, които Рътлидж не би могъл да понесе. А Джейк изпитваше съжаление към жените, освен това заедно с писмото господарят му обикновено изпращаше някое чудовищно скъпо бижу, което трябваше да успокои наранените чувства.

Имаше определени области в живота на Рътлидж, където никога не бяха допускани жени. Той не им позволяваше да остават в частните му апартаменти, нито пък да влизат в стаята му с уникални антикварни предмети. Това бе мястото, където той отиваше да размишлява над най-трудните проблеми. И през многото нощи, когато не можеше да заспи, той отиваше до чертожната маса да се занимава с автомата, оборудван с часовникарски части, листове хартия и тел, докато успокоеше претоварения си мозък.

Така че когато една прислужница дискретно уведоми Джейк, че една млада жена е била с Рътлидж в стаята с уникати, той знаеше, че се е случило нещо показателно.

Джейк довърши закуската си в хотелската кухня експедитивно, бързайки над чиния бъркани яйца, посипани с хрупкави парченца пържен бекон. Обикновено си даваше достатъчно време да усети вкуса на храната. Само че днес не можеше да закъснее за сутрешната си среща с Рътлидж.

— Не бързай толкова — каза Андре Брусар, готвач, когото Рътлидж бе подмамил да дойде от френското посолство преди две години. Брусар бе единственият служител в хотела, който вероятно спеше по-малко от Рътлидж. Знаеше се, че младият готвач става в три след полунощ, за да започне подготовката за работата през деня, ходеше до сутрешните пазари да избере лично най-хубавите продукти. Мъжът бе светлокос, със слабо телосложение, но притежаваше дисциплината и волята на командир на армия.

Като спря да разбива соса, Брусар изгледа Джейк развеселено.

— Можеш да се опиташ да дъвчеш, Валънтайн.

— Нямам време да дъвча — отвърна Джейк, оставяйки настрана кърпата. — Трябва да получа сутрешния списък от господин Рътлидж след… — Той спря да погледне джобния си часовник — … две минути и половина.

— А, да, сутрешния списък. — Готвачът изимитира работодателя си. — Валънтайн, искам да се погрижиш за организирането на соарето в чест на португалския посланик в четвъртък с пиротехническа демонстрация накрая. След това да изтичаш до патентния офис с чертежите на последното ми изобретение. А на връщане да спреш на Реджънт Стрийт и да купиш шест френски батистени носни кърпи, едноцветни, без шарки, и пази боже, без дантела…

— Достатъчно, Брусар — каза Джейк, опитвайки се да не се разсмее.

Готвачът върна вниманието си към соса.

— Между другото, Валънтайн… кое е било момичето, ела и ми кажи. В замяна на това ще ти дам да си избереш парче сладкиш, преди да го изпратя в трапезарията.

Джейк му хвърли остър поглед и сви вежди.

— Какво момиче?

— Знаеш много добре какво момиче. Онова, с което господин Рътлидж е бил видян тази сутрин.

Джейк се намръщи.

— Кой ти каза това?

— За последния половин час ми го споменаха най-малко трима души. Всички говорят за това.

— На служителите е забранено да разпространяват слухове — каза строго Джейк.

Брусар завъртя очи.

— На външните, да. Но господин Рътлидж никога не е казвал, че не можем да клюкарстваме помежду си.

— Не знам защо присъствието на едно момиче в стаята с уникатите може да предизвиква такъв интерес.

— Хм… може би защото Рътлидж никога не е допускал някого вътре? А може би защото всички, които работят тук, се молят Рътлидж да си намери съпруга и да спре да се меси там, където не му е работа?

Джейк поклати глава мрачно.

— Съмнявам се, че някога ще се ожени. Хотелът е неговата любовница.

Готвачът го изгледа снизходително.

— Много знаеш ти! Господин Рътлидж ще се ожени, стига да намери правилната жена. Както казват сънародниците ми: „Жена и пъпеш трудно се избират“. — Той загледа как Джейк закопчава сакото си и оправя вратовръзката.

— На връщане донеси информация, mon ami.

— Знаеш, че няма да разкрия и една подробност от личните дела на Рътлидж.

Брусар въздъхна.

— Прекалено лоялен. Предполагам, че ако Рътлидж ти каже да убиеш някого, ще го направиш, нали?

Въпреки че въпросът беше зададен шеговито, сивите очи на готвача го гледаха внимателно. Защото никой, дори Джейк, не беше напълно сигурен на какво е способен Хари Рътлидж или докъде могат да стигне предаността на Джейк.

— Не ме е молил за такова нещо — отвърна Джейк и спря, добавяйки малко хумор. — Все още.

Докато бързаше към частния апартамент с неномерирани стаи на третия етаж, Джейк се размина с много служители на задното стълбище. Тези стълби и входове на гърба на хотела се използваха от слугите и доставчиците, когато се занимаваха с ежедневните си задължения. Няколко души се опитаха да спрат Джейк с въпроси, но той поклати глава и ускори крачка. Внимаваше никога да не закъснява за сутрешните срещи с Рътлидж. Тези консултации обикновено бяха кратки, не повече от четвърт час, но господарят му изискваше пунктуалност.

Джейк спря пред входа на апартамента в дъното на малко частно лоби, облицовано с мрамор, в което бяха подредени безценни произведения на изкуството. Таен вътрешен коридор водеше към едно дискретно стълбище и странична врата на хотела, така че никога да не се налага Рътлидж да използва главните коридори при влизане и излизане. Рътлидж, който обичаше да е осведомен за всички останали, не позволяваше на никого другиго да прави същото спрямо него. В повечето случаи се хранеше сам и идваше и си тръгваше, когато му е приятно, понякога без индикация кога ще се прибере.

Джейк почука на вратата и изчака да чуе глухото позволение да влезе.

Той влезе в апартамента, серия от четири свързани стаи, който би могъл да бъде разширен до огромен апартамент от петнайсет помещения, ако някой пожелае.

— Добро утро, господин Рътлидж — произнесе той, прекрачвайки в кабинета.

Хотелиерът седеше зад масивно махагоново бюро, снабдено с шкаф, пълен с чекмеджета и чекмедженца. Както обикновено, бюрото беше покрито със счетоводни книги, листи, кореспонденция, визитни картички, кутия за марки и цяла поредица приспособления за писане. Рътлидж довършваше някакво писмо, топвайки печат в горещия восък.

— Добро утро, Валънтайн. Как мина срещата на персонала?

Джейк му подаде купчината с дневните рапорти на управителя.

— Всичко върви гладко, за по-голямата част. Имаше няколко проблема с дипломатическия контингент от Нагараджа.

— О?

Малкото кралство Нагараджа, вклинено между Бирма и Сиам, току-що бе станало британски съюзник. След предложението да помогне на нагараджанците да изгонят незаконно нахълталите сиамци, Британия сега бе превърнала страната в един от своите протекторати. Което беше сродно с това да си затиснат под лапа на лъв и лъвът да те осведоми, че си в пълна безопасност. Тъй като Британия напоследък воюваше с Бирма и анексираше провинции наляво и надясно, Нагараджа отчаяно се надяваше да остане под собствено управление. Към края кралството бе изпратило трима пратеници на дипломатическа мисия до Англия, носещи скъпи подаръци като проява на почит към кралица Виктория.

— Управителят по настаняването — каза Джейк — трябваше да смени стаите им три пъти, когато пристигнаха вчера следобед.

Веждите на Рътлидж отскочиха нагоре.

— Имало е проблем със стаите?

— Не със самите стаи… с номерата на стаите, които според суеверията на гостите не вещаели нищо хубаво. Накрая ги настанихме в апартамент 218. Не дълго след това, обаче, управителят на втория етаж усетил от апартамента да се носи миризма на пушек. Изглежда там провеждали церемония по пристигането в нова страна, което включвало запалването на малък огън на бронзова плоча. За съжаление, огънят излязъл от контрол и килимът бил изгорен.

Усмивка изкриви устата на Рътлидж.

— Доколкото си спомням, нагараджите имат церемонии почти за всичко. Погрижете се да се намери някакво подходящо място за тях, където да си палят свещените огньове, преди да са изгорили хотела до основи.

— Да, сър.

Рътлидж прелисти рапортите.

— Какъв е настоящият процент на заетост? — попита той, без да вдига глава.

— Деветдесет и пет процента.

— Отлично. — Рътлидж продължи да преглежда рапортите.

В тишината, която последва, Джейк плъзна поглед по бюрото. Видя едно писмо, адресирано до госпожица Попи Хатауей от почитаемия Майкъл Бейнинг.

Запита се защо ли е у Рътлидж. Попи Хатауей… една от сестрите от семейство, което бе отседнало в хотела по време на сезона в Лондон. Както други благороднически семейства, които не притежаваха жилища в града, те бяха принудени или да наемат мебелирана къща, или да отседнат в частен хотел. Хатауей бяха лоялни клиенти на „Рътлидж“ от три години. Възможно ли беше Попи да е момичето, с което е бил видян Рътлидж тази сутрин?

— Валънтайн — каза хотелиерът. — Един от столовете в стаята ми с уникатите се нуждае от претапициране. Тази сутрин имаше малка злополука.

Джейк обикновено не задаваше въпроси, но не можа да се сдържи:

— Каква злополука, сър?

— Един пор. Предполагам, че се е опитвал да си направи гнездо във възглавницата на стола.

Пор!

Явно Хатауей бяха замесени.

— Животното още ли е на свобода? — попита Джейк.

— Не, беше намерено отново.

— От една от сестрите Хатауей? — предположи Джейк.

В студените зелени очи припламна студен огън.

— Да, всъщност. — Оставяйки рапортите настрана, Рътлидж се облегна назад в стола си. Спокойната поза противоречеше на почукването на пръстите му, когато той отпусна ръка на бюрото. — Имам няколко задачи за теб, Валънтайн. Първо, иди до резиденцията на лорд Андоувър на Ъпър Брук Стрийт. Уреди частна среща между мен и Андоувър в следващите два дни, най-добре тук. Кажи ясно, че никой не трябва да знае за нея и намекни на Андоувър, че се касае за нещо изключително важно.

— Да, сър. — Джейк не мислеше, че ще има някаква трудност да уреди срещата. Когато Хари Рътлидж искаше да се срещне с някого, човекът се съгласяваше незабавно. — Лорд Андоувър е бащата на господин Майкъл Бейнинг, нали?

— Да.

Какво става, по дяволите!

Преди Джейк да отговори, Рътлидж продължи със списъка.

— После предай това — той му подаде тясно фолио, вързано с кожена връв — на сър Джерълд във Военното министерство. Предай му го лично. След това иди до „Уедърстън & син“ и купи огърлица или гривна за моя сметка. Нещо приятно, Валънтайн. И я достави на госпожица Роулингс в жилището й.

— С поздрави от вас? — попита Джейк с надежда.

— Не, с тази бележка. — Рътлидж му даде запечатано писмо. — Скъсвам с нея.

Лицето на Джейк посърна. Боже. Поредната сцена.

— Сър, с по-голямо желание бих отишъл в източен Лондон да бъда претърсен от уличните крадци.

Рътлидж се усмихна.

— Това може би ще се случи по-късно през седмицата.

Джейк изгледа красноречиво шефа си и излезе.

* * *

Попи добре знаеше, че от гледна точка на възрастта за женене тя имаше и предимства, и недостатъци.

В нейна полза: семейството й беше богато, което означаваше, че би могла да има доста голяма зестра.

Не в нейна полза: Хатауей не бяха нито изтъкнато семейство, нито от аристократическо потекло въпреки титлата на Лео.

В нейна полза: беше привлекателна.

Не в нейна полза: беше бъбрива и несръчна, често в един и същ момент, а когато беше нервна, двата проблема се задълбочаваха.

В нейна полза: аристокрацията не можеше да е толкова придирчива, както някога. Докато властта на благородниците бавно намаляваше, класата на индустриалците и търговците бързо се увеличаваше. Заради това браковете между богатите обикновени граждани и обикновените благородници се случваха все по-често. Все по-често се налагаше — казано метафорично — аристокрацията да си запушва носа и да се смесва с тези с по-низш произход.

Не в нейна полза: бащата на Майкъл Бейнинг, виконтът, беше мъж с високи стандарти, особено когато се касаеше за сина му.

— Виконтът определено ще трябва да обмисли женитбата — бе й казала госпожица Маркс. — Той може и да има безупречно потекло, но съвсем ясно се вижда, че състоянието му се топи. Синът му ще трябва да се ожени за момиче от семейство със средства. И това може да е Хатауей.

— Надявам се да сте права — бе отвърнала Попи развълнувано.

Попи не се съмняваше, че ще бъде щастлива като съпруга на Майкъл Бейнинг. Той беше интелигентен, нежен, весел… джентълмен по произход и по възпитание. Тя го обичаше, не с изгаряща страст, но с топлия, равномерен пламък на чувството. Обичаше темперамента му, увереността, която преустановяваше всеки намек за арогантност. Обичаше и външността му, колкото и неподобаващо да бе за една възпитана жена да го признае. Но той имаше гъста кестенява коса и топли кафяви очи, а тялото му беше високо и с добре очертани мускули.

Попи се беше запознала с Майкъл и съвсем бързо се бе влюбила в него.

— Надявам се, че не си играете с мен — каза й той една вечер, докато разглеждаха арт галерията в едно лондонско имение по време на вечеринка. — С други думи, надявам се, че не съм сбъркал да взема любезността от ваша страна за нещо по-многозначително. — Двамата бяха спрели пред един голям пейзаж, нарисуван с маслени бои. — Истината е, госпожице Хатауей… Попи… че всяка минута, която прекарвам в компанията ви ми доставя такова удоволствие, че направо не мога да се откъсна от вас.

Тя бе вдигнала удивен поглед.

— Възможно ли е?

— Да ви обичам ли? — прошепна Майкъл и слаба усмивка докосна устните му. — Попи Хатауей, невъзможно е да не ви обичам.

Тя си пое развълнувано дъх и цялото й същество се изпълни с радост.

— Мис Маркс никога не ми е казвала какво точно се предполага, че трябва да направи една дама в такава ситуация.

Майкъл се усмихна и се наведе по-близко, сякаш споделяше някаква силно конфиденциална тайна:

— Предполага се, че трябва дискретно да ме окуражите.

— И аз ви обичам.

— Това не е дискретно. — Кафявите му очи заблестяха. — Но е много приятно да го чуя.

Ухажването беше повече от предпазливо. Бащата на Майкъл, виконт Андоувър, се държеше покровителствено към сина си. Добър човек е, беше казал за него Майкъл, но строг и неотстъпчив. И бе поискал достатъчно време, за да говори с баща си и да го убеди в правотата на избора си. Попи охотно се съгласи да даде на Майкъл колкото време му е необходимо.

Останалите Хатауей, обаче, не бяха чак толкова склонни. За тях Попи бе съкровище и заслужаваше да бъде ухажвана открито и с гордост.

— Да отида ли да обсъдя положението с Андоувър? — предложи Кам Роан, докато семейството си почиваше в салона на хотелския им апартамент след вечеря. Той се излегна на канапето до Амелия, която държеше шестмесечното им бебе. Когато бебето пораснеше, английското му име щеше да бъде Ронан Коул, но в семейството помежду си го наричаха с неговото циганско име, Рай.

Попи и госпожица Маркс заеха другото канапе, докато Биатрикс се отпусна на пода до камината, играейки си разсеяно с поредния домашен любимец, таралежчето, наречено Медуза. Доджър, намусен в кошницата си, се беше научил по трудния начин, че не е мъдро да се забърква с Медуза.

Попи вдигна очи от ръкоделието си.

— Не смятам, че това би помогнало — каза тя неохотно на зет си. — Знам колко си убедителен… но Майкъл е много категоричен за това как трябва да подходи към баща си.

Кам изглежда обмисли въпроса. С черната си коса, оставена да расте на воля, с блестящия си тен с цвят на тъмна мед и диаманта, който проблясваше на едното му ухо, Роан приличаше далеч повече на езически принц, отколкото на бизнесмен, който трупа състояние с промишлени инвестиции. След като се бе оженил за Амелия, Роан беше де факто главата на семейство Хатауей. Нямаше човек на земята, който да е в състояние да се справи с непокорните сестри и брат така умело, както го правеше той. Неговото племе, така ги наричаше той.

— Малка сестричке — каза той на Попи, звучейки отпуснато, въпреки че погледът му беше напрегнат, — както казват ромите: „Дърво без слънце не ражда плод“. Не виждам причина Бейнинг да не поиска разрешение да те ухажва и да го направи открито по обичайния начин, както го правят гаджос.

— Кам — предпазливо поде Попи, — знам, че ромите имат по-… ами, по-праволинеен начин за ухажване…

При това Амелия избухна в смях. Кам многозначително я игнорира. Госпожица Маркс изглеждаше смутена, явно нямаше представа, че ромската традиция при ухажване често включва открадване на жената направо от леглото й.

— Но ти знаеш не по-зле от нас — продължи Попи, — че това е много по-деликатен процес за британската аристокрация.

— Всъщност — каза сухо Амелия — от онова, което сме видели, британската аристокрация преговаря за брака с цялата романтична чувствителност на една банкова трансакция.

Попи се сопна на по-голямата си сестра:

— Амелия, ти на чия страна си?

— За мен няма друга страна, освен твоята. — Сините очи на Амелия бяха пълни с тревога. — Ето защо не ме интересува този вид тайно ухажване… да ходите поотделно на светските събития, той никога да не идва да вземе теб и госпожица Маркс с файтона си… това навява намек за срам. За неудобство. Сякаш си нещо, за което се чувства виновен.

— Да не би да се съмняваш в намеренията на господин Бейнинг?

— Съвсем не. Но не харесвам методите му.

Попи въздъхна.

— Аз съм нестандартен избор за благороднически син. Затова господин Бейнинг трябва да действа предпазливо.

— Ти си най-стандартният човек в цялото семейство — възрази Амелия.

Попи я изгледа с мрачен поглед.

— Да си най-стандартната Хатауей едва ли е нещо, с което да се гордееш.

Амелия погледна с раздразнено изражение към нейната компаньонка.

— Госпожице Маркс, сестра ми изглежда смята, че семейството й е толкова чудато, толкова необичайно, че господин Бейнинг трябва да мине през тези усилия — да се промъква тайно и така нататък — вместо да отиде направо при виконта и да му каже: „Татко, възнамерявам да се оженя за Попи Хатауей и искам твоята благословия“. Можете ли да ми кажете защо е нужна такава прекомерна предпазливост от страна на господин Бейнинг?

Госпожица Маркс внезапно изгуби дар слово.

— Не изкарвай нея виновна — каза Попи. — Ето фактите, Амелия: ти и Уин сте женени за цигани, Лео е всеизвестен женкар, Биатрикс има повече домашни любимци от Кралското дружество по зоология, а аз съм социално непохватна и не мога да водя подходящ разговор. Толкова трудно ли е да се разбере защо господин Бейнинг трябва да поднесе новината на баща си внимателно?

Амелия я погледна, сякаш искаше да възрази, но вместо това промърмори:

— Подходящите разговори са много тъпи, според мен.

— Според мен също — каза Попи мрачно. — Точно това е проблемът.

Биатрикс вдигна очи от таралежчето, което се бе свило на топка в ръцете й.

— Господин Бейнинг води ли интересни разговори?

— Нямаше да е нужно да питаш — каза Амелия, — ако се бе осмелил да дойде тук на визита.

— Предлагам — намеси се припряно госпожица Маркс, преди Попи да успее да отговори нещо дръзко, — като семейство да поканим господин Бейнинг да ни придружи до Челси на изложбата на цветя вдругиден. Това ще ни позволи да прекараме следобеда с него — и може би ще съберем впечатления за намеренията му.

— Мисля, че идеята е чудесна! — възкликна Попи. Да посетят съвместно изложба на цветя бе далеч по-невинно и дискретно, отколкото Майкъл да ги посети в „Рътлидж“. — Сигурна съм, че разговорите с господин Бейнинг ще успокоят притесненията ти, Амелия.

— И аз се надявам — отвърна сестра й, но не прозвуча убедено. Дълбока бръчка се бе врязала между тънките й вежди. Тя насочи вниманието си към госпожица Маркс:

— Като придружителка на Попи сте видели далеч повече неща у този потаен ухажор, отколкото аз. Какво е впечатлението ви за него?

— От онова, което съм наблюдавала — каза компаньонката предпазливо — господин Бейнинг е много внимателен и почтен. Има отлична репутация, не е човек, който съблазнява жени, харчи над възможностите си или попада в разни скандали. Накратко, той е пълната противоположност на лорд Рамзи.

— Това говори добре за него — каза Кам сериозно. Златните му лешникови очи блестяха, когато сведе поглед към съпругата си. Между тях премина един миг на мълчалива комуникация, преди той да промърмори тихо: — Защо не му изпратиш покана, мониша?

Сардонична усмивка премина по меките устни на Амелия.

— Ти би ли посетил доброволно изложба на цветя?

— Обичам цветя. — Кам сви рамене невинно.

— Да, пръснати по ливадите и блатата. Но мразиш да ги виждаш подредени в лехи и спретнати малки саксии.

— Мога да го издържа за един следобед — увери я Кам. Той разсеяно се заигра с една къдрица, паднала на тила й. — Предполагам, че си заслужава усилието, за да получа впечатления за сват като Бейнинг. — Той се усмихна, когато добави: — Необходим ни е поне един почтен мъж в семейството, не е ли така?