Лайза Клейпас
Попи (11)

Единадесета глава

— Брат ми и господин Роан не ви харесват — каза Попи на Хари следващата сутрин, докато се разхождаха бавно в розовата градина зад хотела. Когато новината за скандала се разпространи из Лондон като пожар, трябваше да се направи нещо по въпроса и то много бързо. Попи знаеше, че като джентълмен Хари Рътлидж е готов да й предложи, да я спаси от публичен позор. Само дето не бе сигурна дали да е омъжена цял живот за погрешния мъж е по-добре, отколкото да е низвергната от обществото. Не познаваше Хари достатъчно добре, за да прецени характера му. А семейството й беше категорично против него.

— Компаньонката ми не ви харесва — продължи тя, — а сестра ми Амелия казва, че не ви познава добре, за да реши, макар да е склонна да ви отхвърли.

— А Биатрикс? — попита Хари. Слънцето хвърляше блясъци по черната му коса, когато погледна към нея.

— Тя ви харесва. Само че тя харесва и гущери, и змии.

— Вие какво мислите?

— Аз не мога да понасям гущери и змии.

Усмивка докосна устните му.

— Нека не шикалкавим днес, Попи. Знаете какво ви питам.

Тя отговори с неловко кимане.

Беше ужасен ден. Беше говорила и плакала, беше спорила със семейството си до малките часове на нощта и след това бе невъзможно да заспи. Тази сутрин бяха последвали още разговори и дискусии, докато гърдите й се превърнаха във врящ казан от емоции.

Сигурният й, познат свят се беше обърнал с главата надолу и спокойствието на градината бе истинско облекчение. Странно, тя я караше да се чувства по-добре в присъствието на Хари Рътлидж, макар отчасти той да бе виновен за бъркотията, в която се намираше сега. Той беше спокоен и самоуверен, а в маниера му имаше нещо, някакво съчувствие, преплетено с прагматизъм, което я успокояваше.

Двамата спряха в дълга градинска беседка, с увиснали по нея рози. Беше като тунел от розови и бели цветове. Биатрикс вървеше успоредно край живия плет. Попи беше настояла да вземе нея вместо госпожица Маркс или Амелия, тъй като двете не й даваха възможност да почувства дори най-отдалечена усамотеност с Хари.

— Аз ви харесвам — призна Попи срамежливо. — Но това не е достатъчно да се изгради брак, нали?

— То е много повече от това, с което мнозина започват. — Хари изучаваше лицето й. — Сигурен съм, че семейството ви е говорило с вас.

— Дълго — каза Попи. Семейството й беше обрисувало перспективата за брак с Хари Рътлидж в такива мрачни краски, че тя бе вече решила да му откаже. Изви устни в извинителна гримаса: — След като изслушах всичките им аргументи, съжалявам да ви кажа, че аз…

— Почакайте. Преди да вземете решение, бих искал да чуя вие какво мислите. Какви са чувствата ви?

Добре. Това беше шанс. Попи примига объркано, когато си спомни за своето семейство и за госпожица Маркс, всички безкрайно добронамерени, как й казват какво според тях трябва да направи. Собствените й мисли и чувства не получиха никакво внимание.

— Ами… всъщност не ви познавам. И не мисля, че трябва да вземам решение за бъдещето си, при положение, че съм влюбена в господин Бейнинг.

— Все още се надявате да се омъжите за него?

— О, не. Всяка възможност за това изчезна. Но чувствата още са тук и докато не мине достатъчно време, за да го забравя, не вярвам на преценката си.

— Благоразумно от ваша страна. Само дето някои решения не могат да бъдат отлагани. И се боя, че това е едно от тях. — Хари спря, преди да попита внимателно:

— Ако се върнете в Хемпшир, преследвана от слуховете за скандала, знаете какво да очаквате, нали?

— Да. Ще е… неприятно, най-меко казано. — Твърде слаба дума за презрението, съжалението и насмешките, които щеше да получи като паднала жена. И още по-лошо, това можеше да съсипе шансовете на Биатрикс за добър брак. — И семейството ми няма да е в състояние да ме предпази от това — добави тя глухо.

— Но аз бих могъл. — Той протегна ръка към сплетената й и вдигната нагоре коса, за да върне на мястото един измъкнат фуркет. — Бих могъл, ако се омъжите за мен. Иначе съм безсилен да сторя каквото и да е за вас. И независимо от това какво ви съветват другите, Попи, вие сте тази, която ще понесе тежестта на скандала.

Попи се опита да се усмихне слабо, но не успя.

— Дотук с мечтите ми за тих и нормален живот. Имам избор да живея или като отхвърлена от обществото, или като съпруга на хотелиер.

— Толкова ли е непривлекателно последното?

— Не е нещо, за което винаги съм си мечтала — каза тя честно.

Хари изслуша думите й и се замисли, докато прокарваше пръсти по кичурите рози.

— Да, няма да е безметежно съществуване в селска къща — призна той. — През по-голямата част от годината ще живеем в хотела. Но ще има и случаи, в които ще можем да отидем в провинцията. Ако желаете къща в Хемпшир като сватбен подарък, имате я. Както и своя собствена карета, и впряг на ваше разположение.

Прави точно това, което те казаха, че ще направи, помисли си Попи и го погледна косо.

— Да ме подкупите ли се опитвате, Хари?

— Да. Получава ли се?

Изпълненият му с надежда тон я накара да се усмихне.

— Не, макар да беше добър опит. — Чувайки шумоленето на листака, Попи извика: — Биа, там ли си?

— През две редици — отвърна весело сестра й. — Медуза намери някакви червеи.

— Браво.

Хари погледна слисано към Попи.

— Кой… или може би по-правилно е да кажа какво… е Медуза?

— Таралеж — отвърна тя. — Медуза е малко закръгленичка и Биатрикс я упражнява.

За чест на Хари той остана невъзмутим, когато отбеляза:

— Знаете ли, плащам на градинарите си цяло състояние да държат тези животинчета вън от градината.

— О, не се страхувайте. Медуза е просто един гостуващ таралеж. Тя никога не би избягала от Биатрикс.

— Гостуващ таралеж — повтори Хари и по устните му се плъзна усмивка. Той направи няколко нетърпеливи стъпки, преди да се обърне към нея. В гласа му се прокрадна непозната настойчивост. — Попи, кажете ми какви са притесненията ви и аз ще се опитам да им отговоря. Трябва да има начин да се споразумеем.

— Настойчив сте — каза тя. — Казаха ми, че ще бъдете.

— Аз съм всичко, което са ви казали, че и по-лошо — каза Хари без колебание. — Но онова, което не са ви казали е, че сте най-привлекателната и очарователна жена, която някога съм срещал и ще направя всичко, за да ви имам.

Беше безумно ласкателно мъж като Хари Рътлидж да я преследва, особено след раната, нанесена от Майкъл Бейнинг. Страните й се зачервиха от удоволствие, сякаш бе лежала прекалено дълго на слънце. Хвана се, че разсъждава: Може би ще го обмисля, само за миг, в чисто хипотетичен план. Хари Рътлидж и аз…

— Имам въпроси — каза тя.

— Питайте.

Попи реши да бъде откровена.

— Опасен ли сте? Всички казват, че сте такъв.

— За вас ли? Не.

— А за другите?

Хари сви рамене невинно.

— Аз съм хотелиер. Колко мога да съм опасен?

Попи го изгледа подозрително, без ни най-малко да се заблуждава.

— Може да съм наивна, Хари, но не съм безмозъчна. Знаете слуховете… какво се говори за репутацията ви. Толкова ли сте безскрупулен, колкото разправят?

Хари остана мълчалив известно време, вперил поглед към един далечен розов храст. Слънцето се процеждаше през пролуките на клонките и хвърляше пъстри сенки по двойката в беседката.

Накрая той вдигна глава и я погледна, зелените му очи бяха по-зелени от огрените от слънце листа на розите.

— Аз не съм джентълмен — каза той. — Нито по произход, нито по характер. Малцина са мъжете, които могат да си позволят да бъдат благородни, докато се опитват да успеят със собствени сили. Аз не лъжа, но рядко казвам всичко, което знам. Не съм религиозен, нито възвишен. Действам в свой интерес и не го пазя в тайна. Но винаги спазвам моята част от сделката, не мамя и плащам дълговете си.

Спирайки, Хари бръкна в джоба на сакото си, извади ножче и откъсна една разцъфнала роза. След като внимателно отряза стъблото, се зае да изчисти бодлите с тънкото острие.

— Никога не бих използвал физическа сила срещу жена или по-слаб от мен човек. Не пуша, смъркам енфие или дъвча тютюн. Пия с мярка. Не спя добре. И мога да направя часовник без подготовка. — Отстранявайки последния трън, той й подаде розата и мушна ножчето обратно в джоба си.

Попи се съсредоточи върху розата, прокара пръсти по горните краищата на листенцата.

— Пълното ми име е Джей Хари Рътлидж — чу го да казва. — Майка ми единствена ме наричаше Джей, затова не ми харесва. Напусна ни с баща ми, когато бях съвсем малък. Повече никога не я видях.

Попи го погледна с широко отворени очи, осъзнавайки, че това е чувствителна тема, която той рядко обсъжда, ако изобщо го прави.

— Съжалявам — прошепна тя, като се опитваше да не звучи прекалено състрадателно.

Той сви рамене, сякаш това не беше важно.

— Беше отдавна. Почти не я помня.

— Защо дойдохте в Англия?

Поредна пауза.

— Исках да вляза в хотелския бизнес. И независимо дали успея, или се проваля, исках да съм далеч от баща ми.

Попи можеше само да предполага огромното количество информация, заровено под пестеливите думи.

— Това не е цялата история. — Гласът й прозвуча по-скоро като констатация, отколкото като въпрос.

Намек за усмивка докосна устните му.

— Не.

Тя отново сведе очи към розата, чувствайки как страните й порозовяват.

— Вие… бихте ли… искали деца?

— Да. Надявам се повече от едно. Не е хубаво да си единствено дете.

— В хотела ли искате да ги отглеждате?

— Разбира се.

— Мислите ли, че средата е подходяща?

— Те ще имат най-хубавото от всичко. Образование. Пътувания. Уроци по всичко, което ги интересува.

Попи се опита да си представи да възпитава деца в хотела. Можеше ли подобно място някога да бъде почувствано като дом? Кам веднъж й беше казал, че ромите вярват, че целият свят е техен дом. Щом си със семейството си, значи си вкъщи. Тя погледна към Хари, питайки се какво ли би било да е интимна с него. Той изглеждаше толкова резервиран и неуязвим. Беше трудно да се повярва за него, че прави обикновени неща като да се бръсне или да реши косата си, или пък да лежи в леглото с настинка.

— Бихте ли спазвали брачните си обети? — попита тя. Хари задържа погледа й.

— Иначе не бих ги давал.

Попи реши, че притесненията на семейството й за това да й позволят да говори с Хари са били напълно основателни. Защото той беше толкова настоятелен и трогателен, че тя вече обмисляше идеята да се омъжи за него и внимателно претегляше решението.

Мечтите от вълшебните приказки трябваше да се оставят настрана, ако се канеше да се впусне в един брак с мъж, когото не обичаше и едва познаваше. Но възрастните трябваше да носят отговорност за действията си.

В този миг й хрумна, че тя не е единствената, която поема риск. Нямаше гаранция за Хари, че е уцелил точно съпругата, от каквато имаше нужда.

— Не е честно от моя страна да задавам всичките тези въпроси — каза му тя. — Вие сигурно също искате да попитате нещо?

— Не, вече съм решил, че ви желая.

Попи не можа да удържи изумения си смях.

— Всичките си решения ли вземате толкова импулсивно?

— Обикновено не. Но знам кога да се доверя на инстинктите си.

Той сякаш се канеше да добави още нещо, когато забеляза движение по земята с периферното си зрение. Проследявайки погледа му, Попи видя Медуза да си проправя път през беседката с рози, пресичайки с невинно клатушкане пътеката. Малкото таралежче приличаше на твърда четка. За изненада на Попи, Хари се наведе да вземе животинчето.

— Не я докосвайте — предупреди го тя. — Ще се свие на топка и ще ви убоде с игличките си.

Но Хари сложи ръцете си на земята с разтворени нагоре длани от двете страни на любопитното таралежче.

— Здравей, Медуза. — Внимателно пъхна ръцете си под нея. — Съжалявам, че прекъснахме тренировките ти. Но, повярвай ми, не би искала да налетиш на някой от моите градинари.

Попи гледаше невярващо как Медуза се отпуска и се настанява охотно в топлите мъжки ръце. Гръбчето й се опъна и тя му позволи да я вдигне и да я обърне така, че да остане с коремче нагоре. Хари погали меката бяла козинка, докато деликатната муцунка на Медуза се вдигна и тя го награди със своята неизменна усмивка.

— Никога не съм виждала някой друг, освен Биатрикс, да се държи с нея така — каза Попи, заставайки до него. — Май имате опит с таралежи?

— Не. — Той й изпрати усмивка. — Но имам опит с бодливи жени.

— Извинете ме — прекъсна ги гласът на Биатрикс и тя се появи в тунела от рози. Беше разрошена, по роклята й висяха листа. — Явно съм изгубила следите на… а, ето къде си била, Медуза! — Лицето й грейна в усмивка, когато видя, че Хари е гушнал животинката в ръцете си. — Винаги вярвай на мъж, който може да общува с таралеж, непрекъснато го повтарям.

— Нима? — попита сухо Попи. — Никога не съм те чувала да го казваш.

— Казвам го само на Медуза.

Хари внимателно прехвърли таралежчето в ръцете на Биатрикс.

— „Лисицата има много хитрини — цитира той. — Таралежът — само една.“ — Усмихна се на Биатрикс и добави: — Но пък си я бива.

— Архилох — каза веднага Биатрикс. — Господин Рътлидж, нима четете гръцка поезия?

— Всъщност не. Но правя изключение за Архилох. Той знае как да предаде същността.

— Татко го наричаше „поетът на яростния ямб“ — каза Попи и Хари се разсмя.

В този момент тя взе своето решение.

Въпреки че Хари Рътлидж имаше своите недостатъци, той ги признаваше свободно. А мъж, който може да очарова таралеж и разбира шеги за древногръцки поети беше мъж, за когото си струва да поемеш риск.

Вярно, не можеше да се омъжи за любимия си, но поне можеше да се омъжи за своята надежда.

— Биа — прошепна тя, — би ли ни оставали за малко насаме?

— Разбира се. На Медуза ще й хареса да разрови следващата редица.

— Благодаря ти, скъпа. — Попи се обърна отново към Хари, който беше изцапал ръцете си. — Мога ли да ви задам още един въпрос?

Той я погледна разтревожено и разпери ръце, сякаш да покаже, че няма какво да крие.

— Бихте ли се определили като добър човек, Хари?

Наложи му се да помисли.

— Не — отвърна накрая. — Във вълшебната приказка, за която споменахте снощи, по всяка вероятност бих бил злодеят. Но е възможно злодеят да се отнася към вас далеч по-добре, отколкото принцът.

Попи се запита какво не е наред с нея, че се забавлява, вместо да се уплаши от признанието му.

— Хари. Не би трябвало да очаквате да ухажвате момиче, като му казвате, че сте злодеят.

Той й хвърли невинен поглед, който ни най-малко не я заблуди.

— Опитвам се да съм честен.

— Може би. Но също така се подсигурявате, че каквото и да каже някой за вас, вече ще сте го признали. Сега направихте цялата критика към себе си неефикасна.

Хари примига, сякаш го беше изненадала.

— Мислите, че ви манипулирам?

Тя кимна.

Той изглеждаше слисан, че го е прозряла толкова лесно. Вместо да се разгневи, обаче, я изгледа с копнеж.

— Попи, трябва да ви имам.

Направи две крачки към нея и я прегърна. Сърцето й заблъска с внезапна сила и тя отпусна главата си назад така естествено, сякаш очакваше топлия натиск на устата му. Когато нищо не се случи, отвори очи и го погледна объркано.

— Няма ли да ме целунете?

— Не. Не искам да замъглявам преценката ви. — Но въпреки това докосна бързо челото й с устни, преди да продължи. — Ето как аз виждам изборите ви: първо, можете да отидете в Хемпшир, преследвана от публичен позор, и да се задоволите с мисълта, че не сте влезли в капана на брак без любов. Или пък да се омъжите за човек, който ви иска повече от всичко, и да живеете като кралица. — Той направи пауза. — Освен това не забравяйте селската къща и екипажа.

Попи не можа да сдържи усмивката си.

— Отново опит за подкупване?

— Прибавям към двореца и корона — каза Хари безскрупулно. — Рокли, кожи, яхта…

— Тихо — прошепна Попи и докосна устните му леко с пръсти, незнаейки как другояче да го накара да замълчи. Пое си дълбоко дъх, неможеща да повярва на това, което щеше да каже. — Готова съм да приема венчална халка. Малка, съвсем обикновена.

Хари я изгледа така, сякаш се страхуваше да повярва на ушите си.

— Ще го направите?

— Да — каза Попи с глух глас. — Ще се омъжа за вас.