Лайза Клейпас
Попи (24)

Двадесет и четвърта глава

Пощенската кола пристигна в Стоуни Крос и един слуга бе изпратен да занесе куп писма и колети, адресирани до къщата „Рамзи“. Слугата занесе доставката до задната част на къщата, където Уин и Попи се излежаваха на дивана, изнесен на покритата с тухли тераса. Най-голямата пратка беше адресирана до Хари.

— Още рапорти от господин Валънтайн? — попита Попи, като отпи сладко червено вино и се сви до Уин.

— Така изглежда — каза Хари с усмивка. — Явно хотелът се управлява блестящо в мое отсъствие. Май трябваше по-рано да си взема отпуска.

Мерипен отиде до Уин и пъхна пръсти под брадичката й.

— Как се чувстваш? — попита я тихо той.

Тя му се усмихна.

— Великолепно.

Той се наведе да целуне русата й глава и седна на близкия стол. Можеше да се види, че се опитва да свикне с идеята, че съпругата му носи дете, но загрижеността му за нея се излъчваше от всяка пора.

Хари взе другия стол и отвори пратката. След като прочете първите няколко реда от началото на страницата, той простена.

— Мили боже.

— Какво има? — вдигна вежди Попи.

— Един от редовните ни гости — лорд Пенкароу — се е наранил късно снощи.

— О, скъпи. — Челото на Попи се набръчка. — А е такъв мил възрастен джентълмен. Как се е случило? Да не е паднал?

— Не точно. Плъзнал се е надолу по перилата на стълбището, от нивото на мецанина до партера. — Хари млъкна. — Минал е цялото това разстояние до края на парапета, където се е блъснал в ананасовия орнамент на долната подпорна колона.

— Защо един осемдесетгодишен мъж ще прави такова нещо? — озадачи се Попи.

Хари й изпрати сардонична усмивка.

— Предполагам, че е бил на градус.

Той продължи да чете нататък.

— Явно са извикали лекар и според него уврежданията няма да са постоянни.

— Има ли някакви други новини? — попита с надежда Уин. — Нещо по-жизнерадостно?

Хари любезно продължи четенето, този път гласно:

— Съжалявам, че трябва да ви уведомя за друг нещастен инцидент, който се случи в петък вечерта в единайсет часа, отнасящ се… — Той прекъсна, погледът му се плъзна бързо надолу по листа.

Преди да успее да придаде на изражението си безстрастен вид, Попи забеляза, че нещо не е наред. Той поклати глава, без да среща погледа й.

— Не е нищо интересно.

— Може ли да видя? — Тя се пресегна за листа.

Пръстите му го стиснаха здраво.

— Не е важно.

— Позволи ми — настоя тя и издърпа хартията.

Уин и Мерипен размениха погледи, но не казаха нищо.

Като се облегна на дивана, Попи плъзна очи по редовете.

— … отнасящ се до господин Майкъл Бейнинг — прочете тя гласно, — който се появи в лобито без предизвестие или предупреждение, напълно пиян и враждебно настроен. Настоя да ви види, господин Рътлидж, и отказа да приеме, че не сте в хотела. За наш ужас, размаха един… — тя спря и си пое дълбоко дъх — револвер и отправи заплахи срещу вас. Опитахме се да го отведем до главния офис да се успокои. Последва борба и за съжаление господин Бейнинг успя да изстреля един куршум, преди да мога да го обезоръжа. Слава богу, никой не пострада, въпреки че последваха много разтревожени въпроси от редовните посетители на хотела след това, и че таванът на офиса трябва да се ремонтира. Господин Лафтън се изплаши много от инцидента и усеща болка в гърдите, но докторът му предписа да остане един ден в леглото и каза, че ще е добре на сутринта. Колкото до господин Бейнинг, той се прибра у дома си безопасно и аз поех инициативата да успокоя баща му, че няма да повдигнем обвинение, тъй като виконтът изглеждаше доста обезпокоен от възможността за скандал…

Попи се разтрепери и млъкна въпреки топлината на слънцето.

— Майкъл — прошепна тя.

Хари я изгледа остро.

Безгрижният млад мъж, когото тя познаваше, никога не би прибегнал до такава мръсна, безотговорна мелодрама. Една част от нея изпита съжаление към него, друга част бе ужасена, а трета — просто бясна. Да дойде в дома й — така гледаше тя вече на хотела — да направи сцена и най-лошото от всичко — да подложи на опасност хора. Можеше да рани сериозно някого, дори да го убие. Мили боже, в хотела имаше и деца — Майкъл изобщо ли не бе помислил за тяхната сигурност? Освен това бе изплашил горкия господин Лафтън до смърт.

Гърлото я засмъдя, сякаш бе глътнала черен пипер. Прииска й се да отиде веднага при Майкъл и да му се развика. Да му се развика здравата, защото никой не би могъл да отрече, че инцидентът е бил последица от неговата измяна.

Завладяна от мисли, тя не си даде сметка колко време е минало, преди Хари да наруши тишината.

Той заговори по начина, който тя най-силно ненавиждаше: с нехайния, безчувствен тон на човек, който не дава пет пари за нищо.

— Бейнинг би трябвало да е много по-умен в опитите си за убийство. Ако го направи както му е редът, може да те направи богата вдовица, а после двамката да заживеете щастливо.

* * *

Той разбра мигновено, че не е трябвало да го казва — коментарът беше преднамерен сарказъм, към който прибягваше винаги, когато изпитваше необходимост да се защити. Съжали за това още преди да е видял Мерипен с периферното си зрение. Ромът разтърси предупредително глава и прокара пръст по гърлото си.

Попи цялата се зачерви, веждите й се свъсиха.

— Що за отвратителни неща говориш!

Хари прочисти гърлото си.

— Съжалявам — каза той рязко. — Пошегувах се. Поради… — Той се сви, когато нещо полетя към него. — Какво, по дяволите…

Тя бе запратила към него една възглавница.

— Не искам да бъда вдовица, не искам Майкъл Бейнинг и не искам да се шегуваш с такива неща, ти, нетактичен селяндур!

Когато тримата я загледаха с увиснали ченета, Попи скочи на крака и се отдалечи със стиснати юмруци.

Озадачен от внезапния й изблик на гняв — беше като да те ужили пеперуда — Хари остана да гледа след нея глупаво. След миг той изрече гласно първата свързана мисъл, която му хрумна:

— Тя наистина ли каза, че не иска Бейнинг?

— Да — потвърди Уин и по устните й се разля усмивка. — Точно това каза. Иди след нея, Хари.

Всяка клетка в тялото му желаеше да се подчини. Само дето имаше чувството, че стои на ръба на скала и една погрешно избрана дума може да го запрати надолу. Погледна отчаяно към сестрата на Попи.

— И какво да й кажа?

— Бъди честен с нея за чувствата си — предложи Уин.

Хари се намръщи.

— Каква е втората ми опция?

— Аз ще се заема — каза Мерипен на Уин, преди тя да може да отговори. Той прехвърли ръка през раменете на Хари и го отведе отстрани на терасата. В далечината се виждаше силуетът на бясната Попи. Тя вървеше по пътя към къщичката на пазача и подметките й хвърляха малки облачета прах.

Мерипен заговори с нисък, съчувствен тон, сякаш се опитваше да придума злочест приятел да се отдалечи от опасността.

— Приеми съвета ми, гаджо… никога не спори с жена, когато е в такова състояние. Кажи й, че си сбъркал и че адски съжаляваш. И й обещай никога да не го правиш отново.

— Още не съм напълно сигурен какво направих — каза Хари.

— Няма значение. Така или иначе се извини. — Мерипен спря и добави шепнешком: — И когато съпругата ти е ядосана… за бога, не се опитвай да бъдеш логичен.

— Чух те — извика Уин от диванчето.

* * *

Хари настигна Попи в момента, когато тя бе на половината път от къщата на пазача. Не се обърна към него, гледаше кръвнишки напред, стиснала челюст.

— Мислиш, че аз съм го довел до това — произнесе Хари тихо, изравнявайки крачка с нея. — Мислиш, че съм му съсипал живота, както и твоя.

Това я обиди толкова, че не беше сигурна дали да се разплаче, или да го цапардоса. Боже мой, този човек щеше да я побърка. Беше се влюбила в принц и бе свършила в ръцете на селяндур, и щеше да е много по-лесно, ако можеше да продължи да вижда всичко в тази проста терминология. Само дето нейният принц не беше дори отдалечено толкова перфектен, какъвто бе изглеждал… а селяндурът й беше внимателен, страстен мъж.

Най-после й се бе изяснило, че любовта е не да намериш някой идеален, за когото да се омъжиш. Любовта е да виждаш истината за човека и да приемаш всички негови светли черти и тъмни сенки. Любовта беше дарба. И Хари я имаше в изобилие, макар и да не беше готов да се примири все още с нея.

— Не си позволявай да ми казваш какво мисля — каза тя. — Грешиш и по двата пункта. Майкъл е отговорен за собственото си поведение, което в този случай е било… — Тя спря, за да изрита яростно едно камъче — отвратително, даващо воля на собствените му страсти. Незряло. Аз съм безкрайно разочарована от него.

— Не мога да го обвинявам — каза Хари. — Бих се държал далеч по-лошо, ако бях на неговото място.

— В което изобщо не се съмнявам — язвително отбеляза Попи.

Той се намръщи, но не отговори нищо. Върхът на обувката й запрати друго камъче в далечината.

— Не обичам, когато ми говориш цинични неща — избухна тя. — Тази глупава забележка, че ще бъда богата вдовица…

— Не трябваше да го правя — съгласи се Хари бързо. — Това беше нечестно и неправилно. Трябваше да си помисля, че си стресирана, защото все още те е грижа за него и…

Попи се закова на място и го изгледа с презрително учудване.

— О! Как е възможно човек, когото всички смятат за интелигентен, да е толкова малоумен… — Като тръсна глава, тя продължи да се носи бясно по алеята.

Смаян, Хари я последва по петите.

— Не ти ли е хрумвало — долетяха думите през рамото й като гневни прилепи, — че може да не ми харесва идеята някой да отправя заплахи срещу живота ти? Че може да се дразня на човек, който идва в дома ни и размахва пистолет наоколо с намерението да те застреля?

Отне му дълго време, преди да отговори. Всъщност, вече почти бяха стигнали къщата, когато той отвърна с дълбок и странен глас:

— Разтревожила си се за моята безопасност? За… мен?

— Все някой трябва да е — промърмори тя, потрепвайки на входната врата. — Сигурна съм, че не знам защо съм аз.

Попи се пресегна към бравата, но Хари я смая, като я отвори, избута я вътре и затвори вратата с трясък. Преди да е успяла да си поеме дъх, той я блъсна, малко груб в нетърпението си.

Никога не го бе виждала да гледа по такъв начин, невярващ, нетърпелив, изпълнен с копнеж.

Тялото му я притисна, дъхът му опари бузите й. Видя туптенето на шията му.

— Попи… Ти… — Той се насили да спре, сякаш се мъчеше да говори чужд език.

Което си беше точно така, всъщност.

Попи знаеше какво иска да я попита, но все пак не й се искаше той да го прави. Форсираше събитията — беше прекалено скоро… искаше й се да го помоли да бъде търпелив заради тях двамата.

Най-накрая Хари успя да изрече думите.

— Ти… си започнала да се грижиш за мен, Попи?

— Не — каза тя твърдо, но това явно изобщо не стигна до него.

Наведе се към лицето й, устните му докоснаха бузата й.

— Поне мъничко? — прошепна с надежда той.

— Никак.

Той долепи бузата си към нейната, устните му се заиграха с тънките кичурчета около ухото й.

— Защо не искаш да го кажеш?

Беше толкова огромен и топъл, и всичко в нея искаше да отстъпи пред него. Лек тремор се появи някъде вътре в нея и започна да се разпръсква от костите към кожата навън.

— Защото ако го направя, няма да можеш да избягаш от мен достатъчно бързо.

— Никога няма да избягам от теб.

— Да, ще избягаш. Ще станеш сдържан и ще ме отблъснеш, защото още не си готов да поемеш такъв риск.

Хари притисна тялото си в нейното и ръцете му обхванаха главата й.

— Кажи го — настоя той, нежно и хищно. — Искам да чуя как ще прозвучи.

Попи никога не си бе мислила, че е възможно да бъде толкова развеселена и възбудена в същото време.

— Не, недей. — Ръцете й бавно обгърнаха гъвкавия му кръст.

Само ако Хари знаеше колко необятно е онова, което тя изпитваше към него. В секундата, в която тя преценеше, че е готов, в момента, когато се увереше, че това няма да накара брака им да изгуби почва, щеше да му каже колко нежно го обича.

— Ще те накарам да го кажеш — прошепна Хари, чувствителната му уста покри нейната, ръцете му се заеха да разкопчават горната част на роклята й.

Попи не можа да удържи една тръпка на очакване. Не, той не биваше… но в следващите няколко часа тя определено се наслаждаваше на това, че го е оставила да опита.