Лайза Клейпас
Попи (2)

Втора глава

Попи едва бе в състояние да мисли от нахлулата в главата й кръв и болката от стегнатата хватка. Усети с гърба си твърдите гърди на непознатия.

— Това е грешка — успя да каже тя. — Моля ви…

Той изви главата й още по-силно настрани, докато тя усети болезнено стягане между врата и рамото си.

— Името ви — настоя мъжът тихо.

— Попи Хатауей. Много съжалявам. Не съм искала да…

— Попи? — Ръцете му се разхлабиха.

— Да. — Защо бе произнесъл името й сякаш я познава? — Не сте ли… сигурно сте от хотелския персонал?

Той игнорира въпроса. Едната му ръка се спусна леко върху нейните и пред гърдите й, сякаш той търсеше нещо. Сърцето й пърхаше като крило на малка птичка.

— Недейте — изрече Попи задъхано, опитвайки да избегне допира му.

— Защо сте тук? — Непознатият я обърна с лице към себе си. Никой от познатите й не се бе държал с нея толкова фамилиарно. Сега двамата бяха достатъчно близко до светлинната ниша, така че можеше да види контурите на твърди, сухи черти и блясъка на дълбоко поставени очи.

Опитвайки се да сдържа дъха си, Попи примижа при острата болка във врата си. Тя се пресегна и се опита да разтрие мястото, когато заговори:

— Аз… гонех едно порче, но камината в офиса на господин Бримбли се отвори и ние минахме през нея, а после се опитах да намеря друг изход.

За такова глупаво обяснение непознатият се справи доста ефикасно.

— Порче? От домашните любимци на сестра ви?

— Да — каза тя озадачена. Разтърка врата си и примига. — Но откъде знаете… срещали ли сме се преди? Не, моля ви, не ме докосвайте, аз… ох!

Беше я обърнал и бе сложил ръката си отстрани на врата й.

— Не мърдайте. — Докосването му беше сигурно и уверено, докато масажираше засегнатия нерв. — Ако се опитате да избягате от мен, просто ще ви хвана отново.

Като се извиваше, Попи понесе стоически неговите разтривки, изучаващите му пръсти, питайки се дали не е оставена на милостта на някакъв луд. Той притисна по-силно, предизвиквайки усещане, което не беше нито удоволствие, нито болка, а някаква непозната смесица от двете. Тя издаде страдалчески звук, като се гърчеше безпомощно. За нейна изненада пламтящото притискане на нерва утихна и стегнатите й мускули се разхлабиха. Тя остана неподвижна и издиша дълго, главата й се отпусна.

— По-добре ли е? — попита той, използвайки сега двете си ръце, като поглади с палци врата й и ги плъзна под меката дантела, която обрамчваше високата яка на роклята й.

Изгубила самоконтрол, Попи се опита да се отмести, но ръцете му притиснаха раменете й мигновено. Тя прочисти гърлото си и се опита да придаде на тона си достойнство.

— Сър, аз… аз бих искала да ме изведете оттук. Семейството ми ще ви се отплати. Никакви въпроси няма…

— Разбира се. — Той я освободи бавно. — Никой никога не използва този проход без мое разрешение. Предположих, че който и да е влязъл, не е с добри намерения.

В коментара се долови нещо като намек за извинение, макар че тонът му не издаваше ни най-малко съжаление.

— Уверявам ви, не съм имала намерение да правя нищо друго, освен да хвана това отвратително животинче. — Тя усети, че Доджър се плъзна близо до ръба на полите й.

Непознатият се наведе и с един замах го улови. Стиснал животинката отзад за врата, той я подаде на Попи.

— Благодаря ви. — Гъвкавото тяло на порчето се отпусна и стана отстъпчиво в ръцете на Попи. Както можеше да очаква, писмото го нямаше. — Доджър, ах ти, проклет крадец… къде е то? Какво си направил с него?

— Какво търсите?

— Едно писмо — отвърна Попи напрегнато. — Доджър го открадна и избяга с него… трябва да е тук някъде.

— Все някога ще се намери.

— Но става въпрос за нещо важно.

— Несъмнено, щом сте си създали такъв труд, за да го намерите. Елате с мен.

Попи неохотно се съгласи и му позволи да я хване за лакътя.

— Къде отиваме?

Не последва отговор.

— Предпочитам никой да не разбере за писмото — осмели се да каже тя.

— Сигурен съм, че е така.

— Мога ли да разчитам на дискретността ви, сър? Трябва да избегна скандала на всяка цена.

— Младите жени, които искат да избегнат скандал, би трябвало вероятно да стоят в апартаментите си — изтъкна той недружелюбно.

— Имах най-доброто желание да си стоя в стаята — възрази Попи. — Излязох само заради Доджър. Трябва да си върна писмото. Сигурна съм, че семейството ми ще ви компенсира за главоболието, ако…

— Тихо.

Той намери без всякаква трудност пътя през прохода с измамливи сенки, хватката му около лакътя на Попи беше внимателна, но непреклонна. Не вървяха към офиса на господин Бримбли, а тъкмо в обратната посока, и разстоянието изглеждаше безкрайно.

Най-после непознатият спря, обърна се към едно място в стената и отвори врата.

— Влезте.

Попи колебливо мина пред него и влезе в ярко осветено помещение, нещо като салон, с редица прозорци, обърнати към улицата. Тежка дъбова чертожна маса заемаше едната страна на стаята, а всеки сантиметър от стената бе окупиран от библиотечни рафтове. Носеше се приятна и странно позната смесица от аромати във въздуха — на восъчна свещ, тънък пергамент и мастило, и на книжен прах — миризмата напомняше тази в стария кабинет на баща й.

Попи се обърна към непознатия, който влезе в стаята и затвори замаскираната врата.

Беше трудно да установи възрастта му — изглежда беше на двайсет и няколко години, но същевременно около него витаеше някаква упорита светска обиграност, чувство, че е видял достатъчно от живота и повече нищо не може да го изненада. Имаше тежка, добре подстригана коса, черна като нощта, и светъл тен, на който тъмните вежди изпъкваха в поразяващ контраст.

Беше красив като Луцифер, челото му бе силно, носът прав и добре очертан, устата — мрачна.

Ъгълът на изсечената му челюст бе остър, упорит, затвърждавайки строгите черти на мъж, който може би приема всичко — включително самия себе си — малко прекалено сериозно.

Попи усети, че се изчервява, когато се взря в забележителните му очи… спокойно зелени с тъмни ръбове, засенени от гъсти тъмни мигли. Погледът му сякаш я пое, поглъщайки всяка подробност. Под очите му имаше леки сенки, но те не накърняваха ни най-малко красивото му сурово изражение.

Един джентълмен би изрекъл нещо весело и забавно, нещо успокоително, но непознатият остана мълчалив.

Защо се взираше в нея по такъв начин? Кой беше той и какво право имаше да бъде на това място?

Тя си помисли, че трябва да каже нещо, каквото и да е, за да прекъсне напрежението.

— Миризмата на книги и восъчни свещи — отбеляза тя равно — … ми напомня за кабинета на баща ми.

Мъжът пристъпи към нея и Попи се дръпна назад инстинктивно. Двамата мълчаха напрегнато. Изглеждаше така, сякаш въпросите изпълват въздуха между тях, сякаш бяха написани с невидимо мастило.

— Баща ви явно е починал. — Гласът подхождаше напълно на осанката му, шлифован, дълбок, непреклонен. В говора му се долавяше интересен акцент, не съвсем британски, гласните звучаха плоско и отворено, „р“-то — ясно.

Попи кимна объркано.

— А майка ви скоро след него — добави той.

— Откъде… откъде знаете това?

— Работата ми е да знам колкото се може повече за гостите на хотела.

Доджър се размърда в ръцете й и тя се наведе да го пусне. Порчето подскочи към един огромен стол близо до малка камина и се намърда върху кадифената тапицерия.

Попи се застави да погледне отново непознатия. Той беше облечен в красиви тъмни дрехи, ушити с артистична свобода. Изискани дрехи, макар да носеше обикновена черна вратовръзка без игли и на ризата му да нямаше златни бутонели, нито пък някакви други орнаменти, които да издават истински джентълмен. Само един обикновен ланец за часовник отпред на жилетката му.

— Звучите като американец — каза тя.

— Бъфало, Ню Йорк — дойде отговорът. — Но живея тук от известно време.

— Работите при господин Рътлидж? — попита тя предпазливо.

Кратко кимване.

— Предполагам, че сте някой от неговите мениджъри?

Лицето му остана непроницаемо.

— Нещо такова.

Тя заотстъпва към вратата.

— Тогава ще ви оставя да работите, господин…

— Трябва ви някой, който да ви върне обратно.

Попи се замисли. Дали да не го помолеше да изпрати да извикат придружител? Не… Госпожица Маркс сигурно още спеше. Предишната нощ беше тежка за нея. Госпожица Маркс имаше склонност да сънува кошмари, които я оставяха разтреперана и изтощена на следващия ден. Това не се случваше често, но когато станеше, Попи и Биатрикс се опитваха да я оставят да си почине.

Непознатият я съзерцава известно време.

— Да изпратя ли прислужница да ви придружи?

Първият й порив беше да се съгласи. Но не искаше да чака тук с него, макар и само няколко минути. Най-малкото не му вярваше.

Когато видя нерешителността й, устата му се изви сардонично.

— Ако исках да ви изнасиля — подчерта той, — досега да съм го направил.

Червенината й се сгъсти при неговата прямота.

— Щом казвате. Но доколкото мога да съдя, може да сте някой много бавно загряващ изнасилвач.

Той отклони поглед за миг, а когато го върна върху нея, очите му блестяха весело.

— В безопасност сте, госпожице Хатауей. — Гласът му беше плътен и в него се долавяше сдържан смях. — Наистина. Позволете да извикам една прислужница да ви изпрати.

Веселите искрици промениха лицето му, придавайки му такава топлота и чар, че Попи беше почти изненадана. Тя усети, че сърцето й започва да изпомпва през тялото някакво ново и приятно чувство.

Докато го гледаше как отива да размаха камбанката, Попи си спомни проблема със загубеното писмо.

— Сър, бихте ли били така добър, докато чакаме да потърсите писмото, което загубих в прохода? Трябва да си го взема.

— Защо? — попита той, връщайки се към нея.

— По лични причини — кратко отвърна Попи.

— От мъж ли е?

Тя направи всичко възможно да докара онзи смразяващ поглед, с който бе видяла госпожица Маркс да удостоява досадните джентълмени.

— Това не е ваша грижа.

— Всичко, което се случва в този хотел е моя грижа. — Той спря, изучавайки я. — От мъж е, в противен случай щяхте да кажете.

Като се мръщеше, Попи му обърна гръб. Тя се приближи към един от многото рафтове с чудновати предмети.

Откри позлатен емайлиран самовар, голям нож в мънистена кания, колекция стари каменни резби и глинени съдове, една египетска облегалка за глава, екзотични монети, кутии, изработени от всевъзможни материали, нещо, което приличаше на железен меч с ръждясало острие и една лупа за четене от венецианско стъкло.

— Що за стая е това? — не се сдържа и попита Поли.

— Стаята за антикварни и странни предмети на господин Рътлидж. Събрал е лично много от тези предмети, други са подаръци от чуждестранни посетители. Разгледайте, ако искате.

Попи беше заинтригувана, мислейки си за многобройните чужденци сред гостите на хотела, включително европейски кралски особи, благородници и членове на дипломатически корпуси. Без съмнение господин Рътлидж беше получил някои необикновени подаръци.

Като се плъзгаше покрай рафтовете, тя спря да разгледа една украсена със скъпоценни камъни сребърна статуетка на кон, който препускаше.

— Колко е красив.

— Дар от принц Иизу от Китай — произнесе мъжът зад нея. — Божествен кон.

Очарована, Попи прокара пръст по гърба на статуетката.

— Принцът е бил коронясан като император Сянфън — каза тя. — Едно по-скоро иронично име за владетел, нали?

Застанал до нея, непознатият я изгледа обезпокоено.

— Защо го казвате?

— Защото това означава „всемирно благополучие“. А случаят определено не е такъв, като се имат предвид вътрешните бунтове, с които се сблъсква.

— Бих казал, че в момента заплахите от Европа са дори по-голяма опасност за него.

— Да — печално се съгласи Попи, побутвайки статуетката, за да я върне на мястото й. — Чудно е колко дълго може да издържи китайската власт срещу такава яростна атака.

Събеседникът й стоеше достатъчно близко, така че тя можа да усети мириса на изгладено бельо и сапун за бръснене. Той я погледна настоятелно.

— Познавам само няколко жени, които са в състояние да обсъждат политиката в Далечния изток.

Тя почувства как червенината плъзва по бузите й.

— Семейството ми води доста необичайни разговори около масата за хранене. Необичайни са най-малкото затова, защото аз и сестрите ми винаги участваме в тях. Гувернантката ми казва, че е чудесно това да се прави вкъщи, но ме посъветва да не изглеждам прекалено учена, когато изляза в обществото. Тъй като това щяло да отблъсне ухажорите.

— Ще трябва да внимавате тогава — каза той меко, усмихвайки се. — Ще е такъв срам някой интелигентен коментар да се изплъзне в неподходящия момент.

Попи изпита облекчение, когато чу дискретно почукване по вратата. Прислужницата дойде по-скоро, отколкото бе очаквала. Непознатият отиде да отвори. Вратата се открехна със скърцане, той промърмори нещо на жената, която отвърна с някаква любезност и изчезна.

— Къде отиде тя? — попита Попи смаяна. — Нали трябваше да ме придружи до апартамента ми?

— Изпратих я да донесе чай.

Попи занемя за миг.

— Сър, не мога да пия чай с вас.

— Няма да трае дълго. Ще го изпратят по един от асансьорите за храна.

— Няма значение. Защото дори и да имах времето, аз не мога. Сигурна съм, че знаете отлично колко неуместно би било.

— Почти толкова неуместно, колкото да се промъквате из хотела без придружител — съгласи се той любезно и тя се намръщи.

— Не съм се промъквала, гоних един пор. — Подобно твърдение прозвуча толкова абсурдно дори за самата нея, че тя усети как се изчервява. Опита се да звучи сериозно. — Не съм виновна за създалата се ситуация. И ще имам много… сериозни… неприятности… ако не се върна веднага в стаята си. А ако се забавим повече, тогава е възможно вие да се забъркате в скандал, което — сигурна съм — господин Рътлидж не би одобрил.

— Вярно е.

— Тогава моля ви, извикайте на прислужницата да се върне.

— Прекалено късно е. Ще трябва да почакаме, докато пристигне с чая.

Попи въздъхна.

— Това беше най-трудната сутрин. — Като погледна към порчето, тя видя, че във въздуха се носят валма от пух и конски косми, и пребледня.

— Доджър, не!

— Какво е това? — попита мъжът и я последва, когато тя тръгна към зверчето.

— Яде стола ви — каза тя ужасено, грабвайки порчето. — Или по-точно стола на господин Рътлидж. Опитва се да си направи гнездо. Много съжалявам. — Тя се вгледа в зейналата дупка в дебелата тапицерия от луксозно кадифе. — Обещавам ви, семейството ми ще заплати щетите.

— Всичко е наред — кимна мъжът. — В хотела има предвидени месечни разходи за ремонти.

Навеждайки се към бедрата си — което не бе лесно, когато човек трябваше да носи дантели и колосани долни фусти, Попи взе няколко валма и се опита да ги натъпче обратно в дупката.

— Ако е необходимо, ще потвърдя писмено какво се е случило.

— А какво ще стане с репутацията ви? — попита внимателно непознатият, пресягайки се да й помогне да стане.

— Репутацията ми не може да се сравнява с прехраната на един човек. Може да ви уволнят за това. Несъмнено имате семейство, за което да се грижите — съпруга и деца — и докато аз мога да понеса позора, вие може и да не успеете да си намерите нова работа.

— Много мило от ваша страна — каза той, вземайки порчето от ръцете й и връщайки го обратно на стола. — Само че нямам семейство. И не мога да бъда уволнен.

— Доджър — каза Попи разтревожено, когато отново се разлетя пух. Явно порчето си прекарваше времето страхотно.

— Столът и без това е вече стар. Оставете го да се забавлява.

Попи беше изумена от лекотата, с която непознатият остави една скъпа хотелска мебел на пакостите на порчето.

— Вие — произнесе тя отчетливо — не приличате на другите мениджъри тук.

— А вие не приличате на другите млади жени.

Това извика лека усмивка върху устните й.

— Щом казвате.

Небето бе станало с цвят на олово. Тежки капки дъжд закапаха по павираната с каменни плочи улица, слягайки праха, вдиган от минаващите превозни средства.

Като внимаваше да не я види някой от улицата, Попи застана от едната страна на прозореца и загледа пешеходците. Някои старателно разтвориха чадърите си и продължиха да вървят.

Търговците наводниха улицата, предлагайки стоките си с нетърпеливи викове. Продаваха всичко мислимо: венци лук и разпънат мъртъв дивеч, чайници, цветя, кибритени клечки и затворени в кафези чучулиги и славеи. Последните се явяваха често проблем за Хатауей, тъй като Биатрикс бе решена да спаси всяка жива твар, която съзре. Много птици бяха купувани неохотно от зет им, господин Роан, и после пускани на свобода в имението им на село. Роан се кълнеше, че досега е изкупил половината птича популация в Хемпшир.

Извръщайки се от прозореца, Попи видя, че непознатият се е подпрял с рамене на един от рафтовете с книги и е скръстил ръце пред гърдите си. Гледаше я, сякаш се чудеше какво да прави с нея. Въпреки отпуснатата му поза, Попи имаше тревожното чувство, че ако се опита да хукне, той мигновено ще я хване.

— Защо не сте сгодена? — попита той с изненадваща прямота. — Не сте били в обществото две-три години?

— Три — каза Попи, заемайки отбранителен тон.

— Семейството ви е от заможните — човек би допуснал, че имате щедра зестра. Брат ви е виконт — още едно предимство. Защо не сте се омъжили?

— Винаги ли задавате такива лични въпроси на хората, с които току-що сте се запознали? — попита Попи изумена.

— Невинаги. Но ви намирам… за интересна.

Тя се замисли над въпроса, който й беше задал и сви рамене.

— Не бих искала за съпруг никой от джентълмените, с които се запознах през последните три години. Никой от тях не е дори отдалечено привлекателен.

— Какви мъже ви харесват?

— Такива, с които бих могла да споделя един спокоен, нормален живот.

— Повечето млади жени мечтаят за вълнения и романтични авантюри.

Тя се усмихна слабо.

— Предполагам, че ценя по-високо обикновеното.

— Не ви ли е хрумвало, че Лондон е погрешното място да търсите спокоен, обикновен живот?

— Разбира се. Но не съм в позиция да проучвам правилните места. — Трябваше да спре дотук. Не беше нужно да обяснява повече. Само че една от слабостите на Попи беше, че обича разговорите и както Доджър, изправен пред пълно с жартиери чекмедже, тя не можа да устои на изкушението. — Проблемите започнаха, когато брат ми, лорд Рамзи, наследи титлата.

Веждите на непознатия се вдигнаха.

— Това е било проблем?

— О, да — каза Попи сериозно. — Разбирате ли, никой от семейство Хатауей не бе подготвен за това. Ние бяхме далечни братовчеди на предишния лорд Рамзи. Титлата отиде при Лео заради поредица ненавременни смъртни случаи. Хатауей не познават етикета — не знаем нищо за начина на живот на висшата класа. Бяхме щастливи в къщата си в Примроуз.

Тя млъкна, за да подреди утешителните спомени от детството си: уютната къщурка със сламения покрив, цветната градина, където баща й се грижеше за своите прекрасни рози, двойката клепоухи белгийски зайци, които живееха в бараката, близо до задната врата, купчините книги във всеки ъгъл. Сега изоставената къща беше в развалини, а градината — незасята.

— И там никога никой няма да се върне, така ли? — произнесе тя по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Наведе се да разгледа един предмет на по-долния рафт. — Какво е това? О! Астролаб. — Вдигна един сложен месингов диск, който съдържаше гравирани пластинки, градуиран по ръба.

— Знаете какво е астролаб? — попита непознатият, следвайки я.

— Да, разбира се. Инструмент, използван от астрономите и навигаторите. А също и от астролозите. — Попи разгледа внимателно малката звездна карта, гравирана върху един от дисковете. — Персийска е. Бих й дала около петстотин години.

— Петстотин и дванадесет — каза бавно той.

Попи не можа да потисне една доволна усмивка.

— Баща ми беше учен, който се занимаваше със Средновековието. Имаше колекция от такива. Дори ме научи как да ги правя от дърво, канап и гвоздей. — Тя завъртя диска внимателно. — На коя дата сте роден?

Непознатият се поколеба, преди да отговори, сякаш не му се искаше да дава информация за себе си.

— Първи ноември.

— Тогава значи сте под влиянието на Скорпиона — каза тя, като въртеше астролаба в ръце.

— Вярвате ли в астрологията? — попита той и в тона му се усети присмех.

— Защо да не вярвам?

— Не е на научна основа.

— Баща ми винаги ме окуражаваше да бъда с отворено съзнание за такива неща. — Тя прокара върха на пръстите си по звездната карта и погледна към него със срамежлива усмивка. — Скорпионите са доста безмилостни, знаете ли? Затова Артемис е наредила един от тях да убие нейния враг Орион. И като награда е сложила скорпиона горе в небето.

— Аз не съм безмилостен. Само правя онова, което се изисква, за да постигна целите си.

— И това не е безмилостно? — попита Попи, смеейки се.

— Думата предполага жестокост.

— А вие не сте жесток?

— Само когато е необходимо.

Веселостта на Попи изчезна.

— Жестокостта никога не е необходима.

— Не сте виждали много неща, щом можете да кажете такова нещо.

Решавайки да се откаже от спора, Попи се повдигна на пръсти да види горния рафт. Той съдържаше интригуваща колекция от предмети, приличащи на ламаринени играчки.

— Какво е това?

— Автомат.

— За какво е?

Той се пресегна, вдигна един от боядисаните метални предмети и й го подаде.

Попи хвана уреда за кръглата основа и започна да го изучава внимателно. Представляваше група малки състезателни коне, всеки в собствен коловоз. Виждайки края на един шнур отстрани на основата, Попи леко го дръпна. Това задвижи серия вътрешни механизми, включително едно махово колело, което накара миниатюрните кончета да се въртят, сякаш препускат.

Тя се засмя от удоволствие.

— Колко умно! Бих искала сестра ми Биатрикс да можеше да види това. Откъде е?

— Господин Рътлидж ги изработва в свободното си време, по този начин си почива.

— Може ли да видя и другите? — Попи беше очарована от предметите, които бяха не толкова играчки, колкото проява на инженерна сръчност и умения. На една се виждаше малък люлеещ се кораб с адмирал Нелсън на него, на друга маймунка се катереше по бананово дърво, котка си играеше с мишка, а един укротител на лъвове плющеше с камшик, докато лъвът тръскаше глава многократно.

Възползвайки се от интереса на Попи, непознатият й показа една картина на стената — жива картина от двойки, танцуващи на бал. Пред разширените й очи картината сякаш оживя, джентълмените поведоха партньорките си плавно по пода.

— Мили боже! — прошепна Попи. — Как е направено?

— Часовников механизъм. — Той свали картината от стената и показа отворената задна страна. — Ето го, прикрепен към едно махово колелце от тази задвижваща лента. А щифтовете задвижват тези лостчета… ето тук… които на свой ред активират други лостчета.

— Забележително! — В ентусиазма си Попи забрави да бъде предпазлива и внимателна. — Явно господин Рътлидж е надарен конструктор. Което ми напомня за една биография, която наскоро прочетох, на Роджър Бейкън, францискански монах от Средновековието. Баща ми беше голям почитател на трудовете му. Бейкън се занимавал с механични експерименти, което, разбира се, накарало някои хора да го обвинят в магьосничество. Пишеше, че веднъж направил механична бронзова глава, която… — Попи спря рязко, осъзнавайки, че се е раздрънкала. — Ето, виждате ли? Това правя аз на баловете и вечеринките. Това е една от причините да не съм търсена.

Той бе започнал да се усмихва.

— Мислех, че говоренето е окуражаващо при такива случаи.

— Не и моето говорене.

Чук. Чук. Чук.

Двамата се обърнаха при звука. Прислужницата бе дошла.

— Трябва да тръгвам — каза Попи притеснено. — Гувернантката ми ще се притесни много, ако се събуди и установи, че ме няма.

Тъмнокосият непознат я съзерцава дълго.

— Още не съм приключил с вас — каза той с шокираща небрежност. Сякаш никога никой не му бе отказвал нищо. Сякаш планираше да я задържи тук с него толкова, колкото иска.

Попи си пое въздух.

— Независимо от това си тръгвам — каза тя хладно и тръгна към вратата.

Той се озова там в същия миг, когато и тя, и притисна с ръка вратата.

Прониза я тревога и тя се обърна към него. Усети бързо, френетично тупкане в гърлото, китките и коленете. Той стоеше прекалено близко, високото му твърдо тяло почти я докосваше. Тя се сви до стената.

— Преди да си тръгнете — произнесе той меко, — искам да ви дам един съвет. Не е никак безопасно за млада жена да броди сама из хотела. Не поемайте друг път такъв глупав риск.

Попи замръзна.

— Хотелът има репутация на почтен — каза тя. — Нямам причина да се страхувам.

— Разбира се, че имате — промърмори той. — Гледате право в нея.

И преди тя да помисли, да мръдне или да си поеме дъх, той наведе глава и пое устните й в своите.

Слисана, Попи остана неподвижна под меката му, изгаряща целувка, толкова умела в искането си, че тя не усети в кой момент устните й са се разтворили. Ръцете му се вдигнаха към челюстта й, обхванаха лицето й и го повдигнаха нагоре.

Той плъзна едната си ръка около нея, притискайки плътно тялото й към своето и тя го усети твърдо и силно възбудено. С всеки дъх, който поемаше, вдишваше изкусителен аромат, смесица на тамян и мускус, колосано бельо и мъжка кожа. Би трябвало да се съпротивлява под ръцете му… но неговата уста беше толкова нежно настойчива, еротична, изпращайки сигнали за риск и опасност. Устните му се плъзнаха към шията й и той намери пулса й, проправяйки си път надолу, напластявайки усещания като коприна, докато тя не потрепери и се откъсна от него.

— Не — чу се да произнася слабо.

Непознатият хвана брадичката й внимателно, принуждавайки я да го погледне. Двамата притихнаха. Когато Попи срещна търсещия му поглед, съзря проблясък на враждебност, сякаш той току-що бе направил някакво неприятно откритие.

Отдалечи се от нея с върховно внимание и отвори вратата.

— Влезте — каза на прислужницата, която чакаше на прага с голям сребърен поднос с чай.

Тя се подчини бързо, прекалено добре обучена, за да покаже любопитство във връзка с присъствието на Попи в стаята.

Мъжът отиде да намери Доджър, който бе заспал в стола му. Връщайки се с дремещото животинче, той го подаде на Попи. Тя пое Доджър с нечленоразделно промърморване и го притисна към гърдите си. Очите на порчето останаха затворени, клепачите му бяха напълно скрити. Тя усети тупкането на малкото му сърчице под пръстите си, коприната на пухкавия мъх под козината отгоре.

— Ще има ли нещо друго, сър? — попита прислужницата.

— Да. Искам да придружите тази дама до апартамента й. А след това да се върнете и да ме информирате, когато се прибере.

— Да, господин Рътлидж.

Господин Рътлидж?

Попи усети, че сърцето й спира. Тя се обърна назад към непознатия. В зелените му очи блестеше жестокост. Явно изпитваше удоволствие от нескритото й удивление.

Хари Рътлидж… мистериозният и саможив собственик на хотела. Който изобщо не изглеждаше такъв, какъвто си го беше представяла.

Объркана и унизена, Попи отвърна очи от него. Прекрачи прага и чу вратата да се затваря и резето да изтраква. Колко извратен трябва да беше, че да се забавлява за нейна сметка! Побърза обаче да се утеши с мисълта, че никога няма да го види пак.

И тръгна по коридора с прислужницата… без да подозира, че посоката на целия й живот току-що се е променила.