Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Дейвидсън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Grave On the Right, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 71 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Даринда Джоунс. Първият гроб отдясно

Американска. Първо издание

ИК „Ибис“, София, 2011

Редактор: Любка Йосифова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Ива Михайлова

ISBN: 978-954-932-160-9

История

  1. — Добавяне

Глава 6

„Дефицитът на внимание гарантира живот, пълен с отклонения.“

Надпис на тениска

Единственото, което желаех, беше да разпитвам скъпите ни покойници за Рейес. Дали са успели да го огледат? Какъв цвят са очите му? Дали изглежда, и аз не знам, мъртъв? Но чичо Боб настояваше да обсъждаме случая. Здравият ми разум се крепеше на косъм. Също и крехкото ми усещане за нормално съществуване. И способността ми да приемам реалността. Да не споменавам за сексуалния ми живот.

Нищо свято ли не беше останало?

— Успя ли да откриеш самоличността на стрелеца? — попита чичо Боб, докато влизахме в офиса, наричан още Мъртвата зона.

— Не. — Помещението ми се стори студено. Може би, защото току-що бях имала почти сексуално преживяване с огнения ад. Увеличих отоплението, сипах си чаша кафе и седнах.

Чичо ми Боб се настани срещу мен.

— Не? Те тук ли са?

— Да. — Очевидно Рейес не беше от покойниците, с които имах вземане-даване всеки ден. Ако изобщо беше Рейес. Ако наистина беше покойник.

— Не сте го обсъждали значи?

— Не. — Ако беше мъртъв, защо беше толкова… горещ? В буквалния смисъл на думата. Но пък ако беше жив, защо беше толкова нереален? Как успяваше да се движи толкова бързо? Как преминаваше от едно молекулярно състояние в друго? Никога не бях виждала нещо подобно.

Чичо Боб щракна с пръсти пред лицето ми. Аз примигнах и се втренчих в него.

— Не се ядосвай — вдигна той ръце в знак на мир. — Постоянно се отнасяш нанякъде, а си ми нужна тук. Снощи е извършено още едно убийство. Въпреки че няма очевидна връзка, трябва да го знам със сигурност.

— Още едно? — попитах, а той извади снимка от аутопсията от папката, която беше донесъл със себе си. — Защо не ми се обади?

— Опитах. Телефонът ти е изключен.

— Опа.

— Шефът ми диша във врата. Трима мъртви адвокати за една вечер не е новина, която ще звучи добре във вечерната емисия.

Проверих телефона си.

— Извинявай, батерията ми е паднала. — Очевидно нищо не беше в безопасност в Мъртвата зона.

Включих телефона си да се зарежда, а чичо Боб плъзна снимката по бюрото към мен. Пред погледа ми се появи насинено и подпухнало лице. Около отеклите рани имаше засъхнала кръв. Човекът изглеждаше, сякаш е претърпял катастрофа. Като се имаха предвид обстоятелствата, едва ли някое от нараняванията е било случайно. Който и да беше, не беше умрял спокойно.

— Какво му се е случило? — поинтересувах се.

— Измъчван е и после е убит. Но не информация е това, което са търсели. — Посочи към устата и гърлото му. — Запушили са устата му и са притискали гръкляна, за да го спрат да крещи. Или вече им е бил казал, каквото са искали да научат, или са знаели за нещо извършено от него.

Оставих погледа си да блуждае, като се постарах да не изглеждам отвратена.

— Нападателите са искали да му причинят възможно най-много болка преди смъртта. Ако трябва да направя предположение на базата на наученото от улицата, бих казала, че е натопил погрешния човек. Този вид наказание обикновено се прилага за предателство или спрямо високопоставен член на бандата, или спрямо цялата организация. В наши дни криминалните синдикати държат на йерархията повече от английската аристокрация.

Адвокатите се скупчиха около бюрото ми. Повдигнах снимката и я задържах под такъв ъгъл, че да не попада в полезрението ми. Зюсман направи физиономия и отстъпи. Бях права за него. Елизабет и Барбър я заоглеждаха от по-близо.

— Трудно е да се каже със сигурност — заяви Елизабет. — Може би ако не беше толкова посинен…

— Би помогнало, ако имахме истинска снимка, а не такава от аутопсия.

— Още не сме открили самоличността му — каза чичо Боб и отговори на телефона си.

Зюсман се втренчи в Барбър през кръглите си очила.

— Разпознаваш ли този човек, Джейсън?

Хвърлих поглед към него. Барбър изглеждаше в шок. Напълно онемял и пребледнял, въпреки че това беше физически невъзможно поради липсата на кръв.

— Това е той — каза Барбър. — Това е човекът, който ме помоли за среща.

Елизабет погледна отново снимката.

— Това ли е мистериозният ти посетител? — попита.

— Така мисля — отвърна той.

Зюсман се приближи и заразглежда снимката.

— Сигурен ли си?

Барбър потвърди колебливо.

— Не бих заложил живота си.

— И без друго е късно за това — отбеляза Елизабет, като все още се взираше в снимката, а по лицето й се редуваха различни степени на отвращение.

Чичо Боб затвори телефона.

— Карлос Ривера. Бил е арестуван, ако мога да се осланям на пословичната си памет.

— Няма досие значи — заядох се и потиснах усмивка.

Той присви очи и опря показалец на слепоочието си.

— Действа като машинка.

— Явно забравяш случая, когато трябваше да ме сложиш да спя, а вместо това ме остави в колата на татко. Събудих се в два през нощта, премръзнала на задната седалка, а ти оправяше госпожа Дънлоп от съседната къща.

Той намести вратовръзката си.

— Този инцидент бе плод на консумацията на алкохол — измърмори той. По лицето му плъзна ярка руменина, която беше наградата ми, че си направих труда да му припомня.

За да добавя глазура върху тортата, поклатих глава с престорено разочарование.

— Хубаво, щом това ти успокоява съвестта и ти позволява да спиш нощем, след като едва не извърши убийство по непредпазливост.

Елизабет се засмя.

Не и чичо Боб.

— Какво ще кажеш да оставим проблема с досието му на прокуратурата? — Преди да успея да възразя, той добави: — Открихме господин Ривера да плава по Рио Гранде.

— Може да е бил жаден — предположих.

— Някога вкусвала ли си водата на Рио Гранде?

— Не и напоследък — отговорих и се почудих кога ли му се беше случвало на него и какви ли зарази си беше докарал с това. — Барбър мисли, че той е човекът, пожелал секретна среща.

Чичо Боб се наведе напред заинтригуван.

— Така ли?

— Да. — Барбър ми разказа за случилото, а аз предадох информацията на чичо, който, естествено, записа всичко в бележника си.

— Той ми се обади — каза Барбър и се настани на мястото, което бях освободила малко по-рано. Елизабет го последва, но Зюсман се доближи до прозореца и се загледа в университетския двор през улицата, докато ние говорехме. — Поиска да се срещнем на улицата, което ми се стори доста странно, но той звучеше някак отчаяно.

— Ще ни опише ли поведението му? — попита чичо Боб.

— Беше нервен — каза Барбър, — нащрек. Все се озърташе през рамо и поглеждаше часовника си. Реших, че е пил някое от онези модерни хапчета.

— Но така или иначе го изслуша? — намесих се аз в разпита на чичо Боб.

— Каза, че има информация за един от клиентите ни — включи се Елизабет. — Джейсън трябваше да го изслуша.

— Каква информация? — попитах, без да пропусна да отбележа как Елизабет беше скочила в негова защита. Интересно.

Когато Барбър приключи с разказа си, бяхме научили, че според покойния Карлос Ривера в затвора щял да влезе човек, чието най-голямо провинение било пушене на трева в колежа.

Но веществените доказателства говореха за много по-сериозно престъпление. Полицията беше открила убит младеж в задния му двор, както и маратонки в дома му, изцапани с кръвта на хлапето. Маратонките играеха ролята на последния гвоздей в ковчега му. Като се добави и свидетел — осемдесетгодишна жена с очила като от бутилки Кока-кола и подагра, горкият човек отишъл право в затвора. Жената заявила под клетва, че видяла обвиняемия да крие тялото в двора си. Зад бараката с инструменти. В тъмна и дъждовна вечер. Очевидно беше чела прекалено много криминалета.

— Било е тъмно — казах. — А е имало и буря. Може да е видяла и пралеля ми Лилиан да укрива тялото и да е решила, че е бил клиентът ви.

— Именно — съгласи се Барбър. — Така или иначе, беше осъден за убийство втора степен.

— Клиентът ви познавал ли е хлапето? — попита чичо Боб.

Това със сигурност щеше да е следващият ми въпрос. Барбър поклати глава.

— Каза, че никога в живота си не го е виждал.

— Как се казва клиентът ви? — изпреварих аз чичо.

— Уиър. Марк Уиър. Даде ми флашка — каза Барбър.

— Кой? Клиентът ли?

— Кой какво е направил? — попита чичо Боб, без да вдига поглед от бележника си.

— Някой е дал на Барбър флашка.

— Кой? — повтори той. За бога, нали вече бях задала този въпрос?

— Не, този тук. — Барбър кимна към снимката. — Ривера. Така и не се представи по име, но посочи място. Каза, че мога да намеря доказателства, с които да оневиня господин Уиър, в един склад в западния район. Поиска да бъда там в сряда вечер.

— Час? — попита чичо Боб. Очевидно добрият интервюиращ няма нужда от цели изречения, отбелязах мислено.

— Не посочи час. Мисля, че забеляза някой да го следи. Сложи си качулката и се втурна в една пицария, преди да успея да го попитам нещо повече. — Барбър хвърли още един поглед към снимката. — Вероятно са го разкрили какво е възнамерявал да направи.

— Днес е сряда — казах. — Кога се случи всичко това?

Зюсман се обърна и тримата адвокати се спогледаха.

После Елизабет отговори с тъга в гласа:

— В деня, когато умряхме. — Погледна към Барбър. — Изглежда толкова отдавна.

Барбър сложи ръце върху нейните. Изглежда желязното й самообладание, твърдото й изражение „Не се занасяй с мен“ започваше да посърва.

— Случило се е вчера — казах на чичо Боб.

— Добре — отвърна той и превключи на вълна нацистки разпит. Задаваше десетки и десетки въпроси и записваше бясно отговорите, които предавах. Почудих се дали е чувал за съществуването на записващи устройства.

— Флашката е на бюрото му в офиса — отговорих аз на поредния въпрос. — Не знае какво има на нея, но е останал с впечатлението, че е видеозапис. Да, тази сряда, днес. Не, не е видял кой следи Ривера. Вече са подали молба за преразглеждане, но ще минат месеци, преди да се изправят в съда. Да. Не. Клиентът още не е прехвърлен. Може би. Когато адът замръзне. Не, левият му тестис.

Когато на чичо Боб му се изчерпаха въпросите, което беше добре, защото доста се отклонихме от темата, на мен пък вече ми се беше изчерпала енергията. Поне не ми бе останала достатъчно, че да укротя подозренията, които ме обзеха във връзка с цялата тази ситуация. Тук ставаше дума за нещо повече от един невинен човек и имах чувството, че в центъра на всичко беше мъртвият тийнейджър. Имах нужда от повече информация. И за двамата.

Тръгнахме към долния етаж, за да хапнем по нещо. Баща ми прави най-хубавите сандвичи „Монте Кристо“ отсам Айфеловата кула. Устата ми се пълни със слюнка само като си помисля за тях. Когато най-накрая ми остана време да си поема дъх, мислите ми се насочиха към Рейес. Как да не мислиш за мъж, който само с присъствието си предизвиква желания, по-греховни от самия дявол.

— Харесвам името на бара на баща ти — заяви Елизабет, докато се тътрех надолу.

Насилих се да се върна към действителността. Отношението на Елизабет към мен се беше променило, след като почти правих секс с безтелесно човешко същество пред нея. Но не мисля, че беше ядосана. Нито скандализирана. Може би имаше нещо общо с Гарет. Може би го приемаше като изневяра, тъй като той имаше чувства към мен. Добре де, имаше чувства, но те не бяха топли.

— Благодаря — отвърнах. — Кръсти го на мен за огромно разочарование на сестра ми — добавих.

Зюсман се подсмихна.

— На теб ли? Мислех, че се казва „Белята“.

— Да. Чичо Боб ме наричаше Белята години наред. Като Джейн Белята. Когато баща ми купи бара, реши, че подхожда.

— Харесва ми — обяви Елизабет. — Някога имах куче, кръстено на мен.

Помъчих се да не се разсмея.

— Каква порода?

— Питбул — отговори тя с дяволита усмивка на лицето.

— Подхожда ти — изкикотих се.

Седнахме на закътана маса в един тъмен ъгъл с надеждата да говоря с клиентите си, без някой да ни зяпа. След кратко представяне и съкратена версия на вечерта ми със съпруга насилник, за да обясня състоянието на лицето си, попитах баща си за съобщения.

— Тук ли? — попита. — Очакваш ли нещо?

— Да и не. — Роузи Хършил, първата ми клиентка, за чието изчезване бях съдействала, трябваше да се обади, ако изпадне в беда. Така че, липсата на новини беше добра новина. Не искахме да поемаме риска да комуникираме без нужда. Нищо, което да я свързва с работата ми, нищо, което би потвърдило факта, че беше изчезнала от жалкия живот на мъжа си. Не че той имаше достатъчно мозък в главата си да разбере какво всъщност се беше случило.

— Това не отговаря на въпроса ми — заяви баща ми в очакване на подробности.

— Разбира се, че отговаря.

Той очевидно схвана мисълта ми.

— Служебни дела. Разбирам. Ще ти кажа, ако има нещо.

— Благодаря, татко.

Той се усмихна, замълча за момент, после се наведе и прошепна в ухото ми:

— Но ако още веднъж се появиш в бара ми с насинено и подпухнало лице, ще си поговорим сериозно за служебните ти дела и всички последствия от тях.

По дяволите. Мислех, че ми се е разминало. Реших, че съм го убедила в образователните достойнства на преживяното.

Отпуснах рамене.

— Добре — казах, като добавих захарен сироп към обикновено не сладникавия си глас.

Той ме целуна по бузата и тръгна към бара. Очевидно Дони не беше дошъл още. Дони беше мълчалив индианец с дълга черна коса и прекрасно оформени гръдни мускули. Дотолкова не го беше грижа за мен, че не би ми отделил и минута внимание. Но бездруго всяка минута от деня ми беше запълнена. А и Дони беше приятен за гледане.

Чичо Боб затвори телефона си и насочи цялото си внимание към мен. Беше доста притеснително.

— Ще ми кажеш ли какво стана в офиса ти сутринта? — започна той.

Това ли? Размърдах се смутено на стола си. Да се целуваш с нищото сигурно изглежда нелепо за страничен наблюдател.

— Колко зле беше?

— Не прекалено. Помислих, че си получила пристъп на паника. После осъзнах, че след като Куки и Суопс просто стоят и те гледат втренчено, едва ли е нещо опасно за живота ти.

— Точно така. В противен случай Суопс сигурно щеше да ми прави дишане уста в уста или нещо друго също така героично.

Чичо Боб наклони глава.

— Всъщност по-многозначителен беше копнежът, изписан по лицето на Куки.

Напуши ме смях. Можех да си представя еуфоричното изражение на Куки. Чичо Боб седеше търпеливо, а гъстите му вежди бяха вдигнати въпросително, сякаш очакваше някакво обяснение.

Е, нямаше да го получи.

— Може би е по-добре да не обсъждаме случилото се. Все пак си ми чичо.

— Добре — съгласи се той с равнодушно свиване на раменете, като се престори, че темата е приключена. Отпи от студения си чай, после добави: — Суопс изглеждаше доста огорчен. Мислех си, че може да знаеш защо.

— Да, знам. Защото е мръсник.

— Понякога е кисел. Това не го отричам.

— Също като Джоузеф Менгеле.

— В негова защита — продължи той, като правеше всичко възможно да ме умилостиви — неразбирателството между вас е по моя вина. Само ако си бях държал устата затворена. Проклетите бири.

— Не бирите са превърнали Суопс в мръсник. Убедена съм, че такъв се е родил.

Чичо Боб пое дълбоко дъх и наистина сложи точка на темата.

— Виждам накъде не води този разговор. Да му се не види, Чарли, имам работа за вършене. — Аз примигнах изненадано, а той се ухили. — Трябва да ида да дразня баща ти.

Стана от масата и ме потупа по рамото, с което показваше, че всичко между нас е наред.

Плъзнах ръка върху неговата.

— Подразни го и заради мен.

След като стисна нежно рамото ми, чичо Боб пое към бара и обяви високо, че е инспектор от Службата по хигиена. Примрях.

Нямаше много неща, които баща ми да намира по-малко забавни от посещение на хигиенните инспектори. Нареждаше се някъде между данъчна ревизия и призовка за съдебен иск. Погледнах отново към адвокатите. Те седяха около масата — чичо Боб беше сложил столове и за тях — и говореха помежду си.

— Знаеш ли кога е погребението ти? — попита Елизабет Зюсман с тъга в гласа.

Той наведе глава.

— Имат среща с погребалните агенти днес следобед.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Как го понася Мишел?

— Не й е лесно. Трябва да се върна при нея.

Ох. Той явно щеше да бъде от онези, които искат да останат, за да се грижат за семейството си. Точно както Барбър не можеше да пребледнее, така беше невъзможно и дух да се грижи за семейството си. Физически е невъзможно.

— Ами ти? — попита Барбър Елизабет. — Знаеш ли кога е погребението ти?

— Още не. — Тя се приближи към него. — Ти ще отидеш ли на погребението си?

Барбър сви рамене.

— Не знам. Ти ще ходиш ли на твоето?

— Мисля, че да.

— Наистина ли?

Елизабет се доближи още повече.

— Да сключим сделка. Ако ти дойдеш на погребението ми, аз ще дойда на твоето.

Барбър се замисли за момент и после неохотно вдигна рамене.

Едва се сдържах да не се разхиля. Бяха като хлапета, които се опитват да се убедят взаимно, че всъщност не искат да ходят на училищна танцова забава.

— Бихме могли да го направим — отбеляза Барбър. — Какво ще кажеш, Патрик?

— Какво? — Зюсман сякаш беше на хиляди слънчеви галактики разстояние. Насили се да насочи вниманието си обратно към колегите си.

— Хайде — заубеждава го Елизабет, — ще можем да чуем всички прекрасни думи, казани за нас от роднините, които ни мразят най-много.

Зюсман въздъхна.

— Може би сте прави.

— Разбира се, че сме прави — заяви тя и отново потупа ръката му.

— Не мислиш ли, че трябва да отиде на погребението си, Шарлот?

— На погребението си ли? — попитах аз, тъй като ме бяха хванали неподготвена. — О, да, разбира се. Кой не би дал всичко да присъства на собственото си погребение?

— Виждаш ли? — продължи тя и пак потупа ръката му.

— Надявам се да не сме в едно и също гробище — намеси се Барбър. — Не знам дали ще понеса вечността с вас двамата за съседи.

Зюсман изръмжа и Елизабет го плясна по ръката.

— Само отбелязвам — каза той с широка усмивка, а Елизабет му се намръщи закачливо. Той се обърна към мен. — Жътварке, какво следва оттук нататък?

Трябваше да помисля над това.

— Първо — започнах и поклатих пръст, — за теб съм госпожица Жътварка.

Той се засмя.

— И второ, може би е добре да прегледам документите ви по този случай.

— Разбира се — съгласи се Елизабет. — Имам ключ за спешни случаи, скрит в офиса.

— О! — казах и се свих в стола като третокласничка, на която й се пишка. — Нали не е скрит зад фалшив камък, който прилича на истински?

— Не — отговориха едновременно.

— Извинявай, продължи — казах на Елизабет, тъй като я бях прекъснала.

— Трябва да ти дадем кода за алармата, в случай че Нора я няма. Ако е там, вероятно ще ти е трудно да получиш каквото и да било без официална заповед.

— Добре, не се бях сетила затова. Сигурна съм, че чичо Боб ще ми я осигури.

— Ако не го направи — каза Зюсман, — може да обмислиш варианта да влезеш довечера и да вземеш документите.

Всички се обърнахме към него. Не изглеждаше такъв тип човек.

— Какво? Не е незаконно, ако й дадем разрешение.

Това беше вярно.

— Въпреки че не съм сигурна дали властите ще се съгласят с теб, идеята ми харесва.

Зюсман се ухили.

— Имах такова усещане.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса? — продължих, като реших, че моментът е удобен да отворя дума за Рейес. — Относно случката тази сутрин.

— Разбира се — съгласи се Барбър. Елизабет сведе поглед и някак се отдръпна. Не прекалено явно, но познавам хората достатъчно добре, че да усетя кога атмосферата се променя. Бях любопитна за причината. Какво ли я спираше да говори с мен за това?

Върнах се на темата за Рейес. Реших да приключа веднъж завинаги със смущаващата част.

— Искам да приключа със смущаващата част — заявих. Беше по-добре да говоря за нещата открито. — Надявам се, че тъй като сте способни да го видите, не съм изглеждала глупаво пред вас, така както вероятно съм изглеждала пред Куки и Суопс. Видяхте го, нали? Нали не изглеждах, сякаш прегръщам въздуха?

Те се спогледаха, очевидно объркани, и аз попитах:

— Видяхте ли го?

— Разбира се, че го видяхме — каза Елизабет. — Но ти не си го прегръщала. Дори не си помръдвала.

Наведох се към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти просто стоеше там — включи се Зюсман и повдигна очилата си с показалец, — с гръб, опрян в стената, и ръце, прилепени към тялото. Главата ти беше отметната назад и лъхтеше, сякаш си участвала в маратон, но не си помръдвала.

Описанието му ме разконцентрира за секунда. Ръцете ми са били прилепени към тялото? Главата ми е била отметната назад?

— Но той беше там. Вие го видяхте. Ние двамата…

— … се бяхте впили един друг като гъсеница в маруля? — допълни Барбър въпросително.

— Да, нещо такова.

— Не че имам нещо против — заразмахва ръце той. — Далеч не. Сцената си я биваше.

В старанието си да не се изчервя почервенях още повече. Чувствах руменина да покрива лицето ми и единствената ми надежда беше, че подхожда със синьото, което вече беше там.

— Но ти не помръдна — повтори Елизабет. — Не с тялото си.

— Съжалявам, не разбирам.

— Душата ти, духът ти, наричай го, както искаш. То се движеше. Ти изглеждаше като една от нас, само че по-цветна.

— Да — каза Барбър, — ти се отдели от тялото си… за да бъдеш с него. Беше невероятно.

Бях смаяна. Нищо чудно, че го усещах като сън. Дали бях постигнала нещо като астрална проекция. Надявам се, че не. Не вярвах в тези неща. Но може би те вярваха в мен.

— Как така съм успяла да напусна тялото си? — попитах объркано.

— Ти си жътварят на души — вдигна рамене Барбър. — Ти ни кажи.

— Не знам. — Взрях се в дланите си, сякаш те съдържаха отговора. — Не знаех, че подобно нещо е възможно.

— Не се притеснявай. Аз пък дори не подозирах, че подобно нещо е възможно.

— Напълно съм шокирана — отговорих. Предполагаше се, че аз съм човекът със знанията. Кое му е хубавото да си жътвар на души, ако не си посветен за интересните неща? Аз бях порталът, дявол го взел. Редно беше да съм наясно.

— Обаче той беше суперсекси.

Това ме върна към разговора със скоростта на светлината.

Погледнах към Елизабет.

— Наистина ли? Успяхте ли да го разгледате добре? Трябва да съм откровена с вас. Не знам какво точно е той.

— Освен, че е суперсекси ли? — попита Елизабет.

— С тази част съм наясно.

Тя се засмя тихичко. Спряхме да говорим, докато татко ми поднасяше сандвича и ми предлагаше десет хиляди долара да очистя чичо Боб. После напусна, въоръжен с ножа за масло. Очевидно възнамеряваше сам да свърши тази работа. Зачудих се дали да не предупредя чичо си, но кое щеше да му е забавното на това?

— Елизабет, трябва да те попитам нещо — казах, като бутнах за малко сандвича си настрана.

— Разбира се. Какво има?

— Имам чувството, че след тази сутрин ти се дистанцира.

— Съжалявам — каза тя, поемайки отговорността, но без да предложи обяснение. С други думи се опита да се отърве от отговорност.

— Не се извинявай — добавих бързо. — Просто се тревожа дали не се е случило нещо.

Тя пое дълбоко въздух — още един физиологически излишен акт — и каза:

— Мъжът, който успя да се материализира от въздуха… Той беше толкова красив.

— Няма спор — закимах аз в знак на съгласие.

— И невероятен.

— Все така съм съгласна.

— И секси.

Наклоних се към нея.

— Харесва ми посоката на разговора.

— Но…

— Ох.

— Нещо ми се стори доста странно.

— Странно ли?

— Да. — Тя също се наклони. — Шарлот, той носеше… затворническа униформа.