Даринда Джоунс
Първият гроб отдясно (12)

Глава 11

„Щях да имам по-устойчиво внимание, ако нямаше толкова много лъскави неща.“

Надпис на тениска

Събудих се призори, подканена от зова на природата да стана от леглото. След падането си обаче, се чувствах, сякаш бях изпила литър „Джак Даниълс“.

След като се спънах в саксия, ударих малкото пръстче на крака си в табуретка и си фраснах лицето във вратата, се отпуснах на тоалетната чиния и преговорих графика си за деня на фона на звънлива мелодийка, носеща се в главата ми. Слава богу, че имах минималистично отношение към домашния декор. Ако още нещо стоеше между мен и порцелановия трон, можеше да не дочакам следващия си рожден ден.

Погледнах футболната фланелка, с която бях облечена. Бях я откраднала от гаджето си в гимназията — греховен русокос и синеок дявол. Още на първата ни среща прояви по-голям интерес към цвета на бельото ми, отколкото към цвета на очите ми. Де да го бях знаела отрано, щях непременно да си сложа някое по-секси. Странното беше, че нямах спомен да съм обличала фланелката предишната вечер. Нямах спомен дори как съм се озовала в леглото.

Може Куки да беше сипала приспивателно в какаото ми. Щях да си поговоря с нея по-късно, но за момента трябваше да организирам деня си. Дали да зарежа полицейските си задължения и да хукна в затвора при Рейес? Или пък да прехвърля полицейските си задължения на Куки и да хукна в затвора при Рейес?

Сърцето ми препускаше при мисълта, че ще го видя, макар безспорно да бях притеснена. Ами ако не ми харесаше това, което щях да заваря? Ами ако наистина е бил виновен? Не можех да устоя на надеждата, че осъждането му е едно голямо недоразумение. Че уликите са били погрешно разтълкувани или дори изфабрикувани. Отрицание не е просто река в Египет.

От онова, което бях успяла да схвана предишната вечер, четейки различните статии по случая — а нито една не беше със свестен шрифт — и дори част от съдебните протоколи от процеса на Рейес, които Куки беше изнамерила, доказателствата бяха крайно недостатъчни за осъждане. И все пак дванайсет души го бяха признали за виновен. Още по-смущаващ беше фактът, че никъде не се споменаваше за понесения от него тормоз. Това, че баща ти те е пребил почти до смърт за нищо ли не се броеше?

Колкото и да жадувах да се върна да си доспя, знаех, че няма да го бъде. Умът ми препускаше твърде трескаво, твърде бързо, макар да имах основателна причина да заспя отново, да изпадна в забрава, пък каквото ще да става. За първа нощ от цял месец Рейес не ме посети. Не се вмъкна в съня ми с тъмните си очи и горещото си докосване. Не плъзна целувки по гърба ми, нито провря пръсти между бедрата ми. Не спирах да се чудя защо. Нещо бях сбъркала ли?

Усещах сърцето си пусто. Бях се пристрастила към нощните му посещения. Очаквах ги по-нетърпеливо, отколкото следващото си вдишване. Може би пътешествието ми до голямата къща щеше да хвърли флуоресцентна светлина върху ситуацията.

Докато си миех зъбите, чух шумолене в кухнята. Повечето жени, които живеят сами, биха се разтревожили от подобно нещо, но аз го отдадох на естеството на службата си.

Излязох от банята и примигнах на ярката светлина.

— Лельо Лилиан? — изрекох въпросително, като докуцуках до барплота и се покатерих на едно от високите столчета.

Дребната фигура на леля Лилиан се губеше в широка роба на цветя, която тя беше допълнила с кожено яке и хипарски гердан, типичен за шейсетте години. Години наред си блъсках главата да разбера какво е правила преди смъртта си, но не ми идваше на ум каква ли ще е тази дейност, дето да изисква роба и хипарски гердан. Освен да е играела на дама под влиянието на ЛСД.

— Здрасти, пиленце — каза тя с широка беззъба усмивка. — Чух, че се спъна на път за банята, та рекох да си заработя издръжката и да направя кафе за двете ни. Като те гледам, имаш нужда.

Направих гримаса.

— О, нима? Колко мило.

Дявол го взел, леля Лилиан нямаше как наистина да направи кафе. Престорих се, че пия от чашата.

— Да не е много силно? — попита тя.

— Не, лельо Лил, ти правиш най-страхотното кафе.

Да се преструваш, че пиеш кафе, е като да симулираш оргазъм. Кое му беше забавното на това в свръхестественото съществуване след смъртта? Но липсата на кофеин ми беше най-малката грижа. Още не можех да си избия от главата нощното отсъствие на Рейес. Може би бях направила нещо нередно. Или пък не бях направила нещо, а е трябвало. Дали не се очакваше да съм по-активна в леглото? Но, разбира се, това би значело, че имам някакво подобие на контрол над себе си по време на нашите „сеанси“. „Контролирани“ би било последното прилагателно, ако трябваше да им направя панорамно представяне пред Куки.

— Изглеждаш разсеяна, гълъбче.

Ами да, не бях обявена току-тъй за най-лесно разсейващото се същество.

— Да нямаш температура?

— Сигурна съм, че температурата ми си е наред, лельо Лил — върнах погледа си върху нея аз. — Благодаря, че попита.

Пропуснах да спомена, че всъщност имам температура. Всяко същество на земята има температура. Дори умрелите имат температура. Не е добра, но е налице.

— Много ти благодаря за кафето.

— На твоите услуги, миличка. Искаш ли закуска?

Не и ако имах намерение да избутам този ден.

— О, не, не мога да те карам да правиш това. Бездруго трябва да взема душ. Чака ме натоварен ден.

Тя се наклони към мен, усмихната заговорнически. Често се чудех дали косата й е била толкова синя приживе или се дължеше на това, че е безплътна.

— Лошите ли ще преследваш?

Засмях се.

— Позна. Един от най-лошите.

Тя въздъхна с копнеж.

— Е, това е то да си млад и безразсъден. Само че, пиленце — взе се в ръце тя и ме изгледа сериозно, — трябва да престанеш да поемаш толкова травми. На нищо не приличаш.

— Благодаря, лельо Лил — отвърнах и с болезнена гримаса слязох от столчето. — Ще го имам предвид.

Тя се усмихна и оголи празната дупка, заемана преди от ченето й. Очевидно то не се беше добрало до отвъдното. Така и не успях да схвана дали леля Лилиан знаеше, че е умряла или не, но сърце не ми даваше да й го съобщя. А трябваше. Най-сетне да имам работеща кафе-машина и покойната ми прапралеля решила да се разшета.

— Между другото как беше в Непал? — попитах я.

— Ооо — въздъхна тя и безпомощно разпери ръце. — Горещо като в пещ.

Тъй като на умрелите времето не им влияе, трябваше да потисна усмивката си.

Точно тогава Куки нахлу в апартамента, погледна ме и се втурна напред в извъртяната си и смачкана небесносиня пижама.

— Заспала съм — задъхано рече тя.

— Нали нощем това се прави?

— Не — отсече тя, като ме оглеждаше майчински. — Всъщност да, но трябваше да дойда да те нагледам преди часове. — Тя се наведе напред и се втренчи в очите ми. Нямах представа защо. — Добре ли си?

— Жива съм — отвърнах. И бях повече от искрена.

Само наполовина убедена, тя приглади горнището на пижамата си и се огледа.

— Май е добре да направя кафе.

— Защо? — попитах с обвинителен тон. — За да ми пуснеш още едно приспивателно ли?

— Какво?

— Освен това — допълних, като кимнах небрежно с глава към леля Лилиан, — леля Лил вече направи кафе.

Наблюдавах и се мъчех да не се разсмея как надеждите на Куки да се надруса с кофеин се разбиха върху скалите на иронията. Тя увеси нос и пое чашата, която й подадох.

— Благодаря, лельо Лилиан, ти си върхът.

Корав боец беше Куки.

 

 

Възложих на Куки трудоемката задача да прочете съдебните протоколи от делото на Марк Уиър, които чичо Боб беше оставил на бюрото ми, и да прегледа флашките на Барбър. Дано Барбър не си падаше по оргии. А ако си падаше, дано нямаше навик да ги записва на флашки, до които всеки можеше да се докопа. На тези неща мястото им е в защитен с парола файл, заровен дълбоко в недрата на харддиска под небиещо на очи име. От сорта на „Влюбени разгорещени огнеборци“. Например де.

Мобилният ми телефон гръмна с Петата симфония на Бетовен и аз изпълних упражнението „търсене на игла в купа сено“, като се чудех как може телефон да бъде така неоткриваем в мъничка ръчна чанта.

— Здрасти, Чибо — рекох след тричасово дирене.

— Трябва ли да ме наричаш така? — отвърна той с немощен глас. Явно изпитваше остър дефицит на кофеин като мен.

— Да. Получих папките, които си оставил на бюрото ми. Куки ги преглежда в момента.

— А ти какво правиш.

— Върша си работата — отвърнах, като се направих на обидена. Колкото и да ми се искаше да го разпитам за осъждането на Рейес, реших, че това трябва да стане лице в лице, когато щях да мога да разтълкувам всичките му изражения. Или да прочета истината в израженията му, зависи кое ме устройваше повече. Още не можех да повярвам, че е бил водещ детектив по случая на Рейес. Колко е малък шансът за такова съвпадение?

— Добре де — каза той. — Открили са част от гилза на мястото, където е убита Елъри.

— Сериозно? — възкликнах, внезапно изпълнена с надежда. — Свързахте ли я с някого?

— Това не са ти комиксите, миличка. При нас нещата не стават така бързо. До днес следобед ще знаем дали ще ни отведе нанякъде. — Той се прозя шумно, после попита: — Ти в джипа си ли си?

— Да. Пътувам към затвора в Санта Фе да проверя едни сведения.

— Какви сведения? — попита той със съживен от подозрения глас.

— За един друг случай, по който работя — изплъзнах се аз.

— Аха.

Лесно беше.

— Хей, какво значи „бомбазо“?

— Чичо Боб — укорно казах аз, — пак ли си бил в онзи унгарски чатрум? — С всички сили възпирах смеха си, но мисълта за унгарска мацка, която нарича Чибо „бомбастичен“, ми дойде твърде много и все пак прихнах.

— Няма значение — нервира се той.

Разсмях се още повече.

— Обади ми се, като се върнеш в града.

Той затръшна телефона, аз също затворих моя и се опитах да фокусирам пътя с насълзените си очи. Бях реагирала много невъзпитано. И като си го помислих, се превих от смях над волана, като се държах за бодящите ребра.

Отне ми няколко секунди да се овладея, но поне смехът за сметка на Чибо беше по-добър от въздишането по Рейес, което бях правила цяла сутрин. Уви, едночасовият ми престой под душа — макар да разкри степента на синьо-черните натъртвания по тялото ми — не ми помогна да разбера защо той бе пропуснал да се появи през нощта. Но колкото повече наближавах затвора на Ню Мексико, толкова повече оптимизмът ми деградираше в песимизъм.

Отново огледах облеклото си. Широк панталон, дълги ръкави, висока яка. Бях покрита от шията до коленете. Питах се обаче дали мъжественият облик в затвор с максимална сигурност наистина щеше да е полезен. Като ги знаем затворите.

Трийсет минути и две възрастни италианки по-късно — бяха преминали през мен, като непрестанно спореха, докато седях в чакалнята — ме поведоха към кабинета на заместник-коменданта Нийл Госет. Беше малък, но светъл, с тъмна мебелировка и планини от документи по всяка налична повърхност. Нийл беше повече от приличен футболист в гимназията и бе запазил младежкото си излъчване, но не и точно същите пропорции. Изглеждаше добре въпреки трагичните симптоми на оплешивяване.

Той се изправи и заобиколи иззад бюрото си.

— Шарлот Дейвидсън! — възкликна доста изненадан.

Ръстът му ме накара да го гледам от долу на горе, когато поех ръката му.

— Нийл. Изглеждаш прекрасно — казах, като се чудех редно ли е да се говорят такива неща на хора, с които не си бил голям приятел.

— А ти изглеждаш… — Той разпери ръце в безпомощен жест.

Запитах се дали не трябва да се обидя. Надали имаше предвид синините ми. Бях положила голямо старание да ги скрия. Дали пък не заради косата ми? Сигурно беше косата.

— Изглеждаш невероятно — каза най-сетне той.

Аха, така вече ставаше.

— Благодаря ти.

— Моля. — Той ми посочи стол и сам седна зад бюрото си. — Признавам, че съм малко изненадан да те видя.

Срамежлива усмивка плъзна по лицето ми, след като избрах подхода на лековато флиртуване.

— Имам някои въпроси за един от затворниците ви и реших да тръгна от горе на долу. — Давах си сметка за сексуалния подтекст на думите си.

Той почти се изчерви.

— Аз не стоя точно най-горе, но се радвам, че ме оценяваш така високо.

Пуснах уместен лек смях и извадих бележника си.

— Луан ми каза, че си частен детектив.

Луан беше секретарката му.

— Да, така е. В момента работя с полицията на Албукърки по ДОА, довела до ФТА. — Нарочно подхвърлих няколко съкращения, за да си придам важност.

Той повдигна вежди. Поне изглеждаше впечатлен, което щеше да ми е от полза.

— И питането ти е свързано с този случай?

— Всичко е навързано — излъгах, без да ми мигне окото. — Тук съм по повод човек, осъден за убийство преди около десет години. Можеш ли да ми кажеш нещо за… — С престорена досада погледнах в бележника си. — … за някой си Рейес Фароу? Надявах се да го разпитам във връзка със случая, по който работя, съвместно с…

Изгубих нишката на мисълта си, тъй като Нийл пребледня пред очите ми. Той вдигна слушалката на телефона и натисна бутон.

— Луан, би ли дошла тук?

По дяволите, нима вече бях в беда? Той изритваше ли ме? Та аз току-що бях дошла. Трябваше да му изсипя още съкращения, ама нищо повече не ми дойде на ум. НААСП! Как не се сетих за НААСП? Това успява да сплаши всички.

— Да, сър? — попита Луан от вратата.

— Би ли ми донесла досието на Рейес Фароу?

Уф!

Луан обаче се поколеба.

— Сър?

— Всичко е наред, Луан. Просто ми донеси досието на Фароу.

Тя ме погледна, после пак него.

— Веднага, сър.

Добра беше. Куки никога не отговаряше с „Веднага, мадам“. Трябваше да си поговоря с нея. Но реакцията на Луан беше също тъй интересна като тази на Нийл. Тя притежаваше много женствена осанка. Имаше много вани с пяна и шампанско под този делови костюм. Ала мигом бе застанала в закрилническа позиция. Почти се разгневи. Макар че гневът й не изглеждаше да е насочен към мен.

— Това по повод инцидента ли е? — попита Нийл. — Мислех, че Фароу няма роднини.

— Инцидент ли? — попитах, когато Луан донесе папката и му я подаде. После излезе, без да ме погледне. Да не би нещо да се беше случило на Рейес? Може би наистина беше мъртъв. Може би тъкмо затова беше започнал да ми се явява изневиделица.

Нийл отвори папката и я проучи.

— Точно така. Тук не са упоменати живи роднини. Кой те нае? — Той впери очи в моите и бунтарката у мен надделя.

— Това е защитена информация, Нийл. Не ми се иска да намесвам прокуратурата.

— Прокуратурата? Там вече са наясно за ситуацията, уверявам те.

Опа. Не ми се получи. О, за бога. Поех дълбоко дъх.

— Виж, Нийл, това е по-скоро лична молба. Работя по случай, но не е свързано. Аз просто… — Аз просто какво? Искам да изнасиля затворника ти? Искам да видя може ли да придобие плът и кръв? — Просто искам да поговоря с него.

При това признание сведох мигли. Сигурно изглеждах като идиотка. Една от смахнатите, дето пишат писма на затворници и им правят посещения за съвкупление.

— Значи не знаеш? — В гласа му прозвуча известно облекчение. Но и нещо друго. Съжаление може би?

— Очевидно не.

Сега той щеше да го каже. Рейес беше мъртъв. Починал беше преди колко, месец? Чаках новината със затаен дъх.

— Фароу е в кома. От близо месец е така.

Трябваха ми няколко секунди да си затворя увисналото до пода чене и отново да намеря гласа си.

— Кома? — попитах. — Какво? Защо? Как се случи?

Нийл се изправи и ми подаде досието.

— Какво ще кажеш за кафе?

Поех дебелата папка от него, сякаш бе инкрустирана със скъпоценни камъни, после измърморих разсеяно:

— Бих убила за глътка кафе. — Грешка. — Не, не бих убила — побързах да го уверя. Бях в затвор с максимална сигурност. — Никого не съм убивала. Освен един, но той си го просеше.

Немощният ми опит за хумор като че отпусна Нийл. Сянка от усмивка пробяга по устните му.

— Никак не си се променила.

Прехапах долната си устна.

— Това сигурно е лошо, а?

— Ни най-малко.

Остави ме да се чудя над изказването му и отиде за кафе, а аз се заех да преглеждам досието на Рейес, известно още като Светия Граал.