Даринда Джоунс
Първият гроб отдясно (22)

Глава 21

„Чистата съвест обикновено е признак на слаба памет.“

Стивън Райт

— Очевидно снощи твърде много си се забавлявала.

Опитах се да отворя клепачи и едновременно да се ориентирам къде съм, но не успях нито с едното.

— Нима съм още гола на пода на дневната?

Куки подсвирна.

— Охо, ти си се забавлявала повече, отколкото си мислех. — Тя приседна на ръба на леглото, раздруса го малко, за да ме подразни и съобщи: — Направих кафе.

О, две вълшебни думички. Ресниците ми потрепнаха и се вдигнаха при благословения вид на кафето, изникнало пред лицето ми. Докарах се някак до седнало положение и поех чашата от нея.

— Донесох ти и бурито за закуска — добави тя.

— Супер. — След дълга и яка глътка попитах: — Колко е часът?

— Ето как познах, че си се забавлявала снощи — засмя се тя. — Рядко се успиваш така. Плюс, че пижамата ти се търкаляше на пода в дневната. Прибрах повечето ти неща, но долнището е в ъгъла на господин Уонг, а там не припарвам. Е, сега ли ще си кажеш всичко или после?

Свих рамене и отвърнах:

— Може и сега, но ще трябва да се задоволиш със съкратения вариант.

— Дадено — каза тя, като също отпи от кафето си и с очакване ме загледа над ръба на чашата.

— Открих, че съм много по-трудна за убиване от обикновен човек.

Тя се смръщи удивена.

— Открих, че Роузи Хършил така и не е напуснала страната. Съпругът й я убил, преди да дойде да стреля срещу мен.

Смръщването й прерасна в силна тревога.

— Открих, че Рейес е богът на секса и оргазмите.

Сега пък объркване.

— Открих също, че е син на Сатаната и ако създанията от подземния свят ме открият, ще бъде принуден да ме убие.

Обратно към тревогата.

Позамислих се и заключих:

— Ами това са накратко новините от снощи. Мислиш ли, че страдам от психоза?

Тя примигна угрижена.

— Защото в момента здравият ми разум е единственото, което имам. А, и онова бурито за закуска.

Тя отново примигна.

— Гръм и мълнии, колко е часът? — попитах, като погледнах часовника.

Тя последва погледа ми, очевидно неспособна да продума. Не можех да си представя защо. Нали държеше чашата си с кафе в ръка.

Обаче беше почти девет. Скочих от леглото, забравила, че съм без дрехи, но припомнила си за болката във врата и хукнах към банята да се облека. По план в десет трябваше да изключат животоподдържащите системи на Рейес. Ако не уважаха възражението ми…

Не можех да мисля за това сега. Чичо Боб беше задействал съдийка по въпроса. Нямаше начин да не са го уважили.

Облякох тъмен пуловер и джинси, прибрах косата си на опашка и след като изгълтах четири ибупрофена наведнъж, хукнах към офиса, където бяха всичките ми номера във връзка със случая, върху живописни цветни залепващи се листчета, грабнах ги и изхвърчах през вратата.

Куки ме пресрещна по стълбите и аз й казах накъде съм тръгнала. Тя измърмори нещо за повишение на заплатата, но аз я отминах на бегом и се отправих към паркинга.

На път към Санта Фе потърсих Нийл Госет в затвора, но не беше в кабинета си. Пробвах се с клиниката, но задръстена рецепционистка отговори, че не се дава информация за пациенти по телефона. Звъннах на чичо Боб, но той не ми вдигна. Обадих се на съдебната секретарка, при която бях подала възражението, но тя обясни, че молбата ми е отишла в съда в Санта Фе.

Започна да ме обзема паника. Ами ако не уважаха възражението? Ами ако съдията в Санта Фе го отхвърлеше?

В десет без две бях в медицинския център, където заварих проблясващи светлини и суматоха. Сърцето ми щеше да изхвръкне от тревога. Може би нещо се беше случило в центъра и щатските власти не бяха успели да свършат своето. Ако случаят беше такъв, ще трябваше да отложат убиването на Рейес Фароу за друг ден.

Тогава видях колата на чичо Боб с огънатата броня. Той пък какво правеше тук? В мига, когато хвърлих Мизъри на паркинга, вратата ми се отвори.

— Мобилният ти пак никакъв го няма — съобщи чичо Боб и ми протегна ръка.

— Сериозно? — отвърнах. С една ръка поех неговата, а с другата изрових телефона от чантата си. — Току-що ти звънях. — Вярно, бе съвсем умрял. Трябваше ми нова батерия. За предпочитане с ядрено зареждане и дванайсет години живот, която да не ми причини мозъчен тумор.

— Търсих те и в офиса по-рано — каза той, като се измъкнах от Мизъри. Беше някак странен и разсеян.

— Аз пък ти звънях на път за тук и ти не вдигна. Какво става?

Тревожни тръпки пролазиха по гърба ми. Чибо се държеше странно. Не че странното държане бе необичайно за него, но този път бе по-странно от всекидневната му странност.

Той затвори вратата ми и ме поведе през мелето от полицаи и здравни работници.

— Чичо Боб — казах на гърба му, тъй като едва го догонвах, — да не се е случило нещо с Рейес?

— Възражението не мина — каза той през рамо.

Рязко спрях на място. Пълното нежелание да приема чутото спря дъха ми. Хиляди версии се завъртяха в главата ми. Ако го бяха изключили от системите и той умреше, щеше ли да прекоси отвъд? Щеше ли да остане? Можехме ли да имаме отношения, ако той беше мъртъв? Може би като го изключеха от апаратите, той просто щеше да се събуди. Щеше да е добре. Във всяка хипотеза се спирах на холивудски финал, като се надявах на най-невъзможния вариант.

— Чарли… — Чичо Боб спря и се обърна към мен и в гласа му имаше нотка на предупреждение, която събуди вниманието ми. — Каза ли ми всичко, което знаеш за Рейес Фароу?

Нещо ставаше. Женската ми интуиция ме гъделичкаше, да не говорим за другите ми женски неща.

— В какъв смисъл?

— Ами в смисъл… — Той се наведе към мен и снижи глас. — Ти ми каза, че той е свръхестествен. Но аз си мислех, че е нещо като теб. Не допусках, че е свръх-свръхестествен.

Единствената мисъл в главата ми беше „Боже мой!“. Защо чичо Боб ми задаваше такъв въпрос. Сигурно Рейес беше добре, щом Чибо подозираше свръх-свръхестествен феномен.

— Защо питаш?

— Чарли — с предупредителен тон изрече той и пулсът ми скочи до небето. Той хвана ръката ми над лакътя и отново ме поведе през множеството.

— Какво е станало? — попитах с трептящ от надежда глас. Рейес сигурно беше жив. Сигурно беше станало някое чудо. Защо иначе Чибо ще ми задава такъв въпрос? Защо всички тези хора ще са тук?

— Не знам, Чарли — отвърна той с глас, пропит от сарказъм. — Никой не знае, Чарли. Надявам се ти да обясниш как човек може да изчезне от лицето на земята.

— Какво? — Отново замръзнах. — За какво говориш?

Чичо Боб също се спря и се обърна към мен.

— Знаех колко важно е за теб, затова дойдох да говоря лично със съдията. Не че това помогна. Тя не можеше да оправдае по-нататъшното поддържане на живота на приятеля ти, тъй като очевидно е с мозъчна смърт, а струва на щата цяло състояние.

— И дойде тук заради мен?

— Да — измърмори той и с неудобство подръпна яката на ризата си. — Реших, че най-малкото, което мога да направя, е да присъствам, когато го изключват от системите. Ала когато пристигнах, тук цареше пълен хаос. Него го нямаше.

— Нямаше ли го? — изписках. Прокашлях се. — Къде е отишъл?

Той се наведе към мен и изрече с остър и отчаян шепот:

— Не просто го няма, Чарли. Изчезнал е.

— Не разбирам. Избягал ли е?

— Трябва лично да видиш това.

Забързано минахме през главния вход и влязохме в малка стаичка за охраната.

— Покажи й — каза той на служителя от охраната, който незабавно се подчини.

След като набра няколко команди на компютъра си, аз попитах:

— Какво е това?

— Просто го вижте — отвърна той.

На монитора тръгна запис от охранителна камера. Разпознах мястото.

— Това пред стаята на Рейес ли е?

— Просто го вижте — повтори той, загадъчен и дразнещ.

Тогава забелязах движение. Приближих глава. Вратата на Рейес беше отворена и се виждаше цялата му стая. Той се раздвижи, вдигна ръка към главата си и се огледа. Резолюцията беше толкова ниска, че беше трудно да се различат подробности, но извън всяко съмнение това беше Рейес. И беше буден. Сякаш събираше сили, той пое дълбоко дъх, за да се успокои, после се обърна към камерата и се усмихна. Той се усмихна! Палава, малко крива усмивка, която цялата ме разтопи.

Имаше засечка в записа, при която екранът замръзна и когато след част от секундата картината отново се възстанови, него го нямаше. Беше изчезнал буквално между два мига, оставил леглото си изпомачкано и празно.

— Къде е отишъл? — попитах смаяна служителя, който сви рамене.

— Надявах се ти да ни кажеш — намеси се чичо Боб.

Рейес наистина не беше от този свят, но способността да се дематериализира човешко тяло просто не съществуваше. Поне аз не знаех за такава. Разбира се, доскоро не знаех също и че Сатаната има син.

— Чичо Боб — заговорих в опит да се изплъзна от истината. — Вярно е, че не ти казах всичко.

— О, нима? — рече той и направи знак на служителя да излезе.

Изчаках го и добавих:

— Така и не ти казах всичко.

— За какво говориш? — попита той още по-озадачен от преди.

— Аз съм различна, знаеш това. Но не съм ти казвала точно колко съм различна.

— Добре — предпазливо продума той. — Колко точно си различна?

Не можех да си представя как бих донесла някаква полза, ако кажех на чичо Боб, че съм жътвар на души, а Рейес е син на Сатаната. Някои неща е по-добре да си останат премълчани.

— Да кажем просто, че съм по-различна, отколкото си представяш и че част от Рейес е свръх-свръхестествена.

— Коя част?

— Свръх-свръхестествената част.

— Нужно ми е нещо повече, Чарли — изрече той строго и направи крачка към мен. — Трябва да обясниш това.

Приседнах на стола на охраната със скован гръб и здраво стисната челюст. Та как можех да обясня дематериализирането на човешко тяло? Ако наистина това се бе случило.

В този момент влезе Нийл Госет. Първо погледна мен, а после направи извинителен жест към чичо Боб, сякаш споделяхме тайна с него. Всъщност така си и беше, само дето той не знаеше всички подробности.

— Господин Госет — каза чичо Боб и му протегна ръка.

— Детектив — отвърна Нийл и двамата се здрависаха. — Нещо ново?

Чичо Боб погледна към мъжете отзад и отговори:

— Нищо съществено.

И Чибо, и Нийл знаеха достатъчно, за да бъдат опасни. Но нито един от двамата не знаеше цялата история. Питах се колко дълго бих могла да отбивам въпросите им. И бездруго през последната седмица бях разкрила повече за себе си, отколкото през целия си живот. В известен смисъл имаше освобождаващ ефект, но беше и рисковано да поканя толкова много хора в своя свят. Бях го правила преди. И бях си платила скъпо.

— Кой е Дъч? — попита чичо Боб, като посочи към монитора и дъхът ми спря в гърлото.

Макар да не го бях докосвала, екранът сега беше черен. В центъра му имаше една-единствена дума, последвана от мигащия курсор. Заля ме такова всеобхватно облекчение, че се уплаших да не се свлека от стола. Рейес. Рейес Алегзандър Фароу беше жив. Дълго време останах взряна в прякора, който той ми бе дал в деня на раждането ми. Питах се дали ще е в състояние да дойде при мен, дали е възможно отново да сме заедно. После го усетих да докосва устата ми и знаех, че животът ми никога вече няма да е същият.