Даринда Джоунс
Първият гроб отдясно (21)

Глава 20

„Не се бъркай в делата на драконите, защото си вкусно и хрупкаво месце, особено гарнирано с кетчуп.“

Стикер върху броня на кола

Не, това беше лъжа. Знаех точния момент, когато започна дългата ми и зрелищна кариера на пълна некадърница, на която не би трябвало да позволяват да върви и да дъвче дъвка едновременно, какво ли остава да се движи на свобода из Албукърки. Имах навика да оставям след себе си смърт и разрушение още от деня на раждането си. Дори собствената ми майка не бе имунизирана срещу отровата ми. Аз бях причината тя да умре. Всеки живот, до който се докоснех, съсипвах необратимо.

Мащехата ми го знаеше. Опита се да ме предупреди. Но аз не я послушах.

Бяхме в парка — мащехата ми Дениз, Джема и аз. Госпожа Джонсън също беше там, както всеки ден в продължение на два месеца. Взираше се между дърветата с надежда да зърне изчезналата си дъщеря. Носеше вечния си сив пуловер, завързан плътно около раменете й, сякаш се боеше, че ако се свлече, душата й ще излети и тя няма да успее да я улови. Кестенявата й коса бе прибрана в небрежен кок, от който във всяка посока висяха кичури. Дениз, в един от пристъпите си на алтруизъм, приседна до нея и се опита да поведе разговор, но почти без резултат.

Дениз ме беше предупредила да не говоря за мъртъвците пред хора. Казваше, че въображението ми притеснява околните и на няколко пъти се беше опитала да уговори татко да ме прати на психиатрично лечение. Но по това време татко беше започнал да вярва в способностите ми.

И така, не беше да не съм предупредена, че не бива да говоря за това. Но госпожа Джонсън беше толкова тъжна. Тъгата се бе пропила в очите й и тя постепенно посивяваше като пуловера си. Просто реших, че тя би искала да знае.

Изтичах до нея с широка усмивка на лицето си. Та нали щях да й съобщя най-добрата новина, която бе получавала от дълго време насам. Подръпнах пуловера й, посочих към поляната, където дъщеря й си играеше и казах:

— Ето я, госпожо Джонсън. Бианка е точно ей там. Маха ви. Здравей, Бианка!

Когато размахах ръка, госпожа Джонсън ахна и скочи на крака. Ръцете й се стрелнаха към гърлото й и тя трескаво затърси дъщеря си.

— Бианка! — изкрещя тя, като хукна напред и взе да се препъва през парка. Щях да я заведа до мястото, където играеше Бианка, но Дениз ме хвана здраво със замръзнало от ужас лице, докато госпожа Джонсън тичаше през поляната и викаше името на дъщеря си. Изкрещя на едно момченце да звъни в полицията и хукна в гората.

Дениз беше в шок, когато пристигна полицията. Татко също се беше отзовал на повикването. Откриха госпожа Джонсън и я доведоха, за да се разбере какво става. Но татко вече знаеше. Главата му беше сведена и чувството, което излъчваше, смущаващо напомняше срам. В един момент всички се развикаха насреща ми. Виждах само крака, размахани пръсти и усти, които крещяха името ми. Как съм могла? Къде ми бил умът? Не съм ли разбирала какво преживява госпожа Джонсън?

Дениз, застанала най-отпред, викаше, цяла се тресеше и проклинаше деня, в който ми станала мащеха. Ноктите й се забиха в ръцете ми, когато ме разтърси, за да й обърна внимание, а огорчението по лицето й беше неописуемо.

Чувствах се толкова объркана, наранена и предадена, че се затворих в себе си.

— Но, мамо — прошепнах през сълзи, които не трогваха никого от околните, най-малко мащехата ми, — тя е тук, ето я.

Тя ме зашлеви, преди да съм успяла да зърна движението на ръката й. Отначало не изпитах болка, само тласък и после за миг ми причерня, когато съзнанието ми интерпретира резкия звук от шамара, който мащехата ми залепи през лицето. После дойдох на себе си, нос в нос с Дениз, чиято уста се кривеше гневно. Почти не можех да я видя през сълзите, замъглили зрението ми. Огледах се наоколо и видях навсякъде около мен размазани гневни лица.

И ето че се появи Големия злодей, Рейес, чийто гняв бе по-мощен от този на всички останали. Само че той не беше ядосан на мен. Ако го бях оставила, щеше да разполови мащехата ми. Знаех го, както и че слънцето ще продължава да изгрява. Умолявах го полугласно да не я наранява. Опитах се да го накарам да разбере, че случилото се е по моя вина. Че заслужавах гнева на хората около мен. Дениз ме беше предупредила да не говоря за онези, другите. Но аз не я бях послушала. Той се поколеба. После, с разтърсващ земята звук изчезна, като остави подире си същността си, мириса си на природни стихии и наситен, екзотичен вкус.

Тогава баща ми излезе напред и хвана Дениз за раменете. Тя се разтърсваше от ридания, докато той я водеше към полицейската кола. Ченгетата ме разпитваха дълго, но аз отказах да говоря повече за това. Без да разбирам къде съм сбъркала, затворих уста и не отроних нито дума. И никога повече не нарекох Дениз „мамо“.

Беше суров урок и никога не го забравих.

Две седмици по-късно се измъкнах крадешком и отидох сама в парка. Седнах на пейка и гледах как Бианка си играе. Тя ми направи знак да отида при нея, но аз все още бях твърде тъжна.

— Моля те, кажи ми — чух зад гърба си гласа на госпожа Джонсън, — Бианка още ли е там?

Стресната скочих от пейката и я загледах с тревога. Тя гледаше към мястото, където Бианка си играеше в домашно скован пясъчник, близо до гората.

— Не, госпожо Джонсън — отвърнах притеснено, — нищо не видях.

— Моля те — промълви тя. — Моля те, кажи ми. — По лицето й се стичаха сълзи.

— Не мога. — От гърлото ми не излизаше глас, а уплашен шепот. — Ще си имам неприятности.

— Шарлот, миличка, само искам да знам дали е щастлива — задавено пророни тя и коленичи до мен.

Хукнах и се скрих зад един контейнер за смет, а госпожа Джонсън се отпусна на пейката и заплака. Бианка се появи до нея и погали с малката си ръчица косата й.

Знаех вече, че не бива да казвам нищо, наясно бях с последствията, но все пак го направих. Промъкнах се към пейката и скрита зад храстите подвикнах:

— Тя е щастлива, госпожо Джонсън.

Жената се обърна и се опита да ме види между листата.

— Чарли?

— Не, името ми е капитан Кърк. — Не се проявих като най-находчивото същество на планетата. — Бианка ме помоли да ви кажа да не забравяте да храните Родни. Съжалява, че е счупил чаша от чаения сервиз на майка ви. Надявала се Родни да има по-добри обноски при хранене.

Госпожа Джонсън притисна уста с ръцете си. Изправи се и заобиколи пейката, но аз в никой случай нямаше да се дам отново да ме шамаросат. Хукнах към къщи, като се заклех никога вече да не говоря за мъртъвците. Но тя ме гонеше. Настигна ме и ме вдигна от земята като орел, грабнал плячката си от езеро.

Мислех си да се разпищя, но госпожа Джонсън ме прегърна и притисна до себе си. Държа ме така много дълго време. Ридания разтърсваха тялото й и двете се свлякохме на земята. Бианка застана до нас усмихната, отново погали косата на майка си и се приближи до мен. Разбрах, че беше казала на майка си всичко, което искаше — явно ставаше дума за много важна чаша — и вече беше готова да си иде. Когато премина през мен, ми замириса на ароматизирани лепенки за рани и на царевичен чипс.

Госпожа Джонсън продължи да ме полюлява в прегръдките си, докато баща ми не се появи с патрулна кола. Тогава тя спря и ме погледна.

— Къде е Бианка, миличко? Каза ли ти?

Сведох глава. Не исках да говоря, но тя толкова искаше да знае.

— До вятърната мелница отвъд дърветата е. Търсили са я на погрешно място.

Тя поплака още малко, после обсъди случилото се с баща ми, докато аз наблюдавах Големия злодей в далечината. Черната му мантия се издуваше като корабно платно на вятъра и се разгръщаше на площ, обхващаща три масивни дървета. Бе великолепен и беше единственото, от което искрено съм се плашила през целия си живот. Изчезна пред очите ми, когато госпожа Джонсън дойде да ме прегърне отново. Същия следобед откриха трупа на Бианка. На следващия ден получих голям грозд балони и ново велосипедче, но Дениз не ми позволи да ги задържа. И все пак всяка година на рождения ден на Бианка получавах грозд ярки балони и картичка с надпис „Благодаря“.

Това преживяване ме научи на две неща: че повечето хора никога няма да повярват в способностите ми, дори най-близките ми; и че повечето хора никога няма да разберат отчайващата потребност на живите да узнаят истината за съдбата на обичаните си покойници.

Без значение как се обърнаха нещата, в този ден бях причинила много болка. И още много оттогава насам. Трябваше да се уверя, че Роузи Хършил се е качила на онзи самолет. Трябваше да я придружа до пропуска и да пробутам двайсетачка на някого от персонала, за да се погрижи тя да замине. Зики не би я открил преди излитането на самолета. Той беше с мен тогава. Нима бе размислила? Със сигурност не. Беше като дете в магазин за бонбони, въодушевена от новия живот, който я очакваше. Тежкото бреме да живее под постоянна заплаха се бе вдигнало от раменете й. Не, тя не беше размислила. И вместо да защитавам клиентката си, аз си играех на „Ти гониш“ с онова долно нищожество мъжа й.

Тя ми беше поверила живота си. И аз отново бях подвела някого по най-жестокия начин.

Усетих, че Ейнджъл е в стаята и хвърлих поглед през притворени очи. Той беше свел глава и от време на време очите му се стрелваха вдясно от мен, където седеше Рейес. Тогава осъзнах, че и той е край мен и седи търпеливо, без да ме докосва, без да изисква вниманието ми. От него се излъчваше топлина като от пясъчна дюна.

Ейнджъл не искаше да се приближи, боеше се от Рейес. Започвах да разбирам по-особената същност на Рейес. Той плашеше дори и мъртъвците.

Сгуших се и зарових лице в одеялото.

— Можеше да ми кажеш — промърморих към Ейнджъл.

— Знаех, че ще се разстроиш.

— И затова изчезна за два дни.

Почти усетих как той сви рамене.

— Очаквах да продължаваш да си мислиш, че е заминала. Че никой няма да я открие.

— На пода на спалнята, в локва от собствената й кръв?

— Да, това не го бях измислил как ще стане.

— Исках тя да бъде щастлива — опитах се да обясня. — Имах план как всичко да се подреди. Щеше да отвори хотел, да опознае отново леля си и да бъде по-щастлива от всякога.

— Тя и сега е по-щастлива от всякога. Просто не както ти го искаше. Ако знаеше какво е тук, нямаше да бъдеш толкова тъжна.

Въздъхнах. Кой знае защо това знание не ми помагаше.

— Как се случи?

— Тя направи всичко както ти й поръча — отвърна той. — Остави вечерята да къкри на печката. Остави чантата си с портфейла на нощното шкафче. Остави и палтото и обувките в антрето си. Той никога не би заподозрял, че е избягала, би помислил, че й се е случило нещо.

— Кое обърка нещата тогава?

— Одеялцето на бебето й.

В главата ми нещо зазвънтя. Ейнджъл белеше боята на барплота, като се стараеше да не поглежда към Рейес.

— Върна се за одеялцето на бебето си — обясни той.

— Тя нямаше бебе — промълвих объркана.

— Щеше да има, ако мръсникът не я беше ритнал в корема.

Отново зарових глава и се опитвах да спра парещите сълзи.

— Сама го беше оплела. Жълто, защото не знаела дали ще е момче или момиче. Изгубила бебето вечерта, когато събрала кураж да му каже, че е бременна.

Стиснах клепачи, за да спра най-безполезните сълзи, които съм проливала. Одеялото ги попи и аз от сърце си пожелах да погълне и мен и после да изплюе нагарчащите кокали. Защо изобщо бях на Земята? За да се правя на глупачка и да позоря семейството си? За да вредя на хора, които дори не познавах?

— Но Зики Хършил беше в ареста — казах аз, неспособна напълно да разбера случилото си.

— Излязъл под гаранция още на първата минута. Братовчед му предлага суми за гаранция с лихва.

Знаех това, но не очаквах тя да се върне.

— Хършил я спипал точно когато за втори път напускала къщата. По погледа й разбрал какво върши тя. — Ейнджъл прехапа долната си устна и после продължи: — След като… направил каквото направил, намерил визитката ти в джоба й и събрал две и две.

Мълчанието се проточи, докато аз се опитвах да си изясня своята роля на Земята. Очевидно подхождах погрешно към работата си като жътвар на души. Може би това беше проблемът, може би към нея нямаше подход. Може би просто трябваше да си живея живота, без да се опитвам да решавам проблемите на хората и да им помагам, били те живи или други.

— Вината не е твоя, да знаеш — обади се след малко Ейнджъл.

— Да — промълвих аз, с глас, отслабнал от умората и депресията, — точно така. Сигурно Роузи сама си е крива. Нея ще обвиняваме.

— Не исках да кажа това. Познавам те каква си. Поемаш всичко на раменете си като онзи, дето крепи света, а не бива така. Не си мускулеста като него.

— Защо си мислиш, че съм тук? — попитах го. Ейнджъл. Тринайсетгодишен мъртъв член на банда.

— Ами сигурно защото така трябва.

— Да сея хаос и нещастие сред масите — отвърнах. — Пфу!

— Само ако знаеше… — Бегла усмивка заигра в ъгълчетата на устата му.

Рейес се размърда до мен и Ейнджъл стрелна бърз поглед към него.

— Защо според теб той е тук?

След кратък размисъл Ейнджъл отговори:

— Да сее хаос и нещастие сред масите.

Не добави „Пфу!“ и аз разбрах, че е сериозен.

Погледнах Рейес. Той се взираше в Ейнджъл, сякаш му отправяше предупреждение.

— Изчезвам — съобщи Ейнджъл. — Майка ми има час за фризьор. Искам да гледам как й правят косата.

Не беше най-тъпото извинение, което ми беше поднасял, но почти.

— Другия път ще ми кажеш ли? — попитах го.

— Ще видим — и ми намигна, свалячът неден. После си отиде.

— Ти как мислиш, защо съм тук? — попитах Рейес, който седеше до мен. Не ми отговори. Естествено. — Ти ми спаси живота. Отново. Възнамеряваш ли да се събудиш скоро? Не знам колко дълго мога да отбивам щата.

Пулсът ми се бе ускорил в мига, когато разбрах, че е тук. Сега, когато бяхме сами, запрепуска със свръхсветлинна скорост, без да го е грижа, че може да се блъсне в звезда. Енергията на Рейес беше осезаема и наелектризираше тялото ми. Не беше помръднал, а аз го усещах навсякъде.

Като се опитвах да удържа разума си, ако не у мен, то поне наблизо, го попитах:

— Какво си ти, Рейес Фароу?

Без да каже нито дума, той се пресегна и дръпна одеялото от мен, като изложи кожата ми на горещината си. Наведох се към него и прокарах пръсти по копринените линии и извивки на татуировката му. Беше едновременно футуристична и примитивна комбинация от преплетена решетка, завършваща с остриета като на сабята му и плавни линии, които се виеха около бицепса му и изчезваха под ръкава. Татуировката беше истинско произведение на изкуството, което се простираше върху лопатките и двете му рамена и се спускаше спираловидно по ръцете. Означаваше нещо. Нещо голямо. Нещо… важно.

И изведнъж се изгубих. Почувствах се като Алиса в Страната на чудесата и се запрепъвах сред криволиците, уплашена, че няма да намеря изход. Беше карта на вход. Бях я виждала в друг живот и не я свързвах с приятни спомени. Усещах я като един вид предупреждение. Поличба.

Изведнъж се сетих. Представляваше подобните на лабиринт механизми на ключалка, която отваряше царство на опустошителен мрак.

Беше ключът към входа на ада.

Силният шок ме върна към настоящето. Сякаш се давех, изскочих на повърхността задъхана и жадно напълних дробовете си с въздух. Обърнах се към Рейес, изгледах го ужасено и бавно, много бавно се дръпнах по-далеч от него.

Но той знаеше. Бях се досетила какъв е и той го знаеше. В погледа му просветна разбиране и той ме сграбчи със стремително като на кобра движение. Опитах се да се изтръгна от хватката му, но той докопа глезена ми и миг след това ме бе притиснал с тялото си към пода. Продължавах да се боря за свободата си с нокти и зъби. Само че той беше твърде силен и твърде бърз. Движеше се като вятъра и потушаваше всеки мой опит за бягство.

Насилих се да се успокоя, да забавя галопиращото си сърце. Беше притиснал ръцете ми, вдигнати над главата, тялото му, стройно и твърдо, действаше като преграда, ако решах да променя намеренията си. Лежах, останала без дъх под тежестта му и го гледах враждебно с ум, препускащ в сто различни посоки. Странно, тревожно чувство пробяга по лицето му. Нима беше… срам?

— Аз не съм той — изрече през стиснати зъби, неспособен да срещне погледа ми.

Лъжеше. Нямаше друго обяснение.

— Кой друг е белязан с това? — попитах, като с все сила се опитвах да прозвуча отвратена, а не наранена и предадена, както и напълно зашеметена. Повдигнах глава и лицата ни се озоваха само на сантиметри разстояние. Той миришеше на гръмотевична буря, която вещае дъжд. Беше горещ, както обикновено, почти парещ кожата ми. И задъхан като мен. Това би трябвало да ме утеши донякъде, но не се получи. — Кой друг в този или отвъдния свят?

Когато не отговори, отново се опитах да изпълзя изпод него.

— Спри — проговори той с дрезгав глас, пропит с болка. Стисна китките ми още по-силно. — Аз не съм той.

Отпуснах глава и затворих очите си. Той се размърда върху мен, но не отслаби хватката.

— Кой друг в този или отвъдния свят е белязан с това? — повторих въпроса си. Погледнах го обвинително. — Със знака на звяра. Кой друг има ключа към ада, дамгосан на тялото си? Ако не той, кой тогава?

Той наклони глава към рамото си, сякаш искаше да скрие лицето си. Дълбока въздишка пробяга по бузата ми. Когато заговори, гласът му бе изпълнен с толкова срам и негодувание, че едва се удържах да не трепна. Ала думите му ме оставиха без дъх.

— Неговият син. — Погледна ме изпитателно, като се мъчеше да прецени дали съм му повярвала. — Аз съм неговият син.

Прониза ме мощна вълна на шок. Онова, което той казваше, беше невъзможно.

— Крия се от него от векове и чаках ти да бъдеш изпратена, да се родиш на Земята. Господ Бог не праща често жътвари и всеки път преди теб преживявах огромно разочарование и чувство на загуба.

Ресниците ми затрептяха в объркване. Откъде можеше да знае такива неща? Но друг въпрос беше може би по-важен.

— Защо беше разочарован?

Той извърна лице, преди да отговори, сякаш му беше неловко.

— Защо Земята търси топлината на Слънцето?

Смръщих вежди неразбиращо.

— Защо гората дири прегръдката на дъжда?

Поклатих глава, но той продължи:

— Когато разбрах, че ще изпрати теб, избрах семейство и също се родих на Земята. За да чакам. Да наблюдавам.

След миг попитах възмутено:

— И ти избра Ърл Уокър?

Ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка и погледът му обходи лицето ми.

— Не — отвърна с трескава страст, сякаш омагьосан. — Един човек ме отвлече от рожденото ми семейство, подържа ме известно време и после ме продаде на Ърл Уокър. Със съзнанието, че няма да имам спомен за миналото си, докато съм човек, се отказах от всичко, за да бъда с теб. Открих кой съм… кой съм бил, чак след като години бях лежал в затвора. Малко по малко произходът ми се върна под форма на откъслечни сънища и накъсани спомени, като пъзел, за чието подреждане са нужни десетилетия.

— Не помнеше ли кой си, когато се роди?

Той отпусна китката ми, но само едва-едва.

— Не. Но бях направил проучването си добре. Трябваше да израсна щастлив, да ходя в едно и също училище с теб. Знаех, че няма да имам контрол над съдбата си, щом стана човек, но бях готов да поема този риск.

— Но ти си негов син — промълвих, като с все сила се стараех да го мразя. — Синът на Сатаната. В буквалния смисъл.

— А ти си заварената дъщеря на Дениз Дейвидсън.

Уха. Това беше малко грубичко, но отвърнах:

— Добре, приемам аргумента ти.

— Не сме ли всички продукт на света, в който сме родени, също толкова, ако не и повече, колкото на родителите, на които сме дадени?

Бях се наслушала в колежа за спора кое от двете има по-голямо влияние, но в случая беше малко трудно да се намери оправдание.

— Сатаната е просто толкова… И аз не знам… зъл.

— Ти мислиш, че и аз съм зъл.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — изрецитирах вместо обяснение.

Той прехвърли тежестта си настрани. Движението раздвижи океана от емоции, който още се простираше в мен и аз трябваше да се боря с желанието да обхвана кръста му с крака и да изпадна в забрава.

— Изглеждам ли ти зъл? — попита той с плътен глас, който галеше като кадифе. Зает беше да гледа пулсиращата вена на шията ми и да я опипва с пръсти, сякаш човешкият живот го очароваше.

— Имаш склонност да прекъсваш гръбначен мозък.

— Само заради теб.

Смущаващо, но по странен начин романтично.

— И си в затвора за убийството на Ърл Уокър.

Ръката му се смъкна по-надолу и мимоходом помилва Уил Робинсън, преди да намери ръба на пуловера ми. После отново се вдигна нагоре по голата ми кожа и изпрати вълнички на наслада към най-интимните кътчета на анатомията ми.

— Това е проблем.

— Ти ли го извърши?

— Можеш да попиташ Ърл Уокър, като го открия.

Без съмнение той беше отишъл право в пъкъла.

— Можеш ли да се върнеш в ада и да го намериш? Ти нали се криеш?

Ръката му се вдигна още нагоре, обхвана Уил и погали с връхчетата на пръстите втвърдения й център. Сподавих въздишка на екстаз.

— Той не е в ада.

Изненадана казах:

— Със сигурност не е поел в другата посока.

— Не е — отвърна той, преди да наведе глава и устата му да открие същата онази пулсираща вена и да я обсипе с леки горещи целувки.

— Значи още е на Земята? — Опитвах се с всичка сила да се съсредоточа, но Рейес явно беше категорично против това.

Усетих усмивката му върху кожата си.

— Да.

— Значи се криеш от баща си? — попитах задъхана.

— Ърл Уокър?

— Не, от другия. — Имах толкова много въпроси. Исках да знам всичко за него. За живота му. За съществуването му преди това.

— Криех се — каза той и захапа леко ухото ми. Тръпки се спуснаха по гръбнака ми.

— В минало време? — попитах, като се опитвах да се абстрахирам от сладостните спазми на тялото си.

— Да, в минало време.

— Можеш ли да ми обясниш?

— Щом искаш. Но аз предпочитам да правя това.

Ръката му се пъхна в долнището на пижамата ми, плъзна се в гащичките ми и откри едно чудесно местенце, с което да си играе. Потръпнах видимо, когато пръстите му минаха по копринените гънки. А после влязоха по-дълбоко и удоволствието стана още по-наситено.

Синът на Сатаната. Синът на Сатаната.

Пръстите му продължаваха да милват чувствителната плът между бедрата ми, а устата му — великолепната му, съвършена уста — се придвижи към Опасност. В дълбините на съзнанието ми изскочи мисълта, че вече съм полугола пред едно от най-властните създания на Земята. А нямах спомен да ме е събличал. Да не би да имаше и супер умения да отстранява дрехи в допълнение към онова с гръбначния мозък?

Ръцете ми вече бяха освободени от хватката му и аз зарових пръсти в косата му. Притеглих го към себе си и го целунах с целия копнеж и желание, насъбирани у мен от години. Това беше неговата целувка, специалната, която бях пазила точно за такъв случай. Задържах вкуса му върху езика си, а той наклони глава и проникна по-дълбоко в мен като придърпваше към себе си същността ми, жизнената ми сила.

За пръв път наистина го усещах, без да плувам в море от страст, толкова силна, че почти да ме праща в безсъзнание. Не че ми беше лесно, но имах малко повече контрол, умът ми беше малко по-бистър. Той беше толкова реален. Това не беше сън. Не беше извънтелесно преживяване. Това беше Рейес Фароу, толкова материален, колкото беше възможно, предвид че лежеше в кома на един час път от тук.

Въздухът трептеше около нас като горещина, излъчваща се от пещ. Той изстена и аз му помогнах да се освободим от долнището на пижамата, като го изритах надолу. Той го взе, за миг прекъснал целувката и го запрати по господин Уонг.

После отново беше върху мен като огнено одеяло, пламъци се плъзнаха по момичешките ми места и тялото ми бе обзето от лудешко желание. Ръцете ми се бореха с дрехите му и той се издигна над мен с очи, пияни от грях. Широките му рамене, стена от твърди мускули, бяха покрити с татуировки. Те се движеха като живи и бележеха границите между рая и ада. Бяха до такава степен част от тялото му, че сякаш дишаха заедно с него. Прекарах пръсти по гърдите му, твърди като старинна стомана, после по коравия му като камък корем, който се свиваше под допира на дланите ми.

Накрая ръката ми се спусна още по-надолу към ерекцията, която пръстите ми едва обхващаха. Той остро изпусна дъх и задържа китката ми неподвижна, сякаш се бореше за контрол. Треперещ от желание се отдръпна назад, изправен на колене.

— Исках това да продължи дълго.

Аз пък го исках вътре в мен. Забравила болката в глезена се покачих върху него и стиснах челюст от желанието, лумнало в утробата ми. Той се стегна до плътността на фин мрамор, когато го плъзнах вътре, ръцете му се сключиха около мен и ме обездвижиха. Дадох му минута, като се наслаждавах на твърдостта, изпълваща ме докрай. Дори и напълно неподвижна, бях на ръба на оргазъм и далечното усещане се приближаваше с всеки дъх. Борех се срещу бавенето му, исках да се движа, да свърша. Извих гръб и напрегнах мускулите на краката си, но без резултат. Той ме държеше в непоклатима прегръдка.

После с гърлено стенание ме положи да легна и влезе по-дълбоко в мен с продължителен тласък. Поех голяма глътка въздух в дробовете си, задържах я, когато той се дръпна назад и проникна отново с агонизиращо бавни и влудяващо премерени движения. Измъчва ме в продължение на няколко дълги минути, като спираше точно когато бях на ръба, дръпваше се назад, а аз се вкопчвах в мускулестите му хълбоци и исках още. Започна бавно да ускорява ритъма, като ме подмамваше все по-близко към пъкления огън, пламнал в утробата ми, докато оргазмът не експлодира в мен. Заля ме цяла с продължително бликване на адреналин, докато всяка молекула от тялото ми запулсира. Отметнах глава назад и се понесох на вълната, като потръпвах от мощта й.

Той свърши мигове след мен и втори оргазъм избухна и плъзна по вените ми. Но този беше различен. Беше още по-наситен. По-съществен.

В главата ми изригваха една след друга нажежени до бяло звезди. Оформяха се галактики и видях раждането на вселената. Планети се събираха от разпилян материал под влияние на гравитация, която свързваше елементите по свой каприз. Газове и късове лед ставаха орбитиращи сфери — ярки на фона на черната вечност, а други пронизваха небето с невъзможна скорост.

Видях как се създава Земята и как се оформя магнитосферата й, като осигуряваше на яркото синьо кълбо щит от небето, за да се поддържа живота на него. Видях маса от суша да се разделя на части, видях издигането на ангелите и падението на неколцина. Предвождани от красиво създание, падналите се изпокриха под скали и в цепнатини из вселената, там, където течеше разтопена лава, издигаща се във вълни като земните морета.

Именно тогава, след кратката война между ангелите, бе роден Рейес. Почти идентичен с баща си, той бе създаден от топлината на супернова и изкован от земните стихии. Бързо се издигна сред околните и се превърна във велик и уважаван предводител. Властта му бе надвишавана само от баща му и той командваше милиони войници, един генерал сред крадци, дори по-красив и могъщ от баща си, с ключ към портите на ада, вписан в тялото си.

Ала гордостта на баща му не се поддаваше на смирение. Той искаше небесата. Искаше пълен контрол над всичко живо във вселената. Искаше престола на Бог.

Рейес следваше всяка заповед на баща си, наблюдаваше и изчакваше портал, за да бъде роден на Земята, пряк път към небето, изход от ада. Съвършеният следотърсач, той си проправи път през портите на подземния свят и откри порталите в най-далечни кътчета на вселената.

И тогава видя мен. Колкото и да се опитвах, не можах да видя себе си през неговите очи. Виждах само хиляди светлини, идентични по форма. Но Рейес се взря по-упорито и аз видях една, изтъкана от злато, дъщеря на слънцето, сияйна и искряща. Тя се обърна, видя го и се усмихна. И с Рейес беше свършено.

Когато се върнах със стремителен полет в настоящето, видях Рейес, повдигнат на лакът да ме наблюдава тревожно.

— Нямах намерение да виждаш това — изрече той задавено.

Все още потрепвах от оргазмите, които едва сега се уталожваха.

— Това аз ли бях? — прошепнах смаяна.

Той се отпусна до мен, за да си поеме дъх и отново ме загледа. За пръв път осъзнах, че очите му изглеждат като малки галактики с милиард искрящи звезди.

— Няма да се опиташ отново да избягаш от мен, нали?

Твърде шокирана, за да се усмихна, отвърнах:

— Нима би имало полза?

— Ако знаеше на какво си способна, би могло.

Това беше интересно изказване. Превъртях се настрани с лице към него. Очите му блестяха задоволени и успокоени.

— И на какво точно съм способна?

Той се усмихна и красивото му лице — твърде красиво, за да е човешко — омекна под погледа ми.

— Ако ти кажа, ще изгубя всякакво предимство.

— Аха — промълвих. Едно парче от пъзела вече беше на мястото си. — Типичният генерал с повече фокуси в ръкава си от професионален факир.

Той сведе лице, сякаш засрамен.

— Това беше много отдавна.

Тялото му лъщеше от дребни капчици пот редом с моето и не можех да се въздържа да не се любувам на изящните му очертания. Внезапно забелязах, че целият е покрит с белези, някои мънички, други — не чак толкова. Запитах се дали са резултат от живота му с Ърл Уокър или са от времето, когато е бил генерал в ада.

— Какво имаше предвид преди малко, като каза, че Сатаната те е търсил в минало време?

Той закръжи с пръст около пъпа ми и по тялото ми отново плъзнаха сладки тръпки.

— Имах предвид, че вече не ме търси.

— Отказа ли се? — попитах с надежда.

— Не. Намери ме.

Зяпнах от изненада и тревога.

— Но това не е ли лошо?

— Много.

Седнах, за да виждам лицето му по-добре.

— Тогава трябва да се скриеш пак. Отиди пак, където беше преди, и хубаво се скрий.

Но вече го бях изгубила. Нещо извън моя сетивен обхват бе грабнало вниманието му. Мигом скочи на крака, обвит в черната мантия с качулка. Огледах наоколо, но онова, което виждаше той, остана недостъпно за мен. Притесних се, особено с оглед на картините, на които току-що бях станала свидетел.

— Рейес — прошепнах, но преди още да съм изрекла името му, той беше пред мен и затули устата ми с ръка.

Мантията му погъделичка кожата ми и я наелектризира. С горящи очи той премина във флуидната си форма и за кратко съществуваше едновременно на две плоскости. След миг свали ръка и на нейно място постави устата си. Даде ми целувка, от която потреперих, въпреки ограждащата ме топлина.

— Помни — каза той, преди да изчезне. — Ако те намерят, ще имат достъп до всичко, което е свято. Порталите трябва да останат скрити на всяка цена.

Преглътнах мъчително, тъй като гласът му бе пропит с настойчива тъга.

— Какво значи на всяка цена? — попитах, като почти знаех отговора, преди той да ми го каже.

— Ако те открият, трябва да прекъсна жизнената ти сила, да затворя портала.

Прониза ме шок като мълния.

— Тоест?

Той притисна чело към моето и затвори очи, преди да промълви:

— Ще трябва да те убия.

Разпиля се и изчезна с последна милувка върху кожата ми и по косата ми, докато и тя отлетя. За пръв път в живота си знаех какво е заложено на карта. Вече имах отговорите, които бях търсила. И все пак не можех да не се чувствам донякъде предадена, макар че само себе си можех да обвинявам.

Знаех си, че да въртиш любов със сина на Сатаната не е на добро.