Фабиан Ленк
Мнимият крал (5)

Призракът на замъка

Каретата с Юлиан изтрополи през широката порта на входа на двореца, прекоси един голям квадратен двор и спря пред следващата порта. Един слуга отвори вратата на каретата и ниско се поклони.

— Заповядайте, Ваше Величество, моля да ме последвате. Вечерята вече е сервирана — занарежда той с меден глас.

— Ами добре — отвърна само Юлиан. Това с вечерята бе чудесна идея, защото бе ужасно гладен. Но като помислеше за приятелите си и за истинския крал, започваше да го гложди съвестта. Как ли се чувстват те сега?

Погледът му се спря върху портата и очите му се разшириха. Боже мой, какво великолепие, помисли си момчето. В двата края на тази порта, както и на първата, имаше осмоъгълни тухлени кули. Само че тази порта бе украсена с огромен златен часовник вместо с еркер. И бе увенчана от камбанария.

Слугата и Юлиан минаха под арката на портата. Озоваха се в един по-малък вътрешен двор. Слугата тръгна наляво и отведе Юлиан в една огромна зала. Там имаше и други слуги, които забързано сновяха насам-натам.

— Иска ли Ваше Величество да започне да се храни? — попита един от тях.

Юлиан кимна мълчаливо и слугата го отведе до огромна маса. Момчето се захласна от разкоша наоколо. Под краката му лъщеше скъп паркет, стените от край до край бяха покрити с великолепни гоблени^[1], а червени обли колони, украсени с красиви златни орнаменти, подпираха таван от тъмно дърво, което проблясваше меко. В камината от мрамор, която се стори на Юлиан голяма колкото футболна врата, пращяха цепеници. Във високите почти два метра свещници горяха безброй свещи. Недалеч от камината четирима музиканти свиреха на спинет^[2], арфа, лютня^[3] и флейта.

Юлиан стигна до масата, в средата на която бе инкрустирана голяма роза^[4] — гербът на Тюдорите. Външните й листа бяха червени, а вътрешните — бели. На масата седяха две жени и двама мъже, които му се усмихваха. Юлиан им отвърна с несигурна усмивка.

Един слуга издърпа стол с висока облегалка, като не спускаше раболепен поглед от Юлиан, и момчето се настани пред масата. В същата секунда музиката замлъкна. Слугата се скри в едно съседно помещение, откъдето се носеше съблазнителен аромат. Това сигурно е кухнята на двореца, помисли си Юлиан. След това погледна останалите в очите. Би трябвало вече да са разбрали, че не е Едуард.

От дясната му страна седеше жена, която трябва да беше на около трийсет и пет години. Косата й бе опъната назад и в нея блестеше украшение от бели перли. Жената имаше остро изсечено лице, мрачно изражение и леко изпъкнали очи. Носеше прилепнала по тялото рокля от черно кадифе. До нея бе седнало петнайсетгодишно момиче, облечено в светлозелена рокля. Сериозното му лице бе съвсем бледо.

Мъжът, който седеше отляво на Юлиан, беше на около петдесет години. Тъмна брада обрамчваше лицето му. Имаше набита фигура, подобно на булдог, и бе облечен в тъмносиня широка риза, върху която се открояваше разкошният му златен синджир. Двойната му брадичка бе увиснала върху широките гърди. Другият мъж, срещу Юлиан, бе над шейсетте. Бе висок и слаб, с бяла брада и носеше пурпурно расо, ръкавите на което бяха украсени със златна бродерия. Тонзурата^[5] на темето му бе покрита с пурпурна кардиналска шапчица.

— Едуард, какво има? — обезпокоено попита мъжът с тъмната брада. — Изглеждате, с Ваше позволение, направо ужасен…

— Аз не съм Едуард — отвърна Юлиан. След това им разказа цялата история. Когато свърши, на масата се възцари гробна тишина.

— Едуард! — каза най-после набитият мъж с едва доловимо раздразнение. — Измисляте си! Аз съм лорд-протекторът^[6] Сиймур, Вашият чичо. А това са архиепископ^[7] Кранмър^[8], който е дошъл на посещение в двореца, и вашите сестри.

Бледото момиче се засмя плахо:

— Не ме ли познаваш? Аз съм принцеса Елизабет^[9]. А това е принцеса Мария^[10].

Всичко това започваше да прилича на налудничав сън.

— Съжалявам — надигна се Юлиан, — но аз наистина не съм този, за когото…

— Никакво „но“! — прекъсна го Кранмър, приведе се ниско над масата и внимателно докосна ръката му. Той бе присвил очи и Юлиан разбра, че зрението му е много слабо. — Разбира се, че сте нашият крал — каза Кранмър и изкриви лице в нещо като усмивка. — В това не може да има никакво съмнение!

Юлиан въздъхна отчаяно:

— Не, не, не! — прошепна той.

— Изглежда ми малко объркан — разтревожено отбеляза Сиймур.

— Вероятно само се шегува — неодобрително рече Мария.

Елизабет тихичко се разсмя.

— Не намирам нищо смешно в това! — додаде Мария. — А и се надявам най-после да хапна нещо.

Кранмър вдигна ръце.

— Може би Едуард трябва да бъде прегледан от придворния лекар. Бедното момче сигурно има треска и бълнува.

— Не! Едуард просто трябва да престане с тези глупости! А сега искам да вечерям! — отсече Мария.

Сега беше ред на Сиймур да въздъхне. След това лордът плесна с ръце и начаса се появиха няколко слуги.

— Започвайте да сервирате! — разпореди той.

Слугите веднага донесоха златни подноси с фазан, плодове от хвойна, печена патица в шафранов сос и артишок. Както и сребърни гарафи с вода и вино. Юлиан поиска да опита от фазана.

— Веднага, Ваше Величество — чу той тих глас и един слуга му сервира парче печено. Юлиан посегна към приборите, но го спряха. Друг слуга започна да реже месото на малки парченца. Все пак му бе разрешено да поднесе вилицата към устата си. Момчето реши да се примири със ситуацията. Така или иначе, истинският крал щеше да се появи скоро и на този маскарад щеше да бъде сложен край. Докато дъвчеше, Юлиан се заслуша в разговора на масата. Обсъждаха религиозни въпроси.

— Добре е, че сте тук, Томас — казваше в този момент Сиймур на Кранмър. — Трябва да поговорите с Мария. Тя също ми се струва, как да кажа, малко объркана.

На Юлиан не му убягна, че Мария впи гневен поглед в Сиймур.

— Чувствам се великолепно! — заяви твърдо тя.

Сиймур набоде парче месо с ножа си и отбеляза сякаш между другото:

— Става въпрос за католическата ви вяра, Мария! — строго рече той. — За вярата, която още майка ви Катерина Арагонска^[11], Бог да е милостив към нея, толкова много ценеше. Като испанка тя бе привърженичка на католицизма, но вие, Мария, сте родена тук, в нашето кралство… А ние искаме църква, независима от Рим и от католиците, ние сме протестанти^[12]! Дори и по-малката ви сестра разбира това.

Мария поклати глава и красивите й сребърни обеци зазвънтяха.

— Вие сте в грях пред папата, а следователно и пред Бога! Защото думата на папата е закон!

Сиймур хвърли бърз поглед към Юлиан.

— В Англия думата на краля е закон!

Само че, помисли си Юлиан, в момента кралят няма какво да каже…

В този момент Кранмър вдигна ръце.

— Само това не, умолявам ви, не се карайте, в името Божие!

Епископът се наведе към Мария и тихо започна да я убеждава нещо.

Останалите на масата мълчаха, а Юлиан продължаваше да следи разговора, докато чакаше да нарежат месото му. Архиепископът се опитваше да убеди Мария да се откаже от католицизма. Само че удряше на камък. Лицето на принцесата ставаше все по-мрачно.

Най-накрая тя смачка салфетката си и скочи от масата.

— Не си правете труда, Ваше Високопреосвещенство! Няма да се откажа от вярата си! И дори цяла Англия да се обърне към протестантството, аз няма да се разколебая нито за секунда, Бог да ми е на помощ! — извика тя и се втурна към вратата.

Кранмър бе вперил огорчен поглед в масата.

— Колко жалко, колко жалко…

Сиймур присви устни.

— Един ден ще се разкайва за това. Дано само да не е твърде късно…

Елизабет го погледна изплашено.

— Твърде късно за какво?

Сиймур се усмихна мрачно и злокобно замълча.

— Ще използвам посещението си, за да се опитам да й повлияя — каза бързо Кранмър.

— Точно затова сте тук, архиепископе — отвърна му Сиймур.

Отново се възцари гробна тишина. Всички сякаш бяха загубили апетит. Юлиан замислено ровичкаше в чинията си. В двора очевидно има сериозни търкания между протестанти и католици. В Германия тази тема също е била актуална по това време, знаеше го от уроците по история, посветени на Мартин Лутер^[13]. По всичко изглежда, че Мария смята да отстоява вярата си, въпреки че това би могло да бъде опасно за нея.

Юлиан бе чел, че много хора по това време бяха заплатили с живота си за тази своя непреклонност. Щеше ли да се случи същото и с принцесата?

— Ваше Величество?

Юлиан се изопна.

До него отново бе застанал един от вездесъщите слуги и му протягаше ръка. Юлиан нямаше представа какво означава това, но все пак пое ръката. В следващия момент разбра — помагаха му да стане от стола!

— Иска ли Ваше Величество да стане от стола? — попита го слугата.

— Да, иска! — намеси се Сиймур. — По всичко личи, че Негово Величество е имал тежък ден. Но утре всичко отново ще бъде наред.

 

 

Тръгнаха по дълги безлюдни коридори със стени, покрити с портрети на хора, които гледаха изключително сериозно и важно. Не след дълго стигнаха до едно крило на двореца, в което, както Юлиан се досети, се помещаваха личните кралски покои. Въведоха Юлиан в спалнята, пред която стояха на пост двама часови с алебарди. Стените й бяха облицовани с тъмно дърво. До една от тях имаше изящно изработен стол, тапициран със светлозелена дамаска^[14]. В средата се ширеше голямо легло, а върху балдахина^[15] му се кипреше огромната роза на Тюдорите. Планини от меки възглавници примамваха Юлиан да се отпусне върху тях и при вида им той усети колко е изморен. Започна да разкопчава ризата си.

— Почакайте, Ваше Величество! — пошушна му един слуга и пръстите му се засуетиха около копчетата на дрехата на Юлиан.

О, боже, помисли си момчето. Дори не мога да се съблека сам!

Това беше самата истина. Един слуга издърпа ризата през главата му, следващият посегна към обувките му, третият му помагаше с панталоните и така нататък. Юлиан остави процедурата да си тече и едва се сдържаше да не се разсмее. Ако можеше само да разкаже това на приятелите си!

В стаята се втурна поредният слуга, който му протегна бяла като сняг нощница.

— Иска ли Ваше Величество да си легне с това облекло? — попита той.

— Да — отвърна бързо Юлиан и слугата му навлече нощницата.

Момчето тръгна към леглото, където друг слуга бързо повдигна завивката. Юлиан се изпъна в леглото и затвори очи.

Когато след минута отново ги отвори, все още не бе сам. До таблата на леглото при краката му бяха застанали двама мъже.

— Защо сте още тук? — попита раздразнено Юлиан.

Единият от мъжете се изкашля:

— Ами бдим над съня ви, Ваше Величество. И ако през нощта имате някакво желание…

Юлиан вдигна ръка и накара слугата да млъкне.

— Вече имам едно желание — заяви той.

Слугата усърдно се поклони.

— Да, разбира се!

— Напуснете спалнята ми!

Слугите се изнизаха, леко засегнати. Юлиан най-после остана сам. Започваше да разбира това, което му каза Едуард, когато се запознаха. Наистина беше ужасно изнервящо някой непрекъснато да кръжи около теб. Човек не можеше сам и пръста си да вдигне. Нищо чудно, че Едуард се наслаждаваше на свободното време в Лондон. Но така ли бе и сега или може би той, Леон, Ким и Кия са в опасност? Неизвестността притесняваше Юлиан и въпреки че бе много уморен, той не можеше да заспи.

След като дълго се въртя неспокойно, той не издържа и се измъкна от леглото. Вероятно можеше да поскита малко из двореца.

Юлиан се промъкна към вратата и я отвори. Пред нея, както можеше да се очаква, стояха двама часови.

— Какво ще заповядате, Ваше Величество?

— О, останете си там, където сте си! — заповяда им Юлиан.

— Както заповядате, Ваше Величество!

Получи се, помисли си Юлиан, докато вървеше по коридора. Първата му заповед се изплъзна от устата му някак от само себе си.

Подовете блестяха, сякаш току-що бяха лъснати. Момчето стигна до края на коридора и трябваше да реши дали да завие надясно или наляво. Надясно би трябвало да е трапезарията, помисли си то. Затова тръгна наляво и стигна до няколко врати. Отвори първата, която му се изпречи, и се озова в мрачно помещение. През прозореца се процеждаше слаба лунна светлина и Юлиан разбра, че се намира в огромна библиотека. В шкафовете, стигащи до тавана, бяха подредени подвързани с кожа книги. Върху някои от гърбовете на книгите имаше дори надписи с позлатени букви. Той бавно се разходи около шкафовете. Хенри VIII, бащата на Едуард, вероятно е бил много начетен.

Внезапно Юлиан замръзна на място. Това в нишата часови ли е? Момчето затаи дъх. Но човекът срещу него не помръдваше. Юлиан най-после събра смелост и се приближи. Това, което бе взел за часови, се оказаха рицарски доспехи, и то какви! Шлемът, бронята на гърдите и металните части, предпазващи ръцете и краката, бяха изработени от сребро и украсени с изящни пластики, а най-отдолу бе изобразено голямо „Х“, което би трябвало да означава Хенри, предположи Юлиан. Значи доспехите най-вероятно са били на Хенри VIII. Освен това можеше да се види и едно голямо „К“. Момчето се замисли.

— „К“ като Катерина! — промърмори той. Да, вероятно тази буква беше напомняне за първата жена на Хенри.

Юлиан се огледа отново и откри, че в библиотеката има още много великолепни доспехи. Човек би могъл да си помисли, че Хенри VIII е колекционирал рицарски доспехи.

Малко след това Юлиан отново се промъкна в коридора. Усети слаб полъх в тила. Обърна се и успя да види как силует в черни одежди изчезва в дъното на коридора. Момчето присви очи. Наистина ли има някой, или просто му се бе сторило?

Отново усети хладния полъх. Продължи бавно по коридора и стигна до един отворен прозорец. Бялото перде се издуваше от вятъра.

Как така бяха забравили да затворят прозореца? Това бе доста необичайно.

Юлиан огледа коридора. В дъното имаше голям шкаф. Момчето отново присви очи. Стори му се, че от там се подава крак. Или пък е само сянка. В следващия момент чу тихо шумолене. Сърцето на Юлиан заби бързо. Дали някой не се бе промъкнал в двореца и не се крие сега зад шкафа?

Момчето не помръдваше от мястото си, като се стараеше да не издава и най-малък звук. При това не изпускаше от очи шкафа.

Нещо отново изшумоля.

Момчето впери поглед в шкафа, докато очите му не се насълзиха. След това кракът внезапно изчезна.

Юлиан почака минута-две. После заотстъпва бавно назад, като не откъсваше очи от шкафа, за да не би от там да изскочи някой и да го нападне.

Внезапно се спъна в нещо и извика приглушено. Обърна се и очите му срещнаха очите на Мария.

Принцесата развеселено повдигна вежди.

— Толкова късно и още не си в леглото?

Юлиан се покашля:

— Не можах да заспя. Затова станах и тръгнах да се разхождам. Това е… — Бе изненадан, че Мария все още е облечена в красивата черна рокля. Най-вероятно изобщо не си бе лягала, въпреки че отдавна минаваше полунощ. Черната й рокля… не бе ли тя призрачната фигура, която видя около шкафа?

— Да — замислено каза тя. — И аз често не мога да спя.

— Видя ли някого тук преди малко, в черни дрехи? — попита Юлиан със затаен дъх.

Мария се засмя:

— Не, но това нищо не значи. Може би е някой, когото само ти можеш да видиш.

Юлиан преглътна и се опита да разбере този загадъчен отговор.

— Какво имаш предвид?

Мария му хвърли пронизващ поглед.

— Ами например, че кралят ни се преструва, че не е кралят.

Юлиан поклати глава.

— Само че не аз се размотавам в черните си одежди из двореца!

— Да, прав си. Предполагам, че е била Сибил.

— Кой?

— Сибил Удуърд, нашият дворцов призрак — каза Мария сякаш между другото.

— Призрак ли?

— О, горкият ми брат! Изглежда вече не си спомняш нищо… Или не искаш да си спомняш… — и тя докосна челото му. — Сигурно имаш треска.

Юлиан отмахна ръката й.

— Коя е тази Сибил?

— Беше твоя бавачка. Неотдавна почина при доста неясни обстоятелства. Удави се в езерото на парка. Оттогава често броди из двореца, но не всеки може да я види — тихо заразказва Мария. — Духът й не може да се успокои, също като теб тази нощ.

Юлиан направи крачка назад. „Да, помисли си той, или както теб, Мария.“

— Искам да се върна в леглото. Можеш ли да ме заведеш дотам?

— С удоволствие ще ти помогна — отвърна меко Мария, сякаш Юлиан не бе с всичкия си, и го хвана под ръка.

Докато вървяха така един до друг, Юлиан си помисли дали да не се опита още веднъж да убеди Мария, че не е кралят. Но това му се видя безсмислено. Надяваше се утре Едуард да се появи в двореца и да обясни всичко. Мисълта обаче, че това няма да е толкова лесно, не му даваше покой. Дълбоко в душата си усещаше, че нещо се бе объркало. По всичко изглеждаше, че в Хемптън Корт нещата също не бяха съвсем наред.