Фабиан Ленк
Мнимият крал (14)

Кралят в расо

— Добре ли спахте, Ваше Величество? — пропя някакъв глас.

Юлиан подаде глава изпод планината от възглавници и си помисли колко хубаво би било да не е тук. Познаваше този глас. Бе на кривогледия слуга.

Някой енергично дръпна завесите. Сивата дневна светлина нахлу в кралската спалня.

— О! — възторжено извика гласът. — Вероятно небето ще се проясни и Ваше Величество ще може да направи един излет на кон!

„Искам да яздя само до вкъщи, към Зибентан, тъжно си помисли Юлиан. При Леон, Ким и Кия. Искам тримата да ядем сладолед във «Венеция». И да съм просто Юлиан.“

— А сега ще благоволи ли Ваше Величество да стане?

На Юлиан му бе необходимо известно време, за да разбере какво означава това завъртяно изречение.

— Или Ваше Величество ще иска да остане още известно време в леглото? — продължи да пее слугата.

— Не — измърмори Юлиан и се надигна. Носеше белоснежна риза с червена като кръв роза на Тюдорите отляво на гърдите.

Кривогледият плесна с ръце и се появиха още шестима слуги. Първият държеше в протегнатите си напред ръце светлосива копринена риза, избродирана със сребърни конци, вторият — светлосиня копринена жилетка със златни копчета, третият — светлосин бухнал панталон, а четвъртият — чифт сребърни обувки с високи червени токове. Слуги номер пет и шест носеха плоски светлосини възглавници с накити: сребърна шпага, украсена със скъпоценни камъни, и златна верижка с роза, изработена от рубин.

— За нищо на света! — викна Юлиан. — За нищо на света няма да обуя тези обувки.

Слуга номер четири се поклони изплашено и бързо излезе, за да донесе нов чифт обувки.

Половин час по-късно Юлиан седеше в кралската трапезария. Бе обут с много по-удобни обувки от велур. Компания отново му правеха сестрите му, Сиймур и Кранмър.

— Как само ни изплашихте — смъмри го Сиймур. — Да си играете на криеница нощем, каква… хм…

— … откачена идея — додаде Кранмър.

Сиймур го стрелна с очи.

— Какво си позволявате, архиепископе! — извика той с престорено възмущение. — Негово Величество не е луд!

„Луд, ето я и ужасната дума“, помисли си Юлиан. Той внимателно наблюдаваше Кранмър. Архиепископът бе забол поглед в чинията с плодове пред себе си и мълчеше.

— Да го кажем така. — Сиймур се опита да намери изход от ситуацията. — Беше лудория, която отиде твърде далеч, ако мога да си позволя тази забележка. Вие сте крал, Едуард, и разбира се, ние трябва във всеки момент да сме на вашите услуги… И когато внезапно изчезнахте, съвсем естествено бе да се изплашим.

Мария и Елизабет кимнаха.

„На вас двете и на Сиймур вероятно все още мога да вярвам, помисли си Юлиан, но не и на Кранмър. Той би се радвал, ако съм луд. Тогава с всички сили би могъл да съдейства новият крал да се възкачи на престола!“

Кранмър кимна бавно и замислено.

— Предлагам Негово Величество да прекара деня в двореца, в покоите си — каза спокойно той.

„Иска да ме държи под арест!“, помисли си Юлиан. „Затворен съм в златна клетка!“

Архиепископът се взря В Юлиан. В старческите му очи имаше нещо недоизказано.

— За Ваше добро е — додаде той.

„Да бе!“, помисли си Юлиан.

Сиймур поклати глава.

— Не целия ден — каза той и Юлиан се зарадва на неочакваната му подкрепа. Вероятно щеше да му се удаде да се измъкне от двореца. Но надеждите му почти веднага бяха попарени.

— Негово Величество трябва да се яви на аудиенцията. Народът го очаква. Как бихме могли да обясним, че Негово Величество е неразположен?

На масата се възцари неловко мълчание.

„Ама че змия“, помисли си Юлиан. Усети как го обзе гняв. Сиймур по всяка вероятност изобщо не е по-добър от Кранмър. „Знае много добре, че една аудиенция не е по силите ми. Само че най-вероятно иска точно това — да се проваля, за да има доказателство, че наистина не съм с всичкия си!“

На устните на Кранмър се появи лека усмивка.

— Имате право, лорд-протекторе, Негово Величество не бива да пропуска аудиенцията. При никакви обстоятелства. След това Негово Величество може да си почине в покоите си или да се поразвлече с музика.

„Ще изчезна при първата удобна възможност, само че не бива да разкривам намеренията си“, помисли си Юлиан. Ако се противопостави открито или изрази несъгласие, вероятно наистина ще го затворят и тогава за никакво бягство не може да става и дума.

 

 

Беше около десет, когато отведоха Юлиан в тронната зала. Там го сложиха да седне върху трона. Сиймур се настани близо до него. Кранмър също бе тук, както и Мария, и Елизабет.

„Защо ли?“, запита се Юлиан. Бяха ли и те част от интригата? Вероятно трябва да са свидетели на това как той се отказва от престола.

Двете жени се бяха настанили под цветните стъкла в кресла, тапицирани в червено, и си шепнеха нещо. Сиймур застана отдясно на Юлиан, а Кранмър се бе оттеглил в най-тъмния ъгъл под един великолепен гоблен. Бе седнал зад Юлиан и момчето имаше чувството, че усеща върху себе си пронизващия му поглед.

Отново се почувства ужасно малък сред тази огромна зала. Не му стана по-добре дори и когато сложиха върху главата му красивата малка корона. Враговете му можеха да са навсякъде, а от приятелите му, както и преди, нямаше и следа. Юлиан никога не се бе чувствал толкова самотен.

Отвън се разнесоха гласове и момчето предположи, че благородниците и народът се бяха стекли на тълпи, за да разговарят с краля. Не можеше да си намери място и не спираше да се върти върху трона.

След това голямата двойна врата се отвори и поданиците му се втурнаха вътре. Тежковъоръжени стражи образуваха нещо като коридор, който се стесняваше като фуния, така че само един човек да може да се придвижва напред и да стига до краля. Блъсканицата беше огромна.

Юлиан преглътна, когато видя множеството, дошло заради него. Бяха довели и една котка!

Котка ли?

Очите на Юлиан се разшириха. Това не бе просто някаква котка, това бе Кия! А зад нея, насред тълпата, съзря Ким и Леон! Сърцето му се качи в гърлото. Сега всичко щеше да се оправи. Искаше му се да скочи и да се втурне към тях, но в този миг улови погледа на Леон, който го прикова към трона. В очите на приятеля му се четеше недвусмислено предупреждение.

Преди Юлиан да успее да разбере какво става, една тънка фигура в расо си запробива път напред, без да обръща внимание на блъсканицата и протестите, и накрая успя първа да се добере до трона.

Когато застана пред него, фигурата свали качулката си.

Юлиан отвори уста от изумление. Беше Едуард!

Тълпата изумено възкликна. Мария и Елизабет скочиха от местата си.

— Не е възможно! — чу Юлиан гласът на Сиймур.

Момчето се обърна и видя как лорд-протекторът тръгна към трона. Кранмър също излезе от сянката и запремигва объркано.

— Да, това съм аз! — извика Едуард победоносно. — Аз, Едуард VI, крал на Англия и Ирландия.

— Но… но кой е той тогава? — озадачено попита Сиймур и посочи към Юлиан.

— Аз съм Юлиан — каза Юлиан и свали короната от главата си. После слезе от подиума и тържествено я сложи върху русите коси на Едуард.

— Благодаря! — извика Едуард и тръгна към трона.

— Но това-а-а… е невъзможно — запелтечи Кранмър. — Такава… ъ… прилика…

— Имах големи съмнения дали това момче наистина е кралят — едва промълви Сиймур.

— Както и аз — излъга Кранмър. — Но зрението ми не е добро и…

Едуард помоли за тишина и огледа множеството. Всички мигновено застанаха на колене — едното от двете русоляви момчета все пак трябваше да е кралят.

Едуард махна на Юлиан, Ким, Леон, Кия и доктор Уолткинсън да се приближат.

— Изглеждаш страхотно! — каза Ким на Юлиан, докато го прегръщаше.

Кия се заумилква в краката му.

— Можем ли да ти говорим на ти? — тихичко прошепна Леон и се усмихна.

Едуард посочи към него и към Ким.

— На вас дължа това, че отново съм тук, в двореца си — глухо изрече той.

— Не забравяй и Кия! — обади се Ким.

— В никакъв случай — усмихна се Едуард и взе котката в ръце. — Много съм задължен и на доктор Уолткинсън. — След това погледна към Юлиан. — Беше само маскарад, игра и нищо повече. Просто си сменихме ролите. Но после нещата излязоха от контрол. Не успях да се върна в двореца. Вместо това се озовах в една отвратителна килия в Тауър. Там ме посети една загадъчна, забулена фигура, която не ми помогна, въпреки че би трябвало да ме познае. Но Юлиан няма никакво отношение към това. Той не е изменник!

Юлиан енергично кимна. От една страна ужасно му олекна. Но знаеше, че нещата още не са приключили… Погледна към Кранмър и Сиймур, които стояха с каменни лица, после към Елизабет, която по-скоро се забавляваше. Мария, обратното, изглеждаше вбесена. Устните й бяха здраво стиснати, а лицето й бе бяло като тебешир.

— Някой хладнокръвно искаше да се възползва от този маскарад — продължи Едуард. Гласът му бе необичайно остър. — Някой искаше да ме остави да изгния в Тауър, за да се възкачи на трона!

През тълпата премина шепот. Стражите започнаха да чукат с алебардите си по пода, за да въдворят тишина.

„Кранмър? Сиймур?“, стрелна се през главата на Юлиан. Кой ли се крие зад тази интрига?

Истината обаче се оказа друга. Най-неочаквано Едуард устреми поглед към по-голямата си сестра.

— Стигнахме и до теб, Мария! — произнесе той остро.

„Мария ли?“, учуди се Юлиан.

— Това е нечувана дързост, няма да търпя подобно отношение! — извика Мария. — Кой ще ми гарантира, че си това, за което се представяш?

— Аз! — намеси се в този момент лекарят. — Белегът на ръката му е доказателството!

Едуард обърна към множеството дланта си. Юлиан направи същото.

— Аз самият се погрижих за тази рана преди време — добави доктор Уолткинсън. — Няма никакво съмнение кой от двамата е кралят.

Народът приветства Едуард с радостни възгласи.

— Е, добре — каза Мария, когато шумът утихна. — Но това все още не ти дава право, Едуард, да ме обвиняваш несправедливо.

— Несправедливо ли? — Кралят се усмихна тъжно и направи знак на Ким.

Момичето се приближи и каза:

— Едуард, Леон, Кия и аз намерихме подслон при един дърводелец. Жена му, Сара, работи в кухнята на двореца. Едуард й даде един медальон, който тя трябваше да покаже на Мария. Медальонът е бил подарен на Едуард от Мария за кръщаването му.

Юлиан погледна към принцесата. Тя изглеждаше напълно спокойна.

— Мария дойде в работилницата на дърводелеца. Но каза, че медальонът е фалшификат — продължи Ким.

— Е, и? — остро отвърна Мария. — Заблудила съм се. Съжалявам, Едуард!

— Не вярвам! — рече дръзко Ким. — Когато Вие, принцесо, разговаряхте с нас, допуснахте една грешка…

В тронната зала настъпи такава тишина, че и игла да бе паднала, щеше да се чуе. Всички гледаха Ким в устата.

— Когато вашите стражи предложиха да хвърлят Едуард в Тауър, тъй като е измамник, вие отговорихте: „Не го правете отново. Би било чисто разхищение на място“.

Мария издаде напред долната си устна.

— Може и така да е било… само че това не доказва нищо.

— Напротив, точно това е доказателството! — извика Ким. — Знаела сте, че Едуард вече е бил в Тауър! Вие сте забулената фигура, която посети Едуард в Тауър и искаше да го остави да умре там!

Лицето на Мария загуби цвета си. Измина една безкрайна минута, през която в огромната зала цареше гробна тишина.

— Вярно ли е това? — попита накрая Сиймур. Гласът му бе стържещ.

Всички очи се насочиха към принцесата.

— Да! — прошепна тя. — Чух от стражата, че е заловен измамник, който се представя за краля. В това време в двореца имаше едно доста объркано момче. Предположих, че не е истинският крал. Така че отидох в Тауър, за да се убедя в измамата. Веднага разбрах, че там се намира истинският Едуард. Тогава ми хрумна да оставя нещата, както са си…

— Но защо? — искаше да разбере Едуард.

— Рано или късно, щяха да обявят този Юлиан за невменяем, а ти щеше да си останеш в Тауър. Е, тогава щеше да има нужда от нов крал. Или кралица…

— Това е възмутително! — извиси глас Сиймур. — Вие сте на второ място сред престолонаследниците и сте искала да се доберете до властта. Какъв подъл план!

Принцесата кимна бавно и рече твърдо:

— Освен това щях да обявя католическата религия за основна в нашето кралство и веднъж завинаги да сложа край на тези новоизлюпени реформистки идеи!

Кранмър скръсти ръце над главата си и промърмори тихо, но Юлиан все пак го чу:

— Всемогъщи Боже, спаси ни от тази зла жена!

Сиймур, за разлика от него, не се молеше за божията подкрепа, а мислеше съвсем практично.

— Какво ще стане сега с принцеса Мария, Ваше Величество?

— Това няма да се обсъжда на публично място — отвърна кралят в расо и заповяда всички да се разотидат.

Пет минути по-късно, освен Едуард в тронната зала бяха останали само приятелите, Сиймур, Кранмър, доктор Уолткинсън, Елизабет и Мария.

— Трябва да заповядате да я екзекутират — каза хладно Сиймур.

— Или най-малкото да я хвърлят в Тауър! — додаде Кранмър. В очите му тлееше странно пламъче.

Мария сведе поглед.

Юлиан уплашено погледна към краля. Да я екзекутират? Каква ужасна присъда! Това трябва да бъде предотвратено! Той вече се канеше да каже нещо, но Едуард го изпревари.

— Не, ти ще живееш, Мария! — каза той.

Мария вдигна глава.

— Но животът ти няма да бъде същият, както досега — довърши Едуард. — Вече няма да бъдеш престолонаследничка и ще напуснеш двореца. Това ще бъде за теб, която си толкова жадна за власт, най-тежкото наказание. Живот без власт.

— Мога ли да си вървя сега — само попита Мария.

— Да — отвърна Едуард. — Само че няма да имаш право да направиш и крачка без моите стражи.

Той заповяда на стражите да влязат при него и им даде разпорежданията си. Без да погледне повече Едуард, принцесата напусна залата.

— Трябва да я държите под око — каза Сиймур. — Тя винаги ще представлява опасност за вас.

Едуард кимна.

— Вероятно, но сега поне вече знам за това. Тя няма да получи друга възможност да ме отстрани от трона. А сега да забравим за мрачните мисли. Искам да празнуваме! Това е, така да се каже, второто ми възкачване на престола!

— Дали преди това да не си разменим все пак дрехите? — предложи Юлиан, който нямаше търпение да облече удобните си дрехи.

Едуард се засмя.

— Да, да го направим! Но ще ти дам нещо по-добро от това опърпано расо.

 

 

Толкова пищно тържество в двореца отдавна не бе имало. Едуард изпрати пратеници до благородниците и ги покани да празнуват заедно с него и приятелите му. Кралят взе още едно решение — помилва Хъмфри, бръснаря, и се разпореди да бъде търсен из цял Лондон, за да може отново да заеме мястото си в двореца.

Два часа по-късно тронната зала се бе превърнала в празнична зала. Бяха сложени две дълги редици от маси, покрити с бели покривки и украсени с червени рози. Повече от сто гости се бяха разположили около тях и опитваха невероятните специалитети. Наред с всичко друго имаше капон^[1] в мляко с мед и подправки, прасенце, пълнено с ябълки и круши, пюре от бакла и смокини, мус от корени от магданоз, краставици, пълнени с кълцано месо и овкусени с джинджифил. Слугите разнасяха вино в големи гарафи и се опитваха да прочетат едва ли не всяко желание на гостите по очите им. В една галерия музиканти свиреха весели песни. Не след дълго започнаха и танците.

— Искаш ли да танцуваш? — попита Юлиан Ким.

— Май не, струва ми се твърде сложно — отвърна момичето. — Изглежда ми сякаш всички движения са строго установени.

Юлиан се вгледа по-внимателно в танцьорите и се съгласи с нея. Всяка крачка, всяко движение на ръката бяха добре заучени. Едуард и Елизабет също взеха участие в танците.

— Двамата прекрасно владеят стъпките — отбеляза Юлиан. — Със сигурност са имали уроци по танци.

— Предпочитам да имам математика — включи се и Леон, който бе дочул разговора.

Юлиан снижи глас:

— Това ми напомня за родината…

Леон го погледна съзаклятнически.

— Смяташ, че трябва…

Юлиан кимна.

— Точно така!

— И аз съм „за“ — прошепна Ким. — Сега вече знаем какво е да си крал. Или поне ти, Юлиан, го знаеш. Освен това разрешихме случая.

— Да тръгваме тогава! — каза тихо Юлиан.

Тримата станаха от масата и си дадоха вид, че се присъединяват към танцуващите. След това незабелязано се изнизаха от огромната зала. Стражите застанаха мирно.

— Обичат да ми отдават почести — каза Ким. — Колко жалко, че няма да можем да се сбогуваме с Едуард.

— Хм — въздъхна Леон, — май така ще се получи. Знаеш ли все пак, Юлиан, как можем да излезем от бившия ти дворец?

— Иска ли питане, след мен!

И Юлиан ги изведе от двореца. Никой не им препречи пътя и скоро приятелите стигнаха до града. Тръгнаха покрай Темза. След по-малко от час бърз ход вече бяха при Тауър. Отправиха се към дясната кула на централния вход, през която Темпус ги бе изпратил в Лондон.

Юлиан, Леон и Ким се огледаха за последен път. Никой не ги наблюдаваше. Ким взе котката в ръце и приятелите влязоха в кулата. Нищо не им препречи пътя — нито камъните, нито хоросанът. И така Темпус ги пренесе отново у дома, в Зибентан.