Фабиан Ленк
Мнимият крал (13)

Белегът

Леон не можеше да повярва на ушите си. Това бе направо чудовищно! Но Ким имаше право.

Още по-изненадан от Леон обаче, бе самият Едуард.

— Аз… аз… просто не мога да повярвам — едва успя да промълви той и шумно изхлипа. — Сега всичко ще се усложни още повече. Загубен съм! Крал без власт, без кралство, без народ!

На Леон му се искаше да каже нещо, за да го утеши, но ситуацията изглеждаше наистина безнадеждна. Ким можеше да докаже предположението си, но това беше възможно единствено в двореца. А те нямаше как да влязат там!

Но пък и не можеха да оставят тази история просто ей така, за нищо на света! Трябваше да има някакъв изход!

Но какъв?

Леон подръпна лявото си ухо и напрегнато започна да размишлява, докато се скитаха безцелно из Лондон.

— Нямаме покрив над главата, нямаме пари, нищо — хленчеше Едуард. — Освен това ми е студено. Мисля, че ще хвана хрема. Трябва да отида на лекар.

На лекар? Леон внезапно замръзна на мястото си.

— Прекрасна идея, Едуард! Точно това ми трябваше! — извика Леон.

— Моля?

— Лекарят, който всеки ден влиза в двореца с каретата си, как се казваше?

— Доктор Уолткинсън.

— Точно него имах предвид! — изстреля Леон. — Знаеш ли къде живее?

— Да, разбира се. Но…

— Никакво „но“ — прекъсна го Леон. — Трябва да отидем в дома му и да се скрием в каретата. Така още утре ще сме в двореца. Когато влезем при Юлиан, целият свят ще разбере, че има двама крале, така да се каже, и че само единият от тях е истински! Така ще сложим край на интригата в двореца!

Едуард несигурно поклати глава.

— Е, да, в случай че всичко мине добре…

— Риск печели, риск губи! — заяви Ким. — Намирам, че идеята на Леон е страхотна. Трябва да опитаме.

Едуард най-накрая отстъпи и каза:

— Той живее близо до катедралата „Сейнт Пол“^[1]. Не е далеч оттук.

Само че не бе толкова лесно да открият катедралата. Най-после един обущар и една жена, която продаваше билки, им показаха пътя. И ето, че внезапно се оказаха пред огромната църква, представляваща кръстовидна постройка, в средата на която се извисяваше широка кула.

Леон изви глава назад.

— Леле, колко е висока! — възкликна той.

— Да — отвърна Едуард. — Висока е почти петстотин фута^[2] и е дълга шестстотин. Това е една от най-големите катедрали в света.

Леон и Ким не можеха да се нагледат на великолепните прозорци от цветно стъкло, украсени с фини орнаменти, на красивите капители^[3] върху колоните на аркадите^[4] и на тимпаните^[5] при главния вход на църквата.

Но Едуард ги повлече нататък.

— Елате, ще разгледате църквата някой друг път. Вече виждам къщата на доктор Уолткинсън!

Беше великолепна триетажна къща, белосана и с черна двойна врата. Леон намери къщата за много елегантна. Лекарят трябва да бе доста заможен човек. Редом с къщата имаше още една врата, подобна на тази на работилницата на Стивън. Вероятно зад нея се намираше дворът, в който държаха каретата.

— Трябва да почакаме, докато дойде — каза тихо Леон. — И докато се стъмни.

 

 

И така, приятелите зачакаха, застанали близо до един кладенец. Минаха часове, стомасите им започнаха да куркат от глад. Вече бе започнало да се смрачава, когато каретата влезе в двора.

— Ето я! — възбудено извика Едуард.

Леон наблюдаваше как вратата се отворя и каретата изчезва зад зида. След това отново залостиха портата.

Момчето изчака да минат няколко минути. На улицата нямаше никого.

— Е, да се пробваме — каза той.

— Какво имаш предвид? — попита Едуард.

— Едно малко парти с катерене.

— Искаш да прескочим оградата ли?

— Точно така!

Едуард потри ръце.

— Страхотно, никога досега не съм го правил!

Леон хвърли бърз поглед наоколо. Не се виждаше жива душа. Много добре! Втурна се към портата, следван от останалите.

— Хоп, разбойническа стълба! — прошепна той и се облегна върху стената.

Първа беше Ким, после Кия и накрая Едуард.

— Това е толкова вълнуващо, толкова вълнуващо! — прошепна кралят и захихика тихо.

— Внимавай да не се простреш на земята — извика Леон, който подскочи, хвана се за горния ръб на стената, изтегли се с ръце нагоре и се прехвърли от другата страна на зида.

— Успяхме! — каза тихо той, когато се озова при приятелите си. После внимателно се огледа наоколо. — Ето я — каза, когато погледът му се спря на каретата.

Вратата й се отвори без шум. Вътре бе тъмно като в рог. Леон протегна ръце напред. Тук трябва да има седалки, вероятно биха могли да се скрият под тях. Внезапно пръстите му докоснаха нещо меко и той се дръпна назад.

— Ей, това беше косата ми! — обади се Ким.

— Пардон! — отвърна Леон.

Те мълчаливо продължиха да оглеждат каретата и да търсят някакво скривалище.

В този момент тишината се разцепи от нещо като пистолетен изстрел и сърцето на Леон се сви от страх.

— Съжалявам! — извинително прошепна Едуард. — Вероятно съм се простудил и трябваше да кихна.

Леон изруга тихо и надзърна от прозореца на каретата. Дворът се изпълни със светлина и се появи един мъж с фенер.

„Дотук бяхме, той ще ни открие“, отчаяно си помисли момчето.

Така и стана. Мъжът най-напред претърси двора. Когато не намери нищо, отвори вратата на каретата и откри вътре приятелите.

Той отстъпи рязко назад. След това повика доктор Уолткинсън. Минута по-късно се появи богато облечен мъж.

— Това е доктор Уолткинсън — каза Едуард и се втурна напред. — Радвам се да ви видя — каза той и добави малко изплашено: — Знаете кой съм, нали?

Доктор Уолткинсън присви очи.

— Толкова много приличаш на… всъщност… Умът ми не го побира: това вие ли сте, Ваше Величество? Но не, не може да бъде. Току-що бяхте в Хемптън Корт. Как е възможно…

— Аз съм — каза Едуард и му разказа цялата история.

Когато завърши, лекарят замислено започна да разтрива слепоочията си.

— На кого да вярвам? Не знам, не знам…

Леон мислеше трескаво. Как би могъл да убеди доктор Уолткинсън, че Едуард казва истината? Внезапно му хрумна нещо.

— Имаш ли белег или нещо от този род? — попита той младия крал.

Едуард го погледна неразбиращо.

— Белег ли?

— Да, белег, заздравяла рана или нещо подобно. Нещо, което само ти имаш!

Очите на Едуард засияха. След това разтвори дясната си длан.

— Ето това — каза той и посочи един около петсантиметров белег. — Бях се порязал на една счупена чаша. А вие, доктор Уолткинсън, зашихте раната. Беше преди около година.

Лекарят се наведе над протегнатата ръка.

— О, да, Ваше Величество, спомням си! — и лекарят мигновено коленичи. — Простете ми колебанието!

— Станете! — каза Едуард. — А сега искам да отида в двореца!

Но Леон вдигна ръка.

— Спокойно, да не прибързваме! Ами ако някой иска да ти навреди, Едуард? През нощта няма свидетели…

Лекарят кимна.

— Той има право. Какво ще кажете, Ваше Величество, да прекарате нощта заедно с приятелите си в скромния ми дом? А утре сутрин да отидем в двореца. По време на аудиенцията, в присъствието на множество свидетели, ще удари и вашият час. Обграден от толкова много хора, ще се чувствате по-сигурен.

— Добра идея! — съгласи се Ким. — Само че има един малък проблем. Когато Едуард слезе от каретата в двора на двореца, има голяма вероятност отново да го заловят и да го хвърлят в Тауър като измамник.

Лекарят разтърка брадичката си.

— Така е…

Ким вдигна ръка като в училище.

— Знам какво да правим! Едуард ще се преоблече. Ще си сложи качулка на главата като монах.

— Като послушник^[6] — уточни Уолткинсън. — Но за тази цел му трябва расо, а аз нямам.

— Но може би имате други дрехи, които можем да преправим — извика Ким. — Няма да е толкова трудно.

— Добре, ще опитаме — съгласи се лекарят и заведе среднощните си гости вкъщи.

Там той се разпореди на Леон, Ким и Едуард да бъде сервирана късна, но богата вечеря. Кия също не бе забравена. Докато приятелите се хранеха, доктор Уолткинсън потърси някаква подходяща дреха. Върна се със старо палто, превърнало се в износено парче кафяв плат.

— Идеално! — зарадва се Ким. После скрои качулка от калъфката на една възглавница със същия цвят и я приши към палтото.

— Много добре, точно това ни трябваше — похвали я Леон, когато Едуард се премени в новото си одеяние.

— Дано планът ни успее — каза тихо кралят.

След това тримата си легнаха в меките си легла в просторната стая за гости в къщата на лекаря. Леон дълго не можа да заспи, взрян в тъмния таван.

Дано планът ни успее, мислеше си той. Не искаше дори и да си помисля какво би се случило, ако отново хванат Едуард и го хвърлят в затвора заедно с Ким, Кия и самия него. Едва ли щеше да им се удаде повторно да избягат от Тауър. Би било почти изключено.