Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (9)

Изповедта на Бартоло

Бартоло излезе от църквата след повече от час. Леонардо го чакаше, скрит в една ниша. Той го проследи с поглед, докато изчезна в една от страничните улички, и едва тогава излезе от скривалището си.

Леонардо не се съмняваше, че грехът, който очевидно тежеше на съвестта на Бартоло, всъщност можеше да бъде само историята с отвличането на децата. Ако наистина беше изповядал всичко на свещеника, то той сега знаеше в подробности цялата случка.

Какво по-близко до ума от това, просто да го попита?

Вратата на църквата беше отворена. Очевидно отец Ригоберто не искаше да чуе още веднъж упрека, че е заключил дома на Бог за вярващите.

Леонардо влезе в църквата и за миг застина пред великолепната гледка. Зад олтара се извисяваше стенопис в почти естествен размер. Още не беше завършен, но дори само това, което се виждаше, спря дъха на момчето.

Никога до този момент Леонардо не беше виждал нещо толкова красиво. Дори картините в дома на семейство Ди Джоя не можеха да се сравняват с видението зад олтара. Леонардо пристъпи напред, онемял.

Отецът, който тъкмо се готвеше с четка в ръка да нанесе фини щрихи по църковната стена, отначало изобщо не забеляза момчето. Беше напълно вглъбен в работата си. Фигурата, която рисуваше, беше изобразена с такова майсторство, че за миг на Леонардо му се стори, че ще излезе от картината и ще го заговори!

Отец Ригоберто беше нарисувал върху стената човек с брада и бяло одеяние. Това трябва да е Исус. Издаваше го ореолът му.

Повечето от другите фигури върху картината не бяха завършени. Липсваха лицата им.

Отец Ригоберто най-накрая забеляза Леонардо и възхищението му от стенописа.

— Кой си ти и какво те води при мен? — попита той.

При звука на гласа му Леонардо, загледан в картината, трепна от изненада.

— Името ми е Леонардо — обясни той. — Леонардо да Винчи. Не вярвам да сте чували някога за родното ми село Винчи, но аз се наричам по него.

— Аз съм отец Ригоберто.

— Несъмнено голям художник! Майстор!

Свещеникът се усмихна.

— Не, не съм майстор, макар че думите ти ме ласкаят.

— Не искам да ви лаская — аз съм поразен от това, което виждам тук!

— Надявам се талантът ми да стигне, за да украся този дом на Бога така, както подобава. Полагам огромни усилия!

— Това се вижда! — Леонардо посочи картината. — Защо повечето от тези хора нямат лица? Изглежда така, сякаш си спестявате лицата им до последно.

Отец Ригоберто се усмихна.

— Често правя така.

— Защото са най-трудни? — досети се Леонардо.

— Да, и затова също.

— Това означава, че има и друга причина?

— Ама и ти си един упорит! — поклати глава свещеникът. — Е, щом толкова настояваш, ще ти кажа: понякога богатите търговци даряват нещичко за църквата, ако нарисувам лицата им в картината. С това те се стремят да спечелят доверието на клиентите си, защото всеки решава, че са вярващи, богобоязливи хора, чиито стоки човек може да купи с чисто сърце.

— Бих искал да мога да рисувам като вас, отче!

— Ами намери си място в ателието на някой художник. Там можеш да се научиш.

— За съжаление не съм достатъчно голям за това — въздъхна Леонардо. — Вие някога били ли сте в такова ателие?

Отец Ригоберто поклати глава.

— Не, никога не съм имал възможност. От време на време ми беше позволено да надничам зад рамото на някои майстори и се опитвах да им подражавам. — Той посочи стенописа. — Познаваш ли сцената, която съм се опитал да изобразя?

— Исус и апостолите! — кимна Леонардо. — А от другата страна са римските войници!

— Точно така — усмихна се отец Ригоберто. — Ти очевидно знаеш историята на Исус!

— Вашата картина показва залавянето на Исус от римляните в Гетсиманската градина! — досети се Леонардо. — Юда сочи с пръст Исус, а Петър иска да го защити с меча си!

— А Исус му казва: „Който меч вдига, от меч умира“ — допълни отец Ригоберто. — Но както виждаш, още не съм напълно готов. — Той погледна сериозно Леонардо и смръщи вежди. — Я кажи, ти наистина ли си дошъл тук само заради картината? — попита той.

Леонардо поклати глава.

— Не.

— Защо тогава?

Леонардо помисли за миг как да облече молбата си в правилните думи.

— Да не би да си сторил нещо и сега искаш да се изповядаш, за да облекчиш съвестта си и да получиш опрощение? — попита отец Ригоберто.

Леонардо поклати глава.

— Не, не е това.

— Тогава какво?

— Аз съм тук заради човека, който беше при вас преди малко и поиска да се изповяда.

— Така ли?

— Той се казва Бартоло, преди е бил в градската стража, а сега работи като телохранител при семейство Скиреа, нали така?

Отец Ригоберто погледна изумено момчето.

— Но откъде знаеш всичко това?

— Знам дори какъв грях ви е изповядал. Той отвлече мен и двамата ми приятели. Държаха ни в плен в една яма, за да изнудват родителите ни за откуп. За щастие успяхме да избягаме. А тази нощ съучастници на този човек се промъкнаха в дома на семейство Ди Джоя, за…

— Момчето ми, не мога да споделям нищо за това, което ми е доверил по време на изповед вярващ християнин.

— Аха, значи е истина! Той ви е признал всичко.

— Не съм казвал такова нещо! — прекъсна го решително отец Ригоберто. — Мълчанието е част от моя дълг и аз при всички случаи ще се придържам към тайната на изповедта.

— Значи не ви засяга, че един престъпник и неговите съучастници са на свобода? Че се опитват да отстранят свидетели и са на път да осъществят плана си?

— Я се чуй как говориш с мен! — възмути се свещеникът.

Леонардо преглътна.

— Простете ми, отче. Нямах намерение да ви обиждам. Само че тази история вече премина всички граници. Докато бях в тъмната дупка, в която ни държаха тези хора, не знаех дали някога ще изляза оттам. А сега виждам този тип да се разхожда свободно из Флоренция. Същия белег, същия левичар… Не съм се заблудил! Проследих го до църквата, където той се изповяда, а вие сега ми казвате, че не ви е позволено да говорите за това!

— За съжаление е така!

— И няма да дадете показания пред съда?

— Не и за съдържанието на изповедта! Онова, което се казва между търсещия утеха и неговия свещеник, остава тайна!

Леонардо беше отчаян.

— Ама отче, този човек е само един изпълнител! Ако бъде заловен и разпитан, може да се открие връзка с поръчителите!

— Съжалявам! — рече отец Ригоберто. — Това, което е било сторено на теб и приятелите ти, е непростимо, но за мен би било също толкова непростимо да предам доверието на изповядалия се. Защото ако го направя веднъж, никой повече няма да дойде при мен за изповед и опрощение на греховете си!

Леонардо прокара пръсти през косата си.

Всичко това беше непоносимо!

Макар че отец Ригоберто не искаше да го признае, Леонардо беше убеден, че Бартоло е признал вината си по време на изповедта. И все пак нямаше възможност тази изповед да се използва като доказателство.

Свещеникът беше категоричен, че няма да направи това.

— Аз наистина бих искал да ти помогна — поклати тъжно глава той.

— Питам се тогава защо не го правите! — прошепна разочарован Леонардо.

 

 

Леонардо тръгна да си върви. Беше толкова ядосан, че очите му се напълниха със сълзи.

— Почакай! — спря го отецът. Той пристъпи към него и го погледна. — В тези неща нямам избор, Леонардо! Ако обсъждам с теб нещо, което някой друг ми е доверил по време на изповед, аз престъпвам дълга си на духовник.

— Но този Бартоло и неговите хора няма да престанат да вършат злини!

— Ти откъде знаеш какво ще правят те?

— Не вярвам, че наистина се съмнявате в това — рече Леонардо и хвърли още един поглед върху незавършения стенопис. — Може ли да ви посетя още веднъж? — попита той.

— Можеш по всяко време, Леонардо.

— Бих искал да ви гледам, докато рисувате.

Отец Ригоберто се поколеба. Почеса брадата си, преди да отговори:

— Всъщност не обичам някой да ми наднича зад рамото. Но в твоя специален случай нямам нищо против.

— Благодаря ви.

 

 

Леонардо се върна в дома на семейство Ди Джоя през подземния канал.

Както стана ясно, никой не беше се разтревожил от отсъствието му.

— Казах на прислугата, че не се чувстваш добре и би искал да получиш храната си в стаята — рече Лука. — И аз често правя така. — И той посочи блюдата, наредени на масата. — Предполагам, че всичко отдавна е изстинало. Ако искаш, ще кажем на слугата да донесе нещо топло!

— Не, не, няма нужда — отказа Леонардо. — А баща ми? И той ли не забеляза нищо?

— Баща ти все още е в двореца на Козимо де Медичи — разказа му Лука. — Чух го да говори с баща ми, че днес трябва да предаде договора, който е подготвил за нашия градоначалник. Може да са възникнали някакви усложнения. Може пък Козимо де Медичи да го представя на своите съдружници. — Лука вдигна рамене. — Дано баща ти успее да убеди Козимо да отдели специално внимание на нашия случай. Необходимо е градската стража да използва повече хора, за да открият бандитите! Една дума от Козимо де Медичи понякога може да направи чудеса, казвам ти!

— Случаят е ясен според мен — рече Леонардо. — Поне така изглежда. За съжаление това изобщо не ни помага.

— Как така? — възкликнаха в един глас Лука и Карло.

— Открих човека с белега. Казва се Бартоло и работи за семейство Скиреа.

— Сигурен ли си? — попита Лука.

Леонардо кимна.

— Напълно!

— Трябва веднага да кажем на баща ми!

— Чакай, не съм свършил още…

— Можеш да продължиш и пред баща ми — прекъсна го Лука. — Той непременно трябва да научи това. Ние отдавна подозираме, че семейство Скиреа стои зад всички заплахи и опити за отвличане!

Лука повлече Леонардо след себе си. Карло ги последва. Преди Леонардо да се усети, вече бяха в коридора.

— Не знам дали това е добра идея — рече Леонардо. — Може би първо трябва да ти разкажа историята докрай.

— Ето сега ще я разкажеш! Но нека и баща ми чуе това, за да съобщи на коменданта на градската стража. Нека да заловят поне оня тип с белега!

— Би било добре! — промърмори Леонардо.

Лука си представяше всичко много лесно. Но щом отец Ригоберто не беше готов да свидетелства какво му бе изповядал Бартоло, те нямаха доказателства. И понеже свещеникът нямаше да наруши тайната на изповедта при никакви обстоятелства, трябваше да се намери друга възможност да се разобличат престъпниците. Но за да открие такава възможност, Леонардо първо имаше нужда сериозно да помисли.

Трите момчета се озоваха в голям салон. Там седяха Емануеле ди Джоя и приятеля му Микеле д’Андреа.

— Трябва да ти съобщим нещо много важно! — заяви Лука.

Той се обърна към Леонардо и го побутна.

— Е, разказвай!

Леонардо обаче се чудеше как да разкаже своята история, без при това да признае, че е напуснал тайно къщата.

Тъкмо когато искаше да започне, слугата съобщи за завръщането на баща му.

— Нека заповяда при нас! — нареди Емануеле ди Джоя и няколко мига по-късно слугата въведе бащата на Леонардо.

— Надявам се, че сте имали успех, господин Пиеро — рече Емануеле ди Джоя.

— Отчасти, само отчасти! — отвърна господин Пиеро. — За съжаление сделката със земята, която подготвяме с Козимо де Медичи, се усложни. В договора трябва да се включат няколко допълнителни точки, което ще направя през следващите дни…

— Вие, разбира се, ще бъдете мой гост, господин Пиеро — увери го Емануеле ди Джоя.

— Благодаря ви! — отвърна господин Пиеро и се поклони с ръка на сърце.

— А сега седнете при нас и разказвайте какво постигнахте по другия въпрос! — настоя бащата на Лука.

Микеле д’Андреа кимна.

— И аз нямам търпение да узная това.

Преди да седне на масата, господин Пиеро задуши намръщен към Леонардо.

— Я кажи къде си бил днес, Леонардо? — прошепна той.

— Никъде — вдигна рамене Леонардо.

— Бил си някъде, където не мирише добре! Но това е ужасно! — господин Пиеро изглеждаше отвратен.

Леонардо изобщо не беше забелязал как вонеше в отводнителния канал.

— Козимо де Медичи ще има грижата комендантът на градската стража да се заеме веднага с търсенето на бандитите — съобщи господин Пиеро. — Той обеща това да е основната му задача, докато не се постигне успех. Самият Козимо има голямо семейство и може много добре да си представи как се чувства един баща, чието дете е отвлечено. Той в никакъв случай не иска да търпи подобно нещо в своя град!

— В своя град? — повтори Микеле д’Андреа.

Банкерът произнесе думите с интонация, която Леонардо се затрудни да определи. Но този приятел на бащата на Лука не му се нравеше от самото начало.

— Ти искаше да ни разкажеш нещо, Леонардо — обърна се сега именно банкерът към Леонардо. — И доколкото разбрах от твоя приятел Лука, това е нещо спешно.

— Исках само да кажа… исках… — Леонардо изглеждаше много объркан.

— Да? — попита напрегнато Микеле д’Андреа с тон, който никак не се хареса Леонардо.

— Исках само да кажа, че си спомних за герба върху каретата, с която избягаха нападателите снощи. И сега научих от Лука, че това бил гербът на семейство Скиреа. Това всъщност е всичко.

Лука го изгледа изненадан, но не каза нищо. Микеле д’Андреа се намръщи.

— Не знам какво да кажа — проговори той и се обърна към господин Пиеро. — Боя се, че премеждията от последните дни са се оказали твърди силни за сина ви. Може би трябва да се посъветвате с лекар.

— О, не вярвам да е толкова зле — махна с ръка господин Пиеро, но Леонардо познаваше добре баща си и разбра, че той също е притеснен.

Емануеле ди Джоя щракна с пръсти.

— Енрико Скиреа! Знаех си! За него са оправдани всички средства, само и само да ме тикне в пропастта. Можех сам да се досетя за това.

— Значи той е един от вашите конкуренти, които сте подозирали от самото начало? — попита Леонардо.

— И още как! — кимна той. — Но вероятно в историята са замесени и други семейства.

— Такова беше и мнението на Козимо де Медичи — намеси се господин Пиеро. — В противен случай не бихме се сблъскали с всички тези изключителни обстоятелства.

— При цялото ми съчувствие и разбиране, приятелю, не бива да се оставяте да бъдете въвлечен в погрешни подозрения! — намеси се Микеле д’Андреа.

Емануеле ди Джоя се намръщи.

— Погрешни? Защо пък погрешни? Половината град знае, че Енрико Скиреа се е заклел да ме докара до просешка тояга!

— Та това е стара история! — поклати глава Микеле д’Андреа. — Пък и имайте предвид, че търговията на семейство Скиреа напоследък не върви добре. Не вярвам Енрико да има достатъчно пари, та да наеме банда от наемни войници!

— Ами ако някой му дава парите? — попита бащата на Леонардо. — Някой, който предпочита да остане в сянка и му възлага мръсната работа, за да не паднат подозренията върху него?

 

 

Възрастните продължиха да разговарят, докато Леонардо, Лука и Карло се върнаха в стаята на Лука.

— Защо преди малко не разказа на баща ми онова, което разказа на нас? — недоумяваше Лука. — Защо вместо това измисли тази история с герба на каретата!

— Ако бях казал истината, трябваше да призная как съм разкрил всичко това — и тогава край на походите през канала.

Лука зяпна от изненада. Напълно беше забравил за това.

Едва сега Леонардо разказа на двете момчета края на историята, включително и деликатния проблем с изповедта на Бартоло.

— С други думи, ти не преувеличаваше, когато каза, че случаят е напълно изяснен! — възкликна Лука.

Леонардо кимна.

— Ако отецът свидетелства срещу него, Бартоло веднага може да бъде арестуван. Той в никакъв случай няма да поеме върху себе си цялата вина, а ще издаде и онези, които са му платили.

— Енрико Скиреа! — поклати глава Лука. — А когато пипнат и него, той също няма да поеме цялата вина, а ще издаде онези, които са му дали пари да наеме Бартоло и неговите хора!

— Но без отеца всичко си остава само добро намерение, така ли? — не вярваше на ушите си Карло.

— Правилно си разбрал — кимна Леонардо. — Но смятам да го посетя отново…

— Отеца ли? — вдигна вежди Карло. — Мислиш ли, че има надежда да го убедиш?

Леонардо не отговори.

— Мисля, че имам нужда да порисувам малко, за да се успокоя.

— Някоя машина ли? — попита Лука.

Леонардо поклати глава.

— Не, този път без машини.

— Тогава какво? — любопитстваше Лука.

— Един град. Град, който има канали, по които водата тече до къщите — и други канали, по които тя се оттича от къщите. И като си помисля, би било много практично, ако водата от тези водопроводи е топла, за да не е необходимо да се топли на печката…