Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (2)

В ямата

Отначало сянката стоеше в ъгъла. Там беше толкова тъмно, че и при най-добро желание не можеха да се различат подробности.

После сянката се приближи.

В петното светлина, падаща от гърлото на ямата, се появи крак, обут във филцова обувка.

— Кой е там? — попита някой.

Сянката пристъпи още крачка напред и сега Леонардо и Карло видяха, че това е момче. Беше малко по-голямо от тях.

— Аз съм Леонардо да Винчи.

— Да Винчи името на твоето семейство ли е или името на селото, от което си родом?

— Аз действително съм от Винчи — призна Леонардо.

— Жалко за теб.

— Защо?

— Защото тогава вероятно не си от знатно семейство.

— Ти пък откъде знаеш?

— Ако семейството ти беше богато, щеше да носиш тяхното име, а не да се наричаш с името на родното си място. Така правят само бедняци от незначителни семейства или пък хора със съмнителен произход. Например, когато господар от знатен дом има дете от обикновена слугиня.

Леонардо се втренчи с недоумение в непознатото момче, което дърдореше така високомерно.

— Ти какво искаш? Да ме обидиш? Както виждам, и ти не си цъфнал и вързал! Само не казвай, че доброволно стоиш в тази студена дупка, която е толкова влажна, че сигурно само жабите се чувстват добре в нея!

— Не, не искам да те обидя — отвърна по-меко момчето. — Искам само да ти спася живота!

— Ах, така ли?

Момчето сниши глас и зашепна, като поглеждаше предпазливо към входа на ямата. То очевидно се страхуваше някой от разбойниците да не го чуе:

— Попитаха ли те вече кой си?

— Не.

— Тогава ще го направят. И то скоро. Кажи им, че си от богато семейство, все едно дали е истина, или не. Кажи например, че баща ти е граф да Винчи! Трябва да останат с впечатление, че могат да получат за теб висок откуп! Ако узнаят, че родителите ти са бедняци, които няма да могат да платят, ще се отърват от теб. Да те оставят жив, ще е опасно, защото си свидетел!

Леонардо си пое дълбоко дъх.

— Благодаря за съвета — рече замислено той.

— Моля, пак заповядай. И тримата сме в едно и също положение. Отвлекли са ни с цел изнудване за пари. — Сега момчето се обърна към Карло. — А ти кой си?

— Карло Малдини. Баща ми е търговец и като че ли е най-богатият човек във Винчи.

— Най-богатият човек в някакво кравешко село най-вероятно не е достатъчно богат за тези бандити. Така че ще трябва доста да преувеличиш състоянието му, иначе и на теб ти се пише лошо.

Междувременно очите на Леонардо попривикнаха със слабата светлина и той виждаше малко по-добре.

Момчето приглади назад косите си и ги огледа внимателно. Сетне поклати глава.

— Честно казано, не разбирам как бандитите са могли да направят такава глупост! Да си губят времето с две селски момчета като вас! Та това изобщо не си струва!

— Подпалихме голям пожар в гората, без да искаме, и мисля, че затова сме привлекли вниманието им — обясни Леонардо. — Но не съм напълно сигурен. Те не говориха много, докато идвахме насам.

— Това не ме изненадва — кимна момчето.

— Може ли сега да попитам с кой преблагороден син на принц имаме честта да споделяме тази дупка? Кой си ти и кой е баща ти, та бандитите са загубили от ценното си време да те отвличат?

— Е, син на принц е малко преувеличено — призна момчето. — Името ми е Лука ди Джоя. Баща ми е Емануеле ди Джоя, богат търговец от Флоренция. Ти вероятно си чувал за него…

— Не съм! — рече доволно Леонардо.

— Аз обаче съм чувал! — намеси се Карло. — Баща ми купува разни стоки от него.

— Все едно, той е много богат — продължи Лука. — Ще трябва да плати за мен доста голяма сума.

— Откога си тук? — попита Леонардо.

Лука вдигна рамене.

— Не мога да кажа точно… Няколко дни… Позагубих представа.

— И защо откупът още не е платен?

— Нямам идея. Бандитите не ми казват нищо. Предполагам, че искат първо да изплашат родителите ми, за да платят повече. — Той вдигна рамене, огледа още веднъж Карло и Леонардо и рече: — Дано родителите ви могат да съберат необходимите суми. Иначе тежко ви!

Момчетата се умълчаха. Лука показа на Леонардо и Карло едно място в дупката, където пръстта бе по-суха и можеше да се седне.

— Трябва да обмислим как да се измъкнем оттук — прошепна Леонардо.

Лука само се изсмя.

— А ти какво мислиш, че правя през цялото време? — отвърна той. — Докато мизерствах в тази дупка, имах предостатъчно време да обмисля някои възможности. Но стените на дупката са твърде стръмни и хлъзгави, за да се излезе без помощ отвън. Освен това бандитите винаги оставят няколко от своите хора горе.

— А другите през това време ловуват по пътищата? — разпитваше Леонардо.

— Да, поне така предполагам. Мога да преценя това по гласовете, които чувам, и по тропота на копита. Но може и да греша.

Карло потри длани една в друга, после затърка ръцете си чак до раменете.

— Тук е кучешки студ! Как си издържал толкова време?

— Представям си лагерен огън. От време на време помага. Освен това непрекъснато се движа, защото иначе започвам да не усещам ръцете и краката си.

Леонардо се сети за очилата, които все още бяха в джоба му. Но в тази тъмна дупка те едва ли щяха да му помогнат да запали огън.

Той се загледа в скалната стена над тях. Тя наистина беше много стръмна и на всичкото отгоре като че ли се ронеше. Да се изкачиш по нея без въжена стълба беше направо невъзможно. В главата му се въртяха разни мисли. Не можеше да се примири, че ще стои тук покорно и накрая ще бъде убит от бандитите, само защото баща му и дядо му не бяха в състояние да съберат пари за откуп.

Леонардо скочи и се заразхожда неспокойно из ямата. Но колкото и да размишляваше, не откриваше решение. Дали да не изкопаят стъпала в стената! Той опипа почвата. Сухата глина се зарони под пръстите му. Едва ли щяха да успеят да изкопаят в нея вдлъбнатини, по които да се изкатерят.

Откъм входа на пещерата се чуха гласове и го отклониха от мислите му.

Между бандитите, изглежда, бе избухнал спор. Леонардо не можеше да различи всяка дума, но чуваше достатъчно, за да разбере, че настроението горе беше като пред буря.

— Може би става дума за съдбата ни — предположи Карло.

Леонардо кимна. И той си мислеше същото. После гласовете замлъкнаха. Приближиха стъпки. На ръба на дупката се появи един от маскираните и спусна въжената стълба.

Той посочи Леонардо:

— Ей, ти! Ела горе!

Леонардо погледна Карло, който само вдигна рамене.

— Ей, какво чакаш? — викна маскираният.

Леонардо се заизкачва по въжената стълба с омекнали колене и след няколко мига бе на ръба на дупката. Маскираният го сграбчи за рамото и го издърпа навън.

Хватката му беше като менгеме.

Той не пусна рамото на момчето, след като го измъкна от дупката, и го забута пред себе си.

— Всички ли сте с маски? — извика той.

— Да! — отвърнаха множество гласове.

Вървяха към поляната пред пещерата. Всички мъже около лагерния огън бяха маскирани. Леонардо се огледа за човека с белега и го откри малко по-встрани. Беше се облегнал на една скала и си запълваше времето, като хвърляше ками около един камък на земята.

В дясната си ръка държеше още три ками. С лявата ги мяташе.

— Ето го момчето! — извика маскираният, който водеше Леонардо.

Очевидно тези думи бяха отправени към човека с белега, който обаче беше съсредоточен в хвърлянето на ками. Мяташе ги една след друга с удивителна точност.

— Браво! — рече един от другите.

Човекът с белега изтегли камите от земята и ги подаде на един от другарите си.

— Е, ти си наред! — заяви той, преди да тръгне към Леонардо.

Мъжът спря на няколко крачки от момчето и се вторачи в босите му нозе.

— Леонардо да Винчи, син на граф Да Винчи!

Мъжете се разсмяха.

— Какво смешно има? — попита Леонардо.

— Веднага се вижда, че си просто селянче, момче! Ако баща ти беше граф, щеше да носиш обувки и през лятото — обясни му през смях един от маскираните.

„Съветът, който ми даде Лука, май не беше много удачен“, помисли си Леонардо.

— Ти да не би да казваш това, защото си мислиш, че ще те оставим жив, ако имаш богати родители? — попита човекът с белега. — Винчи е малко село до Емполи и доколкото знам, там няма графове с това име! — Сетне той щракна с пръсти и си поиска обратно камите. — Искам сега да чуя истината или ще изпробвам мерника си върху теб!

Леонардо осъзна, че беше подценил човека с белега. Нямаше смисъл да му разказва небивалици, дори те да съдържаха зрънце истина.

Той преглътна.

— Ако си добро момче, ще отидем при родителите ти, те ще платят няколко флорина и ти ще можеш да си вървиш. Това е всичко. Но ако ни създаваш ядове, лошо те чака!

— Всъщност той заслужава смърт дори само затова, че подпали огъня! — обади се някой.

А друг допълни:

— Добре че забелязахме бързо и вятърът духаше в обратна посока, иначе докато се усетим, цялата гора щеше да пламне, а тогава и за нас щеше да стане напечено.

— Затваряй си устата! — сряза го с леден глас човекът с белега.

— Е, добре — призна Леонардо. — Баща ми не е граф.

— А какъв е? Кажи ми името му.

— Той се казва Пиеро д’Антонио и е нотариус във Винчи.

— Аха, а ти си незаконно дете! — кимна човекът с белега.

— Пита се дали този господин Пиеро е готов да плати за него откуп — обади се някой.

— Освен това нотариусът не е непременно богат човек! — поклати глава човекът с белега. — Не и ако клиентелата му се състои от селяни и гостилничари, за които пише договори и прошения. Едва ли може да им взема високи хонорари.

— Баща ми работи за Козимо де Медичи! — подчерта Леонардо.

— За най-богатия човек във Флоренция? — почуди се човекът с белега. — Един селски нотариус? Няма ли си Козимо де Медичи достатъчно писари, които да му пишат договорите? Ей, момче, ти пак започна да си ги снаждаш разни! Като те гледам, баща ти едва ли може да си купи дори хартията, която му е необходима за работа.

— Истина е, така, както че стоя тук, че баща ми работи за семейство Медичи! — настоя Леонардо.

Това беше истината, но той, естествено, малко преувеличаваше. Преди няколко седмици баща му беше подготвил един договор за Козимо де Медичи и се надяваше, че и в бъдеще ще получава поръчки от градоначалника на Флоренция и неговото семейство. А иначе често получаваше като хонорар кошница с ябълки. Селяните, на които пишеше молби за освобождаване от данъци поради лоша реколта, нямаха с какво друго да му платят.

Неслучайно господин Пиеро беше поверил сина си Леонардо на грижите на дядо му.

Но пък ако станеше ясно, че господин Пиеро е толкова беден, че не може да изпрати Леонардо в училище по латински, то маскираните най-вероятно щяха да изпълнят заплахата си. Леонардо не можеше да прецени колко висока е сумата, която бандитите очакват като откуп.

— Дали да не изпратим някого при този господин Пиеро — заразмишлява на глас човекът с белега. — Може пък да има нещо вярно в тази история.

— Това е чисто прахосване на време — възрази друг от маскираните. — Но ти знаеш по-добре. Ти си шефът.

Човекът с белега отново се обърна към Леонардо.

— А приятелят ти? — попита той.

— Той се казва Карло Малдини и е син на търговец.

— Някой вехтошар навярно?

— Господин Малдини е най-богатият човек във Винчи! А Карло дори през лятото носи обувки. Само по това дори може да се познае, че имат пари!

— Още един въпрос.

— Моля!

Човекът с белега заби поглед в очите на Леонардо.

— Какво правехте край гората?

— Провеждахме експеримент, заради който трябваше да съм достатъчно далеч от Винчи, та да няма опасност за селото.

Водачът на бандитите вдигна вежди.

— И какъв експеримент беше това?

— Той беше свързан с фокусираната сила на слънцето! — обясни Леонардо.

— За какво говори това момче? — обади се един от бандитите.

— Покажи! — нареди човекът с белега.

— Ще ми трябва малко суха трева или сухи съчки!

— Е, хайде, какво чакате! — обърна се сприхаво главатарят на бандитите към хората си, които тръгнаха да събират клони и трева.

Леонардо внимателно подреди купчината. Сетне извади очилата и ги сложи под слънчевата светлина така, че лъчите да се събират върху сухата трева. Скоро се заиздигаха струйки дим. Малката клада пламна.

По каменистата земя наоколо нямаше какво да се запали и огънят не се разрасна, както стана с експеримента край гората. Клоните и треволякът изгоряха и огънят угасна.

— Моите уважения! — измърмори човекът с белега и се обърна към хората си. — Ако вие, мухльовци с по две леви ръце, някой път отново не успеете да запалите лагерен огън, просто попитайте нашия малък алхимик!

— Дали няма да е по-добре да му вземем това стъклено чудо? — попита един от хората му.

— Не е необходимо, той може да прави огън с него само когато има слънце — отвърна човекът с белега и се разсмя гръмогласно.