Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Криминалните загадки на Леонардо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Leonardo und die Verschwerer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Алфред Бекер. Мистериозното отвличане

ИК „Фют“, София, 2012

Редактор: Албена Раленкова

ISBN: 978-954-625-748-2

История

  1. — Добавяне

Обратно във Винчи

Първият човек, когото трите момчета срещнаха във Винчи, беше Джана, дъщерята на собственика на странноприемницата.

— Леонардо! Карло! Къде бяхте? Цялото село се тревожи за вас!

— Ами това е дълга история… — вдигна рамене Леонардо.

Но преди да успее да каже нещо, Джана го засипа с новини. Разказа му, че дядо му се качил на коня въпреки болките в гърба и тръгнал да ги търси.

— Нямахме идея къде сте се дянали! — завърши тя. — Освен това горе в планините имаше пожар и ние се притеснихме, че това има нещо общо с вас!

Джана се обърна към Лука и го изгледа от горе до долу.

— А този кой е? — попита тя.

— Ами то и това е дълга история… — вдигна рамене Леонардо.

— Във всеки случай името му е Лука — намеси се Карло. — И всичко започна с това, че бяхме отвлечени от банда маскирани разбойници.

Джана ги огледа един по един с ококорени очи:

— Аз пък си помислих, че сте толкова мърляви и мокри, защото сте строили една от онези летателни машини, които си измисля Леонардо, и сте паднали с нея в някое блато.

 

 

На път за селския площад Карло разказа на Джана историята на тяхното отвличане.

На площада децата се разделиха.

Карло тръгна към дома на родителите си. По пътя срещна майка си, която тичаше развълнувана към него. Новината за тяхното завръщане беше плъзнала вече из селото.

Леонардо, Лука и Джана тръгнаха към дома на Леонардо.

Дядо му вече ги чакаше пред вратата. Джана му разказа набързо за премеждията на момчетата.

— Джана, моля те, тичай при бащата на Леонардо — рече дядото. — Кажи му да дойде веднага. Предполагам, че в този час стои пред дома си и приема молители, които искат да им напише писма… Във всеки случай не съм го видял да тръгва нанякъде!

— Ех, защо нямам машина за летене — извика Джана на излизане от двора.

През това време дядото се обърна към двете момчета.

— Радвам се, че тримата с Карло сте успели да намерите пътя дотук — рече той. — Независимо от това, какви сте ги вършили.

— Този път сме… почти невинни — смотолеви Леонардо. Сетне посочи Лука. — Това впрочем е Лука ди Джоя, син на Емануеле ди Джоя от Флоренция. За лош късмет, той е трябвало да прекара няколко дни повече от нас в онази тъмна дупка.

— Я по-добре първо си облечете сухи дрехи, а после ще ми разкажете всичко подред, за да мога да схвана какво всъщност се е случило — нареди дядото.

 

 

Четвърт час по-късно Лука и Леонардо седяха край масата в стаята на дядото. Лука беше облякъл дрехи на Леонардо. Те му бяха къси в ръцете и краката, но поне бяха сухи.

Леонардо още не беше започнал да разказва, когато отвън се чуха стъпки.

В следващия миг в стаята се втурна един мъж. Това беше Пиеро д’Антонио, бащата на Леонардо.

— Слава на Бога, ти отново си тук! — провикна се той и прегърна сина си. Сетне седна при тях. — Научих от Джана какво се е случило — обясни той.

— Нима никой от бандитите не е идвал тук, за да ви поиска откуп? — попита изненадан Леонардо.

Господин Пиеро и дядото си размениха погледи и поклатиха глави.

— Не, никой не е идвал за откуп — потвърди бащата на Леонардо. — Но сега ни разкажи цялата история. Искам да я чуя и от теб, защото не съм сигурен, че Джана е разбрала всичко. Стори ми се някак преувеличено.

— Боя се, че не би могла да преувеличи нищо — изпъшка Леонардо, след което започна отначало цялата невероятна история на техните премеждия.

Накрая момчето отново изрази изненадата си от това, че бандитите не се бяха свързали с баща му, за да поискат откуп.

— Има нещо, което не разбирам. Нали в края на краищата откупът е същинският смисъл на такова отвличане!

— Казах ти, че бандитите искат първо да измъчат родителите и близките. Те трябва да са толкова притеснени, че да са готови на всичко, за да си върнат детето! — намеси се Лука. — Възможно е обаче в твоя случай, а също и при Карло, първо да са проучвали дали изобщо семействата ви могат да платят.

— Истината е, че при мен се появи един много странен човек, който подробно се осведоми за делата ми — спомни си господин Пиеро. — Той твърдеше, че пътува по заръка на известна търговска къща от Флоренция, за да ме наеме като нотариус. Уж ме бил препоръчал Козимо де Медичи. Цялата работа ми се стори обаче малко странна, защото аз до този момент не съм чувал нищо за тази търговска къща, а пък този тип искаше да знае най-подробно с кого правя сделки.

— Как изглеждаше този човек? — попита Леонардо.

Баща му вдигна рамене.

— Всъщност нямаше нищо необикновено в него. Отначало го взех за наемник от градската стража. Над лявото око имаше белег, който най-вероятно беше от бой с мечове.

— Нека отгатна! Той носеше меча си отдясно — което означава, че е леворък, нали така? — прекъсна го Леонардо.

Господин Пиеро възкликна изненадан:

— Да, точно така!

— Е, тогава ти си имал честта да беседваш със самия главатар на бандата!

— А няколко дни по-късно щяхте да получите под вратата писмо с искане за откуп! — допълни Лука.

Леонардо скочи.

— Трябва да попитаме родителите на Карло дали мъжът с белега е бил при тях!

— Момент! — спря го дядо му. — Първо трябва да решим какво ще правим от тук нататък.

— Например, трябва да се намери решение за това, как аз ще стигна до Флоренция! — намеси се Лука. — Предполагам, че баща ми отдавна е получил искане за откуп и сега родителите ми продължават да се безпокоят за мен, макар че аз отдавна съм на свобода!

— Утре и без това пътувам за Флоренция — успокои го бащата на Леонардо. — Приготвих за Козимо де Медичи копие на договора за сделката в Емполи. Трябва да му го занеса колкото е възможно по-скоро. Бих могъл да те взема с мен и да те оставя при твоите родители, Лука!

— Много мило от ваша страна, но трябва да ви предупредя, любезни господине!

— За какво?

— Предполагам, че отвличането е поръчано от конкуренти на баща ми, с цел да го разорят. Това означава, че в този момент бандитите ме търсят под дърво и камък. Така че вие се излагате на голяма опасност!

Господин Пиеро изгледа изненадано Лука, а след това размени поглед с дядото, преди да попита:

— И как стигна до този извод?

Лука изпъшка.

— Вече имаше един опит да ме отвлекат, но телохранителите на баща ми успяха да го осуетят.

— И кога се случи това? — попита бащата на Леонардо.

— Преди няколко месеца във Флоренция. Няколко маскирани мъже ни нападнаха с мама в една странична уличка, но телохранителите ни успяха да ги прогонят. По-късно дочух какво си говореха родители ми за тази случка. Оттогава край мен винаги има телохранител. Но както виждате, това изобщо не помогна.

— А има ли някакви доказателства за предположението на родителите ти? — попита господин Пиеро.

— Ако имаше доказателства, виновните отдавна щяха да бъдат зад решетките.

— Ще бъдем много предпазливи — обеща господин Пиеро. — И все пак си мисля, че трябва да се прибереш у дома колкото се може по-бързо. Там при всички случаи ще си на по-сигурно място, отколкото тук.

 

 

По-късно господин Пиеро отиде у семейство Малдини, за да разбере дали човекът с белега се е появил и там. Майката на Карло си го спомни съвсем ясно. Той разгледал внимателно стоките, но не купил нищо и се измъкнал набързо.

През това време Лука се оглеждаше удивено в стаята на Леонардо. Най-интересни му се сториха рисунките на всевъзможни машини, родени от въображението на Леонардо. Особено голямо впечатление му направи една от летателните машини. Лека гондола се носеше в небето с помощта на няколко чифта криле, задвижвани с педали. В гондолата имаше амбразури за пет аркебузари — така се наричаха стрелците с аркебузи.

— Оръдията са твърде тежки — обясни Леонардо. — С тях апаратът никога не би могъл да полети!

— Предполагам, че екипажът ще трябва здраво да върти педалите, за да се задвижат крилата и цялата машина да се отдели от земята.

— Така е! Често казано, не съм сигурен дали да не сложа още педали и места за хора, които да ги въртят. Но това ще е допълнителна тежест за летателния апарат, така че те, все едно, ще трябва да въртят педалите с още по-голяма сила!

— Но идеята сама по себе си е гениална — възкликна Лука. — Това нещо трябва да бъде построено някой ден! Само така би могло да се изпробва дали работи, или не!

Леонардо изпъшка, клатейки глава.

— Един такъв апарат би струвал цяло състояние. Дори баща ми, който е много горд, че напоследък работи за семейство Медичи, няма да може да спечели толкова пари за цяла година работа.

— Аз пък си мисля, че има купища князе и градоначалници, които биха проявили интерес към такова изобретение! — заяви убедено Лука. — Би трябвало да се представиш на такива хора и да им покажеш скиците си! Може би някой е готов да даде необходимите пари — защото, ако такава машина действително съществува, всеки град и всяка крепост биха могли да се защитават блестящо с нея!

— Тя може да служи и за нападение на съседни градове — обърна му внимание Леонардо. — С нея крепостните стени могат да се преодолеят без проблем…

— … и ако например се обясни на човек като Козимо де Медичи колко оръдия ще са необходими, за да се разрушат стените на някоя вражеска крепост, и колко по-евтино ще му излезе тази машина, която може да лети, той би трябвало веднага да ти даде работа!

— Хубаво би било! — кимна Леонардо. — Но когато веднъж опитах да се представя в двореца на Медичите, макар и по съвсем друг повод, там направо ме заведоха в кухнята и ми връчиха парче хляб и сирене, защото ме взеха за просяк!

Лука огледа Леонардо от главата до петите и отбеляза:

— Е, може би не е подходящо да ходиш в двореца бос, щом искаш да направиш впечатление. Пък и дрехите ти не са последен вик на модата. Кажи на баща ти да те прати при шивача Джузепе Канцони. След това ще изглеждаш като изваден от кутия и навсякъде ще правиш отлично впечатление. Впоследствие, когато идеята ти донесе богатство, ще можеш да върнеш на баща си няколкото флорина, които ще струват дрехите! О, какво говоря: ще можеш да му ги върнеш в десеторен размер, защото успехът ти е в кърпа вързан!

Но Леонардо не беше толкова убеден като Лука.

— Мисля, че има и друга пречка — отбеляза той.

— Така ли? Какво искаш да кажеш?

— Никой в двореца няма да приеме сериозно едно дете. Какво би помогнало, ако отида изтупан по последна мода? Тогава дори парче хляб няма да ми дадат, защото ще си кажат: който е облечен толкова добре, може сам да си купи хляб!

— Заблуждаваш се! — възрази Лука. — Голямо значение има как ще се представиш. Така поне твърди баща ми, а той притежава една от най-богатите търговски къщи във Флоренция. Той винаги казва следното: ако се държиш като крал, ще бъдеш приет като крал!

— Възможно е. Но това не променя факта, че възрастта ми е проблем. На моята възраст не бих могъл да постъпя дори в някое ателие.

 

 

По-късно вечерта отново намина господин Пиеро и им разказа, че мъжът с белега е бил и у Малдини.

— На тази банда трябва да й се види сметката — ядоса се дядото. — Но мислиш ли, че ще е лесно да се проследят тези разбойници? Ще са необходими двайсетина мъже, че и повече, за да се претърси цялата околност!

— Предполагам, че бандата отдавна вече не е в околността — отвърна господин Пиеро.

От горния етаж Леонардо и Лука слушаха с наострени уши разговора на мъжете. Накрая не се стърпяха и слязоха при тях.

Господин Пиеро се обърна към Лука.

— Бъди готов утре сутрин преди изгрев-слънце. Тогава ще тръгнем за Флоренция.

— Добре — кимна Лука.

— Можеш да яздиш, нали?

— О, да! Но много рядко го правя. Може би причината е в това, че не мога да реша кой от трите коня, които ми подариха, да взема!

— В този случай ще ти бъде съвсем лесно да вземеш решение, Лука — отвърна му с усмивка господин Пиеро. — Аз мога да ти предложа само един кон. Той е в обора на тази къща и се нарича Марчела — кротка кобила, която получих като залог от един човек, който ми дължи пари.

— Надявам се само, че седлото не е твърдо! — направи капризна физиономия Лука.

— Ще дойда с вас — намеси се в разговора им Леонардо.

Господин Пиеро го изгледа намръщен и поклати глава.

— Изобщо не може да става дума за това, Леонардо.

— Но ти сам разбираш, че опасността ще е преминала, едва когато заловят бандитите! А затова е необходимо да дойда във Флоренция и да дам показания! Ако предположенията на Лука са верни и зад отвличането се крият конкуренти на баща му, то тогава някои от бандитите ще са се скрили във Флоренция! И ако градската стража залови някой подозрителен тип, ще е необходим свидетел, за да го идентифицира!

— Леонардо е прав — намеси се дядото. — Трябва да имаме предвид, че тези бандити знаят всичко за нас, а ние не знаем нищо за тях. Всеки непознат, който пристигне във Винчи, може да е един от тях. Ами ако му хрумне, че е твърде опасно да остави Леонардо и Карло живи, защото може би са чули и видели твърде много? Трите момчета ще са в безопасност едва когато бандата отиде зад решетките, а това може да се постигне само във Флоренция.

— Да разбирам ли, че и ти си за това, Леонардо да дойде във Флоренция? — намръщи се господин Пиеро.

Дядото вдигна рамене.

— Аз съм стар човек, имам болежки в гърба, вече не мога дори да се кача на коня без помощ. Как, кажи ми, бих могъл да защитя Леонардо, ако се случи нещо?

— В дома на баща ми има достатъчно телохранители — намеси се Лука. — И аз съм убеден, че той няма да има нищо против да приеме за известно време Леонардо и Карло у нас — след всичко, което те направиха за мен. В края на краищата, ако не бяха те двамата, сега аз нямаше да съм на свобода.

Господин Пиеро се облегна в стола си и се замисли.

— Но ако дойде и Карло, ще ни трябва още един кон — намеси се Леонардо. — Не вярвам да се поберем и тримата върху Марчела.

— Във всички случаи у нас ще сте на по-сигурно място, отколкото където и да е в цялата околност — заяви Лука.

Накрая, когато дядото на Леонардо отново напомни, че не е в състояние да защити момчето при нападение от бандити, господин Пиеро отстъпи.

— Е, добре — рече той. — Съгласен съм и ще говоря с родителите на Карло.

— Може пък бащата на Карло да те придружи, Пиеро! — рече дядото.

Господин Пиеро обаче поклати глава.

— Не, идеята не е добра.

— И защо да не е?

— Ставаме голяма група. Ще бием твърде много на очи. Освен това, ако някой от бандата мине през Винчи и поразпита, ще му се види твърде необичайно, че към Флоренция са тръгнали едновременно и нотариусът, и търговецът на Винчи. Но бащата на Карло би могъл да ни заеме един от конете си.

 

 

Господин Пиеро говори с бащата на Карло още същата вечер. Накрая и той се съгласи, че на първо време синът му ще е на най-сигурно място в дома на семейство Ди Джоя. Решиха и Карло да отпътува за Флоренция.