Алфред Бекер
Мистериозното отвличане (8)

Човекът с белега

— Трябва непременно да намеря кръчмата, за която ми каза Рикардо! — рече по-късно Леонардо на Карло и Лука.

— Ами ако някой забележи, че те няма? — попита Карло.

— Тогава ще трябва да измислите някоя убедителна история! Но наистина е много важно да отида там! Иначе никога няма да научим кой е човекът с белега!

— Възможно е обаче и по този начин да не разберем нищо. Ами ако този Бартоло не иска да има нищо общо със старите си познати от градската стража и изобщо не ходи в кръчмата? — напомни му Карло.

— Въпреки това трябва да опитам! — настоя Леонардо.

Лука изпъшка.

— Ти май не се отказваш лесно, като си наумиш нещо, а, Леонардо?

— Естествено, че не! Но след снощното нападение страничните входове се охраняват усилено. Освен това цялата прислуга знае за това и веднага ще забележат, ако се опитам да се измъкна. Е, хайде, Лука, ти познаваш тази къща по-добре от всеки друг! Трябва да има и друга възможност да се измъкна незабелязано. Само не ми казвай, че никога досега не си се измъквал тайно…

Лука въздъхна дълбоко.

— Ти си прав, има още една възможност.

— Казвай тогава, какво чакаш!

— Страхуваш ли се от плъхове?

Леонардо се намръщи.

— Ще ме плашиш ли сега?

Лука се усмихна злорадо.

— Това ще решиш ти! Ако отговорът на моя въпрос е „да“, няма никакъв смисъл да ти показвам този път!

— Леонардо не се страхува да пипа и изследва дори мъртви плъхове! — намеси се Карло. — Виждал съм го! — Той потрепери от отвращение. — Голяма гадост, само това мога да кажа!

 

 

Лука поведе приятелите си по безкрайните коридора в дома на семейство Ди Джоя. Според обичая коридорите бяха украсени с безброй интересни предмети. Леонардо се възхищаваше на рицарските брони, на картините и скулптурите. Някои от тези картини изглеждаха толкова истински, та човек оставаше с впечатление, че нарисуваните хора всеки миг ще излязат от тях.

— Мили боже, наистина ли никога досега не си виждал картини? — не повярва на очите си Лука.

Леонардо поклати глава.

— Не! — призна той, чудейки се как е възможно някой да рисува толкова хубаво.

— Във Флоренция има много художници. Цели ателиета за художници и скулптори! Там всеки, който има достатъчно пари, може да си поръча портрет. Така неговите роднини ще си спомнят за него дълго след като си е отишъл от този свят.

— Баща ми ми предложи веднъж да уча в такова ателие — разказа Леонардо. — Но първо трябва да порасна още малко. Сега никой не би ме взел.

— За мен това ще е твърде голямо усилие — призна си Лука. — Докато те признаят за майстор, ще минат години… А и богат от това няма да станеш!

— И все пак е забележително.

— Е, какво сега? Искаш ли все още да видиш пътя, по който можеш да излезеш в града, без никой да те види?

Леонардо се опомни.

— Естествено!

 

 

Лука заведе Леонардо и Карло в мазето. Само след няколко стъпки вече не виждаха нищо. От тъмнината долиташе дращене и цвърчене.

— Ами аз всъщност съм дотук. Продължавай сам — каза Лука. — Веднъж влязох тук със свещ и отидох малко по-навътре, но внезапно се появи течение и свещта угасна.

— Как намери обратния път? — попита Карло.

— Вървях все покрай стената. И точно това е пътят, по който ще тръгнеш, Леонардо. Все покрай стената. Изобщо не ти трябва да виждаш. Но внимавай все пак да не се спънеш в нещо. Затова по-добре не бързай! По земята има разхвърляни разни неща, в които можеш да се спънеш.

— И къде ще изляза оттук? — поиска да узнае Леонардо.

— На брега на Арно. Това е началото на един отводнителен канал. Строен е още по времето на римляните.

Арно беше реката, която течеше през Флоренция.

— Отводнителен канал ли? — почуди се Леонардо. Той не виждаше кой знае колко, но понеже краката му не бяха мокри, естествено беше да се запита къде тук тече вода.

— Каналът не се използва — обясни Лука.

— А защо? Идеята да имаш връзка с реката е гениална. Цялата мръсна вода може просто да изтича там. При нас във Винчи няма такива хитри приспособления.

— Да, това е страхотно изобретение! — отвърна Лука, но не го мислеше сериозно. — На всеки няколко години Арно прелива от бреговете си. Тогава водата нахлува в каналите и от реката идва право вкъщи, вместо обратното! Но сега е лято и още няма опасност.

Леонардо се обърна към Карло.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

От тъмнината долетя цвърчене.

— Не, благодаря, Леонардо. Мисля, че това не е за мен.

— Добре, тогава се погрижете никой да не забележи, че ме няма. До после!

— До после, Леонардо! — казаха Карло и Лука в един глас.

— И ми пожелайте успех! — бяха последните думи на Леонардо, преди да потъне в мрака.

 

 

Леонардо вървеше пипнешком в мрака. Крачка по крачка, метър след метър. Какво ли не би дал в този момент за една горяща свещ! Каналът имаше голям наклон, за да се оттича водата добре. Леонардо се замисли, че в бъдеще е добре да не се занимава само с машини, а да отдели време и за проект на цял град. Град, в който къщите ще предлагат подслон на много хора, а водата ще достига до къщите през система от водопроводи. Тогава нямаше да е необходимо да се носи вода от чешмите.

А използваната вода отново ще изтича в реката, но малко по-нататък по течението.

„Ето това е!“ — каза си Леонардо.

На него му се виждаше много странно, че римляните, които бяха живели преди толкова много време, са имали канализация, а след това тя е излязла от мода. Как беше възможно добрите идеи просто да се забравят?

Той продължи напред.

Накрая проходът направи завой и в далечината се появи светлина. Това трябва да е изходът. „Най-сетне!“ — каза си Леонардо. Сега поне виждаше накъде да се движи. Далечният шум, който се появи от известно време, сега изпълни засводеното пространство на канала. Беше шуртенето на реката, която течеше през цяла Флоренция и някъде доста по-нататък се вливаше в Лигурско море.

Леонардо се зарадва, когато най-сетне стигна изхода. Дневната светлина го заслепи. Той излезе на открито и се изкатери по обраслия с храсти склон на речното корито. В момента в Арно нямаше много вода. Бреговете бяха широки и заблатени по края, защото реката се беше отдръпнала едва наскоро.

Когато стигна горе, Леонардо се огледа. Беше се озовал в центъра на Флоренция. Някои от богатите дами и господа, които се разхождаха покрай брега на реката в изисканите си одежди, го изгледаха изненадано, чудейки се откъде се появи така внезапно.

Сега оставаше само да открие кръчмата, за която му разказа Рикардо.

Трябваха му часове, за да се добере до таверната на Антонио в една тясна странична уличка. Хората, които питаше, го пращаха в погрешна посока, защото самите те не познаваха добре града.

Почти беше загубил надежда и в първия миг не повярва на очите си, когато най-сетне се озова пред таверната. Дори видя вътре да влиза мъж с шарфа на градската стража.

Очевидно Рикардо беше прав и тук действително се срещаха хора, които служеха в градската стража или по-рано са служили там. Леонардо размишляваше какво да направи сега. Да влезе в кръчмата и да разпита за човека с белега? Ако изобщо беше идвал тук, някой непременно щеше да си спомни за него. В края на краищата човек с белег на лицето лесно се запомня — дори да не си имал никаква работа с него.

Но от друга страна, това не беше съвсем безопасно, защото всеки би запомнил и едно момче, което влиза в кръчма, където иначе идват само войници и наемници от градската стража. Ако този Бартоло научи, че едно дете разпитва за него, той сигурно ще заподозре нещо.

Затова Леонардо предпочете да действа по друг начин. Той седна на стъпалата пред входа на една съседна къща и зачака.

Оттук имаше поглед към входа на кръчмата и виждаше добре кой влиза и излиза.

Часовете минаваха. В кръчмата влизаха мъже, по облеклото на които можеше да се съди, че са от градската стража или пък служат като телохранители на богати семейства. Човекът с белега обаче не беше между тях. Леонардо вече се опасяваше, че ще трябва да се върне в дома на семейство Ди Джоя, без да е постигнал нищо, когато Бартоло, или по-точно човекът, за когото Леонардо предполагаше, че се казва Бартоло, най-сетне се появи.

Всичко съвпадаше. Той носеше меча си отдясно и несъмнено беше леворък.

Белегът на лицето му също се виждаше отдалеч. Намираше се точно там, където го помнеше Леонардо, и беше със същата форма.

Бартоло не видя Леонардо, защото момчето се скри бързо в нишата на входа. Мъжът се огледа и спокойно влезе в кръчмата.

 

 

Сърцето на Леонардо биеше в гърлото му. Той беше напълно сигурен, че е видял главатаря на бандата разбойници, които ги отвлякоха.

Но какво да прави сега?

Най-разумно беше да продължи да наблюдава Бартоло, да го проследи, след като излезе от кръчмата, и да види къде ще отиде. Може би така щеше да открие за кого работи в момента, а това, от своя страна можеше да е следа към същинския поръчител на отвличането на сина на Емануеле ди Джоя!

От друга страна, вече беше доста късно. Слънцето беше слязло ниско на небето и на Леонардо му беше съвсем ясно, че ще му е много трудно да обясни пред баща си дългото си отсъствие.

А ако си признае, че е излязъл през отводнителния канал, със сигурност това щеше да е последният му разузнавателен поход от този вид.

И въпреки всичко той нямаше друг избор, освен да поеме риска. Цяло чудо беше, че откри мъжа с белега още от първия опит.

Леонардо мина на отсрещната страна на улицата и се приближи до един от прозорците на таверната на Антонио. Капаците бяха широко отворени. Той надникна предпазливо вътре. Видя Бартоло, който разговаряше с мъжете на своята маса. Леонардо нямаше идея дали тези хора също са съучастници в отвличането. Като се имаше предвид въоръжението им, това беше напълно възможно.

Мъжете се смееха силно и явно добре се забавляваха. Леонардо не можа да разбере много от онова, което си говореха, защото те говореха един през друг.

— Ти да не би да търсиш някого тук? — попита внезапно някой зад гърба му. Леонардо едва не извика от изненада.

Обърна се и видя един старец, подпрян на тояга. Вероятно беше се препитавал някога като наемен войник и продължаваше да се среща със стари приятели в кръчмата на Антонио. Той огледа Леонардо от горе до долу.

— Не! — обърка се момчето. — Аз… аз само се мотая наоколо.

— Странно… На мен не ми изглежда така, но щом си рекъл — вдигна рамене старецът.

Той понечи да продължи пътя си, но Леонардо събра смелост и попита:

— Дали познавате един човек, който е леворък, има белег над окото и се казва Бартоло?

Старецът присви очи.

— Много добре го познавам. Идва тук от време на време, за да бъбри с приятели. Може би дори в този момент е в кръчмата. Да му предам ли нещо, ако го видя?

— Не, благодаря — отвърна Леонардо. — Това наистина не е необходимо. А случайно да знаете за кого работи сега Бартоло?

Старецът направи усилие да си спомни.

— Той разказваше за това. Мисля, че е получил място в дома на търговеца Енрико Скиреа — но защо не го попиташ сам?

— О, не, не… Аз вече трябва да вървя.

— Ама почакай, де! Та ние едва започнахме да си говорим!

Но Леонардо нямаше причини да стои пред кръчмата. Той остави стареца да гледа и да се чуди и изчезна зад най-близкия ъгъл, откъдето можеше да наблюдава още по-добре входа на таверната. Старецът вдигна рамене.

— Ех, тази младеж! — измърмори той на себе си и влезе в кръчмата.

Леонардо зачака. Енрико Скиреа! Непременно трябва да запомни това име. Ако Бартоло действително работи за него, Леонардо щеше да успее да го открие в дома на този търговец.

Не мина много време и Бартоло излезе от кръчмата.

Той се огледа, сякаш търсеше някого. За беда, тъкмо в този момент Леонардо подаде глава иззад ъгъла. За миг погледите им се срещнаха.

Бартоло се втренчи в Леонардо, сякаш видя призрак. Ръката му веднага посегна към дръжката на меча. Леонардо едва не се задави от ужас. Позна го, нямаше никакво съмнение. Бартоло се втурна към момчето с широки крачки. Леонардо хукна да се спасява колкото му държаха краката, пъхна се в един тъмен вход и отвори вратата. Отвътре се чуваха гласове. Момчето бързо се скри под стълбата.

Само миг по-късно отвън се чуха тежките стъпки на Бартоло.

Вратата се отвори и Леонардо видя кожените ботуши и върха на меча му.

— Ваше Благородие, какво желаете? — чу се женски глас от другата страна на коридора.

— Няма нищо — отвърна Бартоло. — Очевидно съм сбъркал вратата!

 

 

Леонардо изпълзя от скривалището си. Промъкна се до вратата и я открехна.

Човекът с белега не се виждаше.

Леонардо излезе предпазливо навън. Върна се на уличката, където беше таверната на Антонио и надникна предпазливо иззад ъгъла. И отново го видя! Бартоло вървеше по улицата. Леонардо реши да го проследи.

Движеше се на голямо разстояние след него, достатъчно, за да не бъде забелязан, но и да не го изпусне от очи. Напълно загуби представа накъде вървят в лабиринта от тесни улички, пресичан тук-таме от широки алеи, пълни с народ.

Накрая Бартоло стигна до една църква. Вратата й беше затворена. Той потропа с юмрук с все сила — цялата врата се разтресе.

Мина известно време, преди да му отворят. Един свещеник подаде глава навън.

— Защо държите заключен Божия дом, отче Ригоберто? — попита Бартоло.

— Това беше само за един кратък момент, в който се посветих на изкуството на стенописта! — отвърна отецът.

Леонардо се скри зад една каруца, спряна на улицата.

— Не трябва ли да предпочетете грижата за ближния пред живописта? — попита Бартоло.

— Обикновено едното не пречи на другото — отвърна отецът. — Затворих църквата, само защото съм достигнал едно решаващо място в моята картина и всеки погрешен щрих на четката може да я развали. Ако някой влезе неочаквано и ме стресне…

— Е, добре, добре — прекъсна го Бартоло. — Ето какво! Дошъл съм да изповядам греховете си!

— Редът ви не беше ли едва утре, ако добре съм запомнил привичките ви?

— Не издържам повече, отче Ригоберто. Съгреших тежко и сега лицата на онези, на които навредих, ме преследват като призраци!

Свещеникът стана много сериозен.

— Е, тогава действително ви е дошло времето. Влезте вътре. Грижата за ближния има предимство пред изкуството.

И двамата изчезнаха в църквата.

Тежката врата се затвори зад Бартоло, а Леонардо остана на улицата, горящ от любопитство да узнае какво ли доверява човекът с белега в този момент на отец Ригоберто.