Сюзън Хил
Жената в черно (9)

В детската стая

Хубавото ясно време се задържа — когато дръпнах завесите, навън отново грееше слънце, а небето беше синьо. Спах на пресекулки и неспокойно, измъчван от странни, несвързани сънища. Вероятно бях прекалил с яденето и пиенето у господин Дейли. Но докато се обличах, закусвах и взех да се приготвям за престоя в „Тресавището на змиорките“, не усетих промяна — бях все така оптимистично настроен и държах твърдо на решението си. Малкото куче за мое учудване спа непробудно до кревата ми. Паяк ми хареса, макар че не бях много вещ по кучешките въпроси. Беше жив и палав, винаги нащрек, но и съвсем послушен, а изражението на светлите му очи, скривани от време на време от рошави кичури, които се събираха смешно и сякаш образуваха надвиснали вежди, ми се видя извънредно умно. Стори ми се, че ще остана много доволен от него.

Малко след девет часа съдържателят ме повика на телефона. Обаждаше се господин Бентли, говореше бързо и рязко, защото мразеше да използва това съоръжение. Беше получил писмото ми и се съгласи, че трябва да остана поне докато се ориентирам в книжата на госпожа Драблоу и от всички овехтели документи да успея да отделя онова, което вероятно ще потрябва. Очакваше се да пакетирам и изпратя необходимото, а другото да оставя в къщата на вниманието на наследниците, когато се появят в бъдеще, и после да се завърна в Лондон.

— Мястото е доста странно — подхвърлих аз.

— И тя беше странна жена — каза господин Бентли и така затръшна слушалката, че тъпанчето ми щеше да се спука.

До девет и половина бях напълнил кошницата на велосипеда, а като приготвих и другия багаж, потеглих. Паяк тичаше подире ми. Не можех да се бавя повече, защото приливът щеше да залее дигата. Когато отправих поглед към ширналите се пусти тресавища, хрумна ми, че в известен смисъл изгарям мостовете след себе си — ако бях забравил нещо, няколко часа нямаше да мога да се върна, за да си го взема.

Слънцето се беше издигнало високо в небето, водата блестеше, наоколо имаше само светлина, светлина и открито пространство и ярка светлина. И въздухът изглеждаше някак пречистен и опияняващ. Морските птици, сребристосиви и бели, излитаха във висините и се стрелкаха надолу, а напред, в края на дългия прав път, ме зовеше „Тресавището на змиорките“.

Около половин час след пристигането си аз вече усилено се бях заел с настаняването си. В малко мрачната кухня в задната част на къщата открих съдове и прибори. Измих, подсуших и подредих няколко за по-късна употреба, а в килера направих място за донесените провизии. После, след като се порових на горния етаж из шкафове и бюфети, открих чисти чаршафи и одеяла и ги проснах пред запалената камина във всекидневната. Запалих огън и в други стаи — в малката гостна и трапезарията — и дори успях след известни усилия да запаля и голямата черна кухненска печка, така че се надявах до вечерта да стопля и вода за ваната.

После вдигнах щорите, отворих няколко прозореца и се разположих на голямото писалище в една ниша на салона, откъдето според мен имаше най-хубав изглед към тресавищата, устието и небето. Редом сложих два сандъка с книжа. След това, с чаша чай в ръка и с кучето Паяк в нозете ми, се залових за работа. Вървеше ми досадно бавно, но проявих усърдие и търпение — развързвах и с любопитство преглеждах пакет след пакет, преди да ги захвърля в празната кутия, сложена наблизо за целта. Имаше стари домакински описи, сметки на търговци, квитанции отпреди трийсет или повече години, банкови известия и лекарски рецепти, разписки от обущари, стъклари и бояджии, писма от разни непознати хора, коледни и други поздравителни картички, но всичко беше от по-ранни години. Имаше и сметки от големи лондонски магазини, списъци за покупки и отбелязани размери на дрехи и обувки.

Отделих писмата, за да ги прегледам по-късно. Всичко друго беше за изхвърляне. От време на време, за да разсея скуката, поглеждах през широките прозорци към тресавищата, все още без следа от сянка по тях, притихнали и красиви на светлината от есенното слънце. Приготвих си обед от шунка и хляб, пих бира, а по-късно, малко след два, повиках Паяк и излязохме навън. Чувствах се много спокоен и весел, малко отегчен, но в никакъв случай не и нервен. Всъщност всички ужасии и привидения от първото ми идване в къщата се бяха изпарили заедно с мъглата, която тогава ме обгърна. Въздухът беше все така прохладен и свеж и докато обикалях край „Тресавището на змиорките“, от време на време хвърлях пръчка, кучето щастливо я догонваше и ми я донасяше, а аз дълбоко дишах и нищо не ме притесняваше. Осмелих се да стигна дори до развалините на гробището, където Паяк току се губеше из дупките в търсене на въображаеми зайци, ровеше като луд с предни лапи, а после възбудено се стрелваше надалече. Не видяхме никого. По тревата не премина дори сянка.

Известно време разглеждах старите надгробни камъни и безуспешно се мъчех да разчета някое име, докато не се озовах на мястото, където видях жената в черно последния път. Там, върху надгробния камък, който — бях сигурен — преди стоеше изправен, защото непознатата се облягаше на него, ми се стори, че различавам името Драблоу. Буквите бяха покрити със сол, която сигурно влажният въздух в продължение на години е донасял от устието през студените зимни дни.

„В па… на скъ…

… нет Драб…

… 190…

… на X…

… иъл… лоу Род…“

Спомних си думите на господин Джеръм, че Драблоу са погребвани не само край черквата в града, но и в семейно гробище, което отдавна не се използва, така че сигурно тъкмо тук почиваха прадедите на рода. Положително обаче сега от тях бяха останали само стари кости, нямаше никого и нищо, затова съвсем не ме беше страх и не се вълнувах, като наблюдавах обстановката, за разлика от миналия път, когато мястото ми се видя мрачно, тайнствено и зловещо, но сега разбрах, че то просто навява меланхолия, защото всичко се руши и там почти не стъпва човешки крак. Преди сто или повече години из това гробище биха бродили романтично настроени поети, търсещи вдъхновение, за да съчиняват сладникаво тъжни стихове.

Прибрахме се в къщата с кучето, защото захладя, и преди отново да се заема с убийствено тъпите книжа, аз прерових лавиците в салона и си избрах четиво за вечерта — роман от сър Уолтър Скот и томче със стиховете на Джон Клеър. Отнесох книгите на горния етаж и ги оставих на нощното шкафче в малката спалня, където реших да преспя, защото беше в предната част на къщата, изглеждаше по-топла от големите спални и се надявах, че ще е и по-уютна. От прозореца се виждаше и част от тресавището далече от устието, а с известни усилия — и дигата „Деветте живота“.

Продължих да работя. Вечерта напредваше и се стъмни, затова запалих всички лампи, спуснах завесите и от бараката, която открих навън до вратата на кухнята, пренесох още въглища и дърва за огъня.

Купът ненужни хартии растеше в контраст с няколкото пакета, които отделих, за да прегледам по-внимателно. Празната кутия се препълни, а аз продължавах да мъкна други кутии и чекмеджета, пълни с книжа, които намирах из къщата. При тази скорост щях да свърша най-много след ден и половина. Изпих чаша херес и си приготвих доста скромна, но приятна вечеря, която споделих с Паяк, а после, уморен от усилния ден, за последен път обиколих къщата, преди да заключа.

Цареше тишина, нямаше дори и лек ветрец. Почти не чувах и бавно прокрадващия се прилив. Отдавна всички птици се бяха скрили от нощта. Безмълвните тресавища тъмнееха и се простираха надалече в продължение на много мили.

Разказах събитията или по-скоро липсата на събития от този ден в „Тресавището на змиорките“ толкова подробно, колкото си ги спомням, за да подчертая, че тогава бях спокоен и разсъждавах съвсем трезво. Вече не се сещах за странните явления, които толкова ме изплашиха и притесниха. Помислех ли си за тях, просто — образно казано — свивах рамене. Не се случи нищо повече, не ме сполетя беда. Денят и вечерта преминаха без особености, скучно и монотонно. Паяк беше чудесен другар и изпитвах благодарност, като чувах как тихо диша, а понякога тича наоколо и дращи с нокти из голямата пуста и стара къща. Бях обзет най-вече от чувството на досада и от известна апатия, съчетани с желанието да приключа работата си и да се завърна в Лондон при милата Стела. Наумих си да й кажа, че щом заживеем в свой дом, ще трябва да си вземем куче — по възможност малко, като Паяк. И дори реших да помоля господин Дейли, ако някога Паяк има потомство, да ми запази едно от кутретата.

Работих прилежно и съсредоточено, позволих си физическо натоварване на чист въздух. За около половин час, след като се оттеглих в спалнята, почетох „Сърцето на Мидлотиан“, а кучето се беше разположило на килимчето до леглото. Мисля, че само няколко минути след като угасих лампата, заспах, и то дълбоко, понеже когато се събудих — или бях събуден — съвсем внезапно, за миг се почувствах някак зашеметен, изгубил представа къде и с каква цел се намирам. Стори ми се, че е пълен мрак, но щом очите ми свикнаха с тъмното, забелязах, че в стаята влиза лунна светлина, понеже не бях спуснал тежките, плътни завеси, а и прозорецът бе леко открехнат. Бродираната кувертюра, тъмното дърво на гардероба, скрина и рамката на огледалото бяха облени от студена, но красива светлина и аз реших да стана, за да погледна през прозореца как изглеждат тресавищата и устието.

Отначало всичко ми се стори притихнало и безмълвно, затова се почудих защо съм се събудил. После сърцето ми подскочи, понеже зърнах Паяк, застанал до вратата. Целият настръхнал, с наострени уши, щръкнала опашка и изпънат като струна, той сякаш се готвеше за скок. А дълбоко от гърлото му се изтръгваше глухо, тихо ръмжене. Седнал в леглото, аз се вцепених и не можех да помръдна. Съзнанието ми възприемаше само кучето и тръпките, които ме полазиха, защото тишината вече беше друга, злокобна и заплашителна. И в този миг някъде далече в къщата, но не много далече от стаята, в която се намирах, се чу шум. Слаб шум, така че колкото и да се напрягах, не можех да установя на какво се дължи. Представляваше прекъсвано на равни интервали потропване или почукване. Само толкова. Нямаше стъпки, подът не изскърца, нищо не раздвижи въздуха, вятърът не стенеше в комините. Чуваше се само приглушен шум, който не спираше, а кучето продължаваше да стои настръхнало до вратата и току душеше процепа в края й или отстъпваше крачка назад, вдигнало глава и като мене слушаше ли, слушаше, като от време на време отново ръмжеше.

Накрая — предполагам, понеже нищо друго не се случи, а и можех да тръгна заедно с Паяк, успях да стана от леглото, макар че краката ми се подкосяваха и ме мъчеше неприятното усещане, че сърцето ми бие лудо. Необходимо ми беше обаче известно време, докато събера достатъчно смелост, за да отворя вратата на спалнята и да изляза в неосветения коридор. Щом го сторих, Паяк се втурна напред и чух как тича и души около всяка затворена врата, като сподавя воя и ръмженето си.

След малко отново чух странния шум. Изглежда, идваше някъде отляво, от края на коридора, но все още не можех да определя характера му. Напрегнал слух и затаил дъх, много предпазливо направих няколко крачки в тази посока. Паяк вървеше пред мене. Коридорът водеше към останалите три спални, разположени от двете му страни. Събрах сили, пътьом отварях вратите им една по една и надничах вътре. Нямаше нищо освен тежки стари мебели и празни легла, а в стаите в задната част на къщата проникваха лунните лъчи. На долния етаж цареше тишина — пълна, обгръщаща всичко тишина, която сякаш можеше да се докосне, а тежкият мрак беше плътен като кадифе. Паяк ме беше изпреварил и когато взе да души, замръзна на място, а ръмженето му се засили. Улових каишката и погалих късата, твърда козина на кучето — не толкова заради него, колкото да успокоя себе си. Усетих колко е напрегнато тялото му — също като моето.

Стояхме пред вратата без ключалка, която не успях да отворя при първото си посещение в „Тресавището на змиорките“. Не можех да си представя какво се крие вътре по шума, който се чуваше. Защото той идваше именно от тази стая и без да е особено висок, явно от него ме разделяше само преградата на вратата. Сякаш вътре нещо тихо и ритмично тупкаше по пода — някакъв познат звук, който обаче не можех да определя. Струваше ми се, че принадлежи на моето минало, че събужда скрити дълбоко в душата ми стари, забравени спомени. Звук, който, чут където и да е другаде, би всявал не страх, а — колкото и да е странно — успокоение и усещане за добронамереност.

Но Паяк, който беше пред мене, започна да скимти пронизително, жалостиво и уплашено, да се дърпа от вратата и да се гуши в краката ми. Устата ми пресъхна, на гърлото ми заседна буца и аз се разтреперих. В стаята се намираше нещо, до което нямаше как да стигна, пък и не бих се осмелил да го сторя, дори да можех. Казвах си, че вътре шумоли плъх или птица, паднала през комина, която не може да излезе. Но звукът не беше издаван от уплашена животинка. Трак-трак, после тишина. После отново трак-трак — и тишина. Трак-трак. Трак-трак. Трак-трак.

Струва ми се, че щях да си стоя така цяла нощ, озадачен и уплашен, или щях да си плюя на петите и заедно с кучето да избягам от къщата, ако не бях чул още един тих звук. Изникна зад гърба ми, не точно зад мене, а някъде откъм предната част на къщата. Оставих заключената врата и разтреперан се придвижих пипнешком покрай стената в спалнята си, насочван от лунния лъч, промъкнал се в мрака на коридора. Кучето тичаше малко пред мене.

В стаята ми нищо не се беше променило — и леглото, и всичко друго си стоеше на мястото. Тогава осъзнах, че звукът не идва от самата стая, а отвън, през прозореца. Вдигнах колкото можах плъзгащата се рамка и надникнах през отвора. Съзрях ширналата се пустош на сребристосивите тресавища и водата в устието с отразяващата се наопаки луна върху огледално гладката повърхност. Не се виждаше нищо друго. Нямаше жива душа. Само като далечен плясък до ушите ми достигна плач, детски плач и аз се запитах дали това не е илюзия, плод на преживяното от мене. Но не. Лек като дъх ветрец набразди водната повърхност, покри я с бръчици, премина през сухите тръстики и изчезна. Това бе всичко.

Усетих нещо топло на пода до мене, сведох очи и видях Паяк, притиснат до крака ми, да го ближе с любов. Когато погалих кучето, разбрах, че се е успокоило — тялото му бе отпуснато, а ушите — клепнали. Ослушах се. В къщата не се чуваше никакъв шум. След малко стигнах по коридора до затворената врата. Паяк радостно дотича и послушно спря редом — може би очакваше да я отворя. Опрях ухо на вратата. Нищо. Пълна тишина. Сложих ръка на дръжката, но се поколебах, понеже отново усетих, че сърцето ми се разтуптява. Няколко пъти поех дълбоко въздух и натиснах дръжката. Нищо не последва, макар че шумът отекна вътре в стаята, сякаш на пода нямаше килим. Натиснах още веднъж дръжката и леко наблегнах с рамо, но вратата не помръдна.

Накрая се прибрах и си легнах. Прочетох още две глави от романа на Скот, макар че не бях в състояние да ги възприема напълно, а после угасих лампата. Паяк отново се беше настанил върху килимчето. Беше малко след два часа.

Дълго време сънят не ме спохождаше.

Първото, което забелязах на следващата сутрин, беше промяната във времето. Щом се събудих малко преди седем, усетих, че въздухът е натежал от влага и е доста хладно, а когато надникнах през прозореца, едва различих границата между сушата и водата, и между водата и небето, всичките еднакво сиви на цвят. Ръмеше — ниско над тресавищата се беше спуснал плътен облак. Такова време съвсем не действа добре на настроението, а аз се чувствах уморен и изнервен от изминалата нощ. Паяк обаче чевръсто и весело се спусна по стълбите и скоро аз стъкнах огъня в камините, напалих банята, изкъпах се, закусих и постепенно денят ми се стори като всеки друг. Дори се качих на горния етаж и отидох до затворената стая, но отвътре вече не се чуваше странният звук. Не се чуваше нищо.

В девет часа излязох навън, качих се на велосипеда и като въртях усилено педалите, за да развия добра скорост по дигата, стигнах по пътя през полята до Крайтън. Паяк тичаше подире ми и току се отклоняваше, за да порови в някоя падина или да подгони някое животинче, което се мяркаше край пътя.

Помолих жената на съдържателя да напълни кошницата с продукти и допълнително купих храна от бакалина. И с двамата, както и с господин Джеръм, когото срещнах в една уличка, размених няколко думи и закачки, без да спомена каквото и да е за „Тресавището на змиорките“. Денят, колкото и да навяваше униние дъждовното време, отново ми вдъхна кураж и решителност и заличи зловонните изпарения на нощта. При това се беше получило сърдечно послание от Стела, пълно с мили въздишки на съжаление, че не сме заедно, и с гордост заради оказаното ми доверие, и с тези топли думи в писмото, прибрано във вътрешния ми джоб, аз подкарах велосипеда назад към тресавищата и къщата, като си свируках през целия път.

Макар че още нямаше пладне, наложи се да запаля повечето лампи в къщата, понеже се смрачи и не можех да работя на слабата дневна светлина, дори ако седях до прозореца. Погледнах навън и забелязах, че лекият дъждец се е засилил, облаците са вече като пелена, така че се виждаше само до обраслите с трева брегове, а по-късно следобед всичко се сля в мъгла. Тогава започнах да изпитвам леко безпокойство и реших, че ще си събера багажа, за да пренощувам по-удобно в града. Отидох до външната врата и прекрачих прага. Тутакси влагата полепна по лицето и дрехите ми като тънка паяжина. Вятърът се беше засилил, плющеше откъм устието и ме пронизваше до кости с мразовития си дъх. Паяк изтича няколко ярда напред, после се спря и ме погледна разколебан, без желание да се разхожда надалече в такова мрачно време. Развалините и стените на старото гробище не се виждаха — ниско спусналият се облак и мократа мъгла ги скриваха от погледа. Не виждах и дигата — не само заради времето, а и защото приливът я беше залял изцяло. Едва късно през нощта водата щеше да се оттече. Значи не можех да се прибера в Крайтън Гифорд.

Свирнах на кучето, което с радост тутакси дойде при мене, и после се върнах към книжата на госпожа Драблоу. Досега бях намерил само един интересен тъничък пакет с документи и писма и реших да ги прочета за разнообразие по-късно, след вечеря. Дотогава прехвърлих още няколко ненужни купчини хартия. С доволство поглеждах към вече опразнените кутии и чекмеджета, но видът на все още пълните, които не бях пресял, ме обезсърчаваше.

Първият пакет писма, привързан с тясна виолетова панделка, бяха с един и същи почерк и датираха от месец февруари преди шейсет години до лятото на следващата година. Отначало бяха изпращани от едно имение в селище, което според наученото от картата се намираше на около двайсет мили от Крайтън Гифорд, а по-късно — от Шотландия, от къща в околностите на Единбург. Всички обръщения бяха „Мила моя“ или „Скъпа Алис“, в по-голямата си част подписани с инициала „Дж.“, а понякога и с цялото име — „Дженет“. Писмата бяха кратки, звучаха непосредствено и с голяма доза наивност и в тях ставаше дума за трогателна, макар и не изключителна история. Кореспондентката — млада жена, вероятно роднина на госпожа Драблоу, беше неомъжена, но с дете. Отначало живеела в дома на родителите си, но по-късно се преселила другаде. За бащата на детето не се споменаваше почти нищо, освен на две места с инициала „П“: „П. няма да се завърне тук“ и „Мисля, че са изпратили П. в чужбина“. Родила сина си в Шотландия, жената винаги пишеше за детето си с отчаяна любов и привързаност. Няколко месеца след това не се беше обаждала, но при възобновяването на кореспонденцията отначало в писмата се долавяше страстно негодуване и протест, а по-късно — тиха, дълбока горчивина. Насилваха жената да остави детето си за осиновяване, но тя беше отказала и непрекъснато повтаряше, че „никой няма да ги раздели“. Пишеше: „Той ми принадлежи. Защо да се отказвам от нещо, което е само мое? Няма да го дам на чужди хора. Ще убия и него, и себе си, преди това да се случи“.

После тонът се променяше.

„Какво друго ми остава? Напълно безпомощна съм. Ако го вземете вие с М., няма да ми бъде толкова тежко.“ И отново: „Такъв ми е бил късметът“. Накрая на последното писмо обаче беше изписано нечетливо със ситни букви: „Обичайте го, грижете се за него като за свое дете. Но той е мой, мой и никога няма да ви принадлежи! Ох, простете ми. Имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Дж.“.

В същия пакет имаше и съставено от адвокат обичайно свидетелство, според което Натаниъл Пиърстън, син на Дженет Хъмфри, бе осиновен от Морган Томас Драблоу, живеещ в „Тресавището на змиорките“ край Крайтън Гифорд, и от Алис, неговата съпруга. Към свидетелството имаше прикрепени още три документа. Първият беше препоръка от някоя си лейди М. от Хайд Парк Гейт за бавачката на име Роуз Джъд.

Прочетох го, сложих го настрани и посегнах към следващия документ, представляващ прегънат лист, когато изведнъж вдигнах очи, стреснат от някакъв шум.

Паяк стоеше до вратата и ръмжеше глухо, както предишната нощ. Погледнах го и видях, че целият е настръхнал. Един миг останах неподвижен, скован от страх. После си спомних решението си да не се крия от призраците в „Тресавището на змиорките“, а да ги срещам лице в лице, защото бях сигурен — поне на дневната светлина — че колкото повече бягам от тези неща, толкова по-близо те ще идват до мене и ще ми вървят по петите, а силата им да ме измъчват ще нарасне. Затова оставих книжата, станах и отидох да отворя вратата на малката гостна, където седях.

Паяк мигом излетя като стрела от стаята, сякаш гонеше заек, и с ръмжене се насочи към стълбището. Чух, че мина по горния коридор, после спря. Беше стигнал до заключената врата и дори от мястото, където стоях, отново чух странния тих и ритмичен звук: трак-трак — и тишина, трак-трак — и тишина, трак-трак…

С намерението да вляза най-после в онази стая и да разбера от какво е шумът, аз обиколих кухнята и килера да потърся тежък чук, длето или друг инструмент, подходящ за разбиване на вратата. Но не намерих нищо и понеже си спомних, че в бараката отвън ми се мярна хубава брадва, взех фенера и излязох навън.

Все още имаше лек воал от ситен, ръмящ дъждец, но това съвсем не приличаше на пълзящата, гъста мъгла от онази нощ, когато минах по дигата. Беше тъмно като в рог — нито луната грееше, нито се виждаха звезди, и аз се спъвах по пътя към бараката, макар че носех фенер.

Едва когато открих брадвата, на връщане към къщата отново чух шума и щом го чух — толкова наблизо, че сякаш източникът му бе само на няколко ярда от къщата, — вместо да продължа напред, аз се обърнах и бързо отидох до парадния вход, където очаквах да посрещна неканения посетител.

Щом стъпих на чакъла, насочих светлината от фенера към обгърнатата от мрака дига. Оттам долиташе тропотът на конски копита и скърцането на двуколка, но не видях нищо. После неволно извиках, понеже осъзнах, че не иде посетител, че поне не става дума за истински, жив посетител, за Кекуик например. Сега тропотът се чуваше от друга посока — кончето и двуколката бяха слезли от дигата и се носеха към тресавищата.

Стоях страшно изплашен и напрягах слух, за да определя дали по нещо в шума, идещ от забулената в мрак далечина, мога да се уверя, че това не са призраци. Но не установих нищо такова. Ако беше светло и можех да изтичам натам, сигурно щях да стигна до коня и двуколката, за да се кача на капрата и да видя кочияша. Но сега не можех да сторя нищо, освен да стоя, да стоя като вкаменен с тяло, сковано от ужас, и с душа, объркана от страховити опасения, въображаеми картини и нежелани отговори.

После усетих, че кучето е слязло до мен на чакъла. Стоеше съвсем неподвижно, с наострени уши и гледаше към тресавищата. Сега двуколката се отдалечаваше, шумът от колелата звучеше по-глухо, после се чу плисък на вода, тежко цопване в тиня и пръхтене на мятащо се в безизходица конче. Отново ставаше същото: кончето и кабриолетът бяха попаднали на плаващи пясъци и потъваха ли, потъваха. Настъпи ужасният миг, когато водите се сключиха отгоре им, чу се клокочене, а после над целия този шум, над цвиленето на съпротивляващото се конче прозвуча детският вик, премина в ужасен писък, който бавно заглъхна, задави се и изчезна, докато накрая всичко се успокои.

Не се чуваше нищо освен тихия плисък на вълните и шума на водовъртежа в далечината. Цял треперех, устата ми пресъхна, дланите ме заболяха — бях забил в тях нокти, докато стоях безпомощен и отново чувах в ужасна последователност да се повтарят познатите звуци, както щяха да се повтарят в главата ми хиляди пъти оттогава насетне.

Не изпитвах и сянка съмнение, че кончето, двуколката и детето не съществуват наистина. Бях сигурен, че последното им пътуване към тресавищата и изчезването им в коварните плаващи пясъци не беше станало току-що на стотина ярда от мене в тъмнината. Но бях също така сигурен, че преди време — кой знае преди колко време — една нощ това ужасно нещо наистина се е случило тук, край „Тресавището на змиорките“. Конче, двуколка, кочияш и дете са били погълнати и удавени за миг. Самата мисъл за това, да не говорим за призрачното повтаряне на цялото събитие, непоносимо ме разстрои. Стоях и треперех от влагата и хладния вятър, както и от потта, която бързо изстиваше върху тялото ми.

После, с настръхнала козина и втренчен поглед, Паяк остана няколко крачки назад, леко вдигна предни лапи и започна да вие. Ви дълго, провлечено и с такава мъка, че сърцето да те заболи.

Накрая се наложи да взема кучето и да го внеса в къщата — не искаше да помръдне от мястото си и не реагираше на гласа ми. Телцето му беше напрегнато, явно животното изпитваше безпокойство. Оставих го на пода в антрето и то се сгуши в краката ми.

Странно, но тъкмо уплахата на Паяк ме накара да се овладея — като майка, принудена да се държи храбро, за да успокои разтревоженото си дете. Вярно, Паяк беше куче, но въпреки това се чувствах задължен да го прилаская и да му вдъхна увереност, а по този начин и себе си да окуража и да събера сили. Но след като известно време ми позволи да го галя и милвам, кучето се отскубна от мене, отново наостри уши, изръмжа и се отправи към стълбището. Бързо го последвах, като запалих всички лампи по пътя си. Както и предполагах, Паяк се насочи към коридора на горния етаж със затворената врата в края и аз вече чувах шума — познатия вледеняващ душата шум, който ме измъчваше, защото не можех да разбера на какво се дължи.

Когато завих зад ъгъла, бях се задъхал и сърцето ми лудо биеше. Но ако се боях от случилото се досега в къщата, когато стигнах края на късия коридор и видях онова, което се появи пред очите ми, страхът ми нарасна неимоверно. За миг помислих, че ще умра, че вече умирам, защото не е възможно човек да понесе такъв потрес, да обезумее от страх и да остане жив, да не говорим, че в такъв случай би изгубил разсъдъка си.

Вратата на стаята, откъдето се чуваше шумът, вратата, която беше толкова здраво залостена, че не успях да я разбия, вратата, за която нямаше ключ, сега беше отворена. Широко отворена!

Стаята бе потънала в пълен мрак. Само в първите един-два ярда до прага, където мъждивата крушка от външната площадка хвърляше малко светлина, се виждаше лъскава, кафява подова настилка. А отвътре се чуваше както шумът — сега звучеше по-силно, заради отворената врата — така и сумтенето на кучето, което нервно обикаляше в тъмното и душеше ли, душеше.

Нямам представа колко дълго останах там, обзет от страх, разтреперан и напълно озадачен. Изгубих чувството си за време и за обичайната действителност. През главата ми преминаха разпокъсани, объркани мисли и представи, образи на привидения и на истински злодеи от плът и кръв, картини на смърт и насилие и какви ли не невероятни, свръхголеми опасения. През цялото това време вратата остана отворена и люлеенето продължаваше. Да, люлеенето. Защото най-после схванах какъв беше шумът в стаята или поне на какво ми напомняше. Напомняше ми потропването на дървените подпори на люлеещ се стол, на какъвто седеше моята бавачка редом с леглото ми, и докато сънят ме обореше, тя не спираше да се люлее. Когато пък бях болен и имах температура или се събуждах, стреснат от кошмар, бавачката или майка ми идваха, вземаха ме от креватчето и сядаха с мене на същия люлеещ се стол. Прегръщаха ме и столът ни люлееше, докато не се успокоявах и не се унасях отново. Звукът, който чувах, беше същото потропване от детството ми, от време, от което не си спомнях ясно почти нищо. Този звук обезпечаваше удобство, безопасност, спокойствие и увереност — равномерното, ритмично потропване в края на деня, което ме приспиваше и отекваше в сънищата ми. Звук, който означаваше, че едно от двете ми най-близки същества в този свят е до мене. Както стоях в мрачния коридор и слушах, звукът започна да упражнява върху ми същото въздействие като някога и накрая сякаш ме хипнотизира до състояние на отпуснатост и сънливост, а страховете и напрежението, изпънало тялото ми, започнаха да отслабват. Вече дишах бавно и дълбоко и усещах как топлината се разлива по крайниците ми. Имах чувството, че нищо не може да се прокрадне до мен, за да ме нарани или уплаши, тъй като редом се намира мой защитник и пазител. И всъщност вероятно беше така, вероятно всичко, което научих и в което вярвах като дете по отношение на невидимите небесни духове закрилници, които ме заобикалят, подкрепят и защитават, беше истина. Или пък спомените, събудени от звука на люлеещия се стол ми оказваха толкова положително въздействие и притежаваха такава сила, че надвиха и направо прогониха всичко зловещо и мрачно, будещо страх и безпокойство.

Каквато и да беше причината, аз съзнавах, че вече съм събрал достатъчно смелост, за да вляза в стаята и да погледна в лицето онова, което беше вътре. И преди увереността ми да се разколебае, а опасенията ми да се завърнат, аз прекрачих прага колкото се може по-смело и решително. Веднага посегнах към ключа от стената, но лампата не светна и като насочих фенера към тавана, забелязах, че във фасонката нямаше крушка. Но лъчът на фенера беше достатъчно ярък и силен за целта, която преследвах. Когато влязох в стаята, Паяк глухо изръмжа от единия ъгъл, но не дойде при мене. Бавно и предпазливо огледах обстановката.

Това бе почти същата стая, която току-що си бях припомнил — в нея някога бях чул звука, който най-после разпознах. Намирах се в детска стая. В единия ъгъл имаше креват, същият наглед тесен и нисък дървен креват, в какъвто спях, а до него, обърнат под ъгъл към откритата камина, се виждаше стол-люлка, който или беше същият като в моята стая, или много приличаше на него — с ниска седалка и висока, права кожена облегалка, изработен от тъмно дърво, може би бряст, и с широки, очукани и извити дървени подпори. Докато гледах зяпнал донемайкъде, столът леко се люлееше, но люлеенето постепенно отслабваше, както когато седналият на стола човек вече е станал.

Но вътре нямаше никой, стаята беше празна. Ако някой си беше тръгнал, щеше да излезе в коридора и да попадне на мене, нямаше как да се промъкне, ако не се отместех.

Бързо осветих с фенерчето стените. Виждаше се коминът и огнището, прозорецът беше затворен и залостен с два дървени пръта, както е обичайно за тези стаи, за да предпазят децата от падане. Друга врата нямаше.

Люлеенето намаляваше все повече и повече, докато накрая столът люлка така леко се помръдваше, че това почти не се забелязваше, нито се чуваше тракане. После люлеенето съвсем спря и настъпи пълна тишина.

Детската стая, напълно обзаведена и толкова добре запазена, сякаш обитателят й отсъстваше само за ден-два или беше отишъл на разходка, не навяваше чувството за празнота със застоял, пропит с влага въздух, нито за необитаемост, както другите стаи на къщата. Внимателно и предпазливо, почти затаил дъх, аз се заех да я изследвам. Разгледах леглото — оправено, с чаршафи и възглавници, одеяла и кувертюра. До него видях масичка, а върху нея — дървено конче и светилник с наполовина изгоряла свещ, затъкната право в средата и с вода в купичката отдолу. В скрина и гардероба имаше всекидневни дрехи и бельо, официални дрехи и дрехи за игра на шест-седемгодишно момче, красиви, добре ушити дрехи по модата от детските години на родителите ми, ако можех да съдя по снимките у дома. Мода отпреди шест и повече десетилетия.

Имаше и детски играчки, изключително много играчки, до една старателно подредени и грижливо пазени: полкове от строени оловни войничета, ферма с разноцветни къщички и огради, с купи сено и малки житни кръстци от дърво, всичко подредено върху голяма дъска. Имаше и корабче с мачти и истински платна, малко пожълтели от времето, и камшик с кожени върви до лъскав пумпал. Видях и разни игри: лудо и халма^[1], дама и шах, мозайки със селски пейзажи и циркови представления, както и „Детството на Роли“, а в малко дървено сандъче бяха прибрани кожена маймунка, котка и четири котенца, изплетени от вълна, пухкаво мече и плешива кукла с порцеланова глава и моряшко костюмче. Момчето, обитавало стаята, си беше имало перодръжки и четки, шишенца с цветни мастила, книжка с детски стихове, друга книжка — със старогръцки легенди, Библия и молитвеник, зарове и две колоди карти, малка свирка, шарена музикална кутия от Швейцария и един Черен Самбо от тенекия, с подвижни ръце и крака.

Вземах в ръце играчките, галех ги, дори ги миришех. Сигурно се намираха в тази стая от половин век, но изглеждаха така, сякаш някой си е играл с тях в днешния следобед, а после ги е подредил за през нощта. Вече не се страхувах, а недоумявах. Изпитвах странно чувство, не бях на себе си, движех се като насън. Но поне за момента нищо не ме безпокоеше, нито ме заплашваше. Виждах празна стая, отворена врата, оправено креватче и странна атмосфера, навяваща тъга и мисъл за нещо изгубено и изчезнало, така че моето сърце се сви от безутешност и скръб. Нима мога да го обясня? Не, това е невъзможно. Но аз си го спомням такова, каквото беше.

Сега кучето седеше спокойно върху килима до детското креватче. И накрая, понеже бях разгледал всичко, не намирах никакво обяснение и не желаех да оставам повече в тази обстановка, хвърлих последен поглед на стаята и излязох, като затворих вратата.

Не беше късно, но вече нямах сили и не можех да се върна към книжата на госпожа Драблоу. Чувствах се изтощен и изчерпан — след вълнението, което ме разтърси, приличах на риба, изхвърлена на спокоен бряг след преминаването на буря.

Приготвих си питие от коняк, разреден с гореща вода, направих поредната обиколка на къщата, като угасих огъня в камините и заключих вратите, и се наканих да си легна, за да почета Уолтър Скот.

Тъкмо преди да го сторя, минах по коридора, водещ до детската стая. Вратата стоеше затворена, както я бях оставил. Ослушах се, но отвътре не се чу нито звук. Без да нарушавам отново покоя и пустотата, тихо тръгнах към предната част на къщата, за да се прибера в спалнята.