Сюзън Хил
Жената в черно (11)

Пакетът писма

Усетих, че право към очите ми е насочена ярка светлина. Или по-скоро имах чувството, че светлината влиза през очите и се забива в мозъка ми. Опитах се да се извъртя и ми се стори, че главата ми е празна, че сякаш не стои твърдо върху раменете ми, а се носи из въздуха като пух от глухарче.

После снопът светлина изведнъж се отдръпна и когато отворих очи, нормалният свят и обикновените неща в него отново бяха на фокус. Установих, че лежа проснат на канапето в гостната, а месестото червендалесто и загрижено лице на господин Самюъл Дейли се е надвесило над мене. В ръката си държеше джобно фенерче, с което, както се досетих, беше светнал в очите ми, за да ме накара да се свестя, макар и по този груб начин.

Седнах, но тутакси стените започнаха да се местят, сякаш за да ме захлупят, и мигновената слабост ме накара да легна отново. После изведнъж споменът за случилото се нахлу със страшна сила в съзнанието ми: тичането подир кучето през блатистите тресавища, борбата да го спася, появата на жената в черно на прозореца на детската стая, а после и звуците, увеличили страховете ми до степен вече да не се владея, да изгубя свяст и да лежа безпаметен.

— А двуколката, има ли… двуколка?

— Пред входната врата е.

Зяпнах.

— Е, от време на време се отказвам от автомобила. Когато не бързам, предпочитам да пътувам с двуколката, пък е и много по-безопасно за минаване по дигата.

Схванах колко просто стоят нещата и въздъхнах с облекчение. Значи шумът, който бях чул, е бил от истинска конска кола.

— А ти какво си мислеше? — попита Дейли, като ме гледаше изпитателно.

— И преди чух…

— Какво?

— Чух трополенето на друга… друга двуколка.

— Може да е бил Кекуик — с безизразен глас подхвърли Дейли.

— Не, не!

Изправих се малко по-бавно отпреди и не ми се зави свят.

— Внимавай!

— Сега съм по-добре. Нищо ми няма. Беше като… — Но не довърших изречението, само прокарах ръка по лицето си. — Жаден съм.

— На масичката до теб има кана.

Обърнах се, налях си чаша вода и ненаситно пих, след което се почувствах по-бодър и с недотам опънати нерви.

Господин Дейли схвана това, дръпна се от канапето и седна отсреща на едно кресло.

— Все за тебе си мислех и се притесних — рече накрая той. — Не ми излизаше от ума.

— Колко е часът, рано сутринта ли е? Изгубих представа за времето.

— Да, рано е. Цяла нощ се стрясках. Както ти казах, все за тебе си мислех.

— Странно.

— Какво му е странното? Нищо странно няма. Нищо.

— Прав си.

— И добре, че дойдох.

— Да, наистина. Много съм ти благодарен. Сигурно… Сигурно ти си ме пренесъл тука? Нищо не помня.

— И по-тежки съм носил, а тебе просто те метнах на рамо. Доста си кльощав.

— Много се радвам, че си тук, господин Дейли.

— И никак не грешиш.

— Така е.

— Тия тресавища са поглъщали доста хора.

— Да. Да, вече ми е известно. Насмалко и аз да потъна заедно с кучето. — Изведнъж се сепнах. — А къде е Паяк?

— Ето го. Ще се оправи.

Погледнах накъдето сочеше Дейли и видях, че кучето е на килимчето между двама ни. Като чу името си, Паяк завъртя опашка, но иначе лежеше отпуснат и изтощен, както се чувствах и аз. Тинята по козината му съхнеше на бучки и вадички, а краката му бяха целите в кал.

— Като се съвземеш още малко, ще си събереш багажа и ще си тръгнем — рече Дейли.

— Ще си тръгнем ли?

— Ами да. Дойдох да видя как се чувстваш на това забравено и от Бога място. Видях. Най-добре ще е да те заведа у дома, докато се оправиш.

Известно време не отговорих, само се отпуснах и последователно прехвърлих през ума си събитията от снощи и от сутринта, а стигнах и по-далече — до първото ми посещение в къщата. Съзнавах, че тук витае призракът на жената в черно, а може би и на друг обитател на „Тресавището на змиорките“. Давах си сметка, че звуците от тресавището са издавани от призраци. Но макар тези явления да бяха ужасни и необясними, реших, че ако се наложи, отново ще се срещна с тях, най-малкото защото все по-силно и по-силно желаех да узная чий дух не може да намери покой и тревожи живите, и най-вече — защо, защо ги тревожи. Успеех ли да науча истината, може би щях да сложа край на тази история веднъж завинаги.

Това, което обаче не ми понасяше, беше атмосферата около тези събития, чувството за стаена омраза и злост, за нечия беда, за страшна скръб и печал. Тъкмо това нахлуваше в собствената ми душа и я обсебваше дотам, че ставаше нетърпимо. Благодарих на господин Дейли и казах, че с удоволствие ще му гостувам поне малко, докато дойда на себе си. Но не бях спокоен. Не ми се искаше тайната да остане неразгадана, пък и същевременно съзнавах, че все някога трябва да се довърши работата по преглеждането и отделянето на необходимите документи от книжата на госпожа Драблоу. И точно това казах на Самюъл Дейли.

— А откри ли нещо дотук, господин Кипс? Карта на заровено съкровище например?

— Не. Има купища ненужни неща, главно боклуци, събирани години, между които не се намира почти нищо интересно, а за нещо ценно и дума не може да става. Дълбоко се съмнявам, че изобщо ще имам някакъв успех. Но работата трябва да се свърши, поели сме това задължение.

Станах и се разходих из стаята — проверявах дали краката ме държат и установих, че съм горе-долу устойчив.

— С готовност ще си призная, че в момента доста охотно ще оставя всичко. Има само едно-две неща, които бих искал отново да прегледам, и то от любопитство. Намерих пакет стари писма с прикрепени към тях документи. Късно снощи ги четох и смятам да ги взема със себе си — казах аз.

После, докато господин Дейли обикаляше из долния етаж, спускаше щорите и проверяваше дали навсякъде огънят в камините е угасен, аз най-напред отидох в стаята, където работех, и взех пакета писма, а след това тръгнах към спалнята да си събера багажа, който беше малко. Вече не изпитвах никакъв страх, защото поне засега напусках „Тресавището на змиорките“, а и присъствието на едрия господин Самюъл Дейли ми вдъхваше увереност. Не знаех дали ще се завърна, но ако го сторех, положително нямаше да дойда сам. Чувствах се напълно спокоен и когато стигнах до края на стълбището и се обърнах да вляза в малката спалня, струваше ми се, че снощните събития са станали в далечното минало и могат да ми навредят колкото някой изключително неприятен кошмар.

Бързо стегнах пътната си чанта, затворих прозореца и спуснах щорите. На пода се въргаляха парчета от счупения фенер и аз ги сритах към ъгъла на стаята. Не се чуваше шум, още от зори вятърът започна да стихва, макар че затворех ли очи, отново чувах как стене, вие, удря и блъска из старата къща. И все пак колкото и да ме беше изнервило това, бях в състояние съвършено точно да отделя случайните явления — бурята, трополенето, скърцането и тъмнината — от призрачните явления и атмосферата, която ги забулваше. Времето можеше да се промени, вятърът да спре, слънцето да изгрее, в „Тресавището на змиорките“ да цари тишина и спокойствие, но от това къщата нямаше да всява по-малко страх. Обитаващите я призраци и ужасните чувства, които ги обладаваха, все така щяха да плашат и тревожат всеки, дошъл наблизо. Бях сигурен в това.

Приключих с багажа и излязох от стаята. Когато стигнах до площадката, не се удържах и малко страхливо хвърлих поглед към коридора, водещ до детската стая.

Видях, че вратата е отворена. Застинах на място. Усещах безпокойството, скрито току под повърхността, да напира и сърцето ми лудо затуптя. На долния етаж се чуваха стъпките на господин Дейли и топуркането на кучето, което вървеше подире му. Окуражен от тяхното присъствие, събрах смелост и предпазливо тръгнах към полуотворената врата. Стигнах до нея, но изпитах колебание. Жената беше влизала в стаята. Бях я видял. Която и да беше тя, детската стая съсредоточаваше нейните стремежи, привличаше вниманието й или олицетворяваше скръбта й — и аз не знаех точно за какво става дума. Там беше леговището на призрака.

Сега отвътре не се чуваше нито звук. Люлеещият се стол не помръдваше. Бавно-бавно се заех да отворя по-широко вратата, малко по малко я побутвах и пристъпих няколко крачки да огледам цялата стая.

Цареше безредие, каквото може да има само след нападението на безобразни или умопобъркани крадци — пълна разруха. Креватчето вече не беше старателно оправено. Завивките и постелките бяха измъкнати и събрани на топка или захвърлени на пода. Гардеробът зееше отворен, чекмеджетата на малкия скрин бяха издърпани и от тях висяха дрехи като черва от изкормено тяло. Оловните войничета лежаха повалени като кегли, дървените животни от сандъчето бяха разхвърляни по лавицата, книгите се въргаляха отворени, с откъснати корици, мозайките и игрите бяха струпани накуп посред стаята. Видях, че плюшените играчки са разпорени, с раздрани дрехи, а тенекиеният Самбо е смачкан като с тежък чук. Нощната масичка и малкият шкаф бяха прекатурени, а столът люлка, преместен в средата, изправил високия си гръб, приличаше на граблива птица, която дебне сред разрухата.

Отидох до прозореца да проверя дали варварите не са се вмъкнали през него. Ръждясалите резета и прътовете си бяха на мястото. Никой не беше влизал оттам.

Качих се криво-ляво в двуколката на господин Дейли и понеже се спънах, той се пресегна да ме подкрепи, докато се съвзема. Забелязах, че изпитателно се взира в пребледнялото ми лице, издаващо, че съм преживял нов потрес. Но не каза нито дума, само покри краката ми с тежко одеяло, сложи Паяк върху скута ми, за да се топлим и успокояваме взаимно, и после изцъка на кончето, за да потегли.

Минахме по чакъла, прекосихме острата трева, стигнахме до „Деветте живота“ и потеглихме по насипа. Отливът напредваше, небето изглеждаше едноцветно, бисерносиво, въздухът беше влажен и студен като след буря, но нямаше вятър. Тресавищата ни заобикаляха — мътни, мрачни, с воал от мъгла, а пред нас се простираше равното поле, усойно и унило, без багри, без стрък зеленина или възвишения. Кончето тичаше кротко и уверено, а господин Дейли си тананикаше нещо тихо, което сякаш нямаше мелодия. Седях в унес, целият изтръпнал, и не усещах почти нищо освен друсането на двуколката и мокрия въздух.

Но когато стигнахме пътя през полето и тресавищата с устието останаха далече назад, все пак погледнах през рамо. Металносивата неприветлива къща, наречена „Тресавището на змиорките“, се извисяваше като канара. Щорите на прозорците бяха спуснати, не се виждаше никакъв силует или сянка, нямаше и следа от жив човек или от безплътен дух. Помислих си, че никой не наблюдава как си тръгваме. После копитата на кончето зачаткаха по настилката на тесния път между канавките и безразборно пръснатите живи плетове от трънки. Отместих очи от ужасното място и отправих гореща молба това да е последният път, когато го виждам.

От мига, когато се качих на двуколката, господин Самюъл Дейли се отнасяше с мен внимателно, грижливо и с безпокойство, сякаш бях инвалид, а щом пристигнахме у тях, усилията му да се почувствам като у дома си и да си почина се удвоиха. Приготвиха ми стая — просторна, тиха стая, с малка тераса, гледаща към градината и равното поле. Веднага изпратиха един слуга до „Гифорд Армс“, за да прибере останалите ми вещи, и след като ми предложиха лека закуска, оставиха ме да спя до обед. Изкъпаха и вчесаха Паяк, след което го доведоха при мене, понеже сме били „свикнали да бъдем заедно“. Кучето доволно легна до креслото ми и по нищо не си личеше, че рано сутринта е преживяло тежко премеждие.

Починах си, но не можах да заспя. Мислите ми продължаваха да са объркани, чувствах, че съм трескав, с опънати нерви. Бях безкрайно благодарен за тишината и спокойствието, още повече защото знаех, че макар да съм сам и никой да не ме тревожи, в къщата и в близките постройки има хора, много хора, заети с всекидневните си задължения, а това ми носеше толкова необходимата увереност, че нормалният свят не се е отклонил от предначертания му път.

Положих големи усилия да не съсредоточавам мислите си върху онова, което се беше случило, но написах едно доста сдържано писмо до господин Бентли и едно по-подробно на Стела, макар че не разказвах всичко, нито си признавах до каква степен съм се разтревожил.

После излязох навън и прекосих няколко пъти огромната морава, но въздухът беше неприятно студен и скоро се прибрах в стаята си. Не срещнах Самюъл Дейли. По пладне дремнах около час и колкото и да е странно, макар че един-два пъти се стрясках и подскачах, след време успях да се отпусна и се почувствах по-освежен, отколкото бях очаквал.

В един часа на вратата почука прислужницата и попита дали желая да обядвам в стаята си, или ще сляза в трапезарията.

— Предайте на госпожа Дейли, че ще сляза — казах аз.

Измих се, вчесах се, повиках кучето и слязох при домакините.

Господин и госпожа Дейли бяха самата любезност. Извънредно загрижени, те настояха да остана у тях още ден-два, преди да се завърна в Лондон. Защото сериозно бях решил да си замина. Нищо не беше в състояние да ме принуди да прекарам още дори миг в „Тресавището на змиорките“. Проявих смелост и твърдост колкото бе възможно, но бях победен — не се страхувах да си го призная и не изпитвах срам. Могат да обвинят някого, че е страхлив, ако избягва всякакви физически опасности, но когато свръхестественото, нематериалното и необяснимото заплашват не само неговата сигурност и благополучие, но и психиката му, най-потайните кътчета на душата му, тогава оттеглянето не е признак на слабост, а е изключително разумно решение.

Въпреки това изпитвах яд — не към себе си, а към онова, което обитаваше „Тресавището на змиорките“. Ядосвах се на необузданото и безумно поведение на онова объркано създание, ядосвах се, че то ми пречеше — както би попречило на всяко друго човешко същество — да си върша работата. Вероятно ме беше яд и на онези хора — господин Джеръм, Кекуик, съдържателя на странноприемницата, Самюъл Дейли — които излязоха прави по отношение на това място. Бях твърде млад и самонадеян, за да понеса поражение. Бяха ми дали добър урок.

След чудесния обед, когато господин Дейли замина за една отдалечена ферма и аз останах да се оправям сам, извадих пакета с книжата на госпожа Драблоу, защото все още изпитвах любопитство към откъслечните сведения, получени от четенето на някои от писмата, и исках да допълня общата картина, пък и си мислех, че това все пак ще ме разнообрази. Трудността се криеше във факта, че не знаех коя е младата жена, подписала писмата като „Дж.“ или „Дженет“ — роднина на госпожа Драблоу, на съпруга й или просто приятелка. Стори ми се обаче най-вероятно тъкмо кръвна роднина да предостави — или да бъде принудена да предостави — незаконороденото си дете за осиновяване от близки, както си личеше от писмата и документите.

Докато препрочитах кратките, развълнувани писма на Дж., ме обзе жал. Пламенната й любов към детето и усамотеният й живот с него, възмущението й, когато първоначално отчаяно се съпротивлява, а после с горчивина се съгласява с направеното й предложение — всичко това ме изпълни с тъга и съчувствие. Едно момиче от бедно потекло, което живее в малко населено място, сигурно би имало по-добра съдба преди шейсетина години, отколкото Дж. — явно дъщеря на заможни родители, отблъсната с изключителна студенина, без изобщо да се обръща внимание на чувствата й. От друга страна, често пъти прислужниците във викторианска Англия са били принудени да подхвърлят или дори да убиват извънбрачните си деца. Дженет поне е знаела, че синът й е жив и има достоен дом.

После се заех с останалите документи, приложени към писмата. Това бяха три смъртни акта. Първият — на момчето, Натаниъл Драблоу, шестгодишен. Причина за смъртта: удавяне. Според следващия подобен документ, носещ същата дата, и Роуз Джъд се беше удавила.

Побиха ме тръпки, неприятното усещане започна от стомаха, мина през гърдите и стигна до гърлото ми, така че или щях да повърна, или да се задавя. Но това не стана. Изправих се и започнах да крача из стаята, възбуден и притеснен, стиснал в ръка двата омачкани листа хартия.

След време се насилих да погледна и третия документ. Този смъртен акт обаче беше съставен дванайсет години по-късно.

Беше на Дженет Елайза Хъмфри, неомъжена, трийсет и шест годишна. Като причина за смъртта й се сочеше „сърдечна недостатъчност“.

Тежко се отпуснах на креслото, но бях прекалено възбуден, за да остана дълго на едно място, затова повиках Паяк и отново излязох навън. Ноемврийският следобед вече клонеше към сумрак, макар че беше още рано. Отдалечих се от къщата. Прекосих градината, минах край оборите и конюшните, после тръгнах през стърнищата. Разходката ме ободри. От всички страни ме заобикаляше само голо поле с изорани кафяви бразди, ниски живи плетове и някой и друг бряст с голи клони, пълни с гнезда от врани, от които грозните черни птици току излитаха шумно и с грак кръжаха в оловносивото небе. Над полето задуха хладен вятър, понесъл тежки капки дъжд. Паяк беше доволен, че е навън.

Докато се разхождах, мислите ми бяха съсредоточени върху току-що прочетените документи и историята, научена от тях, вече се изясняваше и придобиваше завършеност. Почти случайно бях разгадал тайната — или поне по-голямата й част — разбрах коя е жената в черно и бях намерил отговор на много други въпроси. Но макар че сега знаех повече, вместо да ме задоволи, откритието ме разстрои, обезпокои и уплаши. Знаех, а сякаш не знаех, бях озадачен и всъщност нямах задоволително обяснение. Нима такива неща съществуваха? Вярвах в призраци, колкото вярва всеки млад човек със здрава психика, солидно образование, средна интелигентност и склонност да възприема живота такъв, какъвто е. Но нали бях видял призраци? Едно събитие отпреди години — при това ужасно и трагично — вместо да остане в миналото, кой знае защо непрекъснато отново се случваше, повтаряше се в някакво измерение извън действителността. Двуколката, возеща шестгодишното момче Натаниъл, осиновено от господин и госпожа Драблоу, както и бавачката му, се беше отклонила в мъглата, слязла от безопасния път и тръгнала към тресавищата, където плаващите пясъци, тинята и придошлата в устието вода я погълнали. Детето и бавачката се бяха удавили, сигурно и кончето ги беше последвало заедно с кочияша. А кой знае как и колко често цялата случка, вече с призраци от света на сенките, или споменът за нея, отново и отново се разиграваше. Сега обаче нищо не можеше да се види, а само се чуваше.

Единственото, което всъщност знаех, беше, че Дженет Хъмфри, майката на момчето, е починала след тежка болест дванайсет години след сина си и че двамата са погребани в изоставеното порутено гробище край „Тресавището на змиорките“, че детската стая е запазена в някогашния си вид, непроменена — с креватчето, дрехите и играчките, и че призракът на майката броди наоколо. Нещо повече — невероятната сила на нейната скръб и печал, заедно с насъбраната омраза и желанието за отмъщение се бяха просмукали дори във въздуха.

Именно това ме безпокоеше: неудържимите чувства, които според мене притежаваха енергия, с която да пакостят. Да пакостят, но на кого? Нали всички, свързани с историята, вече бяха мъртви? Вероятно покойната госпожа Драблоу е била последната от тях.

Започнах да усещам умората и тръгнах да се връщам, но макар да не намерих решение на въпроса — може би защото обяснение не съществуваше — не бях в състояние да мисля за друго и през целия обратен път се притеснявах, а когато се прибрах в тихата стая, продължих да се измъчвам, вперил поглед във вечерния мрак.

Докато удари гонгът за вечеря, аз стигнах до такава степен на възбуда, че си наумих да разкажа на Самюъл Дейли всичко от игла до конец и да науча от него онова, което знае или е чул някога по въпроса.

Сцената беше като предишната: бяхме в кабинета на господин Дейли, седяхме на удобни дебели кресла, с питието и чашите на масичката помежду ни. След поредната прекрасна вечеря аз се чувствах значително по-добре.

Тъкмо бях стигнал до края на историята. Господин Дейли ме изслуша, без да ме прекъсва, обърнал лицето си настрани, докато аз отново преживявах, макар и изумително спокойно, събитията от краткия ми престой в „Тресавището на змиорките“ до мига, когато той ме бе намерил в безсъзнание рано тази сутрин. Споделих с него и заключенията си, направени след прочитането на пакета с писма и на смъртните актове.

Известно време домакинът мълча. Чуваше се тиктакането на часовника. Огънят гореше приветливо, с равномерен пламък, а Паяк лежеше на килимчето пред камината. Разказът ми подейства пречистващо и сега усещах главата си необичайно лека, а тялото — отпуснато, както след висока температура или при съвземане от уплаха. Помислих си, че от този миг нататък мога да се чувствам само по-добре, защото с времето щях да се отдалечавам стъпка по стъпка от ужасните случки.

— Доста си изпатил, откакто се запознахме в късния влак — рече ми накрая Дейли.

— Струва ми се, че са минали поне сто години. Сякаш сега съм съвсем друг човек.

— Като моряк, преживял буря.

— Да, но сега има затишие. Всичко свърши — казах аз, но като забелязах, че Дейли изглежда угрижен, добавих: — Е, стига, да не смяташ, че неприятностите не са свършили? За нищо на света не възнамерявам да се връщам в „Тресавището на змиорките“.

— Естествено.

— Значи всичко е наред.

Дейли не ми отговори, а се пресегна и си наля още глътка уиски.

— Макар че се чудя какво ще стане с къщата — продължих аз. — Сигурен съм, че никой местен жител не би се преселил в нея, а не мога да си представя някой външен човек да отседне там задълго, като разбере какво е мястото, дори ако предварително не е чул нито една история. Кой би я купил?

Самюъл Дейли поклати глава.

— А допускаш ли — попитах аз, след като известно време мълчахме, всеки погълнат с мислите си, — че клетата старица е била тормозена денонощно от призрака на сестра си и е чувала същите ужасни звуци? — Дейли ме беше осведомил, че двете жени са били сестри. — Не е възможно да е понасяла всичко това, без да полудее!

— Кой знае…

— Наистина.

Все повече и повече у мен се затвърждаваше убеждението, че Самюъл Дейли крие нещо, спестява ми някакво обяснение или сведение за „Тресавището на змиорките“ и за семейство Драблоу, а в такъв случай нямаше да се успокоя и да имам мира, докато не узная всичко докрай. Затова реших да бъда настойчив и да постигна своето.

— А няма ли нещо, което да не съм видял? Ако бях останал по-дълго в къщата, дали щях да преживея нови ужаси?

— Не мога да знам.

— Но все знаеш нещо.

Господин Дейли въздъхна, неспокойно се размърда и избегна да ме погледне в очите. Взря се в огъня, после протегна крак и погали кучето по корема с върха на обувката си.

— Хайде, казвай! — подканих го аз. — Далече сме от къщата, а нервите ми съвсем се оправиха. Не бива да оставам в неведение. Вече нищо не може да ми навреди.

— Не става дума за тебе. Нямам предвид тебе.

— Боже господи, какво тогава криеш, човече? Какво толкова страшно не искаш да ми кажеш?!

— Артър, утре или вдругиден ти ще бъдеш далеч от Крайтън Гифорд. Ако имаш късмет, нито ще видиш, нито ще чуеш, нито ще узнаеш нещо повече за това проклето място. Но всички ние оставаме тук и ще продължим да живеем с тази история.

— С какво по-точно? С приказки, със слухове? С появата на жената в черно от време на време? Кажи, с какво!

— С онова, което несъмнено ще последва. Каквото и да е то. От петдесет години то витае из Крайтън Гифорд и променя хората. Не обичат да говорят за него, сам си се уверил. Пострадалите най-много говорят най-малко по въпроса. Например Джеръм, Кекуик…

Усетих, че сърцето ми се разтуптя, затова леко разхлабих яката на ризата си и отместих креслото си по-далече от камината. Сега, когато беше дошъл очакваният момент, направо не знаех дали искам да чуя каквото имаше да ми каже Дейли.

— Дженет Хъмфри дава своето дете — момченце — на омъжената си сестра Алис Драблоу, защото няма друг избор. Отначало живее далече, на стотици мили и детето се отглежда от семейство Драблоу, без намерение да го срещнат някога с неговата майка. Но в крайна сметка вместо да намалее, болката от раздялата става нетърпима и Дженет пристига в Крайтън. Не е добре дошла в къщата на родителите си, а мъжът — бащата на детето — се е преселил в чужбина. Дженет си наема квартира в града. Но понеже няма средства, започва да шие, става компаньонка на една дама. Отначало Алис Драблоу, изглежда, изобщо не й позволява да види сина си. Дженет е толкова отчаяна, че заплашва да употреби сила и накрая сестра й се съгласява с нея, ала само донякъде: разрешава й понякога да идва на гости, но й забранява да остава насаме с детето и да разкрива коя е и каква е връзката й с него. Никой обаче не предполага, че момченцето ще заприлича много на майка си, нито че естествената обусловена обич между двамата ще се засили. Детето все повече и повече се привързва към жената, която в крайна сметка му е дала живот, и постепенно започва да я предпочита пред Алис Драблоу, към която се държи хладно. Известно ми е, че Дженет замисля да го отвлече. Но преди да го стори, се случва нещастие в тресавищата, както вече знаеш. Момчето, бавачката, двуколката и кочияшът… кочияшът Кекуик…

— Кекуик ли?

— Да. Бащата на сегашния Кекуик. И кученцето на детето. Тресавищата са коварно място, сам си се уверил. Морските мъгли връхлитат ненадейно, а плаващите пясъци са скрити под повърхността.

— И всички те се удавят…

— А Дженет ги гледа. Била е в къщата и в очакване на завръщането им е гледала от един прозорец на горния етаж.

От ужас дъхът ми спря.

— Откриват телата, но двуколката остава потънала дълбоко в тинята. От този ден Дженет Хъмфри започва да полудява.

— Това учудва ли някого?

— Не. Жената полудява от скръб, от гняв и от желанието да си отмъсти. Обвинява сестра си, че е изпратила детето на път този ден, макар че не е имало виновни, тук мъглата плъзва изневиделица.

— Миг след като небето е било чисто…

— Дали поради тежката загуба, дали поради лудостта, не се знае, но Дженет се разболява и започва да слабее. Плътта й направо се топи, става бледа като смъртник, заприличва на жив скелет, на ходещо привидение. Когато върви по улиците, хората бягат от нея. Децата се плашат. Накрая Дженет умира. Умира нещастна, съсипана от омраза. И със смъртта се превръща в призрак, който и досега не е намерил покой.

— Как през цялото това време? Цели петдесет години?

— Не съвсем. Появява се, после задълго изчезва. В последните години почти не се мяркаше. Но все още я виждат, а ако човек наближи тресавищата, чува страшни писъци.

— Дали госпожа Драблоу ги е чувала?

— Кой знае…

— Е, сега и госпожа Драблоу е мъртва, така че положително духът на Дженет ще се успокои.

Но господин Дейли не беше свършил разказа си. Тепърва предстоеше да чуя най-важното от историята.

— А когато Дженет се появява — каза той с глух глас, — когато се появява на гробището, в тресавищата или по улиците на града, дори ако е само за миг, независимо кой я вижда, има един определен и неизбежен резултат.

— Какъв? — прошепнах аз.

— Умира дете, и то вследствие на насилие или при ужасни обстоятелства.

— Искаш да кажеш, при нещастен случай?

— Обикновено при нещастен случай. Един-два пъти обаче е станало и след боледуване, като детето се разболява същия ден или същата нощ, а дори и веднага.

— Все едно кое дете, така ли? Дете от града?

— Да. Например детето на Джеръм.

Изведнъж в съзнанието ми изникна картината на редицата сериозни личица и на ръцете, стиснали перилата на оградата около училищния двор в деня, когато погребахме госпожа Драблоу.

— Но нали… в крайна сметка понякога умират… и деца?

— Така е.

— Нима има нещо повече от съвпадение между тяхната смърт и появяването на тази жена?

— Разбирам, че ти е трудно да го повярваш. Естествено е да се съмняваш.

— Струва ми се…

— Но ние го знаем със сигурност.

Известно време гледах мрачното, решително лице на господин Дейли, след което тихо казах:

— Да, и аз не се съмнявам.

После много дълго двамата не разменихме нито дума повече.

Съзнавах, че тази сутрин съм станал жертва на значителен потрес, след като преживях няколко денонощия на възбуда и нервно напрежение, последвали появата на призрака край „Тресавището на змиорките“. Но не си давах изцяло сметка колко дълбоко и пагубно бе въздействало това както на тялото, така и на душата ми.

Вечерта си легнах, както смятах, за последен път в къщата на семейство Дейли. Възнамерявах на сутринта да взема първия влак за Лондон. Когато съобщих на господин Дейли своето решение, той не ми възрази.

Спах много лошо, горе-долу на всеки час се събуждах от бурни кошмари, уплашен и целият плувнал в пот, а в промеждутъците лежах и усещах колко напрегнато е тялото ми, ослушвах се, спомнях си и преповтарях наум всичко, което се беше случило. Задавах си въпроси, на които нямаше отговор — за живота и смъртта, за границата между тях. И редях молитви. Искрени, прости и пламенни молитви.

От ранни години както повечето деца аз бях възпитан да вярвам в Бога и в добродетелите на християнството и макар все още да вярвах, че това учение вероятно дава най-добрата насока за един почтен живот, все ми се струваше, че Бог е някъде далече, а молитвите са само обикновено задължение. Сега обаче не мислех така. Сега се молех ревностно, със страстта на новопокръстен. Сега напълно съзнавах, че се води битка между силите на доброто и злото и човек трябва да застане на едната или другата страна.

Бавно се изнизаха часовете до сутринта, а на разсъмване времето отново беше облачно и влажно — неприятен мрачен ноемврийски ден. Станах. Главата ме болеше, очите ми горяха, усещах краката си като олово, но все някак успях да се облека и да се замъкна на долния етаж, за да закуся. Но направо не можех да гледам храната, затова пък изпитвах страхотна жажда и изпих безброй чаши чай. От време на време господин и госпожа Дейли ме поглеждаха с безпокойство, а аз им разказвах плановете си. Струваше ми се, че ще се почувствам по-добре едва когато седна във влака, а околностите на Крайтън Гифорд се мярнат край прозореца и изчезнат. Споделих това с домакините, макар че същевременно се опитах да изкажа голямата си благодарност към тях, защото ги чувствах спасители, на които дължа и живота, и все още здравия си разум.

После станах от масата и понечих да изляза, но вратата на трапезарията сякаш взе да се смалява, вървях към нея като в захлупваща ме мъгла, не можех да си поема дъх и ми се стори, че се блъскам в нещо тежко, което трябва да отместя, преди да продължа.

Самюъл Дейли успя да ме подкрепи, преди да падна, и с частица от съзнанието си схванах, че за втори път, макар и при доста по-различни обстоятелства, той донякъде ме носи, донякъде ме влачи по стълбите към моята стая. Там с негова помощ се съблякох и после той си отиде. Усещах туптене в главата, мислите ми бяха объркани и останах в същото състояние цели пет дни, често посещаван от угрижен лекар. След това смъкнах температурата и постепенно спрях да бълнувам, но бях невероятно изтощен и немощен, така че отначало можех само да седя на някое кресло — в стаята си, а после и в гостната. Господин и госпожа Дейли се държаха безкрайно мило и внимателно. Най-лошото в случая не беше болестта, засегнала тялото — болките, умората и температурата — а бъркотията, която цареше в съзнанието ми.

Жената в черно ме беше обсебила дори в дома на Дейли — седеше в края на леглото или изведнъж доближаваше лицето си до моето, както спях, и аз ужасен се събуждах с вик. А в главата ми ехтеше плачът на детето в тресавищата, потрепването на стола люлка и цвиленето на давещото се конче. Не можех да се освободя от тези видения и когато вече нямах температура и не бълнувах, пак си спомнях всяка дума от писмата или смъртните актове, сякаш страниците изникваха пред очите ми.

Щом започнах да се оправям, страховете взеха да ме напускат, виденията изчезнаха и дойдох на себе си. Бях изтощен, останал без сили, но добре. Положително тази жена не можеше да ми напакости с нещо, устоях на изпитанието и оцелях.

Дванайсет дни по-късно вече се чувствах почти здрав. Грееше зимно слънце, на сутринта за пръв път имаше слана. Седях край широко отворения прозорец на гостната, завит с одеяло, и гледах голите клони на храстите и дърветата, сребристобели и сковани от скрежа, открояващи се на фона на небето. Беше рано следобед. Можех да дремна или да правя нещо друго — никой нямаше да ме безпокои. Паяк доволно лежеше в краката ми, както през цялото време, докато бях болен. Не предполагах, че толкова ще обикна малкото куче. Струваше ми се, че нещо ни свързва, защото заедно бяхме минали през голямо премеждие.

Върху една от каменните урни в края на стълбището беше кацнала червеношийка — вдигнала главичка, с очи като лъскави мъниста. Наблюдавах я доволен, докато подскачаше и спираше, за да се ослуша и да изчурулика. Помислих си, че преди идването в Крайтън Гифорд едва ли бих съсредоточил цялото си внимание върху толкова обикновено нещо, бързо щеше да ми стане скучно и щях енергично да се заема с нещо друго. Но сега се чувствах признателен за присъствието на птичката и се радвах, че имам възможност да я гледам как се движи, докато е така добра да стои под прозореца. Следях я, без да откъсвам очи, и такова нещо ми се случваше за пръв път в живота.

Отвън се чу шум от автомобилен мотор и гласове откъм входа, но това сякаш ставаше другаде — дотолкова бях погълнат от заниманието си. Пък и каквото и да ставаше, не ме засягаше.

По коридора отекнаха стъпки, спряха пред вратата на стаята и след известно колебание тя се отвори. Може би времето незабелязано беше напреднало и някой идваше да види как съм и да ми предложи чаша чай.

— Артър?

Сепнах се и се обърнах, после скочих, обзет от изумление, съмнение и радост. Стела, моята мила Стела идваше при мен.