Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Woman in Black, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Сузан Хил. Жената в черно

Английска. Първо издание

ИК „Пергамент Прес“, София, 2012

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-037-5


На Пат и Чарлс Гарднър

Бъдни вечер

Беше девет и трийсет часът на Бъдни вечер. Докато прекосявах дългото входно антре на „Монашеската обител“ на път от трапезарията, където току-що се бяхме насладили на първото тържествено празнично угощение, към гостната с пламтящата камина и разположените край нея мои близки, аз се поспрях и — както правя всяка вечер — отидох до входната врата, отворих я и прекрачих прага.

Обичам да усещам полъха на вечерта, да вдишвам въздуха, независимо дали е упойващото благоухание на цветята през лятото, острият пушек от огньовете с гнили есенни листа или режещият студ на снежния мраз. Обичам да се озъртам, да вдигам очи към небето, независимо дали виждам луна, звезди или пълен мрак, обичам да се взирам в тъмнината пред себе си в очакване да чуя гласовете на нощните твари, да слушам как стенанията на вятъра се извисяват, а после стихват. Обичам потропването на дъжда в короните на плодните дървета и въздушния поток, носещ се към хълма откъм равните пасища край речната долина.

С ликуващо сърце тази вечер усетих веднага, че във времето настъпва промяна. Цяла седмица валя дъжд — студен дъжд, придружен с мъгла, спуснала се ниско над къщата и околностите. От прозорците, гледащи към градината, се виждаше на не повече от един-два ярда. Лошо време, в което сякаш не се развиделяваше докрай и студът бе свиреп. Разходките не доставяха удоволствие — видимостта не позволяваше да се стреля по дивеч и вечно калните кучета бяха сърдити. Палехме лампите в къщата и през деня, от стените на килера, зимника и бараката в двора се просмукваше влага, вътре миришеше на застоял въздух, а дървата в огнищата пращяха и унило припламваха.

От години моето настроение се влияе изключително много от състоянието на времето и си признавам, че ако сред останалите членове на домакинството не преобладаваше духът на веселие и суетня, щях да се поддам на мрачните мисли и бездействието, неспособен да се насладя както трябва на вкуса към живота, раздразнен от собствената си уязвимост. Суровото време обаче само подтиква Есме да бъде неудържимо енергична, така че коледните празници тази година бяха подготвени много по-грижливо и с по-голямо оживление от обикновено.

Пристъпих една-две крачки напред, за да изляза от сянката на къщата и да огледам света на лунната светлина. „Монашеската обител“ е разположена върху възвишение, издигащо се плавно на около четиристотин стъпки от Ней — малка река, лъкатушеща от север на юг през плодородна и закътана местност. В низината има пасища, из които тук-таме растат горички от различни широколистни дървета. Зад къщата обаче започва съвсем друг пейзаж — няколко квадратни мили с гъсти шубраци и пирен, късче пустош сред процъфтяващите форми. Намираме се само на две мили от едно доста голямо село и на седем мили от главното пазарно градче, и все пак във въздуха витае духът на отдалеченост и усамотеност, заради който всъщност се чувстваме доста откъснати от цивилизацията.

За пръв път видях „Монашеската обител“ един следобед в разгара на лятото, когато пътувах с двуколката. Придружавах господин Бентли, доскоро мой работодател. Вече се бях издигнал до положението на пълноправен съдружник в адвокатската кантора, където бях нает още на млади години и където на практика останах да служа до края на кариерата си. По онова време господин Бентли наближаваше възрастта, когато човек изпитва желание да прехвърли на другиго товара на отговорностите и малко по малко работата премина в мои ръце. Макар че той продължи да пътува до седалището ни в Лондон поне веднъж седмично до смъртта си, почина осемдесет и две годишен. По онова време обаче господин Бентли все повече започна да предпочита живота в провинцията. Не го биваше да лови дивеч и риба, но се беше ангажирал с ролята на областен съдия, черковен настоятел, управител на едно друго и член на разни местни съвещателни тела, групи и комитети. Бях доволен и изпитвах определено облекчение, когато след толкова много години той ме направи пълноправен съдружник, а същевременно смятах, че получавах този пост напълно заслужено, понеже достатъчно се бъхтих като товарно добиче и поемах голям дял от отговорността за благото на фирмата, а насреща получавах несъответстващо възнаграждение — поне по отношение на заеманата длъжност.

И така, в онзи неделен следобед, аз седях редом с господин Бентли и се наслаждавах на гледката отвъд високите живи плетове от пирен към зелените, потънали в дрямка морави, докато той остави кончето бавно и кротко да поеме обратния път към неговото донякъде грозно, но извънредно внушително имение. Не се случваше често да стоя отзад и да не върша нищо. Работата в Лондон беше смисълът на живота ми, като се изключи свободното време, прекарвано в домашния ми кабинет и колекционирането на акварели. Тогава бях тридесет и пет годишен, вдовец от дванайсет години. Нямах никакво влечение към светския живот и макар да се радвах на добро здраве, случи се да страдам от нервни кризи и страхове — последствия от преживяванията, които възнамерявам да ви разкажа. Истината е, че бях преждевременно състарен, печален и болнав наглед човек с напрегнато изражение. Изобщо, скучна особа.

— Не е зле да помислиш в тази насока, да си купиш нещо тука, нали така? Хубава малка къща, да речем, ей там! — и господин Бентли посочи с камшика надолу, към уютно сгушилото се край завоя на реката селце с блеснали на следобедното слънце бели стени. — Измъкни се от града някой петък след пладне, поразходи се, напълни дробовете си с чист въздух, хапни пресни яйца или сметана!

Хрумването ми се стори привлекателно, но някак отвлечено, без връзка с мене, затова просто се усмихнах, вдишах топлия аромат на тревите и полските цветя, загледах се в кълбетата прах, вдигани от конските копита, и приключих въпроса. До мига, когато стигнахме отсечка от пътя, минаваща покрай дълга каменна къща със съвършени размери, разположена на възвишение, от което се разкриваше страхотна гледка към речната долина и издигащите се на няколко мили в далечината синьовиолетови хълмове.

Тогава ме обзе нещо, което не мога да опиша точно — чувство ли беше, желание ли — не, по-скоро съзнание или ясна увереност, и ме завладя толкова неудържимо и силно, че неволно извиках на господин Бентли да спре и едва ли не още преди да е изпълнил молбата ми, скочих от двуколката, изправих се на едно тревисто хълмче и мигом вперих поглед в къщата — извънредно красива и така съответстваща на мястото, което заемаше: скромна, а същевременно внушаваща сигурност. После се взрях в пейзажа отвъд. Нямах чувството, че вече съм го виждал, но бях напълно уверен, че отново ще отида там, че къщата вече ми принадлежи, че с мене я свързват невидими нишки.

От едната й страна течеше поток и се спускаше към отсрещната морава, а после лъкатушеше надолу към реката.

Господин Бентли, който ме наблюдаваше с любопитство от двуколката, извика:

— Хубаво място!

Кимнах, но не бях в състояние да споделя обзелите ме необичайни чувства, затова му обърнах гръб и изминах няколко крачки нагоре по склона, откъдето се виждаше входът за старата занемарена овощна градина зад къщата, потънала в избуяли треви и гъсти храсталаци в далечния си край. По-нататък се простираше голо и неприветливо поле. Чувството за съдбовност, което описах, не ме напускаше и си спомням, че това ме уплаши, защото не съм мечтател със силно развито въображение, нито пък ми се явяват видения за бъдещето. И всъщност от тези първи мигове насетне аз нарочно се пазех да не разсъждавам върху което и да е дори малко нематериално явление, като се придържах към прозаичните, видими и осезаеми неща.

При все това не бях в състояние да се отърва от усещането — не, по-скоро бих казал убеждението, че един ден тази къща ще бъде мой дом, че рано или късно — нямах представа кога — ще стана неин собственик. Когато най-после спрях да се заблуждавам и си признах истината, в същия миг изпитах дълбоко чувство на покой и удовлетворение, каквото не ме беше обземало от дълги години, затова с леко сърце се върнах при двуколката, където, доста озадачен, ме чакаше господин Бентли.

Същия следобед, когато потеглих обратно към Лондон, завладялото ме предчувствие при срещата с „Монашеската обител“ не ме напусна, макар да не заемаше първо място в съзнанието ми. Поръчах на господин Бентли, ако чуе, че тази къща се продава, непременно да ме уведоми.

Подир няколко години той го стори. Свързах се с посредниците същия ден и само часове по-късно, без дори да видя отново къщата, предложих сума да я закупя и предложението ми бе прието. Няколко месеца преди това се бях запознал с Есме Ейнли. Взаимните ни чувства непрекъснато закрепваха, но понеже все още ми тегнеше проклятието да проявявам нерешителност във всякакви лични и сърдечни въпроси, не бях отворил дума за бъдещите си намерения. Проявих обаче благоразумието да приема вестта за „Монашеската обител“ като добро знамение и седмица по-късно, когато станах законен собственик на къщата, при едно пътуване с Есме вън от Лондон аз й предложих брак сред дърветата на старата овощна градина. Това мое предложение също беше прието, така че не след дълго ние се оженихме и веднага се преместихме в „Монашеската обител“. В този ден аз искрено вярвах, че най-после съм излязъл от дългата сянка, хвърлена от събитията в миналото, и по лицето на господин Бентли, както и по сърдечното му ръкостискане усетих, че той също го вярва и че от собствените му плещи също е паднал товар. Господин Бентли непрекъснато се чувстваше поне отчасти виновен за моите преживявания — в крайна сметка тъкмо той ме изпрати на първото ми посещение в Крайтън Гифорд, в къщата „Тресавището на змиорките“ и на погребението на госпожа Драблоу.

Всичко това обаче се намираше съвсем далеч поне от съзнателните ми разсъждения за Бъдни вечер, докато стоях на прага и вдишвах чистия въздух. От близо четиринайсет години „Монашеската обител“ беше извънредно щастлив дом за двама ни с Есме, както и за четирите деца от нейния първи брак — с капитан Ейнли. В началото аз се прибирах вкъщи само в почивните дни и по празник, но от мига, в който купих къщата, животът в Лондон и службата започнаха да ми дотягат, затова с радост се оттеглих завинаги в провинцията при първата удобна възможност.

И тъкмо в този щастлив дом моето семейство отново се събра, за да отпразнуваме Коледа. След миг щях да отворя вратата и да чуя техните гласове откъм гостната, стига жена ми да не побързаше да ме извика веднага от страх, че мога да изстина. Вярно, най-после времето стана ясно и много студено. Небето беше надупчено от звезди, а около луната имаше мразовит ореол. Влагата и мъглите от изминалата седмица се изплъзнаха като среднощни крадци, а каменните стени на къщата и пътечките наоколо сякаш излъчваха слабо сияние, докато дъхът ми се превръщаше в пара.

Горе, в таванската спалня, тримата синове на Изобел — внучетата на Есме — спяха, вързали коледни чорапи към стълбовете на креватите си. На сутринта те нямаше да видят очаквания сняг, но коледният ден поне щеше да бъде ясен и слънчев.

Тази вечер във въздуха имаше нещо — предполагам нещо, впечатлило ме в детството ми, към което се добави заразителната възбуда на момчетата, така че аз се вълнувах, независимо от годините си. Естествено нямах никаква представа, че душевният ми покой скоро щеше да бъде нарушен и ще се събудят спомени, които смятах мъртви завинаги. В онзи миг би ми се сторило невъзможно отново да възобновя близкото си познанство — макар и като поток от ярки картини в паметта ми и като сънища — със смъртния страх и с ужаса, угнетяващ духа.

Хвърлих последен поглед към мразовития мрак, въздъхнах с доволство, подвикнах на кучетата и влязох вкъщи, като не очаквах нищо повече от лула тютюн и чаша хубаво малцово уиски край пращящия огън сред щастливите си близки. Когато минах през антрето и влязох в гостната, усетих прилив на добронамереност, нещо, което често изпитвах, откакто живеех в „Монашеската обител“ — усещане, преминаващо по естествен път в чувство на искрена благодарност. И наистина, аз благодарих в сърцето си, когато видях моето семейство, наобиколило огромния огън, който в онзи миг Оливър стъкна до заплашителна височина и пламъците лумнаха около дебелия клон от старата ябълка, която отсякохме миналата година. Оливър е най-големият син на Есме и тогава много приличаше — а и сега прилича — на сестра си Изобел, която седеше до съпруга си, брадатия Обри Пиърс, както и на Уил, следващия след него брат. И тримата имат приятни, обикновени и открити английски лица, склонни към напълняване, а косите, веждите и миглите им са светлокестеняви — цветът на майчината им коса, преди да се прошари.

По онова време Изобел, само на двайсет и четири години, вече имаше три дечица и явно не възнамеряваше да спира дотук. Закръглена и спокойна като матрона, тя беше склонна да се държи майчински и покровителствено не само с децата, но и със съпруга си и братята си. Изобел проявяваше голямо благоразумие и отговорност като дъщеря, беше мила и обаятелна и, изглежда, спокойният и разсъдлив Обри Пиърс й подхождаше напълно. И все пак понякога улавях как Есме я поглежда замислено. Неведнъж тя споделяше, макар и тихичко и само с мене, силното си желание Изобел да не е чак толкова уравновесена, да бъде малко по-непосредствена и дори лекомислена.

Да си призная честно, на мен това не ми се искаше. Не ми се искаше нещо да разваля гладката повърхност на спокойното море.

Оливър Ейнли, по онова време деветнайсетгодишен, и брат му Уил, само година и два месеца по-малък от него, по природа също бяха сериозни и трезви младежи, но сега настроението им беше приповдигнато, веселяха се като палави кутрета и всъщност ми се струваше, че Оливър проявява твърде малко признаци на зрялост за студент, който вече учи в Кеймбридж и възнамерява, ако последва съвета ми, да се насочи към адвокатската професия. Уил лежеше по корем пред камината с осветено от пламъците лице, подпрял брадичка на ръцете си. Оливър седеше наблизо и от време на време се мяркаха дългите им крака — двамата се бутаха и ритаха, избухваше кикот — все едно че отново бяха десетинагодишни хлапаци.

Най-малкият от братята — Едмънд Ейнли — седеше някак настрани, явно с намерението да се отдели и да бъде на известно разстояние от останалите, но не поради проява на враждебност или на мрачен характер, а защото му бяха присъщи взискателност и въздържаност, стремеж да се разграничава като личност — нещо, с което винаги изпъкваше сред останалите деца на Есме — така както не си приличаше с тях на външен вид с бледата си кожа, дългия нос, невероятно черната коса и сините очи. Тогава Едмънд беше петнайсетгодишен. Познавах го по-малко от другите, почти не го разбирах, чувствах се неловко в негово присъствие, и все пак по някакъв особен начин го обичах най-силно от всички.

Гостната на „Монашеската обител“ е дълга стая с нисък таван и големи прозорци в двата края, сега закрити със завеси, но денем през тях влиза много светлина и от север, и от юг. Тази вечер гирлянди и венци от клонки на вечнозелени храсти, събрани следобед от Есме и Изобел, украсяваха стената над каменната камина, а сред тях бяха вплетени дребни плодове, алени и златни ленти. В дъното се виждаше коледното дръвче, окичено и със запалени свещи, а под него бяха струпани подаръци. Имаше и цветя — вази с бели хризантеми — а в средата на стаята върху кръгла маса се издигаше пирамида от варакосани плодове. Острият аромат от набучените с карамфил портокали във фруктиерата изпълваше въздуха и се смесваше с миризмата на клонки и с дима от запалените дърва — истинското ухание на Коледа.

Седнах на креслото си, дръпнах го малко по-далече от лумналия огън и се заех с продължителното и успокоително занимание, което представлява запалването на лула. Усетих, че с това прекъсвам оживения разговор, воден от другите, и че Оливър и Уил непременно биха искали да го продължат. Затова още щом разпалих предпазливо лулата, попитах:

— Е, за какво става дума?

Последва мълчание, а Есме, с бродерия в ръцете, поклати глава и се усмихна:

— Хайде, казвайте!

Тогава Оливър се изправи и тръгна из стаята, като бързо гасеше лампите по пътя си, докато не останаха само свещите по коледното дръвче в дъното, така че когато той се върна на мястото си, виждахме се само на отблясъците от огъня в камината и на Есме се наложи да остави ръкоделието си — нещо, което тя направи с неудоволствие.

— Струваше си да свърша работата както трябва — подхвърли с известно доволство Оливър.

— Е, казвайте, момчета!

— Хайде, Уил, не е ли твой ред?

— Не, на Едмънд е.

— Аха! — възкликна най-малкият от братята Ейнли със странен, плътен глас. — Мога, стига да искам!

— Задължително ли е да са угасени лампите? — обади се Изобел, сякаш правеше забележка на малки деца.

— Да, сестричке, задължително е, ако човек търси автентична атмосфера.

— Но аз не съм убедена, че искам точно това.

Оливър тихо простена.

— Хайде, започвайте!

Есме се наведе към мен.

— Разказват си истории с призраци.

— Да, най-подходящото нещо за Бъдни вечер! — подхвърли Уил с глас, станал треперлив както от вълнение, така и от желанието да избухне в смях.

— Това е древна традиция.

— Самотна къща в глухата провинция, гостите са се събрали около огнището в тъмната стая, чува се воят на вятъра в комина… — И Оливър отново простена.

След него прозвуча солидният, приятно ироничен глас на Обри:

— Тогава ще е най-добре да продължите!

Така и стана. Едмънд и Уил се надпреварваха да разказват истории, коя от коя по-страшни и спиращи дъха, с множество драматични ефекти и престорени писъци, всяващи ужас. Всеки гледаше да се представи по-добре от другите, като стигаше до крайна изобретателност и засипваше слушателите с мъчителни подробности. Разказваха за мокри стени в необитаеми замъци, за обрасли с бръшлян манастирски развалини, за заключени стаи без прозорци и тайни подземни тъмници, за усойни костници и буренясали гробища, за стълбища, скърцащи под невидими стъпки, за пръсти, потропващи по вратите, за вой и крясъци, стенания и неуловимо присъствие, за дрънчене на врати, за монаси с капюшони и безглави конници, за нахлуваща мъгла и внезапно извил се вятър, за безплътни привидения и забулени в покрови духове, за вампири и копои, прилепи, плъхове и паяци, за убити мъже, открити призори, и за обезумели жени, побелели в миг, за изчезнали трупове и проклятия, тегнещи върху богати наследници. Историите ставаха все по-зловещи, по-невероятни и по-глупави, така че скоро пъшканията и виковете прераснаха в неудържим смях, понеже всеки присъстващ, дори кротката Изобел, добавяше по някоя отвратителна подробност.

Отначало аз се развличах и слушах с внимание, но както си седях и гледах отблясъците на камината, започнах да чувствам, че съм изолиран от останалите и съм външен човек в техния кръг. Опитах се да превъзмогна растящото безпокойство и да спра нахлуването на потока от спомени.

Вярно, това бе забавление, оживена и безобидна игра на млади хора, подходяща за празника и плод на древна традиция, както казваше Уил. Нямаше за какво да се тревожа и измъчвам, нямаше какво да предизвика неодобрението ми. Нямах желание да им развалям удоволствието и да ме сметнат за стар, лишен от въображение досадник, затова с нетърпение исках да се включа в общото занимание, което представляваше просто приятно прекарване на времето. Поведох горчива битка в душата си, обърнал глава настрани от огнището, да не би случайно някой да забележи изражението ми, защото знаех, че вече си личи обзелото ме притеснение.

Точно тогава като съпровод на последния таласъмски вой, издаден от Едмънд, пънът, пламтящ в огнището, изведнъж пропадна надолу и след като пръсна няколко искри и пепел, угасна, така че стаята потъна в почти пълен мрак. После се възцари тишина. Побиха ме тръпки. Искаше ми се да стана, да обиколя лампите и да ги запаля, да видя блясъка, великолепието и багрите на коледната украса, огънят в камината весело да се разгори. Исках да прогоня пронизващия ме студ и чувството на страх в сърцето. Но не можех дори и да помръдна, сякаш бях парализиран — така се случваше винаги когато ме обземаше това отдавна забравено, но твърде познато предчувствие. В този миг Едмънд каза:

— Хайде, татко, дойде твоят ред.

Тутакси всички подеха думите му, тишината се наруши от настойчивите им увещания, към които се присъедини дори Есме.

— А, не — опитах да се измъкна шеговито аз. — Нямам какво да разкажа.

— О, Артър!

— Сигурно знаеш поне една история с призрак, татко, няма човек, който да не знае такава история!

Да, да. Именно. През цялото време, докато слушах злокобните вампирски съчинения и издаваните крясъци и стенания, в ума ми имаше само една мисъл и единственото, което бих могъл да им кажа, беше: „Не, не, никой от вас си няма представа от тези работи! Говорите глупости, описвате фантазии, а в действителност е съвсем различно. Кръвта не се смразява, човек не трепери, нещата не са толкова груби, нито пък… будят смях. Истината е съвсем друга и всъщност е много по-ужасна!“.

— Хайде, татко!

— Недей да разваляш всичко…

— Моля те, Артър.

— Не ни отказвай, татко, не можеш да ни лишиш от това!

Изправих се, защото стана нетърпимо, и рекох:

— Съжалявам, че ще ви разочаровам, но няма какво да ви разправя.

След което бързо напуснах гостната и излязох от вкъщи.

Четвърт час по-късно дойдох на себе си. Намирах се в обраслото с храсталаци място отвъд градината. Сърцето ми лудо биеше, дишах на пресекулки. Бях се лутал със замъглено съзнание, обзет от възбуда, а сега разбрал, че трябва да положа усилия и да се успокоя — седнах върху един обрасъл с мъх оронен камък и започнах да се овладявам, като броях бавно и старателно до десет между всяко вдишване и издишване, докато не усетих, че вече не изпитвам толкова голямо напрежение, пулсът ми е по-ритмичен и вече мисля по-ясно. Не след дълго бях в състояние да възприемам и околната обстановка — забелязах колко е чисто небето, колко студен въздухът и как скрипти под нозете ми заскрежената трева.

Знаех, че близките ми, останали в къщата, сигурно са озадачени и смаяни, защото ме познаваха като уравновесен човек с предвидими реакции. Всички до един щяха да недоумяват защо са предизвикали явното ми недоволство с разни глупави истории и са ме подтикнали да се държа толкова рязко, но много скоро трябваше да се върна при тях с променено поведение, за да забравим случилото се и да съживим веселия дух на празника. Само че не бях в състояние да им дам каквото и да е обяснение. Ни най-малко. Щях да се държа приветливо и уверено — поне заради милата ми съпруга — и толкова.

Нахокаха ме, че им развалям удоволствието, опитаха се да ме окуражат, та дано им разкажа историята с призрак, която непременно зная, защото всеки знае такава история. И имаха право. Така е, и аз знаех подобна история, при това истинска — история за обитаван от зъл дух дом, за страх и хаос, за ужас и трагедия. Но разказването й не можеше да служи за развлечение, така между другото, докато седим край огнището на Бъдни вечер.

Дълбоко в душата си разбирах, че това преживяване никога няма да се заличи от паметта ми, че вече се е вплело във фибрите ми, че е неделима част от моето минало, но все се надявах, че никога няма да си го припомням съзнателно и с подробности. Като стара рана, то леко се обаждаше от време на време, но с течение на годините ставаше все по-рядко и по-рядко, защото бях постигнал щастие, здрав дух и равновесие. Напоследък го усещах като леко набраздяване на водна повърхност, като блед спомен от спомена.

Тази вечер обаче то отново завладя докрай мислите ми. Разбрах, че няма да намеря утеха, че ще лежа буден, плувнал в студена пот, и ще се връщам към онова време, към онези събития и към местата, където те се случиха. Бях го преживявал нощ подир нощ години наред.

Станах от камъка и отново тръгнах. Наближаваше Коледа. Нима не можеше да се освободя от тази тегоба поне на светия празник, нима нямаше начин да не допускам до себе си спомена за това преживяване и последствията му, така както болкоуспокояващото и мехлемът поне временно притъпяват паренето на жива рана? И тогава, както стоях сред стволовете на плодните дървета, огрени от лунната светлина, аз се сетих, че начинът да се прогони стар дух, който не намира покой, е да направя заклинание. Добре, значи трябваше да го сторя и с моя дух. Най-напред трябваше да разкажа историята си край огнището — не шумно, а тихо, защото не беше предназначена да развлича скучаещи слушатели. Прекалено сериозна и истинска беше за тази цел. Щях обаче и да я запиша — много грижливо и с всички подробности. Щях да напиша своята „история с призрак“. И може би тогава най-после щях да се освободя от нея и да се радвам на дните, които ми остават.

Веднага реших, че поне докато съм жив, написаното ще бъде само за моите очи. Аз бях човекът, измъчван и страдал от този призрак — не, всъщност не бях единственият, но с положителност от всичките само аз не бях умрял. Ако можеше да се съди по това колко се разстроих тази вечер, значи историята все още дълбоко ме тревожеше — следователно злият дух, обладал съзнанието ми, трябваше да бъде прогонен именно от мене.

Погледнах към луната и към ярката Полярна звезда. Бъдни вечер… После отправих молитва — искрена, простичка молитва за успокоение на душата и за сила и твърдост, за да издържа, докато приключа с това твърде мъчително начинание. Помолих се и да бъде благословено семейството ми, както и за спокойна почивка за всички ни тази нощ. Защото, макар че в момента бях овладял чувствата си, аз се боях от дългите часове на мрак, които ми предстояха.

И като отговор на молитвата ми мигом в съзнанието ми изникнаха стихове, които някога знаех наизуст, но бях забравил. По-късно ги казах на Есме и тя веднага се сети кой ги е написал.

„И казват, точно в тези дни на светла радост,

когато хвалим рождеството на Спасителя човешки,

пророческата птица пее, без да спира.

Тогава — казват също — привиденията се спотайват,

спокойни нощите са и планетите са благосклонни.

Кротуват феите, магиите на вещиците са безсилни:

това е свято, благотворно време!“

Щом изрекох гласно тези думи, олекна ми на душата. Усетих, че вече съм дошъл на себе си, макар че се чувствах скован от взетото решение. Щом се изнижеха празниците и членовете на семейството си заминеха, а ние с Есме останехме сами, щях да се заловя със записването на моята история.

Когато се прибрах вкъщи, Изобел и Обри се бяха качили горе, за да изпълнят радостното задължение да пълзят по пода с чорапи, пълни с подаръци за децата. Едмънд четеше, а Оливър и Уил бяха отишли в старата стая за игри, намираше се в задната част на къщата, където имаше очукана билярдна маса. Есме разтребваше гостната и явно се канеше да си ляга. Не каза нито дума за случилото се, макар че изглеждаше притеснена, така че ми се наложи да измисля тежък пристъп на лошо храносмилане, за да оправдая странното си поведение. Погрижих се за камината — задуших огъня и изтръсках лулата си отстрани на решетката. Отново се почувствах спокоен и невъзмутим. Вече не се тревожех, че ми предстои да изпитам ужас, когато остана сам и заспя, или будувам през нощта, която предстоеше.

На другия ден беше Коледа и аз я очаквах с радост и нетърпение — това щеше да бъде време за семейно щастие и веселие, за любов и приятелство, за шеги и смях.

А отминеше ли празникът, щях да се заловя за работа.