Сюзън Хил
Жената в черно (5)

Оттатък дигата

Не се появи кола, но пред „Гифорд Армс“ спря двуколка, теглена от доста изтощено конче с охлузена кожа. Изглеждаше съвсем не на място на пазарния площад — сутринта бях забелязал много такива возила и като реших, че и тази двуколка принадлежи на някой фермер или скотовъдец, не й обърнах внимание, а продължих да се оглеждам за моторно превозно средство. Тогава чух, че някой ме вика.

Кончето беше дребно и проскубано, с наочници и кочияшът не се различаваше много от него — с ниско нахлупена широкопола шапка и дълго, сякаш космато кафяво палто, той беше част от цялата картина. Всичко това ми хареса и очаквайки с нетърпение пътуването, аз пъргаво се качих в двуколката. Кекуик почти не ме удостои с поглед и като разбра, че вече съм се разположил, изцъка с език, подкани кончето, двуколката си проправи път през тълпата на площада и потегли по уличката, водеща към черквата. Когато минахме оттам, аз се помъчих да видя гроба на госпожа Драблоу, но някакви храсти ми попречиха. Спомних си самотната, болнава млада жена, както и въздействието на думите ми, когато я споменах на господин Джеръм. Но след няколко минути вече бях прекалено погълнат от настоящето и заобикалящата ме обстановка, та да размишлявам върху погребението и последвалата случка, защото сега минавахме през голо поле и градчето Крайтън Гифорд остана някъде назад, заедно с всичките си необщителни обитатели. Около нас, над нас и далече напред сякаш имаше небе и само небе и тясна ивичка суша.

Видях това кътче на света с очите на големите пейзажисти, рисували природата на Холандия или района на Норич. Днес нямаше никакви облаци, но лесно можех да си представя колко внушително би изглеждало огромното безбрежно небесно пространство, когато превалява носеният от вятъра дъжд и белезникавите буреносни облаци се спускат над устието, на какво прилича полето през февруарските наводнения, когато тресавищата придобиват стоманена сивота и небето сякаш се слива с тях, и какво става, когато се извият мартенските ветрове, зракът струи и сенките се гонят по изораните ниви.

Днес обаче денят беше ясен и слънцето надничаше над главите ни, макар че светлината вече отслабваше и небето, изгубило ярката синева от сутринта, изглеждаше почти сребристо. Докато бързо прекосявахме съвършено равната местност, почти не видях дръвче, но парцелите бяха оградени с тъмни на цвят, неокастрени и ниски живи плетове, а прясно изораната на прави бразди земя беше кафява като кожухчето на къртица. Постепенно обаче угарта отстъпи пред зелени, буренясали ливади, започнаха да се мяркат насипи и пълни с вода канавки — наближихме тресавищата. Те се простираха безмълвни, неподвижни и блеснали под ноемврийските небеса и не виждах да свършват, докъдето ми стигаше погледът, само плавно се сливаха с водите в устието и с линията на хоризонта.

Главата ми се замая при вида на тази неподправена изумителна красота, пред широкото и голо равно поле. Чувството за открито пространство, породено от небесния безкрай над главите ни и простора наоколо накара сърцето ми лудо да затупти. Струваше си човек да пропътува и хиляда мили, за да види такава гледка. Никога не си бях представял, че може да съществува подобно място.

Единствените звуци, които не бяха заглушени от конските копита, от трополенето на колелетата и скрибуцането на двуколката, бяха внезапно разнасящите се дрезгави и необичайни крясъци на птици от близо и далече. Бяхме пропътували вероятно към три мили, без да минем покрай ферма или къща, не се мярна никакъв обитаем дом, заобикаляше ни само пустош. Скоро живите плетове изчезнаха и ми се стори, че двуколката се носи към самия край на света. Пред нас водната повърхност просветваше с метален отблясък и започнах да различавам, че я разделя нещо като пътечка, наподобяваща линията, оставяна от водореза на лодка. Щом наближихме, видях, че това е плитчина с шумолящ пясък, а пътечката всъщност е тесен насип, прострял се напред и сякаш водещ право към устието. Щом тръгнахме по насипа, досетих се, че това може да е само дигата „Деветте живота“ и нищо друго. Веднага си представих как по време на прилив вълните я заливат и всичко се покрива с вода, така че изобщо не си личи къде е била.

Най-напред кончето, а след него и двуколката се изкачиха на пясъчния насип и трополенето на колела и копита стихна. Почти пълната тишина, в която се движехме, се нарушаваше само от някакво тихо свистене. Тук-там на туфи растяха тръстики, избелели до белотата на кости, и от време на време сухите стъбла глухо потропваха и при най-лекия повей на вятъра. Слънцето зад нас се отразяваше в заобикалящата ни от всички страни вода, всичко блестеше и лъщеше като огледало, а небето, придобило в краищата си розови оттенъци, на свой ред се отразяваше в тресавищата и плитчината. И понеже всичко бе толкова ярко, че очите направо ме заболяха, аз погледнах напред и тогава видях сякаш изникнала направо от морето висока, неприветлива къща от сив камък, с плочен покрив, която сияеше с метален отблясък на светлината. Извисяваше се като фар, крайбрежна кула или кръгообразно укрепление с фасада към широкото пространство на тресавищата и устието. През живота си не бях виждал, нито можех да си представя по-невероятна къща: откъсната от света, безкомпромисна, но същевременно — според мен — красива. Когато се приближихме, забелязах, че е построена на малко възвишение, заобиколено отвсякъде в продължение на триста-четиристотин ярда с груба, побеляла от солта трева и чакъл. Островчето, простиращо се на юг, представляваше поле с ниски храсти и в края му се виждаха разпилени камъни, сигурно развалини от стара черква или параклис.

Колелетата започнаха да стържат по калдъръмената настилка и двуколката спря. Бяхме пристигнали в „Тресавището на змиорките“.

Един миг стоях и с изумление се озъртах. Не се чуваше нищо, освен глухия вой на вятъра из тресавищата и внезапния грак на скрита нейде птица. Изпитах странно чувство — може би вълнение, примесено с безпокойство, не знаех как да го определя. Несъмнено изпитвах и усещане за самота, защото, независимо от присъствието на безмълвния Кекуик и проскубаното кафяво конче, сякаш стоях съвсем сам пред мрачния празен дом. Но не се страхувах — от какво ли можех да се страхувам на това рядко красиво място? От вятъра ли? От крясъка на блатните птици? От тръстиките и огледалната вода?

Слязох от двуколката, заобиколих към страната на кочияша и го попитах:

— Докога ще може да се минава по дигата?

— До пет часа.

Едва ли можеше да свърша нещо повече от това да огледам и да се ориентирам в къщата, за да се подготвя за търсенето на книжата, докато дойде време Кекуик да се завърне и да ме вземе. Но не ми се искаше да си тръгвам толкова скоро. Къщата сякаш ме омагьоса, искаше ми се да остана сам, за да мога да я обиколя бавно и без да се притеснявам, да я възприема с всичките си сетива без чуждо влияние.

— Вижте какво — рекох аз, внезапно взел решение, — ще бъде много глупаво да идвате заради мене два пъти на ден. Най-добре е да си донеса багажа, малко храна и напитки, и да отседна тук за известно време. Така ще си свърша работата много по-бързо, а и вас няма да притеснявам. По-късно следобед ще ме вземете, а утре, ако не възразявате, може да ме докарате колкото може по-рано сутринта, в зависимост от отлива.

Казах това и зачаках отговор. Може би кочияшът щеше да ми възрази, да спори, за да ме разубеждава, като направи вече чуваните от мен неясни намеци. Кекуик помълча, но сигурно след малко си даде сметка, че решението ми е твърдо, защото кимна в знак на съгласие.

— Може би предпочитате сега да не се връщате, а да ме изчакате? Но ще се бавя поне два часа. Постъпете както искате.

Наместо да ми отвърне, той дръпна поводите, за да извие кончето в обратна посока. Няколко минути по-късно двуколката вече се носеше по дигата и силуетът й се смаляваше сред безбрежната пустош на морето и небето. Аз се обърнах и тръгнах към входа на „Тресавището на змиорките“. С лявата си ръка напипвах в джоба ключа за къщата.

Но не влязох вътре. Исках да изчакам още малко, преди да го сторя. Исках да погълна докрай цялата тишина и тайнствената, блещукаща красота, да вдишвам необичайния леко солен мирис, който донасяше вятърът, за да чуя и най-тихото шумолене. Усещах, че сетивата ми до едно са се изострили, и разбирах, че това необикновено място завинаги оставя дълбок спомен в съзнанието, а и във въображението ми.

Помислих си, че е най-вероятно, ако остана там малко по-дълго време, да се пристрастя към живота сред тишина и самота — щях да отделям време за наблюдения върху птиците, защото наоколо сигурно се въдеха много редки птици, разни блатни рибари, диви патици и гъски, особено напролет и наесен, и с помощта на справочници и добър бинокъл скоро щях да ги разпознавам по полета и по гласовете. Докато обикалях около къщата, започнах да си представям, че може и да се преселя в нея и дори взех да мечтая колко хубаво би било, ако двамата със Стела се озовем сами в това диво и усамотено кътче, макар да не се обремених с неудобния въпрос с какво бих могъл да изкарвам прехраната ни и какви щяха да бъдат всекидневните ни занимания.

Унесен в такива мисли, аз се отдалечих от къщата и прекосих голото поле, запътил се към развалините. Вдясно от мен, на запад, слънцето вече се спускаше към хоризонта, превърнато в голяма страховита златистоалена топка, която изпращаше огнени стрели и кървавочервени лъчи към водната повърхност. Морето и небето на изток бяха леко потъмнели до еднакъв, оловносив цвят. Откъм устието внезапно се прокрадна студен вятър.

Когато наближих развалините, вече ясно се виждаше, че там е бил построен древен параклис, може би някакъв манастир, но сега всичко беше разрушено и порутено, в тревата имаше пръснати камъни и отломъци от зидария — вероятно съборени от неотдавнашните бурни ветрове. Земята беше под лек наклон и се спускаше към брега на устието, а когато минах под една от старите арки, изплаших някаква птица, тя шумно размаха криле и прелетя над мене с дрезгав грак, който отекна в старите стени и бе подет от друга птица в далечината. Грозната сатанинска твар явно беше някакъв морски лешояд, ако изобщо има такива, затова неволно потръпнах, когато сянката й премина върху лицето ми и изпитах облекчение едва когато видях как тромаво лети към морето. После забелязах, че по земята в нозете ми сред пръснатите камъни е пълно с гадни курешки и стигнах до заключението, че тези птици гнездят горе, в порутените стени.

Иначе това усамотено местенце ми хареса. Представих си го в топла лятна вечер през юни, когато откъм морето духа прохладен ветрец и полюшва избуялите треви, из разхвърляните камъни пълзят и цъфтят бели, жълти и розови полски цветя, сенките неусетно се удължават, птичките пеят най-хубавите си песни, а в далечината звучи кроткият плисък на морските вълни.

Замечтан, се озовах пред малко гробище. Ограждаше го полуразрушена стена и изумителната гледка ме накара да спра. Имаше поне петдесет стари надгробни камъка, повечето наклонени или направо паднали, покрити на места със зеленикавожълти лишеи и мъх, побелели от соления вятър, с петна от валелите години наред дъждове. Гробовете бяха тревясали и буренясали или напълно заличени, потънали или изчезнали в земята. Вече не се четяха имена, нито дати и от цялото място лъхаше на развала и забвение.

В края, където стените завършваха с купчина пръст и камъни, се виждаха сивите води на устието. Както стоях изумен, последните лъчи на слънцето угаснаха. Изви се силен вятър и премина през тревата. Над главата ми пак се появи неприятната птица със змийската шия — спускаше се към развалините — и тогава забелязах, че е забила клюн в риба, която безпомощно се извива и гърчи. Гледах как противната твар кацна на стената и събори няколко камъка, които се търколиха незнайно къде.

Изведнъж усетих колко студено, неуютно и зловещо стана в гробището, щом се спусна ноемврийският сумрак, и понеже не исках настроението ми да се повлияе от някакви ужасяващи мисли, наканих се да тръгвам, бързо да се върна в къщата, където да запаля колкото може повече лампи, а дори и малък огън в камината, а после да започна да търся книжата на госпожа Драблоу. Вече обърнал гръб, хвърлих последен поглед към гробището и тогава отново видях жената с изпитото лице, която беше на погребението. Стоеше в далечния му край, редом с един останал прав надгробен камък, облечена със същите дрехи, със същата шапка на главата, но ми се стори, че сега шапката се е изместила назад и лицето й се вижда по-ясно.

На сивата гаснеща светлина то беше бледо и излъчваше сияние не толкова като от плът, колкото като от черепни кости. Когато зървах непознатата преди, всеки път това бе ставало само за миг и не бях забелязал никакво особено изражение върху съсипаното й лице, но тогава ме занимаваше главно мисълта за безнадеждната й болест. Сега обаче, когато се взирах, без да откъсвам поглед, докато от напрежение не ме заболяха очите, изумен и слисан от появяването й, аз открих, че на лицето й всъщност има определено изражение. Мога да опиша само част от него — и ми се струва, че не съм в състояние да намеря точни думи за видяното — като отчаяна, ненаситна злост, сякаш жената търсеше нещо, което й липсва, което трябва да получи на всяка цена, защото й е по-необходимо от самия живот, а й е било отнето. И към онзи, който й го бе отнел, тя насочваше всичката си сила, която притежаваше, чиста злоба, омраза и ненавист. Върху извънредно бледото й лице очите, хлътнали в орбитите, пламтяха с неестествен блясък поради съсредоточените в едно неудържими чувства, бликащи навън. Дали тази омраза и злост бяха насочени към мене, или не, не можех да зная, нямаше причина да го допускам, но в онзи миг бях твърде далече от възможността да овладявам реакциите си според законите на разума и логиката. Защото съчетанието между странното, уединено място и внезапното появяване на жената с ужасното изражение започна да ме изпълва с боязън.

Всъщност за пръв път в живота си изпитвах толкова силно това чувство — дотогава не ми се беше случвало коленете ми да треперят, целият да настръхвам, а после да ставам студен като камък. Никога сърцето ми не беше трепвало така, сякаш ще изхвръкне от гърдите, след което да удря като чук по наковалня. Никога не се бях усещал толкова безсилен и скован от страх, опасения и предчувствие за беда. Сякаш се парализирах. Уплашен, исках веднага да се махна оттам, но тялото ми бе обзето от слабост — не можех да се обърна и да побягна, пък и бях сто процента сигурен, че всеки миг ще се строполя мъртъв на това злочесто място.

Аз стоях вцепенен, но жената се раздвижи. Пъхна се зад надгробния камък, тръгна в сянката на стената, мина през една от порутените дупки и се изгуби от погледа ми.

В същия миг, когато тя изчезна, самообладанието ми, възможността да говоря и да се мърдам, дори чувството, че съм жив — всичко това ме връхлетя като порой, главата ми веднага се избистри и ме обзе гняв. Да, гняв заради потреса, който ми бе причинила непознатата, заради страха, който тя ме накара да изпитам, и гневът ми тутакси прерасна в твърдото решение да я последвам, да я спра и да й задам няколко въпроса, на които да получа изчерпателни отговори, за да стигна до дъното на цялата история.

С лекота се втурнах през малкото пространство с треволяк между гробовете, минах през дупката в стената и излязох почти на устието. Пред мен имаше един-два ярда пясък, сетне започваше плитчината. Наоколо, чак до хоризонта, се простираха тресавища и ниски, пропити със сол дюни, които накрая се сливаха с настъпващия прилив. Виждаше се на разстояние от няколко мили, но нямаше и следа от жената в черно, а не съществуваше място, където би могла да се скрие.

Коя бе тя — или какво бе тя? Как така изчезна? Не си зададох тези въпроси. Помъчих се изобщо да не размишлявам върху станалото и с последни сили, защото усещах, че и те вече бързо ме напускат, се обърнах и хукнах, за да избягам от гробището и развалините, да се отдалеча колкото се може повече от непознатата. Съсредоточих цялото си същество в този бяг, чувах само как нозете ми глухо тупкат по тревата и как свисти дъхът ми. И не погледнах назад.

Когато стигнах до къщата, бях плувнал в пот от физическите усилия и от душевното напрежение. Ръцете ми трепереха и докато търсех ключа, на два пъти го изпуснах върху стъпалата, преди да успея да го превъртя. Щом влязох вътре, затръшнах вратата. Шумът отекна в къщата, но когато заглъхна и последният отзвук, всичко сякаш отново зае мястото си и се възцари дълбока, тягостна тишина. Дълго време стоях, без да се помръдна, в тъмния, облицован с дърво коридор. Исках до мен да има някое човешко същество, но бях сам, исках да бъде светло, топло и да съм изпил чаша силно питие. Имах нужда да се успокоя. Но повече от всичко друго имах нужда да намеря обяснение на станалото. Забележително е каква невероятна сила притежава обикновеното любопитство. За пръв път осъзнах това. Независимо от големия страх и потреса, бях обладан от желанието да разбера коя точно е непознатата. Нямаше да имам мира, докато не приключа с този въпрос, макар че там, навън, не се бях осмелил да остана и да проверя какво точно става.

Не вярвах в привидения. Поне до този ден не вярвах, и каквито и разкази за привидения да бях чувал, съвсем като трезвомислещ и разумен млад човек аз ги приемах като истории и нищо повече. Твърденията на определени хора, че по отношение на такива неща притежават по-развита интуиция от нормалното и че има стари къщи, обитавани от духове, ми бяха познати, но изобщо нямаше да се съглася, че в това се крие нещо, дори и ако ми представеха доказателства. А никога не бях попадал на доказателства. Винаги ми се беше струвало изумително, че случаите с призраци и други подобни странни явления не се описват от първо лице, а се препредават от човек, който имал познат, който пък научил от друг техен общ познат за станалото!

Ала току-що край тресавищата на особения гаснещ зрак сред пустошта на гробището аз бях видял жена, която ми изглеждаше от плът и кръв, но едновременно с това, поради нещо съвсем съществено, тя имаше призрачен вид. Беше призрачно бледа, със зловещо изражение, облечена в дрехи, различни от днешната мода, държеше се на разстояние и не каза нито дума. Всеки път в близост до гроб нейното неподвижно, безмълвно присъствие имаше определено излъчване и бе отекнало толкова силно в душата ми, че изпитвах неописуемо отвращение и страх. При това непознатата се беше появила и изчезнала по начин, който не е присъщ на никое истинско, живо човешко същество. И все пак… Според мене тя изобщо не отговаряше на традиционната представа за „призрак“: не беше нито прозрачна, нито парообразна. Беше истинска, появи се пред мене, видях я съвсем ясно, бях сигурен, че мога да се приближа до нея, да я заговоря и да я докосна.

Не вярвах в призраци.

Тогава какво друго обяснение можеше да има?

Някъде от потъналите в тъмнина ъгли на къщата се чуха ударите на стенен часовник и това ме извади от унеса. Разтърсих глава и се насилих да отклоня мислите си от жената в гробището към мястото, където се намирах сега.

Отстрани на входното антре имаше широко дъбово стълбище, а на отсрещната страна се виждаше коридор, който сигурно водеше към кухнята и съседните помещения. Имаше и множество други врати, до една затворени. Запалих лампата в антрето, но крушката беше много слаба, затова реших, че преди да потърся книжата, ще е най-добре да обиколя стаите и да пусна вътре дневната светлина, доколкото е останала.

От онова, което бях чул от господин Бентли и от други хора след пристигането си тук, аз си бях представял какво ли не по отношение на този дом. Може би очаквах да е превърнат в светилище на отминалото време, на младостта на Алис Драблоу или на спомена за съпруга, с когото бе живяла толкова кратко време, както беше в къщата на клетата госпожа Хавишам. Или пък всичко да е потънало в паяжини и мръсотия, със стари вестници, парцали и боклук, струпан в ъглите, което е характерно за отшелниците, и да заваря някоя котка или куче, почти умрели от глад.

Но когато започнах да обикалям из всекидневната и гостната, из салона, трапезарията и библиотеката, не открих нищо неприятно или драматично, макар че наистина навсякъде се долавяше леката, сладникава миризма на влажен, застоял въздух, която би се появила във всяка къща, ако не е проветрявано известно време и особено ако наоколо имаше тресавища и река — в такива места влагата е нещо неизбежно.

Мебелите бяха старомодни, но хубави, солидни, от тъмно дърво и явно за тях са били полагани добри грижи, въпреки че някои от стаите бяха рядко използвани, а в други не бе влизано от години. Само една малка гостна в края на тесния коридор, започващ от антрето, изглеждаше обитавана — може би тъкмо в нея госпожа Драблоу беше прекарвала повечето време през деня. Във всяка стая имаше остъклени етажерки, пълни с книги, както и картини с масивни рамки — скучни портрети и пейзажи с маслени бои, изобразяващи стари къщи. Когато обаче започнах да отделям ключовете от връзката, която ми даде господин Бентли, и да отварям различните писалища, сърцето ми се сви, понеже навсякъде имаше купчини и кутии с книжа: пожълтели от времето писма, разписки, документи и тетрадки, вързани с панделки или шнурове. Имах чувството, че през целия си живот госпожа Драблоу не е изхвърлила нито една хартийка, нито една бележка. Ясно беше, че задачата да се прерови всичко дори повърхностно можеше да се окаже много по-сложна, отколкото предполагах. Сигурно повечето неща щяха да бъдат излишни и непотребни, но въпреки това трябваше да открия всичко, необходимо за господин Бентли, за да се разпореди за продажбата на имението, да опаковам тези книжа и да ги изпратя в Лондон. Явно нямаше смисъл да започвам веднага — времето напредна, пък и бях разстроен от случилото се в гробището. Затова просто обиколих из къщата, надникнах във всяка стая, но никъде не намерих нещо, което да е по-интересно или да говори за изисканост. Всъщност всичко изглеждаше необикновено безлично — и мебелите, и наредбата, и принадлежностите, сякаш беше събирано от човек, лишен от индивидуалност и вкус, подредил скучен, мрачен и доста неприветлив дом. Къщата беше особена и забележителна само с едно — с местоположението си. Нямаше прозорец — а прозорците неизменно бяха огромни, независимо от помещението — от който да не се вижда една или друга част от тресавищата, от устието и от безкрайното небе. Сега обаче всичко беше обезцветено, не се открояваха никакви оттенъци. Слънцето беше залязло, смрачаваше се, нищо не се помръдваше, а водната повърхност също беше неподвижна и границата между земя, вода и небе почти не личеше. Преобладаваше сивотата. Успях навсякъде да вдигна щорите и да отворя един-два прозореца. Вятърът напълно беше стихнал, не се чуваше нито звук, освен тихото, кратко плискане на водата, защото наближаваше приливът. Как ли една старица бе издържала ден подир ден, нощ подир нощ в самотата на тази къща в продължение на толкова много години — просто не можех да си представя.

Първоначално възнамерявах да работя усилено, без миг почивка, за да прегледам книжата и да се махна. И все пак видът на ширналите се пусти тресавища криеше необикновена привлекателност, защото те изглеждаха неестествено красиви дори в сивия сумрак. Мили наред не се виждаше нищо, а аз не можех да откъсна очи. За днес обаче се бях наситил достатъчно. Изпитах достатъчно самота, не чух друг шум освен плискането на водата, стенанията на вятъра и печалните птичи крясъци. Стигаше ми монотонната сивота, достатъчно опознах мрачната стара къща. И понеже имаше поне един час до пристигането на Кекуик, реших да тръгна и да оставя зад гърба си това място. Една приятна кратка разходка щеше да ме разведри, да оправи настроението и да раздразни апетита ми, а ако положех усилия, можех да стигна до Крайтън Гифорд навреме, така че да спестя пътуването на кочияша.

Ако ли пък не успеех, щях да го срещна по пътя. Дигата все още се виждаше, обратният път не криволичеше и нямаше начин да се заблудя.

С тези мисли затворих прозорците, отново спуснах щорите и „Тресавището на змиорките“ остана без мене в гаснещата ноемврийска светлина.