Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (46)

9.

Непознатият спря да говори и в чайната настъпи тишина. Чуваше се пращенето на свещите и дишането на клиентите. Никой не помръдваше. Дори мухите, залепнали за сладкишите, бяха престанали да бръмчат.

Тин Уин бе казал всичко, което имаше да казва. Беше останал без глас. Устните му изричаха думи, които вече не се чуваха. Дали щеше да каже още нещо? Той стана, отпи студен чай, протегна се за миг и се отправи към вратата. Беше време да тръгва. Обърна се назад и се сбогува с всички. Усмивката му бе последното, което видяха.

На улицата имаше камион с войници. Деца, облечени в зелени униформи. Хората, изглежда, не го забелязаха, но всички се отдръпваха от пътя на камиона. Бе станало късно.

Тин Уин пристегна лонджито си и бавно закрачи по главната улица. Вдясно от него бе манастирът. Няколко дъски на стените се бяха отчупили, а ръждясалият, корозирал ламаринен покрив едва ли можеше да предпази някого от дъжд. Само малките камбанки на пагодата все още звъняха както някога. Срещу него вървяха двама млади монаси с боси крака. Червеникавокафявите им роби бяха посивели от прах. Усмихна им се. Те отвърнаха на усмивката му.

Мина покрай пустия пазар, пресече железопътната линия при малката гара и пое нагоре по склона към мястото, където бе имотът й. Беше сигурен, че все още живее в къщата на родителите си. Често се спираше и се оглеждаше наоколо. Не бързаше. Не и след петдесет години. Дори не беше нервен. Щом „Боинг 737“ на Тайландските авиолинии кацна в Рангун, напрежението му изчезна и можеше да си позволи лукса да изпита радост. Неизмерима радост, непомрачена от страх и плахост, която растеше с всеки час. Отдаде й се напълно и вече бе толкова огромна, че едва сдържаше сълзите си. Бе изминал половин век. Ето го най-сетне тук.

Гледката на Калау го очарова. Стори му се странно позната. Помнеше уханията. Познаваше мириса на този град през зимата и през лятото, в пазарни и празнични дни, когато аромат на тамян изпълваше къщите и уличките. Познаваше и звуците на това място. Неговият Калау стенеше и хриптеше. Скърцаше и тракаше. Можеше да пее и да ридае. Но не бе имал представа как изглежда. За последен път го бе видял като дете, и то със замъглени очи. Стигна до английския клуб, в чийто празен плувен басейн растяха бурени. Отвъд него видя тенис кортовете, над тях хотел „Калау“ в стил „Тюдор“ с червения покрив. Точно както го бе описала Ми Ми. Навярно някъде отвъд следващия хълм бе домът, в който бе живял със Су Кий.

Стигна до кръстопът и се зачуди накъде да поеме. Направо или наляво, по по-стръмния склон? Четири години бе носил Ми Ми по тази пътека, без никога да я е виждал. Затвори очи. Сега не му бяха нужни. Навярно краката му помнеха, носът му, ушите му. Продължи със затворени очи. Долови мирис на узряло манго и жасмин. Познато ухание. Сигурно бе наближил плоския камък, на който някога си почиваха. Лесно го намери.

Чу деца да играят в дворовете, да се смеят и викат. Вече не бяха гласовете от младостта му, но звучаха по същия начин. Беше изумен колко уверено се придвижва със затворени очи. Когато опитваше това в Ню Йорк, винаги се блъскаше в пешеходци, улични лампи или дървета. Веднъж едва не го прегази такси.

Тук дори не се препъна.

Спря се пред градинска порта.

Мирис на евкалипт. Колко често си бе спомнял това дърво. Колко часове бе лежал буден нощем в Ню Йорк и си бе представял, че уханието му изпълва ноздрите му.

Отвори портата. Колко пъти бе изживял този миг във въображението си.

Влезе в двора. Две кучета защъкаха около краката му. Кокошките бяха в курника.

Тин Уин чу гласове в къщата. Свали сандалите си. Ходилата му помнеха допира на тази земя. Меката, топла пръст, която го гъделичкаше между пръстите. Намери пътя до стълбите, посегна към парапета. Ръцете му помнеха дървените перила. Нищо не се бе променило.

Изкачи стълбите, стъпало по стъпало.

Запристъпва по верандата. Гласовете вече бяха приглушени. Когато застана на прага, замлъкнаха.

Чу хора да се плъзгат покрай него и да изчезват. Дори нощните пеперуди, които пърхаха около електрическата крушка, отлетяха през прозореца в здрача. Бръмбарите и хлебарките бързо пропълзяха през пролуките в дъските.

Всичко утихна.

Той тръгна към нея, без да отвори очи. Вече не му бяха нужни.

Някой бе сковал легло за нея.

Тин Уин коленичи до него. Гласът й. Шепотът й. Ушите му помнеха.

Ръцете й върху лицето му. Кожата му помнеше.

Устните му помнеха. Пръстите му помнеха, носът му помнеше. Колко дълго бе копнял за този аромат. Как бе живял без нея? Как бе намирал сили да издържи дори ден без нея?

В леглото имаше достатъчно място за двама.

Колко лека бе станала.

Косите й в лицето му. Сълзите й.

Толкова много за споделяне, толкова много да си дадат, а толкова малко време.

До сутринта останаха без сили. Тя заспа в прегръдката му.

Скоро слънцето щеше да изгрее, Тин Уин разбра това по песните на птиците. Сложи глава на гърдите й. Не бе сбъркал. Сърцето й звучеше слабо и немощно. Всеки момент щеше да спре.

Бе пристигнал тъкмо навреме.