Ян-Филип Зендкер
Да чуеш ритъма на сърцето (18)

2.

Дъждът барабанеше по ръждивия ламаринен покрив, сякаш върху къщата се сипеше град от камъни и пръст. Тин Уин се бе свил в най-вътрешния ъгъл на кухнята. Никак не обичаше тези порои. Барабаненето на водата по покрива бе твърде силно за него и настървението, с което се лееше от небето и мокреше всичко живо до кости, го изнервяше.

Чуваше гласа на Су Кий, но дъждът заглушаваше думите й.

— Къде си, за бога? — извика тя отново, надничайки през вратата на кухнята. — Хайде, трябва да тръгваме. Скоро ще спре.

Су Кий се оказа права — както винаги, когато ставаше дума за времето. Имаше безпогрешен усет за приближаващите гръмотевични бури и тропически порои, както и за тяхната продължителност. Твърдеше, че ги усеща в червата си и преди всичко в ушите си, които се затопляли и чувствала гъдел, докато накрая, малко преди първите дъждовни капки, започвали ужасно да я сърбят. Тин Уин отдавна бе престанал да се съмнява в тези прогнози. След по-малко от две минути стояха пред къщата и вече не валеше. Чуваше се само как водата се стича от покрива и листата и бълбука във вадата пред къщата.

Су Кий държеше ръката му. Земята беше хлъзгава и калта се процеждаше между пръстите на краката му при всяка стъпка. Все още беше рано, може би малко след седем. Слънцето беше разкъсало облаците и грееше върху лицето му. Топлината му все още бе приятна, но скоро щеше да стане твърде силна. Щеше да изгаря кожата и да издига бели облаци пара във въздуха, сякаш земята е плувнала в пот. Вървяха покрай колиби, от които се чуваше сутрешна глъчка, плач на деца, кучешки лай и дрънчене на тенекиени съдове.

Тя бе казала, че иска да го заведе в манастира в града. Там живееше монах на име Ю Мей, когото тя познаваше отдавна и който може би щеше да успее да му помогне. Ю Мей беше един от малкото хора — всъщност може би единственият, — на когото Су Кий вярваше и когото смяташе за нещо като сродна душа. Ако не беше той, тя едва ли би превъзмогнала смъртта на дъщеря си и съпруга си. Вече бе стар, може би над осемдесет. Беше нещо като абат в манастира. Откакто бе ослепял преди няколко години, обучаваше малка група от местни деца всяка сутрин и Су Кий се надяваше да може да вземе Тин Уин под крилото си, да го измъкне от мрака, който го заобикаля, да го научи на това, на което бе научил самата нея: че животът е изпълнен със страдание, че болестите са неизбежни, че остаряваме и не можем да избягаме от смъртта. „Това са законите на човешкото съществуване — обясняваше Ю Мей. — Тези закони важат за всички, навсякъде по света, колкото и драматично да се менят времената. Няма сила, която може да избави един човек от болката и скръбта в резултат на това прозрение — освен ако не си помогне самият той.“ И въпреки всичко Ю Мей й бе повтарял отново и отново, че животът е дар, който никой не бива да пренебрегва. Дар, изпълнен със загадки, в който страданието и щастието са неразривно свързани. Всеки опит да се отдели едното от другото е обречен на провал.

Манастирът бе заобиколен от каменна ограда, висока до кръста, и се намираше съвсем близо до главната улица. Зад него имаше десет малки бели пагоди, украсени с разноцветни гирлянди и изящни златни камбанки. За защита от наводнение, самият манастир бе издигнат върху дървени подпори три метра над земята. С годините около главната сграда бяха изникнали множество пристройки. В средата се издигаше четириъгълна кула на седем нива, която постепенно се стесняваше и завършваше с позлатен връх, който се виждаше отдалеч. Външните стени бяха от чамови дъски, потъмнели от слънцето. Покривите бяха облицовани с дървени плочки, почти черни. Подовете и тежките носещи греди бяха от тиково дърво. Две широки стълбища пред главната сграда водеха до просторна веранда, откъдето през три врати се влизаше в голямо помещение с дължина над тридесет метра. Срещу входа, обвита в полумрак, имаше масивна дървена статуя на Буда със златно покритие, достигаща почти до тавана. В краката й стояха маси, отрупани с дарове: чай, цветя, банани, манго и портокали. На стената зад Буда имаше лавици с десетки малки статуи с бляскаво златно покритие. Много от тях бяха с жълти наметала. Други държаха чадърчета от червена, бяла или златиста хартия.

Су Кий и Тин Уин тръгнаха ръка за ръка през широкия двор към централното стълбище. Двама монаси метяха влажната земя с метли от сухи вейки. Тъмночервени монашески роби висяха на простора. Във въздуха се носеше мирис на дим. Тин Уин чуваше пращенето на горящите цепеници.

Ю Мей седеше на подиум в края на залата, заобиколен от прозорци без стъкла. Седеше с кръстосани крака, неподвижен, старческите му ръце бяха отпуснати в скута. На ниска масичка пред него имаше чаша и чайник. До тях — чинийка с печени семки.

Главата му бе гладко обръсната. Очите с полуспуснати клепачи бяха хлътнали в орбитите. Бузите му бяха опънати, но не изпити. Су Кий изпитваше леко страхопочитание всеки път, когато го види. Неговите черти й се струваха толкова правилни, като на никой друг от хората, които познаваше. Беше строен, но не и слаб, имаше бръчки, но не изглеждаше повехнал. Лицето му очевидно беше огледало на душата. Нямаше и следа от излишен багаж.

Су Кий не можеше да не си спомни мига, когато го бе видяла за първи път. Бе пристигнал с влак от столицата и стоеше пред гарата. Това бе преди повече от двадесет и пет години. Тя отиваше на пазар. Беше бос и й се усмихна. Лицето му я впечатли още тогава. Попита как да стигне до манастира. Подтиквана от любопитство, тя му предложи да го придружи. Докато вървяха, завързаха разговор и така започна приятелството им. През следващите години Ю Мей й разказа за детството си, за младостта си и живота, който е водел, преди да стане монах. Не беше много, само отделни парчета, които Су Кий събираше и постепенно получи противоречива картина.

Ю Мей бил от заможно семейство, което притежавало оризови мелници в Рангун. Принадлежали към индийското малцинство, дошло в Бирма след английското нашествие в делтата през 1852–ра, малцинство, контролирало немалък дял от търговията в оживения тогава град. Баща му бил властен, авторитарен и избухлив и всички в семейството се страхували от него заради гневните му изблици. Децата му го избягвали, а съпругата му страдала от болест, която дори британските лекари в Рангун не могли да диагностицират. След раждането на третото им дете бащата, уморен от вечно болната си съпруга, изпратил нея и двете по-малки деца при роднини в Калкута. Там медицинските грижи били на по-високо ниво, така твърдял той. Ю Мей трябвало да остане с баща си. Като първороден син, от него се очаквало един ден да поеме семейния бизнес. Вероятно бащата скоро щял да забрави за останалите от семейството, ако всеки месец не пристигали писма, които описвали забележителното възстановяване на съпругата и уверявали, че скоро ще се завърне — перспектива, която изпълвала Ю Мей с неописуема радост. Но с годините писмата започнали да пристигат все по-рядко, докато в един момент Ю Мей осъзнал, че за последен път е видял майка си, брат си и сестра си на пристанището в Рангун, където на седемгодишна възраст стоял и гледал след кораба за Индия.

И така, бил отгледан от домашни помощници и бавачки — най-вече от готвачката и градинаря, чиято компания търсел, откакто се научил да ходи. Бил тихо, дори затворено дете, което сякаш притежавало забележителния талант да кара другите да му възлагат големи надежди и да прави всичко по силите си да ги изпълни.

Любимото му занимание било да си играе в градината. Имал свое кътче в най-далечния край на имота, за което се грижел с голяма всеотдайност. Когато баща му узнал, наредил да изкоренят всяко растение и да изорат мястото. Градинарската работа била за слуги. Или за момичета.

Ю Мей приел това, без да промълви и дума, също както приемал и изпълнявал всички наставления и заповеди на баща си. До деня — нямал и двадесет години, — в който баща му обявил неговия годеж с дъщерята на известен транспортен магнат. Бракът щял да бъде изгоден и за бизнеса, и за семействата. Два дни по-късно бащата узнал за връзката на сина си с Ма Му, дъщерята на готвачката. Новината сама по себе си не го обезпокоила особено, такива неща се случвали. Щяло да се намери решение дори на проблема с бременността на шестнадесетгодишното момиче. Но синът му твърдял, че обича момичето — а това вече било недопустимо и непростимо. Несдържаният смях на бащата огласял къщата няколко минути. Години по-късно градинарят все още се кълнял, че стотици цветове увехнали при този звук. Ю Мей обяснил, че при никакви обстоятелства не е готов да се ожени за невестата, избрана от баща му. По-късно същия ден баща му изпратил готвачката и дъщеря й при свой бизнес партньор в Бомбай и отказал да даде на сина си каквато и да е информация къде се намират. Същата вечер Ю Мей напуснал къщата и тръгнал да ги търси. През следващите години неуморно пътувал из британските колонии в Югоизточни Азия. Веднъж му се сторило, че видял Ма Му или поне чул гласа й. Било на пристанището в Бомбай, малко преди да се качи на парахода за Рангун. Помислил, че някой го вика по име, но когато се обърнал, видял само непознати лица, а недалеч от дока група мъже енергично жестикулирали. Едно дете било паднало във водата.

Всеки месец, прекаран в безплодно дирене, изпълвал Ю Мей с отчаяние и ярост. Яростта, която изпитвал, била смътна, неопределена. Нямала име, нито лице и била насочена главно към самия него. Започнал да пие, да посещава публичните домове в Калкута и Сингапур. За месец изкарвал повече от търговия с опиум, отколкото баща му за година, но губел всичко на незаконен хазарт. При пътуване от Коломбо до Рангун се запознал със словоохотлив бомбайски търговец, който една вечер му разказал за предишната си бирманска готвачка и за трагичната смърт на нейната дъщеря и малкото й момченце. Паднали от кея на пристанището и се удавили при опита на жената да последва някакъв мъж, който се качвал на пътнически кораб. Според свидетели жената го взела за свой познат от Рангун. Оттогава ястията на готвачката станали невъзможни за ядене и оризовият барон нямал друг избор, освен да я уволни.

Ю Мей никога не каза на Су Кий какво е преживял в онази нощ. Когато корабът пристигнал в Рангун, той оставил багажа си на борда и от пристанището отишъл направо в манастира Шведжин в подножието на пагодата Шведагон. Прекарал няколко години там, преди да замине на пътешествие до Сиким, Непал и Тибет, за да изучава будисткото учение при няколко известни учители. Повече от двадесет години живял в малък манастир в индийския град Дарджилинг, докато един ден решил да дойде в Калау, родното място на Ма Му и майка й. Младите влюбени мечтаели за Калау при тайните си срещи в мазето, на закътани места в градината или в помещенията на прислугата. Крояли планове да избягат там с детето си. После, докато бродел непрестанно по света, Ю Мей не се осмелявал да дойде. Сега усетил, че моментът е назрял. Бил прехвърлил петдесетте и искал да умре в Калау.

Тин Уин все още държеше ръката на Су Кий. Последва я до другия край на залата и коленичи до нея. Двамата пуснаха ръцете си и сведоха глави, докато челата им докоснаха пода.

Старецът слушаше внимателно, докато Су Кий му разказваше историята на Тин Уин. От време на време леко се поклащаше и повтаряше отделни думи. Когато тя завърши разказа си, дълго време не каза нищо. После се обърна към Тин Уин, който бе стоял безмълвен на колене до Су Кий през цялото време.

Ю Мей заговори бавно, с кратки изречения. Описа живота на монасите, които не притежавали дом и собственост нищо, освен робата и своя тхабейк, паничка, която носели със себе си, когато събират помощи. Обясни как ходели по улиците всяка сутрин малко след изгрев–слънце, как мълчаливо заставали пред някоя къща или спирали пред нечий праг, приемайки с благодарност всичко, което им се предложи. Описа как с помощта на по-млад монах учел учениците си на четене, писане и аритметика. В общи линии главната му цел била да предаде уроците, на които го е научил животът: най-големите съкровища на човека са в собственото му сърце.

Тин Уин стоеше неподвижен пред стареца, слушаше съсредоточено, поразен не от думите и изреченията, а от гласа, който почти го омагьоса. Беше приятен, мелодичен и спокоен като звъна на камбанките на манастирската кула, които запяваха и при най-лекия бриз. Гласът на Ю Мей му напомняше за птиците на разсъмване и за тихото и равномерно дишане на Су Кий, когато спеше до него. Той не просто чуваше гласа, а го усещаше като ласка с кожата си. Не желаеше нищо така силно, както да повери себе си на този глас. Душата му копнееше да полети с него. Колкото по-дълго слушаше монаха, толкова повече гласът го завладяваше. За първи път се случи нещо, което щеше да се случва все по-често в бъдеще: Тин Уин преобразяваше звуците във визуални образи. Виждаше дим да се издига над огън и да изпълва стаята, да се носи напред–назад на плавни вълни, сякаш движен от невидима ръка, да се извива и танцува и бавно да се разсейва.

По пътя към дома никой от двамата не продума. Тин Уин държеше ръката на Су Кий. Беше топла и мека.

На следващата сутрин тръгнаха към манастира преди изгрев. Тин Уин беше неспокоен. Су Кий му каза, че ще прекара следващите няколко седмици при монасите. Щеше да получи роба и да излезе с момчетата да събира помощи в района. Само при мисълта за това стомахът му се свиваше. Страхът му се засилваше с всяка стъпка. Как щеше да се ориентира из града, когато едва можеше да измине няколко метра — дори на познат терен, — без да се препъне или да се блъсне в нещо? Бе казал на Су Кий да го остави на мира. Предпочиташе да си стои у дома на рогозката или на табуретката в ъгъла в кухнята, единствените две места, където се чувстваше в безопасност.

Не успя да я разубеди. Вървеше след нея с неохота, влачейки крака по целия път до града. Су Кий имаше чувството, че води своенравно и упорито животно. Внезапно откъм манастира долетяха гласовете на пеещи деца. Звуците успокоиха Тин Уин, сякаш някой го погали по лицето и корема. Застина на мястото си и се вслуша. Тихо шумолене на листа се смесваше с гласовете. Всъщност не беше обикновено шумолене. Тин Уин осъзна, че листата, както човешките гласове, имаха различни характеристики, различен тембър. И както при цветовете, съществуваха нюанси. Той чуваше триенето на клони и листа едни в други. Чуваше отделните листа, които падаха леко на земята пред него. Още докато се носеха във въздуха, той разбра, че няма две листа, които да издават еднакъв звук. Чуваше жужене и свистене, чуруликане и писукане, тътен и грохот. В него се прокрадна разтърсващо прозрение. Може би съществуваше друг свят, паралелен на света на формите и цветовете, свят на гласове и звуци, шумове и тонове? Скрито царство на сетивата, което беше навсякъде около нас, но оставаше невидимо за хората? Свят, по-вълнуващ и загадъчен от видимия?

Беше открил изкуството да слушаш.

Много години по-късно, в Ню Йорк, когато за първи път седна в концертна зала и оркестърът започна да свири, отново щеше да си спомни този миг. Почувства се почти опиянен от щастие, когато чу усилващия се ритъм на ударните инструменти, с които започваше творбата. После се присъединиха цигулките, виолите и челата, обоите и флейтите. Сляха гласовете си в песен, също както листата в онази лятна утрин в Калау. Чуваше всеки инструмент в началото отделно, а после в хор, който така завладя сетивата му, че се задъха.

Су Кий го побутна и Тин Уин залитайки тръгна до нея, опиянен от усещания. Няколко метра по-нататък те изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Той чуваше собствените си стъпки, тежкото дишане на Су Кий, далечни гласове и кукуригане на петли — нищо повече. Но той бе вкусил от живота и чудесата му, от силата, която можеше да причини страдание, а в някои мигове ставаше почти непоносима.

Така започна всичко, макар че в онзи ден никой не можеше да осъзнае значението му.