Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гласът на сърцето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Das Herzenhören, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране
Papi (2014)
Разпознаване и корекция
aisle (2014)

Издание

Ян-Филип Зендкер. Да чуеш ритъма на сърцето

ИК „Хермес“, Пловдив, 2012

ISBN: 978-954-26-1160-8

История

  1. — Добавяне

3.

Последният ми спомен за него е от преди четири години.

Беше сутринта, след като завърших колежа. Спах при родителите си в родния си дом на Шестдесет и четвърта улица в манхатънския Ийст Сайд. Бяха ме настанили в някогашната ми детска стая, сега стая за гости. Предната вечер празнувахме завършването ми. Можех да се прибера в своето жилище. Апартаментът ми на Второ Авеню беше само на двадесет минути път, но бе късно, след полунощ, и шампанското ми бе замаяло главата. Бяхме прекарали доста приятна вечер. Брат ми бе долетял от Сан Франциско. Баща ми, който ненавиждаше партита и никога не пиеше, беше словоохотлив както никога преди и в мен се пробуди носталгия по семейството, старата ми стая, миризмите и звуците от детството ми. Да се събудя отново от тракане на чинии, докато баща ми изважда съдовете от миялната машина и подрежда масата, малко след шест, както всяка друга сутрин. Отново да вдъхвам с наслада от аромата на прясно сварено кафе и на топлите канелени кифлички, които като деца обожавахме. Да чуя в просъница как отваря входната врата, за да вземе броя на „Таймс“ и после се връща. Да чуя затварянето на масивната дървена врата и звука от шляпането на вестника върху кухненската маса. Колежанските ми години бяха свършили — нещо си отиваше безвъзвратно. Исках да се вкопча в него, да го задържа, макар и само за една нощ и една сутрин. Да започна деня с познатите ритуали от детството си. Да изпитам онова чувство на сигурност. Поне още веднъж.

Сякаш съм имала предчувствие.

Баща ми ме събуди рано. Бледа светлина се процеждаше през процепите на дървените щори. Трябва да е било малко преди изгрев. Той стоеше до леглото ми със старомодния си сив балтон и кафява шапка „Борсалино“. Като малка го гледах, когато тръгваше за работа облечен така. Всяка сутрин заставах до прозореца да му помахам за довиждане и понякога плачех, защото не исках да тръгва. Дори години по-късно, когато шофьорът му го чакаше в голямата черна лимузина и трябваше да измине само три крачки по тротоара, винаги беше с палто и шапка. През всичките тези години той никога не измени на стила си. През равни интервали си купуваше нови палта и шапки, главно „Борсалино“. Имаше шест такива: две черни, две кафяви и две тъмносини. Когато вече не се намираха балтони, дори в най-консервативните магазини за мъжко облекло в Ню Йорк, започна да си ги шие по поръчка.

Шапката „Борсалино“ беше талисман. Купил си такава италианска шапка за първото си интервю за работа. Получил работата. По онова време шапката била очевидно доказателство за добрия му стил и вкус. Но с годините ставаше все по-старомодна, дори ексцентрична, докато накрая приличаше на статист от филм за петдесетте години. Като тийнейджър се срамувах от облеклото на баща си. Беше напълно скаран с модата и поздравяваше майките на приятелките ми с поклон. Другите деца се кикотеха и подсмихваха, когато ме вземаше от училище. Тогава изпитвах съжаление към него, защото предполагах, че това го наранява дълбоко като мен. Никога не носеше маратонки, дънки и пуловери и ненавиждаше небрежния американски стил на обличане. Казваше, че той поощрява елементарните човешки потребности, една, от които е търсенето на удобство.

Баща ми стоеше до леглото ми и шепнеше името ми. Каза, че има среща в Бостън и не знае кога точно ще се върне. Може би след няколко дни. Беше странно, защото графикът на срещите му бе разчетен до минута. Освен това често летеше до Бостън, но никога не оставаше да нощува там. Бях твърде уморена, за да се изненадам. Целуна ме по челото и каза: „Обичам те, малка моя. Никога не забравяй това, чуваш ли?“.

Сънено кимнах.

— И аз те обичам. Пази се.

Обърнах се на другата страна, зарових лице във възглавницата и отново заспах. Оттогава той е в неизвестност. Безследно изчезнал.

 

 

Първият признак, че нещо не е наред, се появи малко след десет сутринта. Бях се наспала и тъкмо бях влязла в кухнята. Брат ми вече пътуваше обратно за Сан Франциско. Майка ми ме чакаше, за да закусваме заедно. Седеше на остъклената веранда с чаша кафе и прелистваше „Вог“. И двете все още бяхме по халати. На масата имаше топли канелени кифлички, пресни кравайчета, пушена сьомга, сирене крема и сладко от ягоди. Седях на старото си място в любимата си поза — гърбът ми бе залепен за стената, краката ми бяха вдигнати на стола, а ръцете ми прегръщаха коленете. Отпивах портокалов сок и разказвах на майка си плановете си за лятото. Телефонът звънна. Беше Сюзън, секретарката на баща ми. Попита дали е болен. Човекът, с когото имал уговорена среща в десет часа, в никакъв случай маловажна, се интересувал къде е. Никой не бе казал нищо за Бостън.

Майка ми не беше притеснена колкото Сюзън, може би защото срещу нея не стоеше холивудски магнат с намръщените си адвокати. Двете стигнаха до извода, че навярно е изникнало нещо непредвидено. Не е успял да се обади, забавил се е на някаква среща и ще пристигне през следващите два часа, със сигурност.

С майка ми спокойно довършихме закуската си. Никоя от нас не каза нито дума за баща ми. След закуска заедно отидохме на козметик, после повървяхме през Сентръл Парк до „Бергдорф Гудман“[1]. Беше един от онези топли дни в началото на лятото, когато все още не е нито твърде горещо, нито твърде влажно. Най-хубавото време в Ню Йорк. Паркът ухаеше на прясно окосена трева, моравата на Шийп Медоу се пълнеше с хора, двама младежи, голи до кръста, мятаха фризби. Двама възрастни мъже караха ролери, хванати за ръце пред нас. Повече от всичко исках да се спра, да затворя очи и да прегърна света. В дни като този винаги ми се струваше, че животът е пълен с възможности, които само чакат да бъдат уловени.

Майка ми ме побутваше напред.

В „Бергдорф Гудман“ ми купи жълта лятна рокля на цветя, а после ме покани на чай в „Плаза“. Не харесвах особено този хотел. Интериорът му, имитация в стил френски ренесанс, беше твърде претенциозен и безвкусен за мен, но отдавна бях проумяла колко безсмислено е да убеждавам майка си да пием чай някъде другаде. Тя обожаваше фоайето с позлатени гипсови орнаменти на високите тавани и колони, чиято декорация наподобяваше глазура на торта. С удоволствие приемаше любезностите на сервитьорите, поздрава на управителя французин: „Бонжур, мадам Уин“. Седнахме между две палми до малка масичка със сладкиши, бонбони и сладолед. Двама цигулари пристъпваха из залата и свиреха виенски валсове.

Майка ми поръча блини с хайвер и две чаши шампанско.

— Какво празнуваме? — попитах аз.

— Твоето завършване, скъпа.

Опитахме от блините. Бяха твърде солени, шампанското — твърде топло. Майка ми махна на сервитьора.

— Стига, мамо — възразих аз. — Всичко е достатъчно добро.

— Далеч не е — каза тя със снизходителен тон, сякаш не разбирах нищо от тези неща. — Де да беше.

Смъмри сервитьора, който отнесе поръчката ни обратно с прочувствени извинения. Гласът й можеше да звучи толкова студено и рязко. Някога ми вдъхваше страх. Днес ми се стори просто неприятен.

— Когато ям блини с хайвер, очаквам да бъдат нещо повече от добри. А неохладеното шампанско е просто недопустимо. — Погледна ме. — Ти щеше да ги изядеш, нали?

Кимнах.

— Баща ти също. В много отношения си приличате.

— Какво имаш предвид? — попитах аз. Не звучеше като комплимент.

— Тази ваша скромност, пасивност или страх от конфликт, които не разбирам. Защо да не се оплача, когато нещо не е наред с поръчката ми?

— Струва ми се дребнаво.

— Дали е примирение, или арогантност? — продължи тя, сякаш не ме беше чула.

— Какво арогантно виждаш тук?

— Никой от двама ви не желае да се разправя със сервитьори — каза тя. Не разбирах на какво се дължи сдържаната ярост в гласа й. Нямаше никаква връзка с топлото шампанско и солените блини. — Не си заслужава неприятностите. Аз наричам това арогантност.

— Не, просто не е толкова важно за мен — казах аз.

Това беше само част от истината, но не бях в настроение за дълги дискусии. Просто се срамувах да се оплача за каквото и да било — в ресторант, хотел или магазин. Всъщност за мен това имаше по-голямо значение, отколкото показвах. Случилото се продължаваше да ме занимава, поради което често изпитвах гняв към себе си, че съм премълчала. При баща ми беше различно. Мълчанието му в такива ситуации беше искрено. За него наистина нямаше значение. Когато някой се държеше грубо или зле с него, той смяташе това за проблем на другия човек, а не за свой. Усмихваше се, когато някой го изпреварваше. Никога не броеше рестото. Майка ми преброяваше всеки цент. Завиждах му за спокойствието. Майка ми не можеше да го разбере. Беше еднакво строга със себе си и с другите, баща ми — само със себе си.

— Значи според теб не е важно дали те обслужват адекватно, дали получаваш това, за което си платил? Не мога да си го представя.

— Не можем ли просто да прекратим този спор? — попитах аз по-скоро умоляващо, отколкото настойчиво. За да сменя темата, добавих: — Тревожиш ли се за татко?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не. Трябва ли?

Когато се връщам назад, се питам дали равнодушието на майка ми е било поза. Никой от нас не спомена за неявяването му на срещата. Тя не се обади в кантората да провери дали е пристигнал. Откъде беше толкова сигурна, че не го е сполетяло нещастие? А може би просто не я бе грижа? Или от години бе подозирала, че това рано или късно ще се случи? Нейната ведрост, нейното безгрижие в онзи ден напомняше облекчението, дори задоволството, което човек изпитва, когато неизбежната катастрофа най-сетне е отминала.

Няколко седмици по-късно Франческо Лаурия, шефът на специалния екип, сформиран за издирването на баща ми, седеше на масата в кухнята. В началото на работата по случая началникът на нюйоркската полиция го бе представил на майка ми като един от най-добрите си следователи. Оттогава беше чест гост в дома ни. Беше млад, на около тридесет и пет, строен, мускулест и много суетен. Черните му коси винаги изглеждаха безупречно, сякаш всяка сутрин си правеше прическа. Носеше елегантни костюми и италиански вратовръзки. Най-впечатляващ от всичко бе езикът му. Беше красноречив и чаровен, подбираше думите си с вниманието на топадвокат. В онези първи дни, когато аз, брат ми и майка ми не се отделяхме от телефона, той ни се обаждаше от управлението по всяко време, често около полунощ. Успокояваше ни, като изреждаше статистически данни за високия процент разкриваемост на отвличания и разказваше за случаи, при които изчезналият човек изведнъж се е появявал невредим след две-три седмици. Гледаше на случая като на средство да се издигне в кариерата и беше твърдо решен да извлече полза от него. „Влиятелен адвокат от Уолстрийт изчезва безследно“, бе гръмкото заглавие в „Таймс“, където често цитираха Лаурия на първа страница в рубриката „Метро“. През следващите дни вестниците бяха пълни с коментари и спекулации по темата. Дали това не бе убийство, дело на клиент, потърсил отмъщение? Драматично отвличане? Може би имаше някаква холивудска връзка?

Всичко, което полицията откри през първите две седмици, само направи случая още по-мистериозен. Рано сутринта в деня на изчезването си баща ми наистина бе шофирал до летище „Кенеди“, но вместо да отлети за Бостън, бе заминал за Лос Анджелис. Купил си билет на летището и не регистрирал никакъв багаж. От Лос Анджелис летял в първа класа до Хонконг с полет 888 на „Юнайтед Еърлайнс“. Един стюард го запомнил, защото отказал шампанско и вместо вестник четял том с поезия на Пабло Неруда. Описа баща ми като много спокоен и изключително учтив човек. Не хапнал много и почти не спал, не гледал филми и прекарал по-голямата част от времето в четене.

Отседнал за една нощ в Хонконг в хотел „Пенинсюла“, стая 218, поръчал пилешко с къри и минерална вода от рум сървис и според персонала не излязъл от стаята си. На следващия ден се качил на „Катей Пасифи“, полет 615 за Банкок, където пренощувал в „Мандарин Ориентал“. Очевидно не е правил никакви опити да прикрие следите си. Отседнал в същите хотели, които използвал винаги при бизнес пътувания, и платил всичките си сметки с кредитна карта. Сякаш е знаел, че това е крайната точка на пътуването му, поне според разследващите. Четири седмици по-късно строителен работник намери паспорта му в близост до летище Банкок.

Редица обстоятелства сочеха, че не е напуснал Тайланд. Полицията прегледа списъците на пътниците за полети от Банкок. Името му не се появи в никой от тях. Веднъж Лаурия предположи, че си е извадил фалшив паспорт в Тайланд и е заминал за някъде с нова самоличност. Няколко стюардеси на Тайландските авиолинии твърдяха, че са го видели. Една при полет до Лондон, друга на път за Париж, трета в самолет за Пном Пей. Никоя от тези следи не отведе до никъде.

В хода на разследването отношенията между Лаурия и майка ми постепенно се влошиха. Отначало той бе изпълнен със съчувствие към семейството на жертвата, особено към съпругата, „чиято скръб е отпечатана на лицето й“, както се бе изразил пред репортерите. Гласът му звучеше приятелски, топло и ласкаво като на семейния ни лекар. Но състраданието постепенно бе изместено от недоверие. Лаурия не можеше да приеме, че нямаме отговор на много въпроси за миналото на баща ми. Според него възпрепятствахме разследването. Как е възможно една жена да не знае къде е роден съпругът й? Да не знае датата и дори годината на раждането му? Имената на родителите му? Майка ми бе поклатила глава. Братя и сестри? Приятели от детството?

Според имиграционните власти баща ми бе пристигнал от Бирма в Съединените щати със студентска виза през 1942 година. Следвал право в Ню Йорк и станал американски гражданин през 1959–а. Като месторождение бе посочил Рангун, столицата на бившата британска колония. Проучванията на ФБР и американското посолство в Рангун не доведоха до нищо. Уин е често срещана фамилия в Бирма и, изглежда, никой не знаеше нищо за семейството на баща ми.

Лаурия отпиваше от чистото си кафе.

— Съжалявам, госпожо Уин, но стигнахме до задънена улица — каза той и по тона му пролича, че обвинява нас за това, поне отчасти. — Искам да ви задам още няколко въпроса. Всяка подробност, всеки факт, колкото и незначителен да ви се струва, може да даде нова насока в разследването. — Извади химикалка и бележник от джоба си. — Забелязахте ли нещо особено през седмиците преди изчезването на съпруга ви? Промяна на навиците? Споменавал ли е непознати имена?

— Вече ме попитахте за това — рязко отвърна майка ми. Не се опита да прикрие раздразнението си.

— Знам. Може би сте се сетили за още нещо през последните седмици. Понякога дистанцията помага.

— Съпругът ми медитираше по-често от обикновено. Не само по четиридесет и пет минути сутрин, а и след вечеря. Вече ви казах.

— Беше ли напрегнат, по-нервен?

— Не, напротив.

— По-нехаен? — учудено попита Лаурия.

— Баща ми не беше нехаен, не в такъв смисъл — намесих се аз. — Беше спокоен, често много мълчалив, а в дните преди изчезването си — още по-самовглъбен от преди.

— Слушаше страшно много музика през последните седмици — добави майка ми. — Както обикновено, не се нуждаеше от много сън, четири–пет часа на нощ, не повече.

— Слушаше ли нещо по-специално?

— Предимно любимите си композитори: Бах, Моцарт, Бетховен, опери на Пучини, особено „Бохеми“.

Лаурия нахвърля няколко изречения в бележника си.

— Направи ми впечатление, че не само кантората, а и домашният му офис и спалнята бяха изключително подредени. Бюрата чисти, кореспонденцията старателно сортирана, нямаше дори наполовина прочетена книга на нощното шкафче.

Майка ми кимна.

— Такъв беше.

— Какво имате предвид? — попита Лаурия.

— Педантичен и подреден, невероятно организиран и винаги планираше всичко предварително. Но какво ви говори това?

Лаурия не каза нищо.

— Подозираме — продължи той след дълга пауза, — че причините за мистериозното изчезване на съпруга ви се крият в първите двадесет години от живота му, но без вашата помощ просто ще се въртим в омагьосан кръг до безкрайност.

— Казах ви всичко, което знам — прекъсна го майка ми. — Съпругът ми никога не говореше за онова време, с никого.

— Омъжили сте се за човек, когото не познавате и за когото нищо не знаете? — попита Лаурия. Гласът му вече не звучеше укорително, а хладно и цинично.

— Знаех всичко, което трябваше да знам — отвърна майка ми с рязък тон, който бе намек, че иска да прекрати разговора. — Обичах го. Нищо друго нямаше значение за мен.

Лаурия стана. Взе химикалката и листа си от масата и ги прибра. Не би могъл да разбере майка ми, дори да иска. Той бе от хората, които не приемат „не“ за отговор, вероятно и в брака, както в кариерата. Дори не подозираше, че с майка ми са сродни души в това отношение, и не можеше да проумее колко трудно й е било да живее с мълчанието на баща ми.

Лаурия ни погледна, сякаш се канеше да каже нещо, но размисли.

Отправи се към вратата.

— Ще ви се обадя, ако узная нещо ново — каза той.

— Благодаря — студено отвърна майка ми.

Когато Лаурия си тръгна, тя седна на неговия стол. Не каза нищо. Мълчанието ставаше все по-потискащо с всеки изминал миг. Защо не можехме да разговаряме? Лъжеше ли майка ми? Нима беше съучастница на баща ми? Мълчанието тежеше на плещите и под лъжичката ми, усещах, че ръцете ми изтръпват, сякаш ме пробождат хиляди иглички. Усещането обхвана раменете и гърдите ми знаех, че когато достигне главата ми, ще рухна. Исках да кажа нещо, но от устата ми не излезе звук.

Майка ми бе тази, която ме спаси. Стана, дойде при мен и ме прегърна. Забелязах, че е плакала.

— Баща ти ме напусна отдавна, години преди деня, в който изчезна.

Бележки

[1] Магазин за луксозни стоки на Пето авеню в Манхатън. — Б.пр.