Метаданни
Данни
- Серия
- Гласът на сърцето (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das Herzenhören, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Валентина Атанасова, ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 23 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание
Ян-Филип Зендкер. Да чуеш ритъма на сърцето
ИК „Хермес“, Пловдив, 2012
ISBN: 978-954-26-1160-8
История
- — Добавяне
5.
Скъпа моя Ми Ми,
Чу ли птиците тази сутрин? По-шумни ли бяха, или по-тихи? Различно ли пееха? Имаха ли някакви послания? Снощи се разходих из градината и им прошепнах колко много те обичам и те обещаха да предават думите ми от храст на храст, от дърво на дърво, през цялата нощ, отвъд делтата и нагоре по Ситанг, в планината, чак до Калау. Казаха, че ще кацнат на дърветата пред къщата ти и ще ти кажат за моята любов и моя копнеж. Няма нищо, което да желая така силно, както ти да си добре. Често си те представям, заета с ежедневната си работа. Виждам те да седиш на пазара, да минаваш през Калау на гърба на някой от братята си или да приготвяш вечеря в кухнята у дома. Чувам смеха ти и ритъма на сърцето ти, най-прекрасния звук, който съм чувал. Виждам те да страдаш, но не и да губиш надежда. Виждам те тъжна, но не неспособна да изпиташ радост и щастие. Дано не се самозаблуждавам. Нещо в мен ми подсказва, че се чувстваш също като мен.
Не се сърди, но трябва да спра засега. Хла Тау чака. Той отнася писмата ми до пощата всяка сутрин. Не искам да мине нито ден, без да получиш вест от мен. Моля те, предай много поздрави на Су Кий, на родителите и братята си. Често мисля за тях. Прегръщам те и те целувам.
Този, който те обича повече от всичко на света:
Скъпа моя Ми Ми,
Когато погледна към нощното небе над Рангун, виждам хиляди звезди и мисълта, че има нещо, което можем да споделяме всяка вечер, ми носи утеха. Виждаме едни и същи звезди. Представям си, че всяка наша целувка се е превърнала в звезда. Сега те ни гледат от високо. Осветяват пътя ми през мрака. Ти си най-ярката от всички планети, моето слънце…
Ю Сау престана да чете. Поклати глава, остави писмото и взе нова пачка от купчината пликове пред себе си.
Скъпа моя Ми Ми,
Защо времето застива, когато не си с мен? Дните са безкрайни. Дори нощите заговорничат против мен. Не мога да спя. Лежа буден и броя часовете. Струва ми се, че постепенно губя изкуството да чувам. Сега, когато отново виждам, ушите ми губят острия си слух.
Да виждам, вместо да чувам? Ужасяваща мисъл. Това е неравностойна замяна. Вярвам на ушите си повече, отколкото на очите. Дори сега очите ми са нещо чуждо за мен. Може би съм разочарован от тях. Никога не съм виждал света толкова ясно и живо, толкова прекрасно и пълно, както през твоите очи. За моите очи половин луна е просто половин луна, не пъпеш, от който някой е отхапал половината. За моите очи един камък е просто камък, а не омагьосана риба, и в небето няма биволи, сърца и цветя. Само облаци.
Но не искам да се оплаквам. Ю Сау е добър с мен. Залягам над уроците и вярвам, че отново ще бъда с теб, когато свърши учебната година.
Не забравяй да предадеш много поздрави на добрата Су Кий. Целувам те и те прегръщам.
Скъпа моя Ми Ми,
Изминаха седем месеца, откакто Ю Сау ме изпрати в това училище. Вчера за трети път преминах в по-горен клас. Казват, че вече съм стигнал дотам, където трябва да бъда на моята възраст. Никой не разбира как едно сляпо момче в манастирско училище в Калау е научило толкова много. Те не познават Ю Мей…
Скъпа моя Ми Ми,
Прости ми, че през последните седмици писмата ми звучат толкова меланхолично. Не искам да ти предавам своята тъга. Моля те, не се безпокой за мен. Понякога ми е трудно, защото не знам колко време още трябва да бъда силен, докато най-сетне те видя отново. Но когато мисля за теб, не изпитвам тъга или страх, а безгранична благодарност. Ти ми откри света и стана част от мен. Виждам света през твоите очи. Те ми помогнаха да превъзмогна страха си. С твоя помощ се научих да заставам лице в лице с него. Моите призраци вече не ме плашат. Смаляваха се всеки път, когато ме докоснеш, всеки час, когато се радвах на привилегията да усещам тялото ти до гърба си, гърдите ти до кожата си, дъха ти до врата си. Победени. Укротени. Осмелявам се да ги погледна в очите. Ти ме освободи. Твой съм.
Ю Сау отново сгъна листите. Беше прочел достатъчно. Къде свършва любовта и започва лудостта, запита се той, докато ги прибираше обратно в пликовете. Дали изобщо имаше разлика?
Защо Тин Уин продължаваше да пише за благодарността и възхищението, които изпитва към тази жена? Дори след дълъг размисъл Ю Сау не се сети дори за един човек, на когото да се възхищава особено. Разбира се, уважаваше оризовите барони. Особено по-успелите от него. Изпитваше уважение и към много англичани, макар и напоследък да не бе чак толкова голямо. А благодарност? Не познаваше никого, на когото да дължи благодарност. Някога беше благодарен на жена си, когато успяваше да държи езика си зад зъбите достатъчно дълго, за да го остави да вечеря на спокойствие.
Погледна купчината писма, които стояха на бюрото пред него. Племенникът му бе писал на тази Ми Ми в Калау всеки ден през последната година. Цяла година! Всеки ден! Без изключение. И то въпреки факта, че не бе получил нито едно писмо в отговор. Ю Сау впери поглед в писмата. Радваше се, че в тези трудни времена се намират домашни прислужници, на които човек може да разчита. Всяка вечер добрият Хла Тау му даваше писмото, което уж бе отнесъл в пощата. Разбира се, сортираше и всички писма, които пристигаха от Ми Ми всеки ден със следобедната поща. Не получават никаква вест един от друг и все пак не пропускат да си пишат. Ю Сау не можеше да не се засмее на тази лудост. Смя се дълго, докато се закашля и остана без дъх. Когато се успокои, пъхна писмата обратно в горното чекмедже и отвори долното, където държеше тези на Ми Ми. Не бе прочел нито едно досега. Произволно избра няколко плика.
Миличък Тин Уин,
Дано си намерил някого да ти чете писмата ми. Вчера майка ми дойде и поседя с мен на верандата. Хвана ръцете ми, погледна ме и попита дали се чувствам добре. Изглеждаше така, сякаш бе дошла да ми съобщи за своята наближаваща смърт. „Благодаря ти, мамо, добре съм“, отговорих. „Как се справяш без Тин Уин?“, поиска да узнае тя. „Няма го повече от месец.“ Опитах се да обясня, че не съм без теб, че ти си с мен от мига, в който се събуждам, до мига, когато заспивам, че те усещам, когато вятърът ме гали, че чувам твоя глас в тишината, че те виждам, когато затворя очи, че ти ме караш да се смея и да пея, когато наоколо няма никого. Виждам съжалението в очите им и не казвам нищо. Няма обяснение там, където думите са безполезни.
Всички от семейството ми са много мили с мен. Братята ми все ме питат дали искам да отида някъде и ме носят из Калау. Мисля си за теб и си тананикам на гърбовете им. Радостта ми ги озадачава, понякога дори ги смущава. Как да им обясня, че това, което означаваш за мен, това, което ми даваш, не зависи от мястото, където и да се намираш в света? Че не е нужно човек да усеща ръката на другия, за да го докосва?
Вчера посетихме Су Кий. Тя е добре. Ще се радва, ако й пишеш. Казах й, че ще получим вест от теб, ще те видим отново, когато му дойде времето. Но ти я познаваш. Тревожи се. Сега трябва да свършвам, за да може брат ми да отнесе това писмо до пощата. Сърдечни поздрави от Су Кий, от майка ми и от братята ми и най-специални от мен.
Липсваш ми и те обичам все повече с всеки ден.
Мое голямо и силно момче, миличък Тин Уин,
Преди няколко седмици започнах да свивам пури. Майка ми реши, че трябва да науча занаят, за да мога да се издържам. Имам чувството, че не очаква да се върнеш. Не казва нищо, но и тя, и баща ми не са много добре. И двамата имат болки в краката и гърба, а баща ми диша все по-трудно. Вече почти не работи на нивата. И слухът му отслабва. Жал ми е да гледам как остаряват. И двамата са над петдесетте, а малко хора в Калау доживяват до тази възраст. Родителите ми са късметлии. Дори остаряват заедно. Какъв дар! Ако имам едно–единствено желание, то е ти и аз да се радваме на същия късмет. Искам да остарея с теб. Мечтая за това, докато свивам пури. Мечтая за теб и нашия живот.
Работата е много по-лесна, отколкото очаквах. Няколко пъти в седмицата идва един човек от града и носи листа от чаено дърво, стари вестници, обелки от царевица, които използваме за филтри, и чувал с тютюнева смес. Всеки следобед сядам за два часа на верандата, слагам шепа тютюн в листо, леко притискам, търкалям напред–назад между ръцете си, докато стане здраво, но не прекалено твърдо, залепвам филтъра, сгъвам листото и подрязвам края. Човекът казва, че никога не е виждал жена, която да свива пури така бързо и без усилие. Клиентите му са много доволни и казват, че моите пури имат особен аромат, който ги отличава от тези на другите жени. Ако продължават да се продават така добре, няма да имаме грижа за бъдещето.
Току-що заваля. Пороите винаги ме карат да настръхвам.
Мое сладко тигърче,
Преди няколко седмици намерих мъртва пеперуда на верандата. Препарирах я. От онези, чието пърхане харесваш най-много. Веднъж каза, че ти напомня за ритъма на сърцето ми. Нищо не звучало по-сладко…
Ю Сау хвърли писмото. Стана и отиде до прозореца. Върху локвите се образуваха мехурчета, които бързо се пукаха.
Тин Уин и Ми Ми не бяха с всичкия си. Нямаше съмнение в това. Нито една гневна дума след цяла година мълчание. Нито следа от укор. „Защо не ми пишеш? Къде са отговорите на моите писма? Пиша ти всеки ден, а ти? Не ме ли обичаш вече? Някоя друга ли има?“
Доволен бе, че любовта не е заразна болест. Иначе щеше да се наложи да уволни всичката си прислуга и да нареди да дезинфекцират цялата вила и градината. Можеше дори той да я прихване, да се влюби в някоя от слугините — абсурдна мисъл, която трябваше веднага да прогони.
Ю Сау се замисли дали писмата могат да променят плановете му по някакъв начин. Едва ли. Беше убеден, че увлечението ще отмине. Нямаше чувство, което да устои на разрушителната сила на времето. Разстоянието и годините щяха да погубят и тази любов.
Във всяко друго отношение Тин Уин се бе оказал много способен и ценен. Ю Сау бе избегнал катастрофата, предречена от астролога. Бизнесът му вървеше по-гладко от всякога въпреки влошаването на общия бизнес климат. Освен всичко друго преподавателите от гимназията „Сейнт Пол“, определено най-престижното училище в Бирма, смятаха Тин Уин за изключително талантлив. Всички предвиждаха бляскаво бъдеще за него. Година след като завърши, можел да бъде приет във всеки университет в Англия и със сигурност да получи стипендия, казваше директорът. Страната се нуждаела от талантливи местни хора.
Ю Сау бе поласкан, но войната в Европа го безпокоеше. Щеше да ескалира. Японците напредваха в Азия. Месеци, а може би и седмици ги деляха от момента, в който щяха да атакуват британското колониално правителство. Докога англичаните щяха да устояват на немските атаки в Европа? Според него бе въпрос на време над Биг Бен да се развее немското знаме. Ерата на Лондон като столица на света бе към края си.
Ю Сау имаше други планове.