Джулия Куин
Среднощен танц (7)

Глава седма

Джон остави чашата си много, много бавно.

— Бел — каза най-накрая той, — трябва да знаеш, че не мога.

— Глупости. Всеки може да танцува. Трябва само да опиташ.

— Бел, ако това е някаква шега…

— Разбира се, че не е шега — прекъсна го бързо тя. — Знам, че кракът ти е ранен, но не изглежда да те забавя много.

— Може и да съм се научил да се движа с подобаваща бързина, но го правя с пълна липса на грация. — Ръката му несъзнателно се размърда по крака му. В ума му блуждаеха кошмарни сцени как се препъва несръчно по пода. — Сигурен съм, че може да се запълним времето си и без да се правя на глупак, докато се опитвам да танцувам. Освен това нямаме музика.

— Хмм, това е проблем. — Бел се огледа наоколо, докато не попадна на пианото в ъгъла. — Изглежда имаме два варианта. Първият е да повикам Ема, за да ни акомпанира, но се опасявам, че тя никога не е притежавала музикален талант. Не пожелавам подобно наказание и на най-големия си враг. — Усмихна се тя сияйно. — Да не говорим за един от добрите ми приятели.

Силата на усмивката й удари Джон право в сърцето.

— Бел — каза той нежно. — Не мисля, че това ще стане.

— Няма да разбереш докато не опитаме. — Тя се изправи и приглади роклята си. — След като установихме, че не е решение Ема да свири, предполагам, че ще трябва да пеем.

— Можеш ли?

— Да пея ли?

Джон кимна.

— Предполагам толкова добре, колкото ти можеш да танцуваш.

— В такъв случай, милейди, мисля, че сме в беда.

— Само се шегувам. Може да не съм най-добрата певица, но все пак мога да изпея един верен тон.

Колко болка можеше да му причини да се преструва — дори само за един следобед — че тя можеше да бъде негова, че е негова, че той можеше да е достоен за нея? Джон се изправи, твърдо решен да вкуси късче от рая.

— Надявам се, че ще бъдеш така любезна, да не викаш много силно, когато те настъпвам по краката.

— О, не се притеснявайте милорд, ще издавам съвсем тихи звуци. — Тя се повдигна импулсивно и бързо целуна Джон по бузата, прошепвайки: — Моите крака са доста издръжливи.

— За твое добро се надявам наистина да е така.

— Сега, кой танц знаеш?

— Нито един.

— Нито един? Какво си правил в Лондон?

— Никога не съм обръщал внимание на подобни неща.

— О! — Бел захапа долната си устна. — Това ще е по-голямо предизвикателство, отколкото си представях. Но не се страхувай, не се съмнявам, че ще се справим.

— Мисля, че по-уместният въпрос е дали ти ще се справиш?

— Разбира се — каза Бел жизнерадостно. — Повярвай ми, ще се справя. Мисля, че трябва да започнем с валс. Някой от другите танци може да са прекалено натоварващи за крака ти. Въпреки, че може и да не е така. Ти сам каза, че си способен да се движиш с добра скорост.

Джон потисна една усмивка.

— Един валс ще бъде удоволствие за мен. Само ми кажи какво трябва да правя.

— Сложи ръката си тук. — Бел взе ръката му и я постави на крехката си талия. — И после аз ще сложа моята ръка на рамото ти, виждаш ли? Хмм, доста си висок.

— Това комплимент ли е?

— Разбира се, че е. Въпреки, че нямаше да те харесвам по-малко, ако беше по-нисък.

— Несъмнено е добре, да го зная.

— Шегуваш ли се с мен?

— Само малко.

Бел го погледна закачливо.

— Е, предполагам, че малко е позволено, но не повече. Аз съм ужасно чувствителна.

— Ще се опитам да се сдържа.

— Благодаря ти.

— Макар че понякога го правиш много трудно.

Бел го мушна в гърдите и продължи урока им по валс.

— Тихо! Сега хвани другата ми ръка, ето така. Чудесно! Готови сме.

— Така ли? — Джон хвърли подозрителен поглед на позицията им. — Доста си далеч.

— Това е правилната позиция. Правила съм го хиляди пъти.

— Между нас може да се побере още един човек.

— Не мога да си обясня защо ще искаме да правим подобно нещо.

Джон бавно затегна хватката си около кръста на Бел и я придърпа към себе си, докато вече можеше да почувства топлината на тялото му.

— Така не е ли по-добре? — прошепна той.

Дъхът на Бел заседна в гърлото й. Джон бе едва на сантиметър от нея и близостта му караше пулса й да препуска.

— Никога няма да ни допуснат в някоя почтена бална зала — каза тя дрезгаво.

— Предпочитам да танцувам в уединение. — Джон се наведе и остави устните си леко да докоснат нейните.

Бел преглътна нервно. Тя се наслаждаваше на целувките му, но не можеше да се отърси от усещането, че се е забъркала в ситуация, с която не можеше да се справи. Така че с голямо съжаление тя отстъпи, разхлабвайки хватката на Джон, докато между телата им отново не се появи благоприлично разстояние.

— Не мога да те науча да танцуваш валс, ако не сме в правилната позиция — обясни му тя. — Основното при валсовете е, че те се танцуват в три четвърти темпо. Повечето други танци са в обикновен такт.

— Обикновен такт?

— Четири четвърти. При валса се брои раз-два-три, раз-два-три, раз-два-три. А при обикновения такт се брои раз-два-три-четири.

— Мисля, че виждам разликата.

Бел го погледна остро. Ситните ивици около очите му се бяха набръчкали от смях. Нейните устни също се извиха нагоре, докато се опитваше да потисне усмивката си.

— Добре. Следователно валсът трябва да звучи ето така. — Тя започна да тананика мелодия, която бе доста популярна в Лондон през последния сезон.

— Не мога да те чуя. — Той започна да я придърпва по-близо.

Бел се изви и се върна в първоначалната си позиция.

— Тогава ще пея.

Ръцете на Джон нежно се стегнаха около кръста й.

— Все още не мога да те чуя.

— Напротив, можеш. Престани с игричките си, защото така няма да може да проведем урока си по валс.

— Предпочитам урок по целувки.

Тя се изчерви силно.

— Днес вече имаше такъв, освен това Ема и Алекс могат да дойдат всеки миг. Трябва да се захванем за работа. Първо ще водя аз и след като разбереш как става, ти може да продължиш. Готов ли си?

— Готов съм цял следобед.

Бел не вярваше, че може да се изчерви повече, но скоро откри, че е грешала.

—Добре, раз-два-три, раз-два-три. — Тя притисна леко Джон по рамото, започна да се върти бавно в ритъма на валса и незабавно се препъна в краката му.

Джон се усмихна момчешки.

— Представи си, какво удоволствие ми носи това, че ти си тази, която се препъна първа.

Тя погледна към него сърдито.

— Не съм свикнала аз да водя. И със сигурност не е много учтиво от твоя страна да забелязваш грешките ми.

— Аз не го виждам като грешка. В действителност ми беше много приятно да те хвана.

— Обзалагам се, че е така — измърмори Бел.

— Искаш ли да опитаме още веднъж?

Тя кимна и отново постави ръката си върху рамото му.

— Мисля, че трябва да сменим позициите си. — Тя плъзна ръката си до кръста му. — Сложи ръка на рамото ми. Готово, сега просто си представи, че аз съм мъжът.

Джон сведе поглед към изкусителните гърдите на Бел.

— Това — измърмори той, — ще бъде ужасно трудно.

За щастие, Бел не забеляза изпълнения му с желание поглед, защото сетивата й вече бяха достатъчно объркани.

— Сега — каза тя небрежно, — ако аз съм мъжът, а ти жената, щях само леко да притисна талията ти, ето така и тогава ще се движим ето така. — Докато тя тихо пееше, те започнаха да се въртят из салона, кракът на Джон се движеше с грация, която той не бе и сънувал, че може да притежава. — Прекрасно! — извика триумфиращо Бел. — Това е съвършено!

— Съгласен съм — отвърна Джон, наслаждавайки се на усещането да я държи в ръцете си.

— Но не мислиш ли, че може аз да съм мъжът за малко?

Бел премести ръката си върху рамото му, а очите й уловиха неговите в страстна ласка. Тя разтвори устни да проговори, но гърлото й пресъхна.

Преглъщайки нервно, тя кимна.

— Добре. Така ми допада много повече. — Джон я хвана през кръста и я придърпа към себе си. Този път Бел не протестира, запленена от топлината и вълнението, които се излъчваха от тялото му. — Правилно ли го правя? — попита той тихо, повеждайки я в танца.

— Аз… аз мисля, че да.

— Само мислиш?

Бел рязко се върна в действителността.

— Не, разбира се, че не. Сигурна съм. Ти си много елегантен танцьор. Сигурен ли си, че за първи път танцуваш валс?

— Всъщност сестрите ми ме принуждаваха да им партнирам, докато се учиха.

— Знаех си, че не си новак.

— Тогава бях само на девет.

Бел сви устни замислено, без да осъзнава как изкушаваше Джон да я целуне.

— Не съм сигурна, когато си бил на девет, дали хората въобще са танцували валс?

Той сви рамене.

— Семейството ни бе доста напредничаво.

Докато се въртяха из салона, Джон се зачуди дали не се бори за загубена кауза. Той продължаваше да си повтаря, че трябва да стои настрана от Бел, но решението му се оказа безполезно срещу лъчезарната й усмивка. Той знаеше, че не може да се ожени за нея; ако го направи, само щеше да нарани жената, която искаше да защитава и за която да се грижи.

Той се чувстваше като измамник дори само докато стоеше до нея, след това, което бе направил в Испания. Джон издиша бавно, погледът му бе съчетание от задоволство и безсилие. Беше си обещал този следобед. Само няколко часа щастие, без да го преследват спомени за Ана.

— Предполага се, че трябва да водим разговор — внезапно каза Бел.

— Така ли?

— Да. Иначе хората ще си помислят, че не се харесваме.

— Тук няма никого, който да си направи заключение нито за едното, нито за другото — отбеляза Джон.

— Знам, но все пак ти показвам как да танцуваш валс и по-често това се прави по време на някое събиране, не в частен салон.

— Това е доста жалко.

Бел не обърна внимание на коментара му.

— Затова мисля, че трябва да се научиш да водиш разговор, докато танцуваш.

— Обикновено толкова ли е трудно?

— Може да бъде. На някои мъже им е необходимо да броят докато танцуват, за да спазват такта и е трудно да водиш разговор с някого, когато той повтаря само раз-два-три.

— Е, щом е така, нека да говорим.

— Добре. — Тя се усмихна. — Скоро писал ли си някое стихотворение?

— Просто си търсеше извинение да ме попиташ — обвини я Джон.

— Може би, а може би не.

— Бел, казах ти, че не съм поет.

— Не ти вярвам.

Джон изстена и в раздразнението си обърка стъпките.

— Ще се опитам да напиша едно стихотворение — най-накрая каза той.

— Великолепно! — въодушеви се Бел — Нямам търпение.

— На твое място не бих очаквал нещо брилянтно.

— Глупости — каза тя позитивно настроена. — В трепетно очакване съм.

— Какво е това? — Внезапно ги прекъсна нечий глас. — Танци в собствения ми дом, а аз не съм поканена?

Джон и Бел спряха по средата на едно завъртане, за да погледнат назад и да видят как Ема влиза в стаята.

— Учех Джон как да танцува валс — обясни Бел.

— Без никаква музика?

— Реших, че е по-добре да не те моля да ни акомпанираш на пианото.

Ема се намръщи.

— Това вероятно е било добра идея. — Тя погледна към Джон. — Все още не съм срещнала някого, който да свири по-лошо от мен. Включително персонала в конюшнята.

— Така ми казаха и на мен.

Ема не обърна внимание на дяволитата му усмивка.

— Насладихте ли се на урока, Джон?

— Доста. Бел е прекрасна танцьорка.

— И аз винаги съм мислила така. Разбира се, самата аз, никога не съм танцувала с нея.

Ема се премести до стола и седна.

— Ще имате ли нещо против да се присъединя към вас за чая? Поръчах на Норууд да ни донесе нов чайник. Опасявам се, че този вече е напълно изстинал.

— Разбира се, че не — каза Джон любезно. — Все пак това е вашият дом.

Ема се усмихна знаещо, забелязвайки, че Джон и Бел все още стояха прегърнати.

— Не оставяйте присъствието ми да ви възпира от танца — каза тя с дяволита усмивка.

Двамата мигновено се заизвиняваха засрамено, разделиха се и Бел седна на канапето. Джон измърмори нещо от рода, че трябва да се връща у дома, на което Ема отвърна весело.

— О, но вие не можете.

Бел погледна подозрително братовчедка си и мигновено осъзна, че Ема бе решила, че двамата с Джон си подхождат много добре.

— Вали като из ведро — бързо обясни Ема. — Трябва да останете, докато дъждът намали.

Джон се отказа да отбележи, че дъждът бе намалял леко и ако изчака още повече, щеше да стане по-лошо.

Той се усмихна загадъчно на двете красиви жени и седна срещу тях на елегантния и доста неудобен стол.

— Не трябва да седите на този стол — каза Ема. — Ужасно неудобен е и досега да съм се отървала от него, ако майката на Алекс не ме бе убедила, че е абсолютно безценен. Защо не седнете на канапето при Бел?

Джон повдигна една вежда.

— Мразя, когато хората правят така — измърмори Ема. Но продължи ведро. — Уверявам ви, че ще имате ужасни болки в гърба утре, ако постоите в този стол за повече от пет минути.

Джон се изправи и седна удобно до Бел.

— Ваш покорен слуга, Ваша светлост — каза той учтиво.

Ема се изчерви, долавяйки веселието и насмешката в гласа му.

— О, боже — каза тя високо. — Чудя се, защо ли се бави чаят? Ще ида да проверя какво става. — Със забележителна бързина Ема стана и излезе от салона.

Джон и Бел се спогледаха, Бел се бе изчервила до корените на златната си коса.

— Братовчедка ти не е усвоила изкуството на лукавството — сухо отбеляза Джон.

— Не е.

— Не съм напълно сигурен какво очаква да постигне. Вероятно ще се натъкне на прислужницата, която носи чая само на две крачки от салона.

Бел преглътна смутено, спомняйки си как преди време тя и сестрата на Алекс, Софи, бяха успели да оставят Ема и бъдещият й съпруг сами за цели пет минути под претекст, че отиват да видят несъществуващ клавесин.

— Мисля, че ще успее да измисли нещо.

— Колкото и да ми се иска отново да те взема в обятията си, нямам желание да бъда прекъснат от братовчедка ти, когато се завърне с чая.

— О, аз не бих се тревожила за това — измърмори Бел. — Тя ще намери начин да ни предупреди за предстоящото си появяване. Доста е изобретателна.

В същия момент те чуха вика на Ема от другата страна на затворената врата.

— Каква изненада!

Бел се намръщи.

— Мислех си, че ще ни даде малко повече време.

Вратата се отвори.

— Вижте, на кого се натъкнах в коридора — каза Ема, държейки ръката на Алекс. — Не го очаквах да се прибере толкова рано днес.

— Внимателно изготвеният й план се провали, заради грижливия й съпруг — измърмори Джон, докато ставаше.

Бел преглътна смеха си и каза:

— Радвам се да те видя, Алекс.

— Бях излязъл навън само, за да проверя полетата — отвърна той, мръщейки се озадачено.

— Без значение, прекрасно е, че се прибра — каза Ема неубедително.

— Разбрахте ли какво се е случило с чая? — попита Джон.

— Чаят? О, да, чаят. Ами, не, всъщност не.

— Мхм.

Ема подскочи при звука на Норууд, който се прокашля точно зад нея.

— Чаят ви, Ваша светлост?

— О, благодаря ти, Норууд. Мисля, че може да го оставиш ето там, на масичката.

— Чай звучи доста съблазнително, след като яздих из дъжда цял следобед — каза Алекс любезно. — Макар че няма изгледи да намали.

Бел не бе сигурна, но мислеше, че чу как Ема изстена.

Ема приготви чаша за Алекс и след като отпи той каза:

— Утре близо до селото ще има панаир. Видях как хората се подготвят за него, докато бях навън.

— Наистина ли? — отвърна радостно Ема. — Обожавам панаири. Ще идем ли?

— Не съм сигурен — каза Алекс замислено. — Не ми допада идеята да се блъскаш из тълпите.

Тази забележка бе посрещната с бунтовнически поглед от страна на Ема.

— О, я не бъди скучен — отвърна тя. — Не можеш да ме държиш затворена тук завинаги.

— Добре. Но трябва да ми обещаеш, че ще се пазиш. — Алекс се обърна към Джон и Бел, които наблюдаваха развеселени размяната на реплики от канапето. — Желаете ли да дойдете с нас?

На устните на Джон веднага дойде отказ, но преди да може да проговори през ума му премина картината на танцуващата в ръцете му Бел.

Те танцуваха валс… Очите й грееха от щастие. Сърцето му бе изпълнено с нежност, а тялото му с желание. Вероятно той можеше да има малко щастие в живота си. Може би петгодишният ад бе достатъчно изкупление за греховете му.

Той се обърна към Бел. Тя вдигна глава и се усмихна, повдигайки вежди подканващо.

— Разбира се — каза той. — Ще дойда след обяд и ще тръгнем заедно от тук.

— Великолепно. — Алекс отново отпи от чая си и погледна навън, където небето се чернееше злокобно. — Не искам да съм груб, Блекууд, но ако бях на твое място, щях да поема към дома сега, докато дъждът е понамалял. Изглежда сякаш скоро ще завали като из ведро.

— И аз си мислех същото. — Джон се изправи и се поклони на дамите.

Бел естествено съжаляваше, че той си отиваше, но комичният образ на Ема, седнала унила и с преведена стойка в стола си, след като съпругът й несъзнателно провали всичките й внимателно изградени планове, повече от достатъчно се отплати за разочарованието й.

 

 

Когато Джон се прибра у дома този следобед, там го чакаше нова бележка.

„В Оксфордшир съм.“

Той поклати глава. Трябваше да намери някакъв начин да се свърже с предишните собственици на Блечфорд Манър. Те му изглеждаха малко луди — точно от типа хора, които биха имали приятели, пишещи подобни странни бележки.

Въобще не му хрумна, че бележката и стрелбата в гората може да са свързани.

 

 

Същата вечер Джон си наля чаша бренди, преди да изкачи стълбите към стаята. Тъкмо щеше да отпие, но седна на нощното шкафче. Чувстваше се достатъчно сгорещен и без него. Какво ставаше? Това чувство бе липсвало толкова дълго време от живота му, че вече не бе сигурен как да го разпознае.

Легна си доволен. Не очакваше, че ще сънува.

 

Беше в Испания. Бе горещ ден, но ротата му бе в добро настроение, нямаше битки поне от седмица. Седеше на една маса в таверна с празна чиния от вечерята пред себе си. Какъв беше този странен звук, идващ от горе? Той си поръча още едно питие.

Туп.

— Мисля, че това място е узряло за забавления — Джон потърка очи. Кой каза това?

Още едно тупване. Още един вик.

Джон бавно тръгна към стълбите. Какво не беше наред? Шумът ставаше по-силен, докато минаваше по коридора на втория етаж.

И тогава го чу отново. Този път беше ясно.

— Неееее!

Гласът на Ана.

Той нахлу през вратата.

— О, господи, не — извика той. Едва виждаше Ана, слабата й фигура се губеше под Спенсър, който безмилостно навлизаше в нея.

Но можеше да чуе плача й.

— Нееее, неее, моля ви, неееее!

Джон не се спря да помисли. Подивял, той издърпа Спенсър от момичето и го захвърли към стената. Погледна към Ана. Косата й… какво ставаше? Беше станала руса. Това бе Бел. Дрехите й бяха разкъсани, тялото и поругано и наранено.

— О, Господи, не и това! — Викът сякаш дойде от самата душа на Джон.

Той се обърна към мъжа, подпрян на стената и ръката му се стегна около пистолета му.

— Погледни ме, Спенсър — нареди той.

Мъжът вдигна глава, но вече не бе Спенсър.

Джон се озова изправен пред собственото си лице.

— О, боже, не — изстена той, препъвайки се назад в леглото. — Не и аз. Не мога да направя това. Не бих могъл. — И тогава другият Джон се разсмя. Беше болен, безумен звук. — Не бих го направил. Не бих могъл. О, Бел. — Той погледна надолу към леглото, но нея вече я нямаше. — Не! Бел!

 

 

Джон се събуди от вика си. Задъхан, той притисна ръцете си към стомаха. Завъртя се напред-назад, а тялото му се разкъсваше от безшумни стенания.