Джулия Куин
Среднощен танц (11)

Глава единадесета

Джон се почувства така сякаш го бяха ударили. Въздухът стана задушен, а лицето на Деймиън придоби зловещо изражение.

— Аз съм близък с лейди Арабела — изрече той най-накрая. Изпита кратко задоволство, че гласът му прозвуча почти нормално.

— Чудесно — каза Деймиън благо. — Тя ще бъде на приема тази вечер.

— За мен ще бъде удоволствие да подновим познанството си.

— Добре. Ще те оставя да се настаниш. Лайтбоди ще те заведе до стаята ти. Ще се отбия по-късно, за да те въведа в подробностите относно тази вечер.

Деймиън се усмихна вяло и напусна стаята.

Икономът влезе бързо и с тиха изпълнителност информира Джон, че багажът му е преместен в стаята за гости. Все още замаян от шока, той последва иконома до стаята си, където се изпъна в леглото, с втренчен в тавана поглед и позволи на яростта да го завладее.

Брат му? Брат му? Той никога не си беше и помислял, че Бел притежава такава злобна душа. Насили се да не мисли за нея, но беше прекалено разстроен, а тя очевидно не си струваше.

Беше безуспешно. Всеки път щом насочеше мислите си към храна, коне или каквото и да е друго нещо, се появяваха една позната руса глава и една блестяща усмивка. После същата тази усмивка се превръщаше в подигравка, когато я виждаше да се заиграва с брат му.

Проклета да е тази жена!

Когато стана време да се приготви за бала, Джон се облече с изключително внимание във вечерното си облекло, което беше изцяло в черно, с изключение на колосаната му бяла риза и шалче.

Той и брат му водиха любезен разговор в каретата, но Джон беше прекалено погълнат от мисълта, че ще види Бел, поради което не обърна внимание на Деймиън. Той не обвиняваше брат си, че се е влюбил в нея, като самият той беше добре запознат с нейните прелести. Беше ядосан на Бел заради това, че беше потърсила толкова злобно отмъщение срещу него.

Когато пристигнаха в къщата на Фортрайт, Джон позволи на иконома да го освободи от палтото му и незабавно огледа стаята за Бел. Погледът му я намери в ъгъла на стаята, където оживено разговаряше с висок, красив мъж с тъмна коса и тъмни очи. Тя със сигурност е била заета през двете седмици от последната им среща, помисли си той горчиво. Вниманието на Деймиън беше веднага грабнато от негов приятел и след като тяхната домакиня беше някъде, където не можеше да бъде открита, Джон успя да избегне продължителното и подробно представяне. Той се отправи направо към Бел, като успя да удържи гнева си. Когато се намираше непосредствено зад нея той се обърна към нея.

— Добър вечер, лейди Арабела. — Не можеше да се довери на себе си да каже още нещо.

Бел се завъртя рязко, толкова развълнувана да го види, че пропусна студенината в гласа му.

— Джон! — каза тя задъхано, а очите й грееха от неприкрито щастие. — Каква изненада!

Той беше дошъл. Той беше дошъл.

Облекчение и радост преминаха през нея, след което внезапно се превърнаха в раздразнение. Проклятие, не носеше дръзката си синя рокля. Тя дори не беше мечтала, че той ще пристигне в Лондон толкова бързо.

— Така ли е наистина?

Бел примигна.

— Моля?

— Може би трябва да ме представите на приятеля ви. — Джон не искаше нищо друго, освен да говори с нея насаме, но не виждаше начин да пренебрегне мъжа, застанал до нея.

— О, разбира се — каза Бел неуверено.

— Лорд Блекууд, това е моят добър приятел мистър Уилям Дънфорд.

Дънфорд й се усмихна по начин, който беше прекалено фамилиарен за вкуса на Джон.

— Не подозирах, че знаеш първото ми име, Бел — пошегува се той.

— О, млъкни, Дънфорд. Следващият път ще те нарека Едуард, само за да ми направиш забележка.

Внезапен изблик на ревност премина през Джон, поради близките отношения между Бел и Дънфорд. Въпреки това, той автоматично протегна ръка. Дънфорд я разклати, промърмори нещо за поздрав и след това учтиво се извини. След като веднъж Дънфорд се отдалечи, Джон позволи на истинските си емоции да се изпишат на лицето му.

Бел ахна и отстъпи крачка назад при вида на гнева, който струеше от очите му.

— Джон, какво има?

— Как можа, Бел? — изръмжа той. — Как изобщо можа?

Тя примигна. Беше очаквала да ревнува, но не и този изблик на ярост.

— Как съм могла, какво?

— Не се прави на невинна. Това няма да те извини.

— За какво говориш? — повтори въпроса си Бел, а гласът й започна да става нервен.

Той само я погледна.

Тогава тя си спомни за лъжата, която Ема му беше казала, за да го накара да дойде в Лондон. Може би той си мислеше, че тя и Дънфорд…

— Заради Дънфорд ли е? — попита бързо тя. — Защото, ако е заради него, няма нищо, от което да се притесняваш. Той е просто мой стар приятел, но това е всичко. Той също е най-добрият приятел на Алекс.

— Не е заради него — изсъска Джон. — Заради брат ми е.

— Кой?

— Чу ме.

— Брат ти?

Джон кимна рязко.

— Аз дори не го познавам.

— Ако продължиш с лъжите, Бел, ще затънеш. И, повярвай ми, аз няма да съм наоколо, за да те спася, когато паднеш.

Бел преглътна.

— Мисля, че трябва да продължим разговора си насаме. — С високо вдигната глава, тя прекоси стаята и излезе на терасата. Докато стигне до избраното място, неразбирането й се беше превърнало в гняв и когато се обърна към него, от очите й струяха искри.

— Много добре, лорд Блекууд, сега вече нямаме публика, така че предлагам да ми кажете за какво беше тази малка сцена.

— Не сте в положение да ми искате обяснение, милейди.

— Уверявам ви, че не съм запозната с подобни ограничения в поведението си.

Джон побесня. Искаше му да я хване за раменете и да я раздруса.

Да я разтърсва и да я разтърсва, и разтърсва, докато…

О, Исусе, искаше да я целуне.

Но Джон нямаше навика да целува хората, докато беше ядосан, затова само се вгледа в нея и продължи:

— Осъзнавам, че поведението ми към теб невинаги е било безупречно, но да преследваш брат ми е дребнаво и детинско. Да не споменавам възмутителния факт, че е два пъти по-голям от теб.

Бел все още не беше сигурна за какво точно говори той, но не беше в настроение да му дава каквито й да било обяснения, затова вдигна брадичка и отвърна:

— Това е често срещано явление, жени от аристокрацията да се омъжват за по-възрастни мъже. Вярвам, че жените узряват по-бързо, затова понякога намираме мъже на нашата възраст, но друг път се спираме на осем-десет години по-възрастни. — След това многозначително добави: — Които също се държат детински и отегчително.

— Нима ме наричаш сополанко и отегчителен? — гласът му беше нисък и смъртно сериозен.

— Не знам, наричам ли те? Сега, ако ме извиниш, намирам този разговор крайно детински и досаден, а определено имам много по-приятен начин да прекарам времето си.

Джон я хвана с желязна хватка.

— Не те извинявам, много ти благодаря, но аз нямам по-добър начин да прекарам времето си. Имам един въпрос към теб и бих желал да ми отговориш.

Той замълча и неговото мълчание принуди Бел да го погледне в очите.

— Винаги ли си толкова съзнателно жестока?

Бел издърпа рязко ръката си.

— Бих те зашлевила — изсъска тя, — но се страхувам, че бузата ти може да зарази ръката ми.

— Сигурен съм, че ще бъдеш щастлива да узнаеш, че ме нарани. Но, моя скъпа лейди, това беше само за момент, защото след това осъзнах, че не искам каквато и да е част от жена, която се унижава до там, че да се умилква на брат ми, само за да ми отмъсти.

Бел най-накрая позволи на раздразнението си да вземе връх.

— За последен път, Джон, аз нямам никаква представа кой е брат ти.

— Е, това наистина е интересно, защото той знае коя си ти.

— Много хора знаят коя съм аз.

Джон приближи лицето си на сантиметри от нейното.

— Той мисли да се ожени за теб.

— Какво?

— Чу ме!

Бел примигна изненадано и за момент част от гнева й се разсея от объркването й.

— Ами, предполагам, че много мъже си мислят, че ще се оженят за мен — каза тя замислено. — Но това не означава, че всички те са ме попитали и със сигурност не означава, че съм отвърнала на чувствата им.

За момент на Джон му се прииска да й повярва, но после си спомни думите на Ема.

Тя мисли да се омъжва… Мисля, че беше граф…

Всъщност Бел каза, че той й напомнял малко за вас.

— Не се опитвай да ми говориш по този начин, момиченце — предупреди я той.

— Момиченце? Момиченце! Оскърблението да върви по дяволите, мисля, че ще те зашлевя! — Бел вдигна ръка, но Джон лесно я хвана.

— Нямаш моите инстинкти, Бел — каза той меко. — Не можеш да спечелиш двубой между нас.

Неговото снизхождение, накара гнева на Бел да се превърне в истинска ярост.

— Позволи ми да ти кажа няколко неща, лорд Блекууд — побесня Бел и издърпа ръката си назад. — Преди всичко, не знам кой е брат ти, второ, дори наистина да исках да се омъжа за него, не виждам защо това трябва да има нещо общо с вас, откакто вие пределно ясно ми показахте, че не искате да имате нещо общо с мен. Трето, не виждам причина защо трябва да обяснявам действията си към другите хора на вас. Така, четвърто…

— Спри на третото, Бел — усмихна й се иронично Джон. — Загуби интереса ми.

Бел му отправи най-очарователната си усмивка и след това вдигна ръка така, сякаш се готвеше отново да го зашлеви. След като интересът му беше ангажиран от движението на ръката й, тя го ритна с всичка сила в крака. Джон дори не трепна. Тя не си й помисли, че ще го направи, защото пантофките и не бяха направени от достатъчно твърд материал. След като духът й беше повдигнат от тази малка победа, тя подигравателно му каза:

— Инстинктите ти остаряват, Джон.

— Ако искаш да ми нанесеш истински удар си вземи по-твърди обувки, Бел. Това може и да те спаси от някоя друга пришка следващия път, когато отидеш на разходка.

Бел преглътна, когато си спомни как Джон нежно се беше погрижил за крака й. Беше й трудно да се примири, че този нежен мъж, който стоеше пред нея сега, й говори язвително и оскърбително. С преднамерено търпелива въздишка тя го погледна в очите и каза:

— Бих желала да се върна при другите. Така че, ще бъдеш ли така добър да отстъпиш…

Джон дори не помръдна.

— За кого мислиш да се омъжваш?

Бел мислено изстена, когато собствената й лъжа се обърна срещу нея.

— Не е твоя работа — рязко му отвърна тя.

— Попитах те за кого смяташ да се омъжваш?

— А, аз, ти отговорих, че това не те засяга.

Джон се наведе към нея.

— Не е ли за графа на Уестброут по някаква случайност?

Очите на Бел се разшириха учудено.

— Той е твоят брат?

Тя наистина не знаеше, че са роднини. Никой не можеше да изиграе подобно изражение. Но Джон искаше да бъде абсолютно сигурен, затова каза:

— Неговото второ име не те ли наведе на нещо?

— Аз го срещнах едва миналата седмица. Не знам второто му име. Той ми беше представен само като граф на Уестброут. И преди да си ме обвинил в някакво друго отвратително престъпление, ми позволи да ти кажа, че баща ти е граф, само защото Алекс ми каза и нямах идея кой по-точно е.

Джон не каза нищо, просто стоеше и я преценяваше мълчаливо. Бел намери държанието му за изключително дразнещо и каза:

— Въпреки че сега, когато го спомена, той прилича малко на теб. Малко по-красив е, може би и не накуцва.

Джон игнорира обидата й, досещайки се за какво го прави — безсмислено нападане от страна на едно ранено животно срещу друго.

— Ти наистина ли не си знаела, че той ми е брат?

— Не! Кълна ти се! — Тогава Бел усети, че започва да се държи умолително, при положение, че не беше направила нищо нередно, затова добави: — Но това не променя, който и да е от плановете ми.

— Планове? Да се омъжиш за него ли?

— Ще те информирам за плановете си, когато ги осмисля.

Дано разбера за собствените си планове, когато ги осмисля, помисли си Бел трескаво, защото нямам никаква идея за какво говоря.

Джон сложи ръка на рамото й.

— За кого планираш да се омъжиш?

— Няма да ти кажа.

— Звучиш като тригодишна.

— Ти ме третираш като такава.

— Ще те попитам само още веднъж — предупреди я Джон тихо, а лицето му се доближи до нейното.

— Нямаш никакво право да ми говориш по този начин — прошепна тя. — Не и след като…

— За бога, Бел, не ми подхвърляй такова нещо в лицето. Вече осъзнах, че се отнесох зле с теб. Но трябва да знам. Не го ли разбираш? Трябва да знам! — Очите на Джон бяха изпълнени с чувства. — За кого мислиш да се омъжиш?

Бел видя отчаянието, изписано на лицето му и решителността й се стопи.

— За никого! — призна тя. — За никого! Това беше лъжа! Просто една лъжа, за да те накарам да дойдеш в Лондон, защото ми липсваше.

Хватката на Джон отслабна от изненадата и тя бързо се отдръпна, а след това му обърна гръб.

— Сега съм напълно унижена, затова надявам се, че си доволен.

Джон се втренчи със зяпнала уста в гърба й, след като чу последните й думи. Тя все още се интересуваше от него. Да знае това, бе като балсам за нараненото му сърце. Но дори и за миг не му бяха харесали мъките, на които тя го бе подложила и беше твърдо решен да й го каже.

— Не ми харесва да бъда манипулиран — каза той с нисък глас.

Бел се извъртя към него, тотално вбесена.

— Не ти харесва да си манипулиран ли? Това ли е всичко, което можеш да кажеш? Тогава ми позволи аз да ти кажа нещо. Не ми харесва да бъда обиждана. И намирам, че твоето поведение е изключително оскърбително.

Тя мина покрай него със съвършено изправен гръб и високо вдигната глава, сякаш в нея нямаше никакви чувства. Джон беше все още зашеметен от невероятното й признание, затова нейното движение го хвана неподготвен и едва успя да хване върховете на пръстите й, когато се опита да я спре.

— Бел. — Гласът му беше изпълнен с емоции. — Моля те, не си тръгвай.

Бел можеше лесно да напусне терасата, защото хватката, с която я държеше, беше почти неуловима. Но нещо в гласа му я подтикваше да се обърне и когато го направи, беше смаяна от силния копнеж, който се четеше в очите му.

Устата й пресъхна и тя почти забрави да диша. Нямаше идея колко дълго бе стояла така, втренчена в мъжа, който означаваше толкова много за нея.

— Джон — прошепна тя, — не разбирам какво точно искаш.

— Искам теб.

Думите му увиснаха във въздуха, докато сърцето на Бел умоляваше разума си да я остави да му повярва. Какво точно означаваше това, че я иска? Дали искаше да я докосне, да я целуне? Тя вече знаеше, че го привлича, защото той никога не успяваше да го скрие, точно както бе очевидно, че тя изпитваше същото към него.

Или искаше да каже, че иска тя да е част от живота му като приятелка, любовница или негова съпруга? Бел беше ужасена да го попита. Той вече беше разбил сърцето й веднъж и тя не бе нетърпелива да му позволи да го стори отново.

Джон разпозна колебанието в красивите й сини очи и изпита дълбока ненавист към самия себе си, че я кара да се терзае. Знаеше, че е време да й признае, колко много го е грижа за нея. Но собствените му страхове го караха да се отдръпне и вместо това я попита тихо:

— Мога ли да те целуна?

Бел бавно кимна и пристъпи към него, когато той пое другата й ръка в своята. Заля я невероятна срамежливост и тя отмести погледа си.

— Не отвръщай поглед — прошепна той и премести ръката си на брадичката й. После нежно я повдигна нагоре и скъси разстоянието между двама им. — Толкова си красива. Толкова мила, добра и умна, и забавна, и…

— Престани!

Той докосна носа й със своя.

— Защо?

— Прекалено много е. — Отговорът й беше несигурен.

— Не, не е. Никога няма да бъде прекалено много.

Той наведе лицето си към нея, така че устните му нежно да докоснат нейните и Бел почувства, как през цялото й тяло преминава невероятната тръпка. Те продължиха нежната си целувка в продължение на една дълга минута, през която устните им едва се докосваха, докато накрая Джон усети, че не може да издържа повече и я притисна силно към себе си.

— О, господи, Бел, бях толкова глупав — изстена той. Не я целуна, а просто я притисна към себе си така, сякаш искаше да слее тялото й със своето. Обви ръцете си плътно около нея, надявайки се да може да вземе от нейната нежност и смелост. — Толкова съжалявам. Никога не съм искал да те нараня — прошепна той. — Това е нещо, което никога не бих направил.

— Шшт! — Прекъсна го Бел. Тя не можеше да слуша как той се измъчва. — Просто ме целуни, моля те. Знаеш ли, аз си мисля за това от дни и…

Джон не се нуждаеше от повече убеждаване и я целуна толкова яростно, колкото първата му целувка беше нежна. Той сякаш я поглъщаше и пиеше от нея, докато мърмореше някакви несвързани думи за любов и желание. Ръцете му бяха навсякъде и Бел искаше да ги почувства навсякъде върху себе си, искаше го повече отколкото можеше да си представи и повече отколкото разбираше. Тя прокара ръце през плътната му коса, възхитена от нейната гъстота, докато той обсипваше врата й с целувки.

— Не мога да повярвам, че това е истина — изстена тя.

— Кое? — успя да попита Джон между милувките.

— Това. Всичко. Начинът, по който ме караш да се чувствам. То… ох! — Бел изпищя шепнешком, когато устните му се преместиха върху чувствителната плът зад ухото й.

— Какво още не можеш да повярваш? — каза той закачливо.

— Това, че искам да продължиш да ме целуваш — отговори тя възбудено. — И също, че вътре в съседната стая, приемът все още продължава.

Думите на Бел имаха обратен ефект и с голямо усилие Джон я отдръпна от себе си, проклинайки тихо.

— Почти бях забравил — измърмори той. — Някой може да ни открие всеки момент.

Бел почувства внезапен хлад без прегръдката на ръцете му, затова не можа да се възпре и се протегна към него.

— Моля те — прошепна тя. — Липсваше ми толкова много.

Тя беше невероятно изкушаваща, но Джон успя да устои.

— Не съм изминал целия път до Лондон, за да съсипя репутацията ти.

— Иска ми се да го беше направил — промърмори тихо тя.

— Какво каза?

— Нищо.

— Ще трябва да се върнем вътре поотделно.

Бел се усмихна на загрижеността му.

— Не се притеснявай. Сигурна съм, че Дънфорд ни прикрива отлично. — На въпросително извитата вежда на Джон тя отговори: — Аз му разказах някои неща за теб.

Той й отправи такъв поглед, че тя се почувства длъжна да продължи с обясненията.

— Съвсем мъничко, така че не трябва да се притесняваш, че съм разкрила всичките ти тайни.

Джон прогони вината, която се надигаше в него. Тя не знаеше най-голямата му тайна и той може би щеше да й я каже. Но не сега. Не искаше да й я казва сега.

— Косата ти е разрошена — каза той вместо това. — Може би трябва да направиш нещо по въпроса. Аз ще се върна на приема първи. Сигурен съм, че брат ми вече ме търси.

Бел кимна и двамата се запътиха към тъмния коридор. Преди да се разделят все пак тя хвана ръката му.

— Джон — каза тя нежно. — Какво ще се случи сега? Трябва да знам.

— Какво ще се случи сега? — повтори той развеселено. — Ами, ще те ухажвам. Не се ли предполага да се случи точно това по-нататък?

Тя му отговори, като го дари с усмивка и избяга.

Когато Джон пристъпи в салона, не се изненада, че брат му го гледа внимателно.

— Къде изчезна? — поинтересува се Деймиън.

— Исках да глътна малко свеж въздух.

Ако Деймиън бе забелязал, че лейди Арабела е напуснала залата по същото време, той не го спомена.

— Защо не ме представиш на някой от приятелите си? — предложи Джон.

Деймиън кимна учтиво. По някое време докато беше зает да представя Джон, Бел се появи и отиде при Дънфорд.

— Това беше измъкване — ухили й се той.

Бел се изчерви.

— Никой не забеляза, нали?

Дънфорд поклати глава.

— Не мисля. Аз ти хвърлях по едно око в случай, че се нуждаеш от някакъв вид спасение. Ако бях на твое място обаче, в бъдеще бих ограничил любовните си срещи до под пет минути.

— О, боже. Колко дълго ме, ъъ, ни нямаше?

— По-дълго, отколкото си планирала, сигурен съм. Насочих ги към това, че си имала нещо на роклята си. Всички дами проявиха съчувствие, както е редно.

— Ти си безценен, Дънфорд — ухили се Бел.

— А, ето ви и вас, лейди Арабела.

Бел се обърна и видя, как лорд Уестброут върви към нея. Джон вървеше заедно с него, а на лицето му беше изписана многозначителна усмивка.

— Колко приятно е да ви видя отново, милорд — измърмори тя учтиво.

— Вярвам, че вече сте се запознали с брат ми — допълни Деймиън. — Лорд Блекууд.

— Да, разбира се. Добре се познаваме.

Бел потръпна при това двусмислие в думите си и отказа да погледне към Джон, сигурна, че ще бъде възнаградена с една дяволска усмивчица. Тя беше спасена все пак от евентуалното неудобство на този разговор от домакинята лейди Фортрайт, която се присъедини към тях.

— А, Уестброут — изписка тя. — Не ви видях да влизате. И лейди Арабела, винаги е удоволствие за мен да ви видя.

Бел се усмихна и учтиво направи реверанс.

— А това трябва да е брат ви — продължи лейди Фортрайт.

Деймиън кимна и ги представи. После забеляза още някакви приятели, извини се и остави Бел и Джон в лапите на тяхната изключително нежна домакиня.

— Лорд Блекууд? Барон ли сте? — попита тя. — Хмм, не съм запозната с титлата.

Бел усети как я обзема гняв. Лейди Фортрайт винаги е била неприятна личност, която се опитваше да прикрие липсата си на самочувствие, като обижда другите.

— Това е сравнително нова титла, милейди — каза Джон с непроницаемо изражение.

— Колко нова? — усмихна се тя сдържано на малката си шега и погледна към Бел, за да види дали тя също изпитва презрение към новаците в редиците им. Отговорът на Бел беше намръщено изражение, когато забеляза, че през последните няколко минути разговорите в стаята са станали тихи. Господи, нима никой нямаше нищо по-добро за правене, от това да слуша нелепото бъбрене на лейди Фортрайт? И къде изчезна Деймиън? Не трябваше ли той да защити брат си?

— От няколко години — отговори Джон тихо. — Аз бях почетен за военната си служба.

— Разбирам. — Лейди Фортрайт изправи гръб и опъна раменете си назад, перчейки се пред своята публика. — Ами, сигурна съм, че сте много горд, но аз не мога да одобря това безразсъдно раздаване на титли. Не е в полза за благото на аристокрацията да бъде твърде безразборна, така да се каже.

— Лорд Блекууд е син на граф — каза тихо Бел.

— О, аз не критикувам неговата кръв — отвърна тяхната домакиня. — Но ние не трябва да се превръщаме като онези руснаци, които раздават титли почти на всеки. Знаете ли, че ако някой руснак е херцог, всичките му синове също са херцози по право? Не след дълго цялата страна ще бъде пълна с херцози. Това би било истинска анархия. Помнете ми думата, тази страна отива към разруха и това ще е заради всички онези херцози.

— Много интересно предположение — отвърна Бел студено.

Лейди Фортрайт не забеляза раздразнения тон на Бел.

— Намирам, че всички тези нови титли са някак нетактични, не мислите ли?

Бел си пое рязко въздух, всички наоколо се ослушваха за нейния отговор. Деймиън се беше присъединил отново към тях и тя му отправи една сдържана усмивка.

— Съжалявам, лейди Фортрайт — отговори Бел сладко, — но не споделям мнението ви. Вашият съпруг е петият виконт на Фортрайт, нали?

— Шестият — мълниеносно отговори лейди Фортрайт. — А баща ми е осмият граф на Уиндмайер.

— Разбирам — каза Бел бавно. — Така че никой от тях не е направил нищо за своите титли, освен може би, че се е родил?

— Сигурна съм, че не ви разбрах, лейди Арабела. Мога ли да ви припомня, че титлата на баща ви е от няколко века?

— О, не, уверявам ви, че този факт ми е добре известен, лейди Фортрайт. Ние смятаме, че графската титла е важна семейна чест. Но моя баща е добър човек, защото наистина е добър човек, а не защото е наследил древна титла. А, колкото до лорд Блекууд, намирам, че титлата му е много по-затрогваща, защото е олицетворение на доблестта на мъжа, който стои пред вас, а не на някакъв отдавна починал предшественик.

— Хубава реч, лейди Арабела, особено от някого, който се наслаждава на привилегиите на общественото си положение. Но непълно подходящо за добре възпитана дама. Превърнали сте се в нещо като интелектуалка.

— Най-после, комплимент. Не мислех, че мога да чуя такъв от вашите устни. Сега, ако ме извините, започнах да се отегчавам от този прием. — Бел умишлено обърна гръб на домакинята, напълно наясно с факта, че подобно държание е скандално. — Джон, беше прекрасно да ви видя отново. Надявам се, че ще ме посетите скоро, но сега трябва да открия Дънфорд, за да ме придружи до вкъщи. Хубава вечер.

Докато Джон все още бе зашеметен от нейната страстна защита, тя го дари с най-сияйната си усмивка и си тръгна.

Той стоеше обърнат с лице към разгневената лейди Фортрайт, която просто го изпепели с поглед и се отдалечи.

Джон не можа да се сдържи и избухна в смях.

 

 

По-късно същата вечер, докато братята Блекууд бяха на път за вкъщи, Деймиън насочи разговора към очевидното приятелство между Бел и Джон.

— Не знаех, че ти и лейди Арабела се познавате толкова добре — каза той намръщено.

Ъгълчето на устните на Джон се изкриви в усмивка.

— Тя каза, че се познаваме добре, нали?

— След пламенната й защита на твоето положение, може да се сметне, че вие се познавате съвсем добре.

— Е, ние сме добри познати.

Деймиън остави темата за няколко минути, но в крайна сметка любопитството му надделя.

— Имаш ли намерение да я ухажваш?

— Аз вече казах достатъчно за въпросната дама.

— Разбирам.

Джон въздъхна. Той се държеше по-скоро рязко с брат си, а Деймиън не го заслужаваше.

— Извинявам се, ако съм провалил плановете ти. Не знаех, че имаш чувства към Бел преди да пристигна. Трябва знаеш, че поначало тя беше причината да дойда в града.

Деймиън обмисли това внимателно.

— Не бих казал, че имам чувства към нея. Аз просто си мислех, че от нея ще излезе добра съпруга.

Джон погледна към него особено. Той се чудеше дали чувствата на брат му могат да преминат извън признателността или неприязънта.

— Очевидно е обаче — продължи Деймиън, — че ние не си подхождаме изобщо. Тя е голяма красавица, няма спор, но аз не мога да имам жена, която се изказва толкова радикално публично.

Джон присви устни.

— Сигурно ти също не одобряваш титлата ми.

— Разбира се, че не. — Деймиън се обиди при това обвинение. — Ти си заслужи тази титла. И нашият баща, разбира се, беше граф. Но трябва да призная, че твърде много обикновени граждани са си проправили път към аристокрацията, независимо дали чрез пари или брак. Само господ знае до какво ще ни доведе това.

— Бел обича да чете — изтърси Джон, само за да е напълно сигурен, че интересът на брат му няма да се възвърне. — Тя прочете всички произведения на Шекспир.

Деймиън поклати глава.

— Не мога да си представя какво съм си мислил. Интелектуалките могат да бъдат много неудобни, без значение колко са красиви. Те са толкова взискателни.

Джон се усмихна.

— Нямаше да се получи изобщо — продължи Деймиън. — Но ти трябва да се опиташ да я спечелиш. Тя би била прекрасен улов за човек в твоята позиция. Въпреки това, съм длъжен да те предупредя, че нейните родители не биха одобрили този брак. Сигурен съм, че може да има и херцог, ако пожелае.

— Убеден съм, че би могла — промърмори Джон. — Разбира се, само ако това е точно, каквото желае.

Каретата спря пред градската къща на Деймиън. Когато влязоха във вестибюла, Лайтбоди ги посрещна с бележка, която каза, че е оставена изрично за лорд Блекууд.

Джон любопитно разтвори бележката.

„В Лондон съм.“

Джон замръзна, когато си припомни двете подобни бележки, които бе получил няколко седмици по-рано. Той си мислеше, че са изпратени на предишните собственици на Блечфорд Манър, но сега осъзна, че е грешал.

— Някой, когото познаваш? — поинтересува се Деймиън.

— Не съм сигурен — отговори бавно Джон. — Изобщо не съм сигурен.