Джулия Куин
Среднощен танц (3)

Глава трета

Когато Бел слезе за закуска на следващата сутрин, откри, че нито Ема, нито Алекс се бяха появили още. Това беше по-скоро изненадващо, защото братовчедка й обикновено беше нещо като ранобудна. Бел предположи, че Алекс я задържаше в леглото за негови собствени цели и се зачуди, дали една жена можеше да забременее, докато е вече бременна.

— За някого, който обикновено се има за доста умен, — промърмори на себе си тя, — знаеш патетично малко за важните неща.

— Казахте ли нещо, милейди? — незабавно попита слугата.

— Не, не, просто говорех на себе си — отговори тя и завъртя очи заради държанието си. Ако продължеше така, половината персонал на Уестънбърт щеше да си помисли, че е побъркана.

Тя сложи малко храна в чинията си и прегледа вестника от вчерашния ден, който седеше на масата, в очакване да бъде прочетен от Алекс. Когато приключи с омлета си, младоженците все още не бяха пристигнали.

Бел въздъхна и се опита да реши с какво да се занимава.

Предположи, че може да нападне библиотеката на Алекс, но сега не се чувстваше в настроение за четене. Слънцето блестеше ярко, което беше рядко явление през тази изключително дъждовна есен и тя внезапно си пожела да не е сама. Пожела си Алекс или Ема да не бяха решили да проспят сутринта и да има някого, с когото да сподели прекрасното време. Но нямаше никого. Освен… Бел тръсна глава. Не можеше просто да прескочи до къщата на лорд Блекууд и да го поздрави.

И все пак, защо да не можеше?

Добре, от една страна, той не я харесваше.

Което, възрази тя, беше именно причината, поради която трябваше да го посети. Нямаше да бъде в състояние да промени това, ако никога не се видят отново.

Бел повдигна вежди докато обмисляше идеята. Ако вземеше със себе си камериерка като придружител, нямаше да е толкова извън границите на благоприличието. Добре де, всъщност, щеше да е, но никой нямаше да знае, а лорд Блекууд не я бе обидил чак толкова. Вземайки решение, тя се отправи към кухнята, за да провери дали мисис Гуд може да отдели няколко кифлички. Биха били чудесна закуска.

Може би лорд Блекууд все още не беше закусил.

Щеше да се оправи. Това не беше Лондон все пак. Четиридесет клюкари нямаше да чешат езика си по-късно тази вечер заради скандалното й поведение. А тя нямаше да върши нищо ужасно. Само искаше да поздрави подходящо новия им съсед.

Но най-вече искаше да види на какво прилича къщата му, каза на себе си. Как се казваше? Алекс й беше казал предишната вечер. Блечууд Плейс? Блъмли Манър? Блесфъмъс Бърг? Бел се засмя на себе си. Беше нещо отвратително, това беше всичко, което бе запомнила.

Запъти се към кухнята, където мисис Гуд беше много щастлива, да се заеме с приготвянето на кошница. Бел замина скоро, натоварена с прясно сладко и домашно приготвени кифлички.

Тя закрачи целенасочено към конюшнята, където възседна Амбър, нейната кобила. Не беше съвсем сигурна къде се намира къщата на Джон, но знаеше, че е на изток. Ако останеше на пътя и поддържаше посока към слънцето, най-накрая сигурно щеше да се натъкне на нея.

Тя яздеше в лек тръс, докато поемаше по дългата алея, която водеше от Уестънбърт към главния път. Камериерката на Ема знаеше как да язди и спазваше темпото заедно с нея. На главния път те обърнаха на изток и наистина след около четвърт час попаднаха на пътека, която изглежда водеше към друга къща. След няколко минути Бел се намери на широко открито сечище, в центъра на което стоеше елегантна каменна къща.

Беше малка за стандартите на аристокрацията, но беше изискана и очевидно добре построена. Допадаше й. Бел се усмихна и подкара кобилата си напред. Не видя никакви конюшни, така че се погрижи за коня си сама, като го привърза за едно дърво. Камериерката на Ема направи същото.

— Съжалявам, Амбър — измърмори Бел и като пое дълбоко дъх тръгна към предните стълби.

Тя повдигна солидното месингово чукало и го остави да падне с шумно тупване. След няколко секунди белокос, възрастен мъж отвори вратата. Бел реши, че това е икономът.

— Добро утро — каза тя с изтънчен тон. — Това домът на лорд Блекууд ли е?

Икономът повдигна вежда.

— Да.

Бел му се усмихна с най-блестящата си усмивка.

— Отлично. Моля, информирайте го, че лейди Арабела Блайдън е дошла.

Бъкстън нито за момент не се усъмни, че тя е дама, не и с нейните фини дрехи и аристократично произношение. С величествено кимване на главата, той й показа весела стая, декорирана в нюанси на кремаво и синьо.

Бел мълчеше, докато наблюдаваше как икономът изчезва нагоре по стълбите. Тогава се обърна към камериерката на Ема и каза:

— Може би трябва, ъъ, да отидеш до кухнята и да видиш дали там има, ъъ, друга прислуга.

Очите на прислужничката слабо се разшириха при отпращането й, но тя кимна и напусна стаята.

 

 

Когато икономът пристигна, Джон все още беше в леглото, решил да си даде така необходимата почивка. Бъкстън влезе тихо, след което сложи устата си много, много близо до ухото на господаря си.

— Имате посетител, милорд — каза силно той.

Джон удари силно иконома с възглавницата и без желание се пробуди.

— Какво? — безсилно попита той.

— Посетител.

— Мили боже, кое време е?

— Девет часа, милорд.

Джон се олюля на ставане от леглото и грабна халата си, за да прикрие голото си тяло.

— Кой, по дяволите, идва на посещение в девет часа сутринта?

— Лейди Арабела Блайдън, милорд.

Джон се обърна шокирано.

— Кой?

— Вярвам, че казах лейди…

— Знам какво каза — сопна се Джон, самообладанието му бе намаляло от доста неучтивото събуждане. — Какво, по дяволите, прави тя тук?

— Сигурен съм, че нямам представа, милорд, но тя попита за вас.

Джон въздъхна, като се чудеше кога Бъкстън щеше да разбере, че не всеки въпрос изисква отговор. Въздъхна отново. Не се съмняваше дори за момент, че лукавият стар иконом много добре знаеше, че забележката на Джон беше хипотетична.

— Предполагам, че трябва да се облека — най-накрая каза той.

— Така мисля, милорд. Позволих си свободата да информирам Уитли, че ще имате нужда от неговите услуги.

Джон се обърна и се отправи към гардеробната си. Също като Бъкстън, камериерът вървеше с къщата и Джон трябваше да признае, че не беше трудно да свикне с лукса. Скоро той беше облечен в прилепнали светлокафяви бричове, колосана бяла риза и тъмносин жакет. Преднамерено пренебрегна шалчето си. Ако лейди Арабела искаше шалчета, не трябваше да идва на посещение в девет сутринта.

Той наплиска с малко вода лицето си, след което прокара мокрите си ръце през непокорната си коса, като се опитваше да смекчи разрошения си от съня вид.

— Проклятие — измърмори той. Все още изглеждаше наполовина заспал. По дяволите, на кого му пукаше? Той се запъти към долния етаж.

Бъкстън му препречи пътя на площадката.

— Лейди Арабела ви очаква в зеления салон.

Джон пое дълбоко дъх, като се опитваше да потисне гнева си.

— И кой по-точно е този, Бъкстън?

Икономът му отправи развеселена усмивка и посочи.

— Точно напред, милорд.

Джон последва посоката от пръста на Бъкстън и влезе в стаята, като остави вратата почтително отворена. Бел стоеше близо до син стол и лениво разглеждаше рисувана ваза. Тя изглеждаше напълно очарователна и ужасно будна в розовата си рокля.

— Каква изненада — каза той.

Бел вдигна поглед при дълбокия му глас.

— О, здравейте, лорд Блекууд. — Тя едва хвърли поглед на разрошената му коса. — Надявам се, че не съм ви събудила.

— Не, изобщо — излъга той.

— Помислих, че може би не започнахме добре, когато се срещнахме.

Той не каза нищо.

Тя пое дъх и продължи.

— Добре. Ами, аз си помислих, че трябва да ви приветствам в околността. Нося ви нещо за закуска. Надявам се, че обичате кифлички.

Джон й се усмихна широко.

— Обожавам кифлички. И са точно навреме за закуска.

Бел се намръщи при твърде развеселения му тон. Тя го беше събудила.

— Има и малко сладко, което върви с тях. — Тя седна, чудейки се какво за бога я беше подтикнало да дойде толкова рано.

Джон позвъни за малко чай и кафе и седна срещу нея. Той хвърли бегъл поглед на стаята.

— Виждам, че нямате придружител.

— О, не, доведох прислужница, но тя отиде при вашите слуги. Щях да накарам Ема да ме придружи, но тя все още не беше станала. Рано е, както знаете?

— Знам.

Бел преглътна и продължи.

— Наистина не е толкова важно, мисля. Това не е Лондон, все пак, където всеки момент е задоволителна игра за клюки. И не е като да съм в опасност.

Джон обходи оценяващо с поглед нейните несъмнено женствени форми.

— Не сте ли?

Бел пламна и се наежи в креслото си. Тя го погледна право в очите и видя, че зад язвителния му външен вид се крие благородство.

— Не, не мисля, че съм — решително отговори тя.

— Не трябваше да идвате тук сама.

— Казах ви, не съм дошла сама. Прислужницата ми…

— Вашата прислужница е в кухнята. Вие сте тук в тази стая. Сама. С мен.

Устата на Бел се отвори и затвори няколко пъти преди тя да успее да проговори.

— Е… да, разбира се… но…

Джон се вторачи в нея, като си мислеше, че не иска нищо повече от това да се наведе и да целуне тези меки устни, които се отваряха и затваряха с такъв ужас. Той тръсна глава леко, за да прогони мисълта.

Въздържай се, Джон — предупреди го вътрешният му глас.

— Извинявам се — внезапно каза той. — Със сигурност не исках да ви карам да се чувствате неудобно. Просто е твърде необичайно за млада дама да направи посещение без придружител при ерген.

Бел се усмихна дяволито, неговото извинение някак си успокои напрежението й.

— Аз самата съм до известна степен необичайна.

Джон не се усъмни в това нито за миг. Той погледна към веселото й изражение и се зачуди, дали преднамерено беше дошла да го измъчва.

— Освен това — продължи Бел, — не мислех, че сте човек, който чак толкова много се придържа към етикета.

— Не съм — подчерта той. — Обаче повечето млади дами са.

Един прислужник донесе чай и кафе и Бел бързо предложи да налее.

Тя му подаде чаша с кафе и енергично разбърка малко чай за себе си, като бъбреше през цялото време.

— В областта ли сте израснал?

— Не.

— Добре тогава, къде сте отраснал’?

— Шропшир.

— Колко прекрасно.

Джон издаде звук, който беше опасно близо до сумтене. Бел повдигна вежди и продължи.

— Аз съм от Лондон.

— Колко прекрасно.

Бел сви устни при саркастичния му коментар.

— Разбира се, имаме къща в Съсекс, но съм склонна да мисля за Лондон като за дом.

Джон взе кифличка и обилно я намаза с ягодово сладко.

— Колко жалко за вас.

— Не харесвате ли Лондон?

— Не особено.

— Оу. — И какво друго се предполага, че трябва да каже, зачуди се Бел. Мина цяла минута и тя мъчително осъзнаваше спекулативните и развеселени погледи, които Джон хвърляше в нейна посока.

— Добре — каза най-накрая тя. — Виждам, че не сте ме излъгали вчера.

Този коментар грабна вниманието на Джон и той погледна въпросително.

— Наистина сте ужасен във воденето на учтиви разговори.

Той се изсмя шумно.

— Едва ли някой може да ви обвини, че не сте проницателна, милейди.

Бел подмина коментара, без да е напълно сигурна, че е бил замислен като комплимент. Докато го разглеждаше, тя си спомни разговора от вчера. За момент поне те се наслаждаваха на компанията си. Дискутираха Шекспир и да, дори малко, се пошегуваха един с друг.

Тогава той беше различен, почти като момче. Така беше, докато не вдигна отново защитата си. Бел имаше чувството, че някой беше наранил този мъж много лошо в миналото. Обаче това не означаваше, че тя ще му позволи да я оскърбява.

Тя усещаше нещо специално в него, нещо рядко и бляскаво и много, много добро. И може би всичко, от което се нуждаеше той, бе това да му се напомни. Тя не виждаше причина да не хвърли предпазливостта на вятъра и да се опита да се сприятели с него, въпреки всички пречки, които той хвърляше на пътя й. Като кръстоса ръце, тя каза:

— Може да говорите с този арогантен тон, но това няма да мине.

Джон повдигна вежди.

— И защо?

Бел прямо заяви:

— Вие ме харесвате.

За голямо смайване на Джон, чашата му с кафе потрака шумно в чинийката си.

— Какво казахте?

— Вие ме харесвате. — Бел наклони глава, като в момента доста приличаше на котка, която току-що бе излапала много голяма купа със сметана.

— И мога ли да попитам, как стигнахте до това заключение?

— Просто го твърдя.

На върха на езика му беше да я попита, дали също така бе осъзнала, че той я желае много силно. Можеше ли да каже това? Вероятно. Той самият беше доста изненадан от силата на реакцията си към нея. Вчера, тя изглеждаше прекрасно, докато седеше под неговото дърво, но днес, за все още леко сънливите му очи, тя изглеждаше като богиня.

— Не изглеждате толкова впечатлен от моето проникновение — духовито отбеляза Бел.

Богиня, която остроумничи.

— Вие — твърдо каза той, — трябва да бъдете натупана здраво.

— Надявам се, че нямате намерение да търсите камшик за езда сега. Аз много държа на задните си части. — Мили боже, зачуди се Бел, кога съм станала толкова дръзка? Тя погледна към вбесеното му лице.

Предателският ум на Джон реши, че щеше много, много да му хареса да държи задните й части и тогава неговото още по-предателско тяло реагира бурно на мисълта. Какво за бога си мислеше това момиче? Да подтиква един мъж по този начин. Все пак не можеше да отрече, че думите й звучаха правдоподобно. Той доста я харесваше. Като се опита да насочи разговора далеч от опасните води, той каза преднамерено бавно:

— Права сте. Не съм много добър във воденето на учтив разговор.

Бел разбра намека. Тя се усмихна чаровно и каза:

— Не бих се притеснявала твърде много. Все още тая надежда за вас.

— Представете си моето облекчение.

— Тази надежда се стопи на секундата — каза тя през стиснати зъби.

Джон я огледа, докато дъвчеше хапка от кифличката. Някак си тя успяваше да изглежда сладка и същевременно съблазнителна.

Бог да му е на помощ, тя вече пробиваше защитата му, която беше издигнал около себе си преди години. И със сигурност не заслужаваше държанието, което й поднасяше. Той преглътна храната си, бавно и преднамерено избърса устата си със салфетка, стана и й подаде ръка.

— Ще ми позволите ли да започнем наново тази сутрин? — каза той изискано и подигна ръката й до устните си. — Боя се, че станах с краката нагоре.

Сърцето на Бел леко подскочи от усещането на устните му, които погалиха кокалчетата й.

— Аз трябва да се извиня. Опасявам се, че в този ранен час няма друг начин, по който да се събудите.

Джон се усмихна и седна обратно, протягайки се за друга кифличка.

— Тези са възхитителни — изкоментира той.

— Майката на нашата готвачка е от Шотландия.

— Нашата готвачка? — Джон постави под въпрос избора й на думи. — Значи, сте станали постоянен член на домакинството?

— Не, трябва да се върна обратно в Лондон, когато родителите ми се приберат от Италия. Но трябва да призная, че започвам да чувствам Уестънбърт като дом.

Джон кимна и задържа наполовина изядената си кифличка.

— Някога била ли сте в Шотландия?

— Не. А вие?

— Не.

След миг на мълчание, Джон каза:

— Как се справям?

— Как се справяте с кое? — попита Бел с объркано изражение.

— С воденето на учтив разговор. Опитвах се много усилено през последните няколко минути. — Той й се усмихна по момчешки.

Бел не можеше да потисне смеха, който се надигна в гърлото й.

— О, имате голям напредък!

— Ще бъда готов за сезона в Лондон за отрицателно време. — Той набута последната хапка от кифличката в устата си.

Бел се наведе нервно напред.

— Да не би да планирате да посетите Лондон за сезона? — Мисълта я накара да потрепери. Беше започнала да се отегчава от социалната вихрушка, а Джон със сигурност щеше да оживи нещата.

Освен това, тя намери идеята да танцува в ръцете му странно чувствена. Възбуждащ трепет пропълзя по гърба й само от мисълта да бъде толкова близо до него и тя почервеня.

Джон забеляза цвета по страните й и бе изключително любопитен от какви скандални мисли може да се изчерви, след като безсрамно беше дошла в дома му в девет часа сутринта. Нямаше желание да я засрамва, като я попита, така че само каза:

— Не. Не съм глупак.

Бел се облегна назад, изненадана от неговата откровеност.

— Е, това е без значение — опита се да се пошегува тя. — Половината висше общество не са глупаци. Повечето просто успяват да получат покани за приеми всяка вечер и по този начин никога не се налага да плащат за храната си.

— Никога не съм бил от тези, които ходят на приеми всяка вечер.

— Не, не мисля, че сте. Нито пък аз.

— Наистина? Бих си помислил, че сте красавицата на бала, ако ме извините за играта на думи.

Бел се усмихна криво.

— Няма да бъда неискрено скромна и да кажа, че не се наслаждавам на достатъчен социален успех.

Джон се подсмихна при внимателния й подбор на думи.

— Но трябва да призная, че съм много изморена от сезона.

— Така ли?

— Да. Но предполагам, че ще трябва да се върна там следващата година.

— Защо, ако го намирате толкова скучен?

Тя направи гримаса.

— За да си намеря съпруг, разбира се.

— Ах — беше всичко, което каза Джон.

— Не е толкова лесно, колкото си мислите.

— Не мога да си представя, че намирането на съпруг ще е особено трудно за вас, лейди Арабела. Трябва да знаете, че сте извънредно красива.

Бел пламна от удоволствие при този комплимент.

— Имах няколко предложения, но нито едно не беше подходящо.

— Нямаха достатъчно пари?

Този път, когато Бел почервеня беше от ужас.

— Обидена съм от това, лорд Блекууд.

— Съжалявам, мислех, че това е в реда на нещата.

Бел трябваше да признае, че за много жени, това беше в реда на нещата и тя прие извинението му с кратко кимване.

— Няколко от джентълмените ме информираха, че ще бъдат в състояние да не забелязват ужасните ми интелектуални наклонности за сметка на външния ми вид и богатството.

— Аз намирам ужасните ви интелектуални наклонности за доста привлекателни.

Бел въздъхна щастливо.

— Колко е прекрасно да чуеш някой и то мъж, да каже това.

Джон сви рамене.

— Винаги ми се е виждало глупаво да желаеш жена, която не може да води разговор по-добре от овца.

Бел се наведе напред, очите й блестяха пакостливо.

— Наистина? Бих си помислила, че вие предпочитате точно такава жена, като се има предвид затруднението ви с воденето на учтив разговор.

— Туше, милейди. Отстъпвам този рунд на вас.

Бел се почувства абсурдно удовлетворена и внезапно се почувства много, много доволна, че се беше осмелила да дойде тази сутрин.

— Всъщност, ще го приема като голяма похвала.

— Беше предназначено като такава. — Джон махна с ръка към намаляващия брой кифлички. — Искате ли една? Вероятно ще изям цялата чиния, ако не се намесите скоро.

— Ами, аз вече закусих, но… — Бел погледна към съблазнителните кифлички. — Предполагам, че една няма да навреди.

— Хубаво, не мога да търпя дами, които се опитват да ядат като зайци.

— Не, предпочитате овце, разбрах.

— Туше отново, милейди. — Джон погледна през прозореца. — Това вашите коне ли са, навън?

Бел проследи погледа му, след което стана и се приближи до прозореца.

— Да, от ляво е моята кобила Амбър. Не видях конюшни, така че просто я вързах за дървото. Изглежда доволна.

Джон стана, когато Бел се изправи и отиде да се присъедини към нея край прозореца.

— Конюшните са отзад.

Бел осъзнаваше силно неговата близост, неговият пикантен мъжки аромат. Изглежда беше останала без дъх и за пръв път тази сутрин тя почувства, че е лишена от каквито й да е думи. Докато той наблюдаваше кобилата й, тя го погледна крадешком в профил. Имаше прав, аристократичен нос и силна брадичка. Устните му бяха много красиви, плътни и чувствени. Тя преглътна неудобно и се насили да премести поглед към очите му. Те изглеждаха мрачни. Бел откри, че отчаяно иска да може да изтрие болката и самотата, които видя там.

Джон се обърна рязко и хвана Бел да го наблюдава. Очите му се приковаха в нейните и за миг остави изражението си открито, позволявайки й да погледне право в душата му. Тогава се усмихна дяволито, разруши магията и се обърна.

— Тя е прекрасна кобила — каза той.

На Бел й отне няколко секунди да възстанови дишането си.

— Да, имам я от няколко години.

— Не мога да си представя, че получава особено много разходки в Лондон.

— Не. — А защо бяха започнали да говорят толкова повърхностно, искаше да знае Бел.

Защо той се отдръпна от нея? Не мислеше, че може да издържи да бъде с него още малко, ако говореха само за глупости или, не дай боже, водеха учтив разговор.

— По-добре да тръгвам — внезапно каза тя. — Става късно.

Джон се изкикоти на това. Беше едва десет часа сутринта.

В бързината да се окопити и да тръгне, Бел не чу смеха му.

— Може да задържите кошницата — каза тя. — Това е подарък, все пак, заедно с цялата храна.

— Ще я пазя завинаги. — Той дръпна звънеца, за да извика прислужницата на Бел от кухнята.

Бел се усмихна и тогава, за неин ужас и изненада, почувства как очите й се пълнят със сълзи.

— Благодаря за компанията. Прекарах чудесна сутрин.

— Както и аз. — Джон я придружи до главния коридор.

Тя се усмихна, преди да се отвърне от него, което го разтърси до самата му душа и изпрати нова вълна на желание през тялото му.

— Лейди Арабела — дрезгаво каза той.

Тя се обърна, а чертите й бяха засенчени от безпокойство.

— Нещо не е наред ли?

— Няма да е мъдро от ваша страна да продължавате да ми правите компания.

— Какво имате предвид?

— Не идвайте тук отново.

— Но вие току-що казахте…

— Казах, не идвайте тук отново. Поне не и сама.

Тя примигна.

— Не бъдете глупав. Звучите като герой в готически роман.

— Не съм герой — каза мрачно той. — Ще направите добре да го запомните.

— Спрете да се шегувате с мен. — В гласа й липсваше убеждение.

— Не го правя, милейди. — Той затвори очи, и за част от секундата върху чертите му се появи изражение на чиста агония. — Има много опасности в този свят, за които не знаете. За които вие не трябва никога да научавате — рязко добави той.

Прислужницата пристигна в коридора.

— По-добре да вървя — каза бързо Бел, напълно лишена от самообладание.

— Да.

Тя се обърна и се втурна по стълбите към коня си. Качи се бързо на него и пое по пътеката към главния път, усещайки силно втренчения поглед на Джон зад гърба си през цялото време.

Какво му се беше случило? Ако преди Бел беше заинтересована от новия си съсед, сега бе ненаситно любопитна.

Настроенията му се меняха като вятъра. Не можеше да разбере как може да се шегува с нея толкова непринудено в даден момент и да бъде толкова мрачен и заплашителен в следващия.

И не можеше да се отърси от идеята, че някак си той се нуждаеше от нея. Той се нуждаеше от някого, това беше ясно. Някой, който може да заличи болката, изписана на очите му, когато си мислеше, че никой не го гледа.

Бел изправи рамене. Тя никога не бягаше от предизвикателствата.