Джулия Куин
Среднощен танц (14)

Глава четиринадесета

— Извинете, милейди, пристигна съобщение за вас.

Бел вдигна поглед, когато слугата влезе в стаята. Тя стоеше и мечтаеше, представяйки си първата си нощ с Джон — за петнадесети път. Отвори бележката внимателно и прочете написаното.

„Бел,

Извини ме, че ти изпращам толкова кратко съобщение, но ще е невъзможно да придружа теб и Персефона на театър тази вечер.

Искрено твой,

Джон Блекууд“

Бел се взира в бележката в продължение на минута или повече, чудейки се на формалния тон, с който бе написана. Сви рамене и реши, че някои хора просто винаги пишат по този начин и не трябва да се разстройва от това, че той беше подписал бележката си с „Искрено“, вместо „С обич“. И нямаше никакво значение, че беше добавил и фамилията си към първото си име. Тя остави бележката настрана, като си каза, че не трябва да е чак толкова капризна.

Тя отново сви рамене. Може би Дънфорд щеше да прояви интерес и да ги придружи с Персефона.

 

 

Дънфорд пожела да отиде на театър и си прекара чудесно в компанията на Бел и Персефона. Въпреки това, мислите на младата жена често се отклоняваха към мъжа, който се беше промъкнал в спалнята й посред нощ. Тя се чудеше какво го беше отклонило от това да дойде с тях тази вечер, но предполагаше, че ще й обясни всичко на следващия ден.

Само дето той не дойде на следващия ден. Нито на по-следващия.

Бел беше повече от озадачена. Тя бе дяволски раздразнена. Беше предупредена за мъже, които използват жените за собственото си удоволствие и след това ги изхвърлят, но тя просто не можеше да отнесе себе си и Джон към тази категория. На първо място, тя отказваше да повярва, че може да се е влюбила в мъж, който е толкова безчестен и на второ място, тя беше тази, която тръпнеше от удоволствие онази вечер, не той.

След два дни на чакане и надежди, че ще го види, Бел най-накрая реши да вземе нещата в свои ръце и му изпрати бележка от свое име с молба да престане с това. Не пристигна отговор. Бел си мърмореше раздразнено. Той знаеше много добре, че тя не може да го посети.

Беше отседнал при брат си, а те и двамата бяха ергени. Беше крайно неподходящо за неомъжена млада дама да посети подобно домакинство, особено в Лондон. Майка й щеше да поиска главата й, ако разбереше за това, което бе напълно възможно да се случи, като се вземеше предвид фактът, че трябваше да се върне всеки момент. Тя му изпрати още едно съобщение, този път много по-внимателно формулирано. В него го питаше дали не е направила нещо, с което да го засегне и му напомняше, че ще бъде много любезно от негова страна, ако й отговори. Бел се усмихна криво, когато пишеше думите. Тя не беше много добра в прикриването на тънкия сарказъм от тона си.

 

 

Няколко улици по-надолу, Джон изпъшка като прочете тона в бележката й. Тя беше раздразнена и това беше пределно ясно. И как можеше да я вини? След седмици на цветя, шоколади, поезия и за завършек една страстна нощ, тя беше права за очакванията си да го види.

Но какво друго можеше да стори? Той беше получил още една анонимна бележка, в деня след като беше нападнат, в която просто бе написано — „Следващият път няма да пропусна“. Джон не се и съмняваше, че Бел ще се заеме да го защитава, ако знаеше, че някой се опитва да го убие. И след като не виждаше как Бел би могла да го защити, подобно начинание можеше да нарани единствено нея.

Той въздъхна отчаяно, а главата му клюмна в ръцете му. Сега, когато щастието най-накрая го бе споходило, как щеше прекара остатъка от живота си в притеснение, че някой куршум можеше да го хване неподготвен? Той се намръщи. Думите „остатъка от живота“ придобиха ново значение. В случай, че убиецът продължи с опитите си да го унищожи, той рано или късно щеше да успее. Джон трябваше да измисли план. Но междувременно трябваше да държи Бел настрана и най-вече далеч от куршумите, насочени към гърба му. Със силно натежало сърце, той взе едно перо и го натопи в мастилницата.

„Скъпа Бел,

Няма да съм в състояние да те виждам за известно време. Не мога да ти обясня защо. Моля те бъди търпелива спрямо мен.

Изцяло твой,

Джон Блекууд“

Знаеше, че трябва да прекрати нещата помежду им, но не можеше да го направи. Тя беше единственото нещо в живота му, което му доставяше истинска радост и той просто не можеше да я загуби. Хващайки това противно парче хартия така, сякаш можеше да го зарази с някаква болест, той слезе надолу по стълбите и го даде на слугата. Бел щеше да го получи в рамките на един час. Джон дори не искаше да мисли за това.

Реакцията на Бел, когато прочете бележката, бе само да премигва. Това не можеше да бъде истина. Нещо ужасно се е случило. Той отново се опитваше да я отблъсне. Тя не знаеше защо, не знаеше и защо той си мисли, че може да успее да го постигне, но нямаше да се остави да повярва, че просто не я иска.

Как беше възможно, когато тя го искаше така отчаяно? Господ не можеше да е толкова жесток. Бел бързо премахна тези тягостни мисли от главата си. Тя трябваше да вярва на инстинктите си, а те й казваха, че Джон го е грижа за нея. Много при това. Също толкова, колкото и нея я беше грижа за него. Каза си, че трябва да е търпелива с него. Той може би беше попаднал в някаква беда и не искаше да я замесва.

Колко типично за него.

Тя измърмори. Кога ли щеше да се научи, че любовта означаваше да споделяш трудностите? Тя смачка хартията на малка топка в юмрука си. Той беше на път да научи първия си урок този следобед, защото тя щеше да отиде да го види и благоприличието да върви по дяволите.

Това беше нещо друго. Проклятията й, произнесени на ум, бяха нараснали с епични размери за последните няколко дни. Тя беше започнала да шокира дори себе си. Бел хвърли бележката настрани и изтупа ръцете си една в друга. Намери малка наслада в това да обвини него за неприличните си думи.

Без притеснение, че няма да се преоблече в някоя от по-очарователните си рокли, Бел навлече пелерината си и тръгна да търси камериерката си. Намери я в своята гардеробна да оглежда роклите й за малки дупки и петна.

— О, здравейте милейди — каза Мери живо, — знаете ли коя рокля ще желаете да облечете тази вечер? Трябва да я приготвя.

— Няма значение — рязко й отговори Бел. — Не мисля, че ще излизам тази вечер. Но искам да направя кратка разходка този следобед и бих искала да ме придружиш.

— Веднага, милейди. — Мери отиде да вземе палтото си и последва Бел по стълбите.

— Къде отиваме?

— О, не много далеч — загадъчно сподели Бел. Тя стисна устни решително, отвори входната врата и закрачи надолу по предните стъпала. Мери подтичваше, за да се изравни с нея.

— Никога не съм ви виждала да ходите толкова бързо, милейди.

— Аз винаги ходя бързо, когато съм раздразнена.

Мери не отговори на тези думи, а просто въздъхна и забърза крачка. След като бяха минали няколко пресечки, Бел спря рязко. Мери за малко не се блъсна отгоре й.

— Хмм — възкликна Бел.

— Хмм?

— Това е мястото.

— Какво място?

— Домът на граф Уестброут.

— Кой?

— Братът на Джон.

— Оу. — Мери беше виждала Джон няколко пъти през последните няколко седмици. — Защо сме тук?

Бел пое дълбоко въздух и вдигна упорито брадичка.

— Дошли сме, за да направим посещение.

Без да изчака отговора на Мери, тя изкачи стълбите и почука с чукалото на вратата три пъти.

— Какво? — почти изкрещя Мери. — Не можете просто така да ги посетите.

— Мога и ще го направя — нетърпелива Бел отново удари чукалото.

— Но, но… тук живеят само мъже.

Бел завъртя очи.

— Наистина, Мери, не е необходимо да говориш за тях сякаш са отделен вид хора. Те са също като теб и мен. — Тя се изчерви. — Е, почти.

Тя тъкмо посегна да почука още веднъж, когато икономът отвори вратата. Бел му даде своята визитна картичка и му съобщи, че е тук, за да види лорд Блекууд. Мери беше толкова засрамена, че не можеше да вдигне очите си по-високо от коленете на Бел.

Икономът настани двете дами в малък салон, разположен точно до главния коридор.

— Персефона ще ме изхвърли на улицата — прошепна Мери, поклащайки глава.

— Не би го направила, още повече, че ти работиш за мен и няма как да те уволни.

— Мисля, че тя няма да е особено доволна от това.

— Аз не виждам причина тя да узнава за това — отвърна Бел решително. Но вътрешно в себе си трепереше от страх. Това беше страшно порочно и ако имаше нещо, което майка й не й разрешаваше да бъде, това бе, да е порочна. Ох, тя се беше отбила сама при Джон в провинцията, но етикетът там беше по-свободен.

Точно, когато си помисли, че нервите й са на предела на възможностите си, икономът се върна.

— Лорд Блекууд не приема посещения, милейди.

Бел ахна обидено. Джон беше отказал да я види. Тя се изправи на крака и излезе от стаята, а стойката й беше изправена със съвършено достойнство, което бяха възпитали в нея от момента на раждането й. Тя не спря, докато не измина половината път надолу по улицата и чак тогава, неспособна да се спре, се обърна назад. Джон стоеше на един прозорец на третия етаж и се взираше в нея.

Веднага след като видя, че се е обърнала, той отстъпи назад и пусна завесите.

— Хмм — измърмори Бел, докато все още гледаше прозореца.

— Какво? — Мери проследи погледа й, но не видя нищо интересно.

— Това дърво пред къщата е много хубаво.

Мери повдигна вежди, убедена, че господарката й се е побъркала. Бел поглади брадичка.

— То е доста близо до външната стена на къщата — усмихна се тя. — Хайде Мери, имаме доста работа за вършене.

— Ние ли? — Но думите на Мери останаха нечути, защото Бел беше изминала вече няколко крачки. Взела решения, тя се прибра направо в стаята си, извади няколко пособия от бюрото си и написа бележка на Ема, която беше израснала като по-голяма мъжкарана в сравнение с Бел.

„Скъпа Ема,

Как се катериш по дърветата?

Обично твоя,

Бел“

След като изпрати бележката до братовчедка си, тя се отдаде на мъката и гнева си по най-добрия начин, който знаеше. Отиде да пазарува. За това излизане взе Персефона със себе си. По-възрастната дама никога не се уморяваше да снове през елегантните лондонски магазини.

Тя обясняваше това с много по-големия избор на магазини, отколкото в Йоркшир. И освен това й беше невероятно забавно да харчи парите на Алекс.

Нито една от тях не се нуждаеше от нови дрехи след последните им три излизания, но наближаваше началото на ваканционния сезон, така че те минаха през сувенирните магазинчета за подаръци. Бел намери един странен малък телескоп за брат си и прекрасна музикална кутия за майка си, но не можеше да накара сърцето си да спре да желае Джон да бе този, за когото пазаруваше. Тя въздъхна. Просто трябваше да повярва, че всичко ще се нареди в края на краищата. Не можеше да си позволи да вярва в нещо друго.

Вероятно, защото беше толкова отнесена в мислите си, не забеляза двете неприятни фигури, които дебнеха в уличката, която тъкмо подминаваше. Преди да осъзнае какво се случва, една от тях я сграбчи за ръката и започна да я дърпа навътре в уличката.

Бел крещеше и се бореше с всички сили. Разбойникът я беше издърпал достатъчно навътре в уличката, така че преминаващите минувачи да не я видят. Лондон беше станал толкова шумен град, че беше разбираемо защо никой не обърна внимание на виковете й.

— Пусни ме, мръсник такъв — извика тя. Чувстваше ръката си така, сякаш беше изтръгната от тялото й, но игнорира болката в желанието си да избяга.

— Тя е тази, ка’ам ти — чу тя да казва един от негодниците. — Тя е тази, която нагизденото конте иска.

— Млъквай и я до’флечи насам. — Другият мъж пристъпи напред и ужасът на Бел нарасна десетократно. Беше невъзможно да се справи със силата на двамата мъже.

Но точно, когато си мислеше, че е загубена, спасението дойде под най-невероятната форма — Персефона. Тя съсредоточено изучаваше една витрината, когато Бел изчезна в уличката и беше доста разстроена, когато се обърна назад и видя, че подопечната й е изчезнала. Когато извика името на Бел и не получи отговор, започна да се притеснява и да се озърта като обезумяла.

— Бел? — извика тя отново, този път по-силно. Втурна се напред, а шапката й отлетя настрани. Тогава мина покрай уличката и видя неясното очертание на нещо, което се движеше и познатата руса коса на Бел.

— Боже господи! — изкрещя тя, достатъчно силно, за да накара повечето преминаващи хора да спрат и да я погледнат. — Пуснете я, зверове такива! — Тя се втурна напред, размахвайки слънчобрана над главата си. — Пуснете я, казвам ви! — С яростен удар, тя стовари оръжието си върху главата на единия от нападателите.

— Млъквай, стара кучко! — изкрещя той, виейки от болка.

Отговорът на Персефона беше хоризонтален замах, който го уцели право в гърба. Това изкара въздуха от дробовете му и той падна на земята.

Другият нападател се разкъсваше между паниката и силната алчност, която го изкушаваше заради обещаните му пари, ако успее да хване русокосата дама. Той направи един последен отчаян опит, напълно наясно, че множество хора се бяха втурнали в уличката, когато чуха отчаяния вик на Персефона.

— Казах да я пуснеш! — гърмеше гласът й. Тя смени тактиката на атаката си и започна да го мушка яростно с върха на слънчобрана си.

Когато го смушка точно в слабините, той най-накрая пусна Бел и побягна, болезнено прегърбен от удара.

— Персефона, толкова много ти благодаря — каза Бел, а в очите й бликнаха сълзи от закъснелия ужас. Но Персефона не я слушаше. Цялото й внимание беше насочено към мъжа, който все още лежеше на земята. Той направи движение, сякаш за да се изправи, но тя го удари в корема.

— Не толкова бързо, господине — каза тя.

Очите на Бел се ококориха. Кой можеше да си представи, че милата стара Персефона има такъв железен удар? Разбойникът видя насъбралата се тълпа от хора около него и затвори очи, защото предположи, че бягството ще е невъзможно. За облекчение на Бел един полицай дойде бързо на мястото и тя му разказа какво се е случило. Той започна да задава въпроси на нападателя, но престъпникът остана безмълвен. Това беше докато полицаят не му припомни видовете наказания, които се налагаха за нападение на дама с положението на Бел.

Мъжът започна да пее като канарче.

Той е бил нает да я отвлече. Да, точно нея. Не, не просто някоя красива руса дама, а точно тази. Джентълменът, който го беше наел, говорел с надут акцент и определено бил от благородно потекло. Не, не знаел името му и не го бил виждал преди, но имал руса коса и сини очи и ако това можело да помогне за нещо, ръката му била превързана. След като привърши с разпита, полицаят го замъкна нанякъде и предупреди Бел да бъде изключително внимателна. Може би тя трябвало да наеме един от онези жандармери, които охраняваха улиците. Бел се скова от страх. Тя имаше враг. Някой, който вероятно я искаше мъртва. Когато тълпата започна да се разпръсва, Персефона се обърна към нея и я попита загрижено:

— Добре ли сте, скъпа?

— Да, да — отвърна Бел. — Добре съм. — Тя сведе очи надолу към ръката си, където онзи ужасен мъж я беше хванал. Платът на роклята и палтото й стояха между кожата и докосването му, но въпреки това тя се почувства мръсна.

— Мисля, че искам да си взема баня.

Персефона кимна.

— Не бих могла да бъда по-съгласна с вас.

Късно на следващата сутрин лакея донесе на Бел отговора на Ема.

„Скъпа Бел,

Не мога да си представя защо изведнъж пожела да разбереш, как да се катериш по дърветата, при условие, че никога не си проявявала желание, когато бяхме малки. Първата стъпка е да намериш дърво, което има достатъчно ниски клони. Ако не можеш да достигнеш най-ниския клон, няма да стигнеш до никъде…“

Писмото беше дълго две страници. Ема не правеше нищо без да го детайлизира. Тя също беше леко подозрителна, както си личеше от края на писмото.

„Дано намериш това за полезно, макар да трябва да кажа, че се чудя къде ще ходиш да катериш дървета в Лондон. Признавам, мисля си, че това има нещо общо с Джон Блекууд. Любовта върши странни неща с жените, както знаеш. Бъди внимателна, каквото и да правиш, и аз мога само да си поема облекчено въздух, че не съм твоя придружителка вече.

Господ да пази Персефона.

Обично твоя,

Ема“

Бел се подсмихна. Ако Ема все още беше придружителка на Бел, тя със сигурност щеше да настоява да отиде с нея. Ема никога не е била известна с разумното си поведение. Бел препречете писмото отново, наблягайки на частта как се катерят дървета. Наистина ли щеше да извърши подобно нещо? Когато спря пред къщата на Деймиън и разгледа онова дърво, тя не мислеше наистина, че ще направи нещо подобно. Не беше от онези дръзки жени, които катереха дърветата и проникваха в къщите на графове през прозорците на третия етаж. Поне нямаше страх от височини.

Но както Ема мъдро посочи, любовта прави странни неща с жената. Така, както и опасността. Нейният неприятен опит с двамата бандити в алеята я беше убедил, че е време да се действа решително. Или може би прибързано, беше по-подходящата дума. Бел разтърси глава. Нямаше значение, тя беше решила. Беше уплашена и се нуждаеше от Джон.

Но тези бандити бяха усложнили плановете й. Не можеше да отиде в дома на Деймиън посред нощ сама, когато можеше някой да я отвлече. Мери, разбира се, не можеше да представлява някаква защита. Персефона и нейният слънчобран бяха друга история, но Бел се съмняваше, че възрастната дама ще се съгласи да дойде с нея. Тя може би беше снизходителна като придружителка, но със сигурност щеше да се противопостави на нахлуването на Бел в мъжка спалня.

Какво да прави, какво да прави?

Бел се усмихна дяволито.

Тя вдигна пачето перо и написа бележка на Дънфорд.

 

 

— Категорично не!

— Не бъди скучен, Дънфорд — каза Бел. — Имам нужда от помощта ти.

— Нямаш нужда от помощ, имаш нужда от обуздаване. И аз не съм скучен, а имам здрав разум. Дума, на която очевидно си забравила значението.

Бел упорито кръстоса ръце и се облегна назад в стола си. Дънфорд беше прав и крачеше напред-назад, като ръкомахаше с ръце, докато говореше.

Тя никога не го беше виждала толкова раздразнителен.

— Това, което си намислила, е ужасно глупаво, Бел. Ако не счупиш врата си — и това е едно много голямо ако, като се има предвид, че целият ти опит в катерене по дърветата може да се събере в писмо от братовчедка ти — вероятно ще бъдеш арестувана за нахлуване в чужда собственост.

— Няма да бъда арестувана.

— О, наистина? И от къде знаеш, че просто ще се случи да се прекатуриш в празната стая? С твоя късмет, ще се озовеш в спалнята на графа. И аз ще го наблюдавам как те гледа. Мисля, че той ще оцени добрия си късмет.

— Няма. Той знае, че се интересувам от брат му. И нямам намерение „да се прекатуря в неговата спалня“, както толкова деликатно каза. Знам коя е стаята на Джон.

— Дори няма да те питам от къде знаеш това.

На върха на езика на Бел беше да защити репутацията си, но вместо това запази тишина.

Ако Дънфорд мислеше, че тя вече е била в стаята на Джон, можеше да бъде още по-малко склонен да й помогне да влезе там отново.

— Виж, Бел, отговорът ми все още е не. Категорично не! С три удивителни знака — добави той.

— Ако ми беше приятел… — измърмори Бел.

— Точно. Аз съм ти приятел, точно защото не ти позволявам да направиш това. Удивително добър приятел.

Бел стана.

— Добре, благодаря ти тогава, Дънфорд. Надявах се на твоята помощ, но виждам, че просто ще трябва да го направя сама.

Дънфорд изстена.

— Забрави! Бел, ти наистина няма да отидеш там сама.

— Нямам друг избор. Нуждата ми да го видя е много спешна, а той няма да ме приеме. Предполагам, че ще наема файтон да ме закара през краткото разстояние от тук до там, така че няма да вървя сама толкова късно през нощта, но…

— Добре, добре — отстъпи Дънфорд с измъчено изражение. — Ще ти помогна, но искам да знаеш, че напълно не одобрявам това.

— Не се притеснявай, изясни ми го доста добре.

Дънфорд потъна в стола и очите му се затвориха от душевната агония, която го терзаеше.

— Бог да ни е на помощ — изстена той. — Бог да е на помощ на всички ни!

Бел се усмихна.

— О, мисля, че ще бъде.