Кейт Мортън
Изплъзване от времето (33)

Касетата

Проба. Едно, две, три. Запис за Маркъс. Номер четири. Това е последният запис. Почти на края съм и няма смисъл да го протакам.

 

 

Двайсет и втори юни 1924 година. Лятното слънцестоене и денят на традиционното вечерно празненство в „Ривъртън“.

Долу в кухнята кипеше трескава дейност. Всички печки горяха и госпожа Таунсенд подвикваше нарежданията си към трите жени от селото, наети да й помагат. Тя приглади престилката, обгърнала щедрите форми на тялото й, и внимателно проследи как помощниците й заливат стотици дребни солени пайчета с яйчена заливка.

— Празненство! — възторжено възкликна тя, когато ме видя да минавам забързано покрай нея. — Отдавна беше време. — Вдигна ръка и отметна с опакото на китката си кичур коса, паднал на челото й. — Лорд Фредерик, мир на праха му, никак не обичаше тържествата, а и не без основание. Ала по скромното ми мнение всеки дом има нужда от едно хубаво тържество от време на време. За да напомни на хората за съществуването си.

— Вярно ли — попита най-кльощавата от помощничките й, — че и принц Едуард щял да дойде?

— Всички известни личности ще бъдат тук — увери я госпожа Таунсенд и извади с два пръста косъмче от един пай. — Хората, които живеят в тази къща, са сред най-издигнатите.

До десет часа Дъдли бе окосил и валирал тревата, а хората, наети да сложат украсата, бяха пристигнали. Застанал на междинната тераса, господин Хамилтън даваше указания и размахваше ръце като същински диригент.

— Не, господин Браун — посочваше той наляво. — Дансингът трябва да отиде до най-западния край. Всяка вечер от езерото се надига студена мъгла и в източната част на парка няма нищо, което да я спре. — Той отстъпи няколко крачи, огледа резултата, наклонил настрани глава, и въздъхна тежко. — Не! Там не е подходящо. Това е мястото на ледената скулптура. Обясних го на вашия човек.

Въпросният човек бе стъпил на висока стълба и закачаше в момента китайски фенери по беседката, обвита в розови храсти, така че не можеше да се защити.

Прекарах цялата сутрин в посрещане на гостите, които идваха за края на седмицата, и съвсем естествено бях заразена от вълнението на посетителите. Джемайма бе пристигнала за ваканцията от Америка заедно с новия си съпруг и бебето Гита. Животът в Съединените щати й се бе отразил добре. Кожата на лицето й имаше слънчев загар, а тялото й се бе поналяло. Лейди Клементайн и Фани пристигнаха заедно от Лондон. Възрастната дама намери повод да се оплаче, че празненство на открито, и то през юни, като нищо може да ти докара артрит.

В ранния следобед, придружена от шумна група приятели, пристигна и Емелин. Дългата върволица от коли надуваше клаксоните по алеята за автомобили, докато не стигнаха до фонтана с Ерос и Психея пред входа. На един от свалените гюруци бе седнала млада жена с яркорозова рокля от шифон. Жълт шал се вееше зад гърба й. Нанси, която в този момент отиваше към кухнята с подносите от обяда, се вцепени, осъзнала, че това всъщност е Емелин.

Твърде малко време оставаше, за да бъде загубено в напразно обсъждане на упадъка на младежта в тази страна. Ледената скулптура пристигна от Ипсуич, цветарят — от Сафрън, а в това време лейди Клементайн настояваше да се пие чай в стаята за закуска в името на доброто старо време.

Късно следобед пристигна и оркестърът. Нанси ги поведе през стаята на прислугата към терасата — шестима високи слаби мъже с преметнати през рамо инструменти, чиито лица, по думите на госпожа Таунсенд, бяха черни като желязното чукало на входа на Нюгейтския затвор.

— Като си помисля само какви хора идват в имението „Ривъртън“ — въздъхна госпожа Таунсенд по техен адрес. — Лейди Ашбъри сигурно се обръща в гроба си.

— Коя от всичките? — попитах аз.

— Всички до една — гласеше краткият отговор на госпожа Таунсенд, която за миг изпусна от поглед помощничките си.

Най-сетне дългият следобед постепенно премина във вечер. Въздухът навън вече не беше така горещ и сякаш стана по-плътен. Един по един китайските фенери бяха запалени и изгряха в чернени, зелени и жълти сияния.

Заварих Хана коленичила върху малкото канапе във Вишневата стая да наблюдава южната морава. Реших, че следи как върви подготовката.

— Време е да се обличате, госпожо.

Тя се сепна. Въздъхна тежко. Целият този ден подскачаше стреснато, като малко коте. Захващаше се ту с едно, ту с друго, но нищо не довършваше.

— Един момент, Грейс. — Тя постоя още известно време така, а последните лъчи на залязващото слънце огряха профила й с огнени багри. — Не бях забелязала колко красива е гледката от тук. Не мислиш ли?

— Така е, госпожо.

— Защо ли не ми е направила впечатление досега?

Отидохме в стаята й се залових да навия косите й, но задачата се оказа трудна. Тя не успяваше да остане неподвижна достатъчно дълго, за да закрепя буклите с фиби, и загубих много време в развиване и повторно навиване.

След като криво-ляво закрепих къдриците, извадих роклята. Копринена и сребриста на цвят, тя бе дълбоко изрязана на гърба и се държеше на кръстосани тънки връзки. Спускаше се два-три сантиметра под коляното.

Докато Хана придърпваше надолу подгъва, отидох да донеса обувките. Подарък бяха от Теди — сребърна коприна с тънки панделки наместо каишки. Донесъл ги беше от Париж.

— Не — възрази Хана. — Не тези. Ще обуя черните.

— Но, госпожо, вие толкова много ги харесвате!

— Черпите са по-удобни — лаконична бе тя и се наведе да опъне чорапите си.

— След като роклята е със същия цвят, не разбирам…

— Казах черните, Грейс. За бога, не ме карай да повтарям.

Поех дълбоко въздух. Върнах сребърните и взех черните.

Хана веднага съжали за резкия тон.

— Много съм нервна и не биваше да си го изкарвам на теб. Много се извинявам, Грейс.

— Няма нищо, госпожо. Естествено е да се вълнувате.

Извадих фибите и къдриците се спуснаха на руси вълни около раменете. Направих път от едната страна, разресах ги и закрепих кичурите с диамантена шнола. Хана се наведе към огледалото, за да закачи перлените обеци. Без да иска, прещипа пръста си с клипса и изруга тихичко.

— Бързате, госпожо — предпазливо отбелязах аз. — С тези обеци трябва да сте по-внимателна.

— Днес съм страшно несръчна — рече тя и ми ги подаде.

Тъкмо слагах около врата й няколко реда перли, когато първата кола с гостите, които се очаквала да пристигнат за вечерта, спря пред входа. Чухме как гумите изхрущяха по чакъла.

— Ето, готова сте.

— Надявам се, Грейс. — Тя се вгледа в отражението си. — Дано не съм пропуснала нещо.

— Не мисля, госпожо.

Тя приглади бързо краищата на веждите си с пръсти. След това премести по-надолу единия ред перли, но го върна обратно и въздъхна шумно.

Прозвуча писък на кларнет.

Хана се сепна и изплашено пое въздух.

— Божичко!

— Трябва да е вълнуващо да видиш как плановете ти най-сетне дават резултат — позволих си да отбележа аз.

Тя рязко изви очи към отражението ми в огледалото и погледите ми се срещнаха. Сякаш се канеше да каже нещо, но се въздържа. Само стисна ярко начервените си устни.

— Имам нещо за теб, Грейс. Подарък.

— Днес нямам рожден ден, госпожо — стъписах се аз.

Тя се усмихна и отвори чекмеджето на тоалетката си. Извърна се към мен, стиснала нещо в шепа. Протегна ръка и го пусна в дланта ми.

— Госпожо — зяпнах аз от вълнение. — Това е вашият медальон!

— Беше. Беше мой. Сега вече е твой.

Неочакваните подаръци винаги ме притесняваха.

Протегнах ръка да го върна.

— Не, госпожо, моля ви, недейте. Благодаря, но недейте.

Тя категорично бутна обратно дланта ми.

— Настоявам, Грейс. В знак на благодарност за всичко, което направи за мен.

Дали в този миг не трябваше да усетя първия знак за надвисналата опасност?

— Върша си работата, госпожо — побързах да я уверя аз.

— Вземи го, Грейс. Моля те.

Преди да успея да повторя възраженията си, долових нечие присъствие на прага на стаята. Теди — висок и елегантен с тъмния си костюм, бе дошъл да я вземе. По пригладената с брилянтин коса личаха следите на гребена, а челото му нервно потрепваше.

Скрих в шепата си медальона.

— Готова ли си? — попита той Хана и докосна върховете на мустаците си. — Онзи приятел на Дебора — Сесил, как му беше фамилията, — е, фотографът, иска да направи снимка на семейството, преди да са дошли гостите. — Удари два пъти с длан рамката на вратата и тръгна по коридора с думите: — Къде се е дянала Емелин?

Хана прокара длани по роклята от кръста надолу. Забелязах, че ръцете й треперят.

— Пожелай ми късмет — усмихна се тя напрегнато.

— Късмет, госпожо.

И тогава тя направи нещо, което ме изненада — извърна се и ме целуна по бузата.

— И на тебе, Грейс. — Стисна дланите ми и забърза след Теди.

 

 

Известно време наблюдавах през прозореца какво става долу. Господата и дамите в зелени, жълти и розови тоалети излизаха на терасата и оттам по каменните стъпала отиваха на моравата. Въздухът бе изпълнен със звуците на джаза. Китайските фенери примигваха на лекия вечерен вятър. Наетите от господин Хамилтън келнери се движеха сред сгъстяващата се тълпа, с вдигнати високо огромни сребърни подноси, искрящо шампанско. Емелин, в блестящ розов тоалет, поведе смеещ се мъж към дансинга, за да покажат шими-шейк.

Въртях между пръстите си медальона и от време на време го поглеждах. Не помня да съм усетила, че вътре в него нещо се движи. Възможно е да съм била разтревожена от нервността на Хана. От години не я бях виждала в такова състояние. За последен път това бе в първата година от преместването в Лондон, след като се срещна с гледачката.

— А, ето те и теб — появи се Нанси на вратата на стаята със зачервени страни и задъхана от бързане. — Една от помощничките на госпожа Таунсенд припадна от изтощение и няма кой да посипе щрудела със захар.

 

 

Едва към полунощ със сетни сили се изкачих по стълбите към стаята си. Долу в градината тържеството продължаваше, но госпожа Таунсенд ме изпрати да си легна веднага щом можеше да се лиши от мен. Очевидно нервността на Хана се оказа заразителна и кухнята, където работата не спираше, не беше място за такива като мен.

Бавно се изкачих по стълбите; краката ми туптяха. Годините работа като камериерка ги бяха разглезили и от една вечер тичане в кухнята се покриха с мехури. Госпожа Таунсенд ми пъхна в ръката пликче със сода бикарбонат и смятах да им направя топла баня.

Нямаше начин да се изолирам от силната музика. С напредването на вечерта тя гърмеше все повече и повече напълно в духа на веселбата. Дори горе на тавана усещах ритъма в стомаха си. И до ден-днешен от звуците на джаза кръвта застива във вените ми.

Когато стигнах на най-горната площадка, реших, че преди да напълня ваната, ще взема нощницата и тоалетните си принадлежности. Щом отворих вратата на стаята, отвътре ме лъхна горещият въздух на летния ден. Дръпнах шнура, за да запаля лампата, и куцукайки, приближих прозореца, за да пусна свеж въздух.

Известно време стоях така, наслаждавайки се на прохладата навън, пропита с аромата на цигари и парфюми. Напълних дробовете си докрай, после бавно издишах.

Стана време за една дълга гореща вана и за дълбок блажен сън. Взех сапуна от тоалетната масичка и тръгнах към леглото да си взема нощницата.

В този момент видях писмата. Бяха две. Подпрени на възглавницата. Едното бе адресирано до мен, другото — до Емелин.

Почеркът беше на Хана.

Обзе ме предчувствие. Рядък миг на несъзнателно прозрение.

Сигурна бях, че отговорът на странното й поведение е в едно от тях.

Оставих нощницата и отворих писмото с надпис „Грейс“. С треперещи пръсти разкъсах плика и пригладих листа. Сърцето ми се сви от уплаха. Писмото бе написано със стенографски символи.

Приседнах на ръба на леглото и се взрях в неразбираемите знаци, сякаш с усилие на волята щях да ги разчета.

Това, че не можех да разбера какво е написано, още повече ме убеждаваше, че съдържанието му е важно.

Взех втория плик. Този, адресиран до Емелин. Обърнах го.

Колебанието ми трая само секунда. Какво ми оставаше да направя?

Бог да ми е на помощ, отворих го.

 

 

Тичах с всички сили — забравила за мехурите. Усещах ударите на сърцето в главата си, дъхът ми секваше в такт с музиката. Надолу по стълбите, после през къщата, най-сетне стигнах терасата.

Стоях задъхана и търсех с поглед Теди. Така и не го открих. Беше някъде сред ръбестите сенки и размитите лица.

Нямаше време. Трябваше да се справям сама.

Шмугнах се в тълпата, като набързо оглеждах лицата — червени устни, гримирани очи, големи уста, които се смееха. Гледах да не съм на пътя на цигарите и шампанското, минах под цветните фенери и покрай топящата се ледена фигура, като упорито вървях към дансинга. Всичко се смесваше пред очите ми — лакти, колене, обувки, бижута. Цветове. Движение. Кръвта пулсираше в главата ми. Дъхът спираше в гърлото ми. Емелин — най-горе на каменното стълбище. Държеше чаша с коктейл в едната ръка, а с другата бе преметнала дългия гердан през врата на кавалера си като ласо. Сакото му бе върху раменете й.

Двама винаги биха имали повече шансове.

Спрях. Опитах се да си поема дъх.

В един миг тя ме забеляза и повдигна силно гримираните си клепачи.

— О, Грейс, не намери ли по-хубава рокля? — заваляйки думите попита тя и изви глава назад.

— Трябва да говоря с вас, госпожице…

Кавалерът й прошепна нещо в ухото и тя целуна върха на носа му закачливо.

— … Спешно е — едва си поемах дъх аз.

— Заинтригува ме.

— … Моля ви. Нека да е… насаме.

Тя въздъхна драматично, свали със замах перлите от врата на мъжа и подхвърли през рамо.

— Хари, скъпи, да не избягаш? Чакай ме тук.

Сетне с леко олюляване тръгна надолу и всеки път, когато се препънеше или загубеше равновесие, избухваше във весел кикот.

— Какво има, Грейс? — с удебелен език попита тя, когато най-сетне стигна долу.

— Хана, госпожице… Ще направи нещо… Нещо ужасно при езерото.

— Не думай! — политна към мен младата жена. Лъхна ме силна миризма на джин. — Да не организира среднощно плуване? Голям скандал ще стане!

— … Мисля, че ще се самоубие, госпожице. Така си мисля.

Усмивката изчезна от лицето й и тя широко отвори очи.

— Какво?

— Намерих бележка — подадох й аз писмото.

— Но… Дали? — Тя преглътна, олюля се и с писклив глас се провикна: — Теди…

— Няма време, госпожице.

Стиснах ръката й и я повлякох по Дългата пътека.

 

 

Живите плетове от двете страни бяха пораснали и клоните се срещаха над главите ни. Беше тъмно като в рог. Тичахме, спъвахме се, протягахме ръце встрани, за да се промушим през листака и да следваме пътя. С всяка следваща крачка шумът от празненството ставаше все по-нереален. Мина ми мисълта, че вероятно точно така се е чувствала Алиса, докато е падала в заешката дупка.

Бяхме вече в градината „Егесков“, когато единият ток на Емелин се счупи и тя се строполи на земята. Почти се спънах в нея, но се задържах и опитах да й помогна да стане.

Тя отблъсна ръката ми, изправи се и отново затича. По едно време нещо до нас се раздвижи — сякаш една от скулптурите оживя. Кикот, стонове — не беше скулптура, а двойка влюбени, избрали да се уединят точно тук. Не им обърнахме внимание, те на нас — също.

Втората портичка на градината бе открехната и много скоро се озовахме в празното пространство до фонтана. Дискът на пълната луна високо в небето осветяваше призрачните фигури на Икар и русалките. Тук без преградата от храсталаци музиката на оркестъра и виковете на гостите достигаха безпрепятствено. Звучаха необикновено близко.

Благодарение на лунната светлина можехме да се движим по-бързо по тясната пътека към езерото. Стигнахме до бариерата и надписа, който предупреждаваше, че отиването отвъд нея е забранено, и накрая се озовахме на мястото, където пътеката свършваше на брега.

Спряхме на едно закътано място, за да огледаме, докато си поемаме дъх. Езерото пред нас блестеше на лунната светлина. Лятната къща, скалистият бряг — всичко се къпеше в сребристо сияние.

Емелин пое рязко въздух.

Проследих погледа й.

На чакълестия бряг се виждаха черните обувки на Хана. Същите, които й бях помогнала да обуе преди няколко часа.

Емелин ахна и залитна към тях. На лунната светлина лицето й изглеждаше много бледо, а фигурата й — смалена от голямото мъжко сако, което приятелят й беше дал да се наметне.

Чухме шум откъм лятната къща. Отвори се врата.

И двете обърнахме очи натам.

Появи се някой. Хана. Жива.

— Хана — високо извика Емелин с одрезгавял от алкохола и тревогата глас.

Сестра й замръзна на място. Видимо се поколеба. Хвърли бърз поглед към къщата, след което извърна лице към нас.

— Какво правиш тук? — попита тя с напрегнат глас.

— Спасявам те — започна да се смее неудържимо Емелин.

— Връщай се — припряно рече Хана. — Трябва да се върнеш.

— И да те оставя да се удавиш?

— Нямам намерение да го правя — увери я Хана и отново погледна към лятната къща.

— Тогава защо си тук? Проветряваш обувките си може би? — Емелин вдигна високо обувките на сестра си, после ги пусна на земята. — Освен това видях писмото ти.

— Писмото беше шега — след кратко колебание произнесе Хана. — Игра.

— Така ли?

— Ти трябваше да го получиш по-късно. — Сега вече гласът на Хана прозвуча малко по-уверено. — Замислила съм едно забавление. За утре. За да е весело.

— Като търсене на съкровище?

— Нещо такова.

Стъписах се. Значи писмото е било номер. А адресираното за мен? Дали Хана е имала предвид да се включа с някакъв вид помощ? Дали това обясняваше нервността й през целия ден? Не се е отнасяло до празненство, а до игра, която да бъде успешна?

— Сега правя точно това — продължи Хана. — Крия следи.

Емелин стоеше и примигваше. Изведнъж започна да хълца.

— Игра, значи — замислено произнесе тя.

— Да.

Емелин се разсмя високо и дрезгаво.

— Защо не каза? Толкова обичам игрите! Много те бива, мила!

— Връщай се при гостите и не казвай на никого, че си ме видяла.

Емелин се престори, че завърта въображаем ключ пред устата си. Обърна се и като се спъваше в камъните, тръгна по градинската пътека. Смръщи сърдито лице, когато мина покрай моето скривалище. Гримът й се беше размазал.

— Много съжалявам, госпожице! — прошепнах аз. — Мислех, че е истина.

— Имаш късмет, че не успя да провалиш всичко. — Отпусна се на един по-висок камък и загърна сакото около тялото си. — Тъй като най-вероятно съм си изкълчила крака, ще трябва да пропусна останалите танци, но добре е да се връщам, че да не изпусна и фойерверките.

— Ще изчакам да си починете, за да ви помогна по обратния път.

— Май ще се наложи.

Поседяхме така минута-две, заслушани в музиката на оркестъра, прекъсвана от време на време от възторжените гласове на танцуващите. Емелин разтри глезена си и стъпи няколко пъти на земята, за да провери устойчивостта си.

Ранна утринна мъгла започна да се трупа над заблатените места и бавно се придвижи към езерото. Задаваше се пореден горещ ден, но заради мъглата нощта бе студена.

Емелин потрепери и се зае да разглежда сакото, с което беше наметната. Порови във вътрешните джобове и съвсем неочаквано нещо проблесна на лунната светлина — черно и лъскаво. Прикрепен за подплатата, там имаше пистолет.

Забелязала реакцията ми, Емелин се извърна и ококори очи.

— Не ми казвай, че за първи път в живота си виждаш пистолет. Какво дете на природата си, Грейс! — Тя измъкна оръжието и ми го подаде. — Ето, подръж го.

Поклатих отрицателно глава и се усмихнах накриво. Да не бях намирала онези писма. За първи път искрено съжалих, че Хана ме е включила в техните игри.

— Май наистина е по-добре да не го пипаш — отбеляза Емелин. — Оръжие и празненства, комбинацията никога не е добра.

Тя върна пистолета на мястото му и продължи да рови по джобовете на дрехата, докато най-сетне намери плоско сребристо шише. Отвъртя капачката и отмятайки глава назад, отпи.

— Скъпият ми Хари — въздъхна тя и премлясна. — Винаги е подготвен. — Отпи още една глътка и прибра бутилчицата. — Да вървим. Взех си болкоуспокояващото.

Помогнах й да се изправи и застанах така, че да се подпре на мен.

— Това ще свърши работа, стига ти да не… — Тя спря насред изречението.

След като почаках известно време, вдигнах глава и попитах:

— Госпожице?

Чух учестеното й дишане и проследих погледа й. Бе извърнала лице към лятната къща, където Хана продължаваше да стои, но вече не беше сама. С нея имаше някакъв мъж, от чиято долна устна висеше цигара. Стискаше в ръка малък куфар.

Емелин първа го позна.

— Роби! — възкликна тя, напълно забравила за болките в крака. — Божичко! Това наистина е Роби.

 

 

Емелин се устреми, куцукайки, обратно към брега. Останах, скрита в сенките.

— Роби! — викаше тя и махаше с ръка. — Хей, Роби! Насам!

Хана и спътникът й застинаха и се спогледаха.

— Какво правиш тук? — развълнувано попита Емелин. — И защо, за бога, идваш от задния път?

Мъжът извади цигарата от устата си и започна да опипва филтъра, докато издишваше.

— Да вървим при останалите — предложи Емелин. — Ще ти намеря питие.

Роби извърна лице към езерото и отсрещния бряг. Забелязах метален блясък в далечината. Разбрах, че е мотоциклет, спрял там, където далечните ливади стигат до езерото.

— Знам какво става — рече Емелин. — Помагаш на Хана за играта.

— Ем… — излезе напред Хана и попадна в осветено от луната петно.

— Хайде да се връщаме при къщата и да намерим стая за Роби. Ще оставим там куфара му.

— Той няма да ходи в къщата — рече Хана.

— Че защо? Тук ли ще стои цяла нощ? — засмя се звънко Емелин. — Юни е наистина, но е хладно, мили мои.

Хана хвърли поглед към Роби и нещо неизказано премина между тях.

Емелин го забеляза и в този миг видях как радостта на лицето й първо застина, после върху него се изписа обърканост, а тази ужасна обърканост се превърна в осъзнаване. Месеците в Лондон. Ранните пристигания на Роби на номер седемнайсет, начинът, по който е била използвана.

— Няма игра, нали? — попита тихо тя.

— Не.

— А писмото?

— Беше грешка — отбеляза Хана.

— Защо изобщо го написа?

— Не исках да се губиш в догадки. Къде и защо съм отишла. — Тя обърна глава към Роби, той кимна и тя допълни: — Къде сме отишли ние.

Емелин мълчеше.

— Хайде — нервно подкани Роби Хана, като взе куфара и тръгна към езерото. — Закъсняваме.

— Моля те, разбери ме, Ем — рече Хана. — Ти сама каза, помниш ли, че всяка ще остави другата да има живота, който иска. — Тя се поколеба. Роби й даваше знак да побърза. Хана заотстъпва. — Сега не мога да ти обясня, защото нямам време, но ще ти пиша, за да ти съобщя къде сме. Ще идваш при нас. — Тя се обърна да последва Роби, който вече крачеше по мъгливия край на езерото.

Емелин стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на сакото. Олюля се леко и потръпна.

И тогава…

— Не — промълви тя толкова тихо, че дори аз едва я чух. — Не. — Накрая извика: — Спрете!

Хана се извърна, но Роби я дърпаше за ръката, за да остане при него. Тя му каза нещо и тръгна обратно.

— Няма да те пусна — продължи Емелин.

Хана беше съвсем близо и каза тихо и категорично:

— Трябва.

Ръката на Емелин се плъзна джоба на сакото. Преглътна и повтори.

— Няма!

Извади ръката си и в нея проблесна нещо метално. Пистолетът.

Хана зяпна.

Роби се затича към Хана.

Кръвта туптеше в главата ми.

— Няма да ти позволя да го отведеш — промълви Емелин, ръката с оръжието трепереше.

Гърдите на Хана се повдигаха и спускаха бързо. Беше ужасно бледа.

— Не ставай глупава, прибери го.

— Не съм глупава.

— Прибери го.

— Не.

— Няма да го използваш.

— Напротив.

— Кого от нас ще застреляш?

Роби бе стигнал до Хана и Емелин местеше поглед от единия към другия, а устните й трепереха.

— Няма да застреляш никого от нас — повтори Хана. — Нали?

— Не. — Лицето на Емелин се изкриви и тя заплака.

— Тогава престани да се целиш.

— Не.

В този миг, за мой ужас, разтрепераната ръка на Емелин се вдигна и дулото се насочи към собствената й глава.

— Емелин! — извика Хана.

Младата жена вече хълцаше. Разтърсваха я дълбоки ридания.

— Дай ми го — нареди Хана. — Ще говорим. Ще намерим решение.

— Как? — промълви сестра й с натежал от сълзите глас. — Ще ми го върнеш ли? Или и него ще запазиш за себе си? Всичките са за теб. И па, и Дейвид, и Теди.

— Не е така.

— Сега е мой ред — хълцаше Емелин.

Внезапно проехтя гърмеж. Избухна фойерверк. Подскочихме. Червено сияние обля лицата ни. Хиляди огнени късчета се посипаха върху повърхността на езерото.

Роби скри лицето си с длани.

Хана скочи напред, сграбчи пистолета от отпуснатата ръка на Емелин и побягна в обратна посока.

Емелин я последва с размазани по лицето червило и сълзи.

— Дай ми го — викаше тя. — Дай ми го или ще започна да пищя. Не смей да си тръгваш. Ще разкажа на всички. Ще им кажа, че си избягала, и Теди ще те намери и тогава…

Буум! Избухна зелен фойерверк.

— Теди няма да те пусне, ще направи всичко, за да останеш, и ти никога повече няма да видиш Роби, и тогава…

Буум! Сребърни звезди.

Хана вече се катереше по издатина в брега на езерото. Емелин, разплакана, я следваше отблизо. Фойерверките зачестиха.

Музиката на оркестъра отекваше от дърветата, от езерото, от стените на лятната къща.

Отпуснал рамене, Роби притискаше длани към ушите си. Очите му бяха широко отворени, лицето — бяло като платно.

Не го чух в началото, но виждах как устните му се движат. Сочеше Емелин и крещеше нещо на Хана.

Буум! Червени звезди.

Роби политна. Паника бе изкривила лицето му. Продължаваше да вика.

Хана се поколеба, погледна го неуверено. Беше чула какво й казва. Нещо в нея рухна.

Фойерверките спряха, но ситни живи въглени продължаваха да валят.

Тогава и аз го чух.

— Убий я! — викаше той. — Стреляй в нея.

Смръзнах се от ужас.

Емелин спря като вкаменена и запреглъща.

— Хана? — Гласът й прозвуча като на изплашено малко момиченце. — Хана?

— Убий я! — повтори той. — Всичко ще провали! — След това се затича към Хана.

Хана го гледаше стъписано. Не разбираше.

— Убий я! — беше като обезумял.

Ръцете на Хана трепереха.

— Не мога — едва успя да промълви тя.

— Дай тогава на мен. — С бързи стъпки приближаваше към нея. — Аз ще го направя.

С положителност щеше да го стори. На лицето му бяха изписани отчаяние и решителност.

Емелин се сепна. Осъзна за какво става дума. Затича се към Хана.

— Не мога — простена Хана.

Роби посегна към оръжието, но Хана отстъпи навреме, падна възнак, светкавично се извърна и се покатери нагоре по насипа.

— Направи го! — настояваше той. — Иначе аз ще го направя.

Хана стигна най-горната част на ниското възвишение. Роби и Емелин бяха съвсем близо. Нямаше къде повече да избяга. Погледна между тях.

Времето застина.

Напрежението достигна своя връх. Като ластик, опънат до краен предел.

Затаих дъх, но нищо не се случваше.

Миг след това невидимата еластична връзка се отпусна. Двата края се срещнаха — мощен сблъсък на преданост, кръв и разруха.

Хана насочи дулото и натисна спусъка.

 

 

Последиците. Винаги има последици. Хората забравят това. Кръв. Много кръв. По роклите, по лицата и по косите им дори.

Пистолетът тупна на земята, отскочи от камъка наблизо и остана неподвижен.

Хана се олюляваше върху насипа.

Тялото на Роби лежеше долу под нея. На мястото на главата му сега имаше само каша — кости, мозък и кръв.

Не можех да се помръдна. Кръвта биеше в ушите ми, разтърсваха ме ту студени, ту горещи тръпки. Стомахът ми се сви на топка и усетих желание да повърна.

Емелин стоеше като вцепенена със здраво стиснати очи. Вече не плачеше. Чуваше се само някакъв особен звук, който никога няма да забравя. При всяко вдишване тя буквално грачеше, въздухът засядаше в гърлото й.

Загубих представа за времето. Неочаквано чух зад гърба си гласове. Смях.

— Съвсем близо е — довя вятърът нечии указания. — Почакайте да видите, лорд Гифорд, стълбите не са довършени заради доставките на проклетите французи, но останалото, вярвам ще се съгласите, е доста внушително.

Избърсах устата си и напускайки скривалището си, хукнах към езерото.

— Теди идва насам — казах аз, без да се обръщам към някоя от двете конкретно. Естествено, бях в шок. И трите бяхме в шок. — Теди идва! — повторих аз.

— Закъсня, Грейс — промълви Хана. — Много закъсня — и трескаво започна да бърше лицето, врата и косите си.

— Теди идва, госпожо — треперех аз.

Емелин най-сетне отвори очи. Истинска светкавица на сребристосиньо, осветена от луната. Тя потрепери, изправи се и посочи с пръст куфара на Хана.

— Занеси го в къщата — с дрезгав глас рече тя. — Мини по заобиколния път.

Стоях нерешително.

— Тичай.

Кимнах, грабнах багажа и се спуснах към гората. Мислите ми бяха объркани. Спрях и се обърнах едва когато се скрих в сенките на дърветата. Зъбите ми тракаха.

Теди и лорд Гифорд бяха вече в края на пътеката и излизаха на брега на езерото.

— Всемогъщи боже! — възкликна Теди и спря изведнъж. — Какво става…

— Теди, скъпи — обади се Емелин. — Добре че си тук. — Тя рязко се извърна с лице към него и добави с равен глас: — Господин Хънтър току-що се застреля.