Кейт Мортън
Изплъзване от времето (20)

Подходящ съпруг

Хана и Теди сключиха брак в първата събота на месец май 1919 година. Сватбата се състоя в малкия параклис на „Ривъртън“. Семейство Лъкстън вероятно предпочиташе Лондон, за да могат повече от известните им познати да присъстват, но господин Фредерик бе категоричен и бе понесъл толкова удари в предходните месеци, че никой нямаше сърце да спори с него. Така и стана. Тя се омъжи в малката черква, както това се бе случило и на родителите й, а и на техните родители.

Валеше — много деца, отсече госпожа Таунсенд; натъжени предишни любими, прошепна заговорнически Нанси, — ето защо сватбените снимки бяха загрозени от черните чадъри. По-късно, когато Хана и Теди се настаниха да живеят в къщата на Гроувънър Скуеър, една такава снимка стоеше на писалището в стаята за закуска. На нея се виждаха Хана и Теди един до друг в центъра, широко усмихнатите Саймиън и Естела от едната страна, а господин Фредерик и Емелин с безизразни лица — от другата.

Може би сте изненадани как се случи такова нещо? Хана бе яростна противничка на брака, имаше толкова много идеи и амбиции. Докато Теди — разумен и мил — съвсем не можеше да се нарече разбивач на женски сърца, още по-малко на сърцата на млади жени като Хана…

Истината е, че не беше толкова сложно. Подобни неща рядко са сложни. Просто подредба на звездите.

 

 

На сутринта след въпросната вечеря семейство Лъкстън замина за Лондон. Имали делови ангажименти и всички предположихме, ако изобщо на някой му хрумна да прави предположения, че ги виждаме за последен път.

Вниманието ни беше насочено към другото голямо събитие. През цялата следваща седмица група неустрашими жени дебаркираха в „Ривъртън“, натоварени с тежката задача да подготвят влизането на Хана в обществото. Януари беше времето на ежегодните балове в провинцията и бе непростима грешка да се забавиш с ангажирането на дата. И така, бе определен денят 20 януари.

Една сутрин в самото начало на новата година поднасях чая на лейди Клементайн и вдовицата лейди Ашбъри в дневната. Бяха се настанили една до друга на канапето с разтворени бележници на коленете.

— Петдесет ми се струва добра бройка — заяви лейди Вайълет. — Няма нищо по-неприятно от малко танцуващи двойки.

— С изключение на тълпа танцуващи двойки — допълни лейди Клементайн. — Не бих казала, че това ще е проблем в наши дни.

Лейди Вайълет се зачете с очевидно неодобрение в списъка пред себе си.

— Какво ще правим, скъпа моя, с този дефицит?

— Лейди Таунсенд ще се справи както винаги — опита се да внесе спокойствие поне по този въпрос лейди Клементайн.

— Нямам предвид храната, Клем, а мъжете. От къде да намерим повече мъже?

Лейди Клементайн се наведе, за да огледа по-добре списъка.

— Това е направо престъпно — поклати глава тя сърдито. — И създава толкова много неудобства. Да изпратиш най-качествените мъже на Англия на гибел в забравените от бога поля на Франция и да оставиш младите дами тук на сухо в ужасен недостиг на партньори за танц. Мен ако питаш, това е заговор. На германците. — Тя ококори очи, изненадана от собственото си разкритие. — Искат да попречат на английския елит да се размножава.

— Сигурно ще се сетиш за още някой, когото можем да поканим, Клем. Известна сватовница си.

— Смятам, че имах невероятен късмет с изнамирането на онзи глупак за Фани — въздъхна лейди Клементайн и разтри с върховете на пръстите врата си. — Бях много разочарована, че Фредерик така и не прояви никакъв интерес. Нещата щяха да са далеч по-прости, ако си бе дал поне малко труд. Наложи се да търся сред най-безнадеждните кандидати.

— Съпругът на моята внучка няма да е от групата на безнадеждните — категорична бе лейди Вайълет. — Бъдещето на нашето семейство зависи от избора на партньор за нея. — Тежка въздишка се откърти от гърдите й, която скоро прерасна в кашлица, разтърсила крехката й фигура.

— Хана ще има повече късмет от горкичката Фани — увери я лейди Клементайн. — За разлика от моята повереница твоята внучка е благословена с ум, красота и чар.

— И с никакво желание да ги използва — допълни лейди Вайълет. — Фредерик разглези тези деца. Даде им прекалено много свобода и твърде малко наставления. Това важи с особена сила за Хана. Истински извор на скандални идеи за независимост е тя.

— Независимост — с истинска погнуса промълви лейди Клементайн.

— Няма никакво желание да бърза с брака си. Заяви ми го, когато бяхме в Лондон.

— Наистина?

— Погледна ме най-спокойно в очите и с влудяваща любезност декларира, че пет пари не дава дали ще е представена в обществото, така че може да си го спестим, ако това ни затруднява.

— Ама че дързост!

Щяло да бъде излишен разход, тъй като нямала никакво намерение да влиза в обществото дори когато остарее. Според нея обществото е… — Лейди Вайълет затвори очи пред изпитанието, което й предстоеше. — Според нея обществото било скучно и ненужно.

— Не може да бъде! — зяпна лейди Клементайн.

— Каза го.

— И какво предлага наместо това? Да остане в дома на баща си и да е вечната стара мома?

Двете жени не можеха да допуснат, че съществува и друга възможност. Раменете на лейди Вайълет се огънаха под тежестта на проблема.

Усетила, че се налага леко повдигане на духа, лейди Клементайн изпъна гръб и потупа ръката на приятелката си.

— Млада е още, Вайълет. Има толкова много време, в което да промени мнението си. — Тя наклони закачливо глава. — Спомням си, че на нейните години и ти имаше някои свободолюбиви идеи. Виждаш, че ги преосмисли с течение на времето. И с Хана ще бъде същото.

— Ще й се наложи.

Доловила нюанс на отчаяние, лейди Клементайн попита:

— Има ли някаква особена причина да се бърза с намирането на съпруг? — Присви очи и повтори: — Има ли?

Лейди Вайълет въздъхна тежко.

— Значи има! — ококори очи лейди Клементайн.

— Причината е във Фредерик и проклетите му автомобили. Тази седмица получих писмо от банката. Пропуска все повече плащания.

— За първи път ли го научаваш? — жадна за информация попита лейди Клементайн. — Боже, боже!

— Мисля, че се е страхувал да ми каже. Знае какво ми е. Ипотекирал е цялото ни бъдеще заради тази своя фабрика. Продал е дори имението в Йоркшър, за да плати данъците върху наследството.

Лейди Клементайн изцъка.

— И го предпочете пред това да продаде фабриката си. Не че е нямало такива предложения.

— И в последно време ли?

— Не, за съжаление — въздъхна лейди Вайълет. — Фредерик е чудесен син, но никак не го бива за бизнесмен. Доколкото разбирам, сега се надява да получи заем от някакъв синдикат, с който го е свързал господин Лъкстън. — Тя поклати печално глава. — Попада от една катастрофа в друга, Клем. Нито за миг не се замисля за задълженията си като носител на титлата. — Тя притисна слепоочия с върховете на пръстите си. И отново въздъхна. — Дори не мога и да го обвиня. Тя не беше предназначена за него. — Последва обичайната тъжна реплика: — Да можеше Джонатан да е тук сега.

— Хайде, хайде — побърза да се включи лейди Клем. — Фредерик ще успее. — Автомобилите стават все по-модерни. Всеки човек, че дори и кучетата искат да карат коли. Онзи ден, докато пресичах Кензингтън Плейс, една едва не ме отнесе.

— Божичко! Пострада ли?

— Не и този път — делово съобщи лейди Клементайн. — Но не вярвам да имам същия късмет следващия. Уверявам те, смъртта няма да е много достойна. Надълго й широко обсъдих с доктор Кармайкъл какви биха били възможните наранявания.

— Ужас! — рече лейди Вайълет и поклати разсеяно глава. — Нямаше да се тревожа ролкова за брака на Хана, ако поне Фредерик бе направил тази стъпка.

— А има ли според теб вероятност за подобно нещо?

— Едва ли. Както знаеш, той не дава признаци, че мисли за следващ брак. Ако питаш мен, не се интересуваше много и от първата си жена. Твърде зает бе с… — Тя хвърли поглед към мен и аз побързах да се наведа над покривката на помощната масичка. — С онази нетърпяща коментар история. — Тя поклати глава и стисна устни. — Не. Ясно е, че няма да има повече синове и е безсмислено да се надяваме.

— Така че Хана остава последната надежда. — Лейди Клементайн отпи от чая си.

— Именно. — За пореден път лейди Вайълет въздъхна тежко и прокара длан по полата си. — Съжалявам, Клем, но причина за лошото ми настроение е настинката. Не мога да се отърва от неприятното предчувствие, което ме е обзело напоследък. Знаеш, че не съм суеверна, но имам странното усещане, че сме… — Тя погледна лейди Клементайн малко смутено. — Може да ми се смееш, но имам чувството, че ни е направена магия.

— О! — Това бе любима тема на лейди Клементайн.

— Нямам нищо конкретно предвид. Просто усещане. — Тя намести шала на раменете си и ми направи впечатление, че още повече е отслабнала. — Въпреки всичко няма да седя и да гледам как това семейство се разпада пред очите ми. Ще се погрижа Хана да се омъжи, и то да се омъжи добре, дори това да е последното, което ще свърша в живота си. За предпочитане е да стане, преди да придружа Джемайма до Америка.

— Ню Йорк… Бях забравила, че ще пътувате. Добре е, че братът на Джемайма предложи тя да отиде при него.

— Така е. Макар че ще ми липсват. Гита толкова много прилича на Джонатан.

— Никога не съм си падала много по бебетата. Цялото, това скимтене и лигавене. — Лейди Клементайн потръпна и гънките на тройната й брадичка се разлюляха. Приглади с ръка разтворените страници на бележника си, почука с молива върху празната страница и попита съвсем делово: — Колко време ни остава да потърсим подходящ съпруг?

— Един месец. Потегляме с кораба на четвърти февруари.

Лейди Клементайн записа датата на празната страница и изведнъж се сепна.

— Вайълет! Хрумна ми една доста добра идея. Казваш, че Хана държи на своята независимост?

При звука на самата дума клепачите на възрастната вдовица трепнаха.

— Да.

— В такъв случай, ако някой й намекне, че единственият път към независимостта е бракът, може би…

— Инат е като баща си — отбеляза лейди Вайълет. — Боя се, че няма да иска да слуша дори.

— Няма да го кажем аз или ти. Но знам човек, който ще го направи. Дори тя… с малко напътствия ще се справи с тази задача.

 

 

Няколко дни по-късно, докато съпругът й бе ангажиран с обиколка на гаража на господин Фредерик, Фани отиде да се види с Хана и Емелин във Вишневата стая. Завладяна от идеята за предстоящия бал, Емелин настоя Фани да й покаже някои стъпки. На грамофона бе сложена плоча с валсове и двете се въртяха и подскачаха, кикотейки се. Наложи се да внимавам да не се сблъскам с тях, докато бършех прах и разтребвах стаята.

Хана седеше на писалището и драскаше нещо в тетрадката си, напълно забравила за присъствието на останалите. След онази паметна вечеря със семейство Лъкстън, когато стана ясно, че мечтата й да си намери работа зависеше от разрешението на баща й, което никога нямаше да получи, изпадна в състояние на тих унес. Подготовката за бала бе в пълен ход, но тя сякаш не забелязваше.

След една седмица, прекарана в размишления, премина в обратната фаза. Върна се към заниманията си със стенография, стенографираше трескаво всеки текст, който й попаднеше, и ревностно криеше от случайни погледи какво пише. Такива периоди на активност обикновено биваха последвани от периоди на апатия. Хвърляше писалката, изтласкваше книгата и листовете с тежка въздишка и седеше неподвижна с часове, докато дойде време за храна или пристигнеше писмо, или трябваше да се облича.

Естествено, и докато нищо не вършеше, мозъкът й работеше и тя очевидно търсеше решение на проблемите си. Копнееше за самостоятелен живот и приключения, макар да бе затворник — беше нахранена, грижеха се добре за нея, но все пак бе затворник. Независимостта искаше финансова подкрепа. Баща й нямаше пари, които да й даде, а и не й разрешаваше да работи.

Защо да не направи нещо дръзко? Да напусне дома си, да избяга с пътуващ цирк например? Има си правила и за такива действия, но трябваше да ги знаеш, за да ги изпълниш. Само след десет години, дори след две, нещата щяха да се променят. Приетите норми паднаха под въздействие на танцуващите крака. Но точно в този момент тя бе като в капан. Стоеше в златната си клетка, като славея от приказката на Андерсен, и нямаше сили дори да запее. Скована в мъглата на отегчението, до следващия пристъп на трескава активност.

В онази сутрин във Вишневата стая тя бе в трескав период. Седеше на писалището с гръб към Фани И Емелин и стенографираше енциклопедия „Британика“. Беше така съсредоточена в заниманието си, че трепна единствено когато Фани изпищя:

— Ама че си слон!

Фани се строполи на най-близкия стол, а Емелин се запревива от смях до нея. Фани събу обувката си, за да провери пораженията от настъпването.

— Положително сега ще се подуе — сбърчи тя чело.

Емелин продължаваше да се киска.

— Вероятно няма да мога да обуя хубави обувки за бала.

Всяко едно от основателните й оплаквания биваше посрещано от все по-неудържимия смях на Емелин.

— Добре де — възмути се Фани, — смаза ми пръста на крака, поне можеше да се извиниш!

Емелин направи неуспешен опит да овладее пристъпа на смях.

— Съжалявам, наистина. Много се извинявам — с трепереща долна устна рече тя. Ясно бе, че всеки миг отново ще прихне. — Какво да направя, като твоят крак е непрестанно на пътя на моя. Може би, ако стъпалата ти не бяха толкова големи… — И силите я напуснаха. Отново се запревива.

— Ако искаш да знаеш — с трептящ от възмущение глас започна Фани, — господин Кулиър от „Хародс“ каза, че имам красиви крака.

— Сигурно го е казал, особено ако ти взима двойно за едни обувки.

— Ах ти, неблагодарно малко…

— Стига, Фани! — вече поизтрезняла от смеха рече Емелин. — Само се шегувам. Наистина много съжалявам, че те настъпих.

Фани изсумтя нещо под нос.

— Нека опитаме отново валс. Обещавам този път да внимавам.

— Нямам никакво желание — отвърна Фани нацупено.

— Трябва ми време, за да си почине пръстът ми. Сигурно е счупен.

— Не може да е толкова сериозно. Не усетих да скачам отгоре му. Дай да видя.

Фани скри пострадалия крак от очите на Емелин, като седна на канапето.

— Мисля, че и без това направи достатъчно.

Емелин забарабани с пръсти по дръжката на стола.

— И как ще се упражнявам сега?

— Няма защо да се тревожиш. Чичо Бърнард е толкова сляп, че няма и да забележи, а вторият братовчед Джеръми обикновено не спира да разказва за войната и няма да забележи дори, че не знаеш стъпките.

— Нямам намерение да танцувам с прачичовци — заяви Емелин.

— Боя се, че нямаш кой знае какъв избор.

— Ще видим — вирна вежди Емелин.

— Какво имаш предвид? — поиска да знае Фани.

— Баба е убедила па да покани семейство Лъкстън.

— Искаш да кажеш, че Тиодор Лъкстън ще бъде тук? — пламна от вълнение лицето на Фани.

— Вълнуващо е, нали? Па смята, че не е редно на бала на Хана да се канят делови познати, но баба настоя.

— Гледай ти — не спираше да се вълнува Фани. — Най-сетне малко разнообразие — изкиска се тя. — И не кой да е, а Тиодор Лъкстън.

— Разбираш ли сега защо трябва да се науча да танцувам?

— Трябваше да помислиш, преди да скочиш върху крака ми.

— Да можеше па да ни изпрати на истински уроци във „Васани“. Никой няма да иска да танцува с мен, като не знам стъпките.

Устните на Фани се изкривиха в подобие на усмивка.

— Със сигурност не си родена танцьорка, Емелин, но няма защо да се тревожиш. Кандидати да танцуват с теб ще има много.

— Мислиш ли? — завъртя се момичето с престорената тревога на човек, свикнал да получава комплименти.

— Всички господа се очаква да поканят поне веднъж дъщерите на своя домакин, дори да са слончета.

Емелин се нацупи.

Набрала смелост от малката си победа, Фани продължи:

— Никога няма да забравя първата танцова вечеринка, на която ме поканиха. Сякаш беше вчера — в гласа й звучеше носталгията на жена, два пъти по-възрастна от нея.

— Предполагам, че с твоята грация и чар — завъртя театрално очи Емелин — кавалерите са чакали на опашка да танцуват с теб.

— Не бих казала. Не бях виждала толкова много възрастни мъже, които да чакат да стъпят върху пръстите на краката ми, за да могат да се върнат при старите си жени и да си поспят. Бях крайно разочарована. Всички блестящи мъже бяха на фронта. Ако не беше бронхитът на Годфри, никога нямаше да се срещнем.

— Беше ли любов от пръв поглед?

Фани сбърчи нос.

— Естествено, че не! На Годфри така му прилоша, че прекара почти цялата вечер в тоалетната. Доколкото си спомням, танцувахме само веднъж, май беше кадрил, като с всяка изминала минута той ставаше все по-зелен и по-зелен. Така и не изкара танца докрай. Тогава много се ядосах. Да не говорим колко се засрамих. След това не го видях месеци наред. Мина близо година, преди да се оженим. — Тя въздъхна и поклати глава. — Най-дългата година в моя живот.

— Защо?

Фани се замисли.

— Понякога си мислех, че след тази вечер животът ми ще се промени.

— А това не се случи, така ли?

— Промени се, но не в смисъла, в който очаквах. Преди това беше истински кошмар. Официално бях възрастен човек, а никъде не можех да отида без лейди Клементайн, без една прашасала стара дама да си вре носа в живота ми. Никога не съм била по-щастлива, откакто Годфри ми предложи. Това си беше сбъдната мечта.

Трудно бе човек да си представи как тумбестият, оплешивяващ и болнав Годфри Викърс е нечия сбъдната мечта.

Емелин сбърчи носле.

— Сериозно ли говориш?

— Хората се държат с теб по съвършено различен начин — започна Фани, впила поглед в гърба на Хана, — когато си омъжена. Достатъчно е да ме представят като госпожа Викърс и всички разбират, че не съм някоя глупачка, а омъжена жена, способна да мисли като възрастна.

Хана не спираше да пише ожесточено.

— Разказах ли ти за медения си месец? — насочи Фани вниманието си отново към по-малката сестра.

— Поне хиляда пъти.

— Флоренция е най-романтичният град, който съм виждала — несмутена от нищо подхвана Фани.

— Той е и единственият град, в който си била извън Англия.

— Всяка вечер след вечеря се разхождахме с Годфри покрай река Арно. Купи ми онази красива огърлица от малко магазинче на Понте Векио. В Италия се чувствах като съвършено друг човек. Направо преобразена. Един ден се качихме на крепостта „Белведере“, откъдето се разкрива страхотна гледка към Тоскана. Такава красота, че сълзи бликнаха от очите ми. Ами художествените галерии! Има да се видят страшно много неща. — Очите й се стрелкаха към писалището, където ръката на Хана не спираше да се движи по листа. — А какви интересни хора срещаш по време на пътуването. На кораба например имаше един тип, който пътуваше за Кайро. Никога няма да се сетиш какво щеше да прави там. Беше тръгнал да търси заровени в земята съкровища. Направо не повярвах на ушите си, когато ни разказа. Излиза, че след смъртта им древните са ги заравяли заедно с накитите им. Стори ми се голямо прахосничество. Доктор Хъмфри обясни, че било свързано с религията им. Чухме невероятни неща. Покани ни да го посетим на разкопките, ако случайно минаваме от там.

Хана бе спряла да пише.

Тънка усмивка пробягна по лицето на Фани и тя продължи:

— Годфри беше доста скептичен от чутото и предположи, че човекът си измисля, но на мен ми се видя извънредно интересно.

— А хубав ли беше? — попита Емелин.

— О, да — въздъхна Фани и спря за миг, правейки се, че търси най-подходящите думи. След това се върна към сценария. — През двата месеца на своя брак преживях толкова вълнения, колкото не съм имала през целия си живот. — Тя погледна изпод вежди гърба на Хана и извади най-силната си карта. — Преди да се омъжа, си мислех, че когато имаш съпруг, ти губиш себе си. А сега откривам, че става точно обратното. Никога не съм се чувствала толкова… Толкова независима. Никой не се стряска, когато кажа, че излизам да се разходя например. Може дори да ме помолят да придружавам теб и Хана, докато се омъжите. Имате голям късмет, че разполагате с мен — подсмръкна тя високомерно, — а не с някоя тъпа старица.

Емелин бе искрено изненадана, но Фани дори не забеляза, тъй като цялото й внимание бе насочено към Хана, чиято писалка лежеше неподвижно до листовете й. Очите на Фани просветваха доволно.

— Е — въздъхна тя, докато нахлузваше обувката си върху пострадалия крак, — колкото и да ми е приятно във вашата компания, налага се да си тръгвам. Съпругът ми всеки момент ще се върне от разходката си и вече се затъжих за някого, с когото да преведа сериозен разговор.

Тя се усмихна мило и напусна стаята с високо вдигната глава. Единственото, което нарушаваше гордата й осанка, бе лекото накуцване.

Емелин отиде до грамофона, пусна нова плоча и започна да се върти в стаята в такт с музиката. Хана все така седеше пред писалището с гръб към нея. Сключила пръсти, опряла лакти на плота, а брадичката си — на оформилия се от ръцете й малък мост, бе зареяла поглед към полята, които се виждаха през прозореца. Виждах колко дълбоко се е замислила, докато бършех прахта от корниза.

 

 

Следващата седмица компанията започна да се събира. Гостите веднага се включиха в забавленията, организирани от домакините. Едни се разхождаха из имението, други седнаха да играят бридж в библиотеката, а най-енергичните отидоха да се фехтуват в гимнастическия салон.

След огромния труд, който положи за цялата организация, лейди Вайълет рухна и се наложи да остане в леглото. Лейди Клементайн тръгна да си търси компания другаде. Привлечена от движещите се лъскави остриета на рапирите, тя се настани в коженото кресло, оставено в гимнастическия салон. Когато започнах да сервирам следобедния чай, я заварих да води задушевен разговор със Саймиън Лъкстън.

— Вашият син се фехтува добре — чух я да казва, докато сочеше единия от участниците в състезанието, чието лице, естествено, бе скрито зад шлема — за американец.

— Може да говори като американец, лейди Клементайн, но ви уверявам, че е завършен англичанин.

— Така е — отговори възрастната жена.

— Дуелира се като истински англичанин. Измамно просто. Този стил ще го вкара в Парламента при скорошните избори.

— Чух за кандидатурата му — рече лейди Клементайн. — Сигурно ви е много приятно.

Саймиън се бе надул повече откогато и да било.

— Синът ми има отлично бъдеще.

— Той със сигурност олицетворява всичко онова, което ние, консерваторите, очакваме да видим в един член на Парламента. По време на последното събиране на чай, което организирах за жените консерваторки, стана дума, че много ни липсват способни и добри мъже, които да управляват като Лойд Джордж например. — Тя хвърли одобрителен поглед към Теди. — Струва ми се, че синът ви може да се окаже точно такъв мъж. С най-голямо удоволствие бих дала гласа си за него, ако се уверя в качествата му. Естествено, остава и дребният въпрос за съпругата.

— Теди няма съпруга — отвърна Саймиън и по тона му личеше, че според него това не е съществен проблем.

— Точно там е работата, господин Лъкстън.

Саймиън сбърчи чело в недоумение.

— Някои от дамите не са така либерални като мен… — започна лейди Клементайн. — За тях липсата на съпруг е мярка за липса на характер. Семейните ценности са твърде важни за нас. Мъж на известна възраст и без жена… Хората започват да се питат.

— Просто не е срещнал подходящото момиче.

— Естествено, господин Лъкстън. Това го знаем вие и аз. Но останалите дами… Поглеждат сина ви и виждат един добре изглеждащ мъж, който има много какво да предложи, а няма съпруга. Не можете да им се сърдите, че се питат защо. Ами ако няма вкус към женската хубост? — Тя повдигна вежди въпросително.

Лицето на Саймиън пламна от възмущение.

— Синът ми не е… Никой мъж от семейството не може да бъде обвинен в…

— Разбира се, господин Лъкстън — спокойно отвърна лейди Клементайн, — и добре разбирате, че това не са мои разсъждения. Предавам само мнението на някои дами. Те искат да знаят, че един мъж е наистина мъж. А не само естет. — Тя се усмихна леко и понамести очилата си. — Все едно, проблемът не е кой знае какъв, а и има много време. Той е много млад. Двайсет и пет, нали?

— На трийсет и една е.

— О! Излиза, че не е чак толкова млад. — Лейди Клементайн знаеше кога да остави мълчанието да говори от нейно име. И тя насочи вниманието си към пътеката на сражаващите се.

— Мога да ви уверя, госпожо, че Теди си е съвсем наред — обади се Саймиън. — Харесван е от много жени. Когато се почувства готов, ще си избере съпруга.

— Радвам се да го чуя, господин Лъкстън. — Възрастната жена продължи да гледа напред. Тя вдигна чашата към устните си и добави: — Просто се надявам това време да дойде скоро и той да избере наистина подходящо момиче.

Саймиън повдигна потрепващите си вежди.

— Ние, англичаните, сме големи националисти. Синът ви има толкова много други качества, но в очите на някои, особено сред хората от партията на консерваторите, той е малко нов. Надявам се бъдещата му съпруга да добави в брака им нещо повече, освен своите лични качества.

— Какво би могло да бъде по-важно от честта и личните качества на една жена, лейди Клементайн?

— Нейното име, семейството, възпитанието й — отвърна лейди Клементайн и проследи с внимание как опонентът на Теди го победи с последния си удар. — В новия свят тези неща се пропускат, но за Англия са от голямо значение.

— Успоредно с чистотата на момичето, естествено — рече Саймиън.

— Разбира се.

— И с почтителното отношение.

— Със сигурност — вече не чак толкова уверено се съгласи тя.

— Никоя от тези модерни жени не е за моя син, лейди Клементайн — заяви Саймиън и облиза устни. — Мъжете Лъкстън обичат жените ни да знаят кой е шефът.

— Много добре разбирам, господин Лъкстън.

Саймиън аплодира края на играта.

— Да знаеше само човек къде да намери такава млада жена!

Без да откъсва очи от спортното поле, лейди Клементайн заяви:

— Не мислите ли, господин Лъкстън, че много често, когато търсим нещо, не забелязваме, че то е пред очите ни?

— Така е, лейди Клементайн, така е — със стиснати устни се съгласи Саймиън.

 

 

Нямаше нужда от моята помощ по време на вечерята, така че не се срещнах нито с Теди, нито с баща му до края на този петъчен ден. Нанси ни каза, че ги заварила в разгорещен разговор в един от коридорите късно вечерта, но не стана ясно за какво са спорели. Когато в събота сутринта отидох да проверя огъня в дневната, Теди четеше сутрешния вестник в обичайното си ведро настроение и едва прикриваше колко се забавлява от неодобрението на лейди Клементайн на украсата с цветя. Току-що от Брейнтрий бяха пристигнали разкошни рози, а тя бе поръчала гергини. Беше много разочарована.

— Ей, ти — обърна се тя към мен и чукна с пръст стъблото на една от розите, — иди да повикаш госпожица Хартфорд. Трябва да ги види.

— Мисля, че госпожицата се готвеше за езда тази сутрин, лейди Клементайн.

— Изобщо не ме интересува какви намерения е имала и дали ще участва в национално надбягване. Проблемът с цветята налага нейното присъствие.

И така, докато другите млади дами още закусваха по леглата си, Хана бе повикана в дневната. Само преди час й бях помогнала да облече костюма за езда и сега имаше вид на хваната в капан лисица, готова да избяга при първа възможност. И докато лейди Клементайн фучеше възмутено, Хана, която изобщо не проумяваше с какво розите са по-лош избор от гергините, час по час поглеждаше към часовника.

— Какво можем да направим? — стигна до края на речта си лейди Клементайн. — Вече е късно да поръчваме нови.

Хана стисна устни, премигна и се включи в разговора.

— Мисля, че ще се наложи да се задоволим с това, което имаме — заяви тя с иронично примирение.

— Можеш ли да го приемеш?

— Щом се налага — въздъхна тя с престорено нежелание. — А сега, ако това е всичко…

— Ела с мен горе — прекъсна я лейди Клементайн. — Ще ти покажа колко ужасно изглеждат в балната зала. Направо няма да повярваш…

И докато лейди Клементайн продължаваше да критикува с ирония подреждането на цветята, лицето на Хана униваше все повече и повече. Очите й се напълниха със сълзи пред перспективата това мъчение да продължи още.

Теди се изкашля леко от креслото, сгъна вестника и го остави на масата до себе си.

— Какъв чудесен зимен ден е днес — въздъхна той. — Бях решил да пояздя тази сутрин и да разгледам имението.

Лейди Клементайн спря насред изречението и в очите й проблесна решимостта на човек, видял по-висока цел.

— Езда ли? — мигом превключи тя. — Чудесна идея, господин Лъкстън. Нали, Хана?

Хана вдигна очи и забеляза заговорническата усмивка на лицето на младия мъж.

— Ще се радвам да ме придружите.

И преди тя да успее да отговори каквото и да било, лейди Клементайн съобщи мнението си:

— Да, прекрасно. С радост ще ви придружим, господин Лъкстън. Стига да нямате нещо против, разбира се.

— Ще бъда истински късметлия, ако имам за компания две толкова очарователни дами.

— Ей, момиче! — обърна се лейди Клементайн към мен. — Нека госпожа Таунсенд ни приготви топъл чай. — Сетне сподели с Теди през стиснати устни: — Много обичам ездата.

Докато се отправяха към конюшните, тримата представляваха доста странна гледка. Според Дъдли, когато вече били на конете, гледката била още по-странна. Едва се държал на краката си от смях, докато ги наблюдавал да се отдалечават. Лейди Клементайн яздела престарялата кобила на господин Фредерик, чийто корем превишавал по размер корема на ездачката.

Когато след два часа се прибрали за обяд, Теди бил вир-вода, Хана — ужасяващо мълчалива, а на лицето на лейди Клементайн греела усмивка като на котка, току-що изяла цяло гърне сметана. Какво се случило, ми разказа лично Хана, макар и два месеца по-късно.

 

 

От конюшните поели към западните ливади, след това по течението на реката минали под клоните на високите брези и през обраслите с тръстика блатисти участъци. Ливадите и от двете страни на реката били покрити със скреж и нямало и следа от сърните, които през лятото идваха тук на паша.

Известно време се движили в пълно мълчание: Хана начело, следвана от Теди и лейди Клементайн. Замръзнали клони пукали под копитата на конете, а водите на реката бавно пътували надолу, към мястото, където се вливат в Темза.

Най-сетне Теди успял да изравни коня си с Хана и бодро отбелязал:

— Искам да ви благодаря за любезната покана, госпожице Хартфорд.

— На баба ми трябва да благодарите — отвърнала Хана, която до този момент се наслаждавала на тишината. — Имам твърде ограничена роля в цялата организация.

— Така ли? Не бива да забравям да й благодаря.

Дожаляло й за човека, който просто искал да поведе някакъв разговор, и попитала:

— С какво си печелите хляба, господин Лъкстън?

— Колекционер съм — дошъл бързият му отговор.

— И какво колекционирате?

— Красиви предмети.

— Мислех, че работите с баща си.

— Двамата с баща ми не сме на едно мнение, що се отнася до деловите въпроси — обяснил Теди и повдигнал рамото си, за да падне листът от бреза, който бил кацнал там. — За него съществуват единствено неща, които ся свързани директно с печалбата.

— За вас, господин Лъкстън?

— Търся богатства от друг характер. Нови преживявания и опит. Векът е млад, аз — също. Съществуват твърде много неща, които чакат да бъдат видени, преди да потънеш в блатото на бизнеса.

— Па спомена, че се готвите да влезете в политиката — вдигнала тя очи към него. — Това вероятно ще осуети донякъде плановете ви.

— Политиката ми дава допълнително основание да разширявам хоризонтите си. Най-добрите водачи са онези, които могат да видят перспектива в това, което правят, не мислите ли?

Продължили по целия път до ливадите в дъното, като спирали от време на време да изчакат двете тромави дами. Най-сетне, когато стигнали до стара мраморна беседка, и лейди Клементайн, и нейната кобила въздъхнали с еднакво облекчение, защото изтерзаните им бедра можели да си отдъхнат малко. Теди помогнал на възрастната дама да слезе от коня и да иде в беседката, докато Хана подреди нещата, които госпожа Таунсенд била изпратила в кошницата за пикник.

Когато изпили чая от термоса и хапнали от сладкиша с плодове, Хана казала:

— Ще отида да се поразходя до моста.

— Мост ли има? — попитал Теди.

— Малко по-надолу, оттатък дърветата, където езерото се стеснява и се влива в потока — пояснила тя.

— Имате ли нещо против моята компания?

— Ни най-малко — отговорила Хана, макар да имала много против.

Лейди Клементайн, разкъсвана между задълженията си на придружителка и задълженията към натъртените си задни части, най-сетне се предала.

— Ще остана да пазя конете. А вие не се бавете много, за да не започна да се тревожа. Не една опасност се крие в гората.

Хана се усмихнала едва-едва на Теди и поела по посока на моста. Той я последвал на почтително разстояние.

— Много съжалявам, че лейди Клементайн ви натрапи компанията ни, господин Лъкстън — извинила се тя.

— Няма такова нещо. Много ми приятно да съм с вас. С едната част от вас повече, отколкото с другата.

— Когато бяхме малки, брат ми, сестра ми и аз играехме тук при езерото. В навеса за лодки при моста. — Тя го погледнала крадешком. — Мостът е вълшебен.

— Нима? — повдигнал вежда Теди.

— Ще разберете, когато го видите.

— На какво играехте на този ваш вълшебен мост?

— Редувахме се да тичаме по него — отговорила тя. — Звучи съвсем просто, но това не е обикновен вълшебен мост. Той е владение на един особено зъл езерен демон.

— Така ли? — усмихнал се Теди.

— В повечето случаи претичвахме без проблеми, но се случваше някой да го събуди.

— И тогава?

— Започваше двубой на живот и смърт — тя се усмихнала. — Неговата смърт, естествено. Ние бяхме превъзходни бойци и умеехме да въртим мечовете си. Хубавото беше, че демонът е безсмъртен, така че играта можеше да продължава.

Много скоро пред тях се показал мостът — разнебитен и паянтов, — свързващ двата бряга на потока. Въпреки студеното време и зимата водата не била замръзнала.

Отдавна никой не използваше този мост, защото друг, по-голям и по-близко разположен до града, го бе заместил, още повече че новият бе достатъчно здрав, за да минават по него и автомобили. От старото съоръжение не бе останало много, боята бе олющена, а дъските — обрасли с мъх. Покритите с тръстика брегове се спускаха полегато към водата, където през лятото обилно цъфтяха диви цветя.

— Дали езерният демон е тук днес?

— Не се тревожете — усмихнала се Хана. — И да се появи, мога да се справя с него.

— Достатъчно сражения сте имали, доколкото разбирам.

— При това съм побеждавала. Много често идвахме да играем тук. Невинаги за да се сражаваме с езерния демон. Понякога пишехме писма, правехме от тях хартиени лодки и ги пускахме във водата.

— Защо?

— За да стигнат желанията ни до Лондон.

— Разбирам. А имахте ли адресат?

Хана прокарала крак по тревата.

— Ще решите, че е глупаво.

— Пробвайте.

— Всеки път пишех на Джейн Дигби.

Теди сбърчил чело в недоумение.

— Това е една жена, която бяга в Арабия и прекарва живота си в проучвания и завоевания.

— Сещам се. Скандалната бегълка. Какво имахте да й кажете?

— Молех я да дойде и да ме спаси. Предлагах да стана нейна предана робиня, при условие че ме вземе в следващото си приключение.

— Когато сте били малка, тя не е ли била вече…

— Починала, да. Отдавна при това. Но тогава не го знаех. — Хана го изгледала изпод вежди. — Естествено, ако беше жива, планът нямаше начин да не успее.

— Без съмнение — уверил я той с изключителна сериозност. — Щеше да пристигне и да ви отведе в арабските страни.

— Преоблечена като бедуински шейх.

— И баща ви нямаше да има нищо против.

— Боя се, че щеше да има — засмяла се Хана. — И го показа.

— Показа ли го?

— Някакъв селянин намерил едно от писмата и го предал на па. Човекът не знаел да чете, но пък писмото бе написано на лист с герба на семейството и решил, че е нещо важно. Според мен е очаквал и някаква награда.

— Предполагам, не я е получил.

— Със сигурност. Па беше побеснял от яд. Така и не разбрах кое го вбеси повече — желанието ми да се присъединя към скандалната компания или дързостта на писмото ми. Подозирам, че най-голямата му тревога бе, че баба ми може да научи. Винаги ме е смятала за неблагоразумно дете.

— Онова, което някои биха нарекли неблагоразумно, други наричат смело — изгледал я той много сериозно.

Според Хана дори прекалено сериозно. Не можела да разбере неизказаното му послание. Изчервила се и извърнала глава. Пръстите й потърсили спасение в тънките стъбла на тръстиките покрай речния бряг. Изтръгнала една тръстика от корени и подета от внезапен импулс, се затичала по моста. Хвърлила растението във водата и бързо изтичала на отсрещната страна на моста, за да го изпрати с поглед.

— Отнеси желанието ми в Лондон — извикала тя, когато тръстиката минавала зад завоя.

— Какво си пожелахте? — попитал Теди.

Тя се усмихнала и се подпряла на перилата. В този момент съдбата се намесила и закопчалката на медальона й, която отдавна била разхлабена, се отворила, медальонът се изплъзнал и цопнал долу. Пред смаяния й поглед той проблеснал и потънал в ледената вода.

Ужасено, момичето изтичало по моста и нагазило сред тръстиките на брега.

— Какво има? — попитал озадачен Теди.

— Медальонът ми! — извикала Хана. — Падна във водата… — И започнала да развързва обувките си. — Брат ми…

— Видяхте ли къде падна?

— Точно в средата на моста. — Вече пристъпвала по хлъзгавата трева и полата й се намокрила.

— Чакайте! — Теди хвърлил сакото си на брега и свалил ботушите. Макар тясна на това място, реката била дълбока и съвсем скоро водата покрила бедрата му.

Междувременно лейди Клементайн, която почувствала угризения, че не изпълнява добре задълженията си, напуснала заслона на беседката и поела по неравната пътека, за да търси младата си компания. Забелязала ги в момента, когато Теди се гмурнал.

— Хей, вие! — провикнала се тя. — Много е студено, за да плувате. Ще умрете от студ. — Жената наистина се паникьосала.

Оглушала от паника, Хана изтичала отново на моста, за да се опита да види блестящия предмет и да помогне на Теди с указания.

Той се гмурвал и излизал, гмурвал се и пак излизал и когато вече загубила надежда, се показал, стискайки между пръстите си лъскавия медальон.

Такава смела постъпка. Толкова нетипично за Теди — човек, притежаващ по-скоро благоразумие, отколкото кураж. С течение на годините историята на техния годеж бе разказвана на светски събирания и постепенно придоби размерите на мит дори когато я разказваше той. Сякаш и самият Теди, както и изумените гости, не можеше да повярва твърде, че това се е случило. Но се случило. И то в тъкмо когато трябва и с когото трябва, за да има случката подходящото въздействие.

Когато ми описа всичко, Хана заяви, че докато го гледала как стои потопен във водата, треперещ неудържимо и стиснал нейния медальон, тя изведнъж осъзнала физическия му облик. Мократа кожа, начинът, по който мократа риза обгръщала ръцете, тъмните очи — победоносно взрени в нейните. Никога не била изпитвала подобно нещо преди — как ли би могла, и с кого ли? Почувствала неустоим копнеж той да я сграбчи в прегръдките си и да я притисне така, както стискал медальона.

Естествено, младежът не направил нищо такова, а се усмихнал гордо и й го подал. Тя го взела с благодарност и се извърнала, за да го остави да се справи с нелеката задача да нахлузи сухите си дрехи върху мокрите.

Семето вече било посято.