Кейт Мортън
Изплъзване от времето (25)

До дъното

Студена зима е и аз тичам. Усещам кръвта — гъста и топла — във вените си; пулсира ускорено под измръзналото ми лице. Леденият въздух опъва кожата по скулите ми, сякаш е омаляла и я разпъват на рамка. На куки, както би казала Нанси.

Здраво стискам писмото. То е малко. Пликът е белязан, там, където палецът на изпращача е размазал още мокрото мастило. Напечатано е току-що.

От един следовател е. Истински детектив с агенция на Съри Стрийт, секретарка до вратата и пишеща машина на бюрото. Изпратена съм да го взема лично, тъй като съдържа — ако имаме късмет — взривоопасна информация, която ще е рисковано да се предава по пощата или по телефона. Надяваме се, че писмото посочва местонахождението на Емелин, която изчезна. Това може да се превърне в скандал и аз съм сред малцината, на които тази тайна е поверена.

Телефонното обаждане дойде от „Ривъртън“ преди три дни. Емелин щяла да прекара уикенда с приятелско семейство в имение в Оксфордшър. Тя им се изплъзнала, когато отишли до града на църква. Чакала я кола. Всичко било планирано. Говори се, че имало замесен мъж.

Радвам се за писмото — знам колко е важно да намерим Емелин, но се вълнувам и по друга причина. Довечера имам среща с Алфред. Това ще е за пръв път от онази мъглива вечер преди много месеци, когато ми даде адреса на Луси Старлинг, каза ми, че се тревожи за мен и по-късно същата вечер ме изпрати до вратата. През следващите месеци си разменяхме многообещаващи писма (с повече чувства) и сега най-сетне щяхме отново да се видим. Истинска среща. Алфред ще дойде до Лондон. От спестената си заплата е купил два билета за „Принцеса Ида“. Театрална постановка. Първата за мен. Виждала съм обяви, когато съм минавала по „Хеймаркет“ по заръки на Хана или в свободния си ден, но никога не съм гледала представление.

Това е моята тайна. Не казвам на Хана — има прекалено много грижи, — не казвам и на никого от прислугата от номер седемнайсет. Според грубиянската култура на госпожа Тибит всички могат да бъдат дразнени и жестоко подигравани по най-незначителни поводи. Веднъж, като ме видя да чета писмо (от госпожа Таунсенд, слава богу, а не от Алфред), тя настоя лично да го види. Каза, че било неин дълг да се увери, че низшият персонал (низшият персонал!) нямало да се държи непочтено, както и да поддържа непозволени връзки. Господарят не одобрявал това.

Донякъде е права. Напоследък Теди бе станал особено строг по отношение на служителите си. Има проблеми в службата си и макар да не е с лош нрав, явно че и най-благият човек може да изпусне нервите си, ако е притеснен. Бе обсебен от мисълта за бактерии и поддържане на хигиена, раздаде на прислугата шишенца с дезинфектант за уста, като настояваше да ги използваме; това бе един от навиците, наследени от баща му.

Тъкмо заради това останалите от прислугата не бива да знаят за Емелин. Все някой щеше да се разприказва, за да набира точки.

Когато пристигам на номер седемнайсет, влизам през стълбището за прислугата и бързам напред, притеснена да не привлека ненужно вниманието на госпожа Тибит.

Хана е в спалнята си, очаква ме. Бледа е. Започна да пребледнява след обаждането на господин Хамилтън миналата седмица. Подавам й писмото и тя незабавно го отваря. Погледът й пробягва по написаното. Бързо въздъхва.

— Намерили са я — съобщава тя, без да вдига очи. — Слава богу. Добре е.

Продължава да чете; рязко поема въздух, после поклаща глава.

— О, Емелин — тихичко изрича тя. — Емелин!

Стига до края, оставя писмото настрана и ме поглежда. Стисва устни и кимва.

— Трябва да бъде прибрана незабавно, преди да стане твърде късно. — Връща писмото в плика. Прави го притеснено, натъпква хартията набързо. Така, нервно и затормозено, се държи напоследък, откакто се срещна със спиритистката.

— Точно сега ли, госпожо?

— Незабавно. Стават вече три дни.

— Искате ли да кажа на шофьора да докара колата?

— Не — бързо отговори Хана. — Не. Не мога да рискувам някой да разбере. — Имаше предвид Теди и семейството му. — Аз ще карам.

— Госпожо?

— Е, не гледай така изненадано, Грейс. Баща ми правеше коли. Нищо няма да се случи.

— Да донеса ли ръкавиците и шала, госпожо?

Кимва.

— Вземи и своите.

— Моите, госпожо?

— Ще дойдеш, нали? — пита Хана и ме гледа с големи очи. — Така имаме по-голям шанс да я спасим.

Ние. Една от най-прекрасните думи. Разбира се, че ще отида. Нуждае се от помощта ми. Ще успея да се върна навреме за Алфред.

Той е режисьор, французин и два пъти по-възрастен от нея. По-лошото е, че е още женен. Хана ми разказва това, докато пътуваме. Отиваме във филмовото му студио в Северен Лондон. Според детектива Емелин е там.

Когато пристигаме на адреса, Хана спира колата, известно време оставаме вътре и наблюдаваме през прозореца. Никоя от нас не е виждала преди тази част на града.

Къщите са ниски и тесни, изградени от тъмни тухли. На улицата има хора. Оказва се, че играят комар. Ролс-ройсът на Теди е изумително лъскав. Хана изважда писмото на детектива и отново проверява адреса. Обръща се към мен и повдига вежди, кимва.

Това не е просто къща. Хана почуква на вратата и някаква жена отваря. Тя има руса коса, навита на ролки, и е облечена в копринен халат, кремав, но мръсен.

— Добро утро — казва Хана. — Казвам се Хана Лъкстън, госпожа Хана Лъкстън.

Жената застава така, че едното й коляно се подава през цепката на халата й. Тя разширява очи.

— Хубаво, сладурче! — отвръща с акцент, подобен на приятелката на Дебора от Тексас. — Щом казваш. За прослушването ли си тука?

Хана премигва.

— Тук съм заради сестра си. Емелин Хартфорд.

Жената смръщва вежди.

— Малко по-ниска от мен — казва Хана, — светла коса, сини очи. — Изважда една снимка от чантата си и я подава на жената.

— О, да, да! — отвръща тя. — Ами това е Бейби.

Хана въздъхва с облекчение.

— Тя тук ли е? Добре ли е?

— Че как? — отвръща жената.

— Слава богу — казва Хана. — Е, добре. Искам да я видя.

— Съжалявам, душко. Не става. Бейби е на снимки в момента.

— На снимки?

— В момента снима една сцена. Филип не обича да го безпокоят, щом започнат снимките. — Жената прехвърля тежестта си и лявото коляно замества дясното, като се подава от процепа. Накланя глава на една страна.

— Може да почакате вътре, ако искате.

Хана ме поглежда. Повдигам безпомощно рамене и тръгваме навътре след жената.

Превежда ни през коридора, нагоре по стълбите, до малка стая с разхвърляно двойно легло в средата. Завесите са спуснати, така че не влиза дневна светлина. Вместо това светят три лампи, върху чиито абажури са метнати червени копринени шалове.

До една от стените има стол, а на стола чанта, която разпознаваме, че е на Емелин. На едно от нощните шкафчета има мъжки принадлежности за лула.

— О, Емелин… — започва Хана и не успява да продължи.

— Искате ли чаша вода, госпожо? — питам аз.

Тя тутакси кимва.

— Да…

Не си представям да сляза долу, за да търся кухня. Жената, която ни въведе, бе изчезнала и аз не знам какво може да се крие зад затворената врата. Вместо това откривам малка баня в коридора. Етажерката е покрита с четки, моливи за грим, пудри и изкуствени мигли. Единствената чаша е тежка халба, в която има колекция от засъхнали концентрични кръгове. Опитвам се да я измия, но петната остават. Връщам се при Хана с празни ръце.

— Съжалявам, госпожо…

Тя ме поглежда. Поема дълбоко въздух.

— Грейс — казва тя, — не искам да те шокирам. Но мисля, че Емелин сигурно живее с някой мъж.

— Да, госпожо — казвам аз, като внимавам да не дам израз на ужаса си, за да не подклаждам и нейния. — Така изглежда.

Вратата рязко се отваря и ние се извъртаме. На входа стои Емелин. Аз съм поразена. Русата й коса закрива страните й и е подредена във високи букли отгоре, а дългите черни мигли правят лицето й неестествено голямо.

Устните й са в яркочервено и е облечена в копринен халат, като онази жена. Правеше се на голяма, но изглеждаше още по-млада. Заради лицето е, предполагам, нещо в изражението. Не се държи като възрастна: истински шокирана е и не може да го скрие.

— Какво правите тук? — пита тя.

— Слава богу! — въздъхва с облекчение Хана и се втурва към сестра си.

— Какво правите тук? — отново пита Емелин. Вече се е овладяла, вместо широко отворените очи виждаме спуснати клепки, а малкото кръгло „о“ на устните й показва цупене.

— Дойдохме за теб — отговаря Хана. — Побързай, облечи се, за да тръгваме.

Емелин се отправя с бавни крачки към тоалетката и се отпуска на стола. Опитва се да измъкне цигара от смачкания пакет и се намръщва, когато тя се заклещва. После я запалва.

— Никъде не тръгвам. Не можеш да ме накараш — заявява тя, след като изпуска струйка дим.

Хана я сграбчва за ръката и я изправя на крака.

— Тръгваш и мога. Отиваме си вкъщи.

— Сега това е моят дом — казва Емелин и се отскубва. — Аз съм актриса. Ще стана звезда. Филип казва, че имам външни данни.

— Сигурна съм, че казва така — отвръща мрачно Хана.

— Грейс, събери багажа на Емелин, докато аз й помогна да се облече.

Хана развързва халата на Емелин и двете зяпваме. Отдолу е по бельо, прозрачно. Розовите зърна на гърдите й се виждат през черна дантела.

— Емелин! — извиква Хана, а аз бързо се обръщам към куфара. — В какъв филм се снимаш?

— Любовна история — отговаря Емелин, загръща се отново и дръпва от цигарата.

Хана закрива устата си с ръка и ме поглежда — с облещени сини очи, пълни с ужас, тревога и гняв. Положението е много по-зле, отколкото някоя от нас си е представяла. И двете онемяваме. Подавам една от роклите. Хана й я прехвърля.

— Обличай се — успява да каже тя. — Просто се облечи!

Отвън се чува шум от тежки стъпки по стълбите и изведнъж на вратата се появява мъж — нисък, с мустаци, набит и мургав, с нагла, ленива арогантност. Изглежда като добре охранен и хубаво напечен от слънцето гущер. Носи костюм с шарена жилетка — в жълто и златисто, — в стила на западналото охолство на къщата. Сив пушек се носи от пурата в червените му устни.

— Филип! — обявява триумфално Емелин и се освобождава от Хана.

— Какво е това? — пита той със силния си френски акцент. Очевидно пурата не му пречи да говори. — Какво си мислите, че правите? — пита той Хана, застава от страната на Емелин и я хваща собственически за ръка.

— Отвеждам я вкъщи — казва Хана.

— И коя сте вие? — пита Филип, като оглежда Хана от горе до долу.

— Сестра й.

Като че ли му става приятно. Сяда на края на леглото и придърпва Емелин до себе си, като не сваля очи от Хана.

— За къде сте се разбързали? — казва той и се усмихва през пурата си. — Може би голямата сестра ще се присъедини към Бейби в някои кадри, а?

Хана рязко поема въздух, после се овладява.

— Не, разбира се. И двете тръгваме на минутата.

— Без мен — казва Емелин.

Филип повдига рамене само както един французин може.

— Изглежда, не иска да си тръгва.

— Няма избор — казва Хана. Поглежда ме. — Приключи ли с багажа, Грейс?

— Почти, госпожо.

Чак тогава Филип ме забелязва.

— Трета сестра?

Той повдига вежди преценяващо, а аз при това неочаквано внимание се свивам от неудобство, сякаш съм гола.

Емелин се разсмя.

— О, Филип. Не се занасяй. Това е просто Грейс. Камериерката на Хана.

Въпреки че съм поласкана от тази грешка, оставам благодарна, когато Емелин го дръпва за ръкава и той отклонява поглед.

— Кажи й — казва Емелин на Филип. — Кажи й за нас. — Усмихва се на Хана с неподправения ентусиазъм на седемнайсетгодишна. — Ние избягахме, ще се оженим.

— А какво мисли за това съпругата ви, господине? — попита Хана.

— Той няма жена — казва Емелин. — Още не.

— Как не ви е срам, господине! — продължава Хана с треперещ глас. — Сестра ми е едва на седемнайсет.

Като навита пружина Филип дръпва ръката си от рамото на Емелин.

— Седемнайсет години е нормална възраст човек да се влюби — казва Емелин. — Ще се оженим, когато стана на осемнайсет, нали, Филип?

Филип се усмихва неловко, отрива ръце в панталоните и се изправя.

— Нали? — повтаря Емелин, с по-висок тон. — Както говорихме? Кажи й.

Хана захвърля роклята в скута на Емелин.

— Да, господине, кажете й.

Една от крушките примигва и светлината угасва. Филип повдига рамене, пурата увисва на долната му устна.

— Ами… аз…

— Престани, Хана! — притреперва гласът на Емелин. — Ще провалиш всичко.

— Отвеждам сестра си у дома — казва Хана. — И ако усложнявате нещата, съпругът ми ще се постарае да не направите нито един филм повече. Има достатъчно връзки в полицията и правителството. Сигурна съм, че ще им е много интересно да разберат какви филми правите.

След казаното Филип се втурва да помага — събира някои от вещите на Емелин от банята и ги слага в чантата, макар и не така внимателно, както бих искала. Занася чантите й до колата и докато Емелин плаче и му обяснява колко много го обича и го моли да каже на Хана, че ще се оженят, той мълчи. Накрая мъжът поглежда Хана, уплашен от думите на Емелин и от неприятностите, които съпругът на Хана може да му създаде, и казва:

— Не знам за какво говори. Тя е луда. Каза ми, че е на двайсет и една.

Емелин плаче по целия път до вкъщи — с горещи, гневни сълзи. Едва ли чува и дума от лекцията на Хана за отговорност и репутация и че бягството не е решение.

— Той ме обича — продължава тя, когато Хана спира. Сълзи се стичат по лицето й, очите й са червени. — Ние ще се оженим.

Хана въздъхва.

— Спри, Емелин. Моля те.

— Ние се обичаме. Филип ще дойде да ме намери.

— Съмнявам се — казва Хана.

— Защо трябваше да идваш и да проваляш всичко?

— Да провалям всичко? — казва Хана. — Аз те спасих. Имаш късмет, че се появихме, преди да си си навлякла истински неприятности. Той вече е женен. Излъгал те е, за да се снимаш в гнусните му филми.

Емелин гледа втренчено Хана, долната й устна трепери.

— Просто не можеш да понесеш, че съм щастлива — казва Емелин, — че съм влюбена. Че най-сетне ми се случи нещо прекрасно. Че някой обича повече мен.

Хана не отговаря. Пристигаме на номер седемнайсет и шофьорът идва да паркира колата.

Емелин кръстосва ръце и подсмърча.

— Е, може да си провалила този филм, но аз въпреки това ще стана актриса. Филип ще ме чака. И другите филми все пак ще бъдат показани.

— Има и други? — Хана ме поглежда в огледалото за задно виждане и разбирам какво си мисли. — Ще трябва да кажем на Теди. Само той може да направи така, че тези филми никога да не бъдат показвани.

Докато Хана и Емелин потъват навътре в къщата, аз избързвам надолу по слугинското стълбище. Нямам ръчен часовник, но усещам, че сигурно наближава пет. Представлението започва в и половина. Връхлитам през вратата, но там ме чака госпожа Тибит, а не Алфред.

— Алфред? — питам задъхано.

— Бива си го, а? — отвръща тя с мазна усмивка и попипва бенката си. — Жалко, че трябваше да си тръгне толкова скоро.

Сърцето ми се свива и поглеждам часовника.

— Преди колко време тръгна?

— О, доста отдавна — казва тя, като се отправя към кухнята. — Поседя тук малко, броеше минутите. Докато го освободих от мъчението му.

— Освободи го от мъчението?

— Казах му, че си губи времето. Че си отишла за една от твоите тайни поръчки на госпожата и кой знае кога ще се върнеш.

 

 

Отново тичам. Надолу по Риджънт Стрийт към „Пикадили“. Ако побързам, може да го настигна. Проклинам тази вещица, госпожа Тибит, дето все рови. Каква работа има тя да казва на Алфред, че няма да се върна?

И да му разправя, че изпълнявам поръчки на Хана, при това в почивния ми ден! Имам чувството, че владее всички начини да причини голяма болка. Познавам Алфред достатъчно добре, за да знам как мисли. Напоследък все по-често писмата му са изпълнени със злъч срещу „феодалната експлоатация на роби и крепостни“, призиви „да се събуди дремещият гигант — пролетариатът“. Той и без това се притеснява от неспособността ми да приемам работата си като експлоатация. Госпожица Хана се нуждае от мен, пиша му аз постоянно, а и работата ми харесва: как може това да се приема като експлоатация?

Там, където Риджънт Стрийт опира в „Пикадили“, шумът и блъсканицата ескалират. Часовниците „Саки и Лорънс“ показват пет и половина — край на работния ден — и площадът е задръстен от пешеходци и автомобили. Господа и бизнесмени, дами и разносвачи се блъскат, за да преминат. Аз се промушвам между един автобус и такси сред тъпканицата, едва не ме премазва каруца, натоварена с пълни чували от зебло.

Бързам надолу по „Хеймаркет“, като прескачам протегнат бастун и така си навличам гнева на собственика с монокъла. Придържам се плътно до сградите, където движението по тротоара е по-слабо, докато, останала без дъх, стигам до Театъра на Нейно Величество.

Облягам се на каменния зид точно под театралния афиш и се вглеждам в смеещите се, смръщени, разговарящи, кимащи лица, които минават край мен, и очаквам погледът ми да открие познатите черти. Слаб господин с още по-слабата си дама се втурват нагоре по стълбите. Той показва два билета и набързо ги пропускат. Някъде наблизо часовник — дали е Биг Бен? — удря четвърт час. Дали Алфред все пак ще дойде? Променил ли е намерението си? Или пък толкова съм закъсняла, че вече е заел мястото си?

Изчаквам Биг Бен да удари кръглия час, после още четвърт за баланс. Никой не е влизал или излизал от театъра след двойката издокарани хрътки. Вече седя на стълбите. Затаила съм дъх и се примирявам. Няма да се видя с Алфред тази вечер.

Един метач ми се усмихва похотливо, решавам, че е време да си вървя. Придърпвам шала около раменете, пооправям шапката си и поемам към номер седемнайсет. Ще пиша на Алфред. Ще обясня какво се случи. За Хана и госпожа Тибит; мога дори да му разкажа цялата истина за Емелин и Филип и за полускандала. Въпреки всичките си идеи за експлоатация и феодални общества Алфред сигурно ще разбере. Нали?

Хана е казала на Теди за филмите на Емелин и той е бесен. Моментът не можел да бъде по-лош, казва той: с баща му подготвят сливане с Бригс Банк. Ще станат един от най-големите банкови синдикати в Лондон. В света. Ако се разчуе за тази мръсотия, ще бъде разсипан, всички ще бъдат разсипани.

Хана кимва и се извинява отново, като напомня на Теди, че Емелин е млада, наивна и доверчива. Ще преодолее това с възрастта.

Теди мърмори. Напоследък много мърмори. Прокарва ръка през тъмната си, вече прошарена коса. Емелин расте без контрол, казва той; това е проблемът. Същества, които израстват сред дивотия, си остават диви.

Хана му напомня, че двете с Емелин са отрасли на едно и също място, но Теди само повдига едната си вежда.

Намусва се. Няма време да обсъжда това повече; отива в клуба. Кара Хана да му запише адреса на режисьора и й казва, че не трябва да крие нищо от него в бъдеще. Между женени хора няма място за тайни.

На следващата сутрин, когато разчиствам тоалетната масичка на Хана, намирам отгоре бележка с името си. Оставила я е за мен; трябва да я е сложила, след като я облякох. Разгъвам я, пръстите ми треперят. Защо ли? Не е нито от страх, нито от ужас, нито едно от обичайните чувства, заради които хората треперят. Това е заради очакването, изненадата, вълнението.

Когато отварям бележката обаче, не е написана на английски. Представлява серия от завъртулки, линии и точки, внимателно подредени по страницата. Това е стенография. Разпознавам я от книгите, които намерих преди години в „Ривъртън“, като подреждах стаята на Хана. Оставила ми е бележка на нашия таен език — език, на който не мога да чета.

Нося бележката със себе си през целия ден, докато чистя, бродирам или кърпя. Макар че изпълнявам задълженията си, не мога да се концентрирам. Част от ума ми е заета през цялото време да се чуди какво пише в нея, как да разбера. Търся книги, за да я дешифрирам — дали Хана ги е донесла от „Ривъртън“? — но не мога нищо да намеря.

Няколко дни по-късно, докато разчиствам съдовете от чая, Хана се навежда към мен и казва:

— Получи ли бележката ми?

Отговарям, че съм я получила, и стомахът ми се свива, когато тя казва:

— Нашата тайна — и се усмихва. Първата усмивка, която виждам от дълго време.

Тогава разбирам, че е важно, тайна е и аз съм единственият човек, на когото се е доверила. Или трябва да призная, или да намеря начин да я прочета. Избирам последното, разбира се; за пръв път през живота ми някой ми пише писмо с таен код.

 

 

След няколко дни нещо ми идва наум. Изваждам изпод леглото си „Завръщането на Шерлок Холмс“ и разтварям на едно ясно очертано място. Тук, между две от любимите ми истории, е моят тайник. Измежду писмата на Алфред намирам малко парче хартия, което пазя повече от година. Добре ме още го имам; пазя го не заради адреса, а защото е написано от него. Преди редовно го вадех, гледах го, помирисвах го, припомнях си деня, когато ми го даде, но не съм правила това от месеци, откакто често започна да ми пише по-сантиментални писма. Изваждам го от скривалището — адреса на Луси Старлинг.

Досега не я бях потърсила, не се беше налагало. Много съм заета с работата си и малкото свободно време, което имам, отделям за четене или писане на писма до Алфред. А има и нещо друго, което ме спираше да се свържа с нея. Една мъничка искра завист, абсурдна, но мощна, просветна, когато в онази мъглива вечер Алфред така свойски произнесе името й.

Като стигам до апартамента й, ме връхлитат колебания. Правилно ли постъпвам? Дали още живее тук? Дали да не си бях облякла другата, по-хубавата рокля? Позвънявам и ми отваря една стара дама. Изпитвам облекчение и разочарование.

— Извинете — започвам аз, — сбъркала съм.

— Моля? — пита старата дама.

— Търсех една стара приятелка.

— Име?

— Госпожица Старлинг — отвръщам, макар да не й влизаше в работата. — Луси Старлинг.

Кимвам за довиждане и се обръщам да си вървя, когато тя казва някак лукаво:

— На първия етаж. Втората врата вляво.

Хазяйката, както се оказа, ме наблюдава, докато изчезвам нагоре по стълбите, застлани с червен килим. Вече не я виждам, но усещам погледа й върху себе си. А може би не; може би съм чела прекалено много криминални романи.

Продължавам внимателно по коридора. Тъмно е. Единственият прозорец над стълбищната шахта е замъглен от прахта навън. Втората вляво. Чукам на вратата. Зад нея се чува шумолене и разбирам, че Луси си е вкъщи. Поемам въздух.

Вратата се отваря. Тя е. Каквато я помня.

Вглежда се в мен за миг.

— Да? — Премигва. — Познавам ли ви?

Хазяйката още гледа. Изкачила е първите няколко стъпала, за да ме вижда. Поглеждам набързо към нея, после пак към госпожица Старлинг.

— Името ми е Грейс. Грейс Рийвс. Познавам ви от имението „Ривъртън“.

Сеща се и лицето й светва.

— Грейс. Разбира се. Много ми е приятно да те видя. — Странният й глас, който я отличаваше сред останалите работещи в Ривъртън. Тя се усмихва, отстъпва настрани и ме кани да вляза.

Не бях мислила чак толкова напред. Идеята да я посетя ми хрумна внезапно.

Госпожица Старлинг застава в малката дневна, изчаква ме да се настаня, за да седне и тя.

Предлага ми чаша чай и ще бъде нелюбезно да откажа. Когато се скрива в кухничката, както допускам, си позволявам да хвърля едно око на стаята. По-светла е от коридора, а прозорците й, отбелязвам аз, подобно на самия апартамент, са безупречно чисти. Постигнала е най-доброто от това скромно място.

Тя се връща с табла. Кана за чай, захарница, две чаши.

— Каква прекрасна изненада — казва тя. В погледа й се чете въпросът, който е твърде деликатна да зададе.

— Дойдох да ви помоля за услуга — казвам аз.

Тя кимва.

— За какво става въпрос?

— Вие владеете стенография?

— Разбира се — отговаря тя и леко се смръщва. — На Питман и Грег.

Това е последната възможност да се спра и да си тръгна. Можех да кажа, че съм сбъркала, да оставя чая и да тръгна към вратата. Да забързам надолу по стълбите, да изскоча на улицата и никога да не се върна. Но така нищо нямаше да разбера. А трябваше.

— Бихте ли ми прочели това? — чувам се да казвам. — Да ми кажете какво пише тук?

— Разбира се.

Подавам й бележката. Притаявам дъх, като се надявам, че съм взела правилното решение.

Светлите й очи внимателно разглеждат написаното ред по ред, струва ми се изключително бавно. Накрая се покашля.

— Тук пише: „Благодаря ти, че ми помогна в злощастната случка с филма. Как щях да се справила без теб? Т. никак не беше доволен… Сигурна съм, че можеш да си представиш. Не му казах всичко, естествено не и за посещението ни на онова ужасно място. Той никак не обича тайните. Знам, че мога да разчитам на теб, вярна ми Грейс, повече като на сестра, отколкото като на камериерка.“ — Тя ме поглежда. — Това говори ли ви нещо?

Кимвам. Не съм в състояние да обяснявам. Повече като на сестра. Сестра. Изведнъж се оказвам на две места едновременно: тук, в скромната дневна на Луси Старлинг, и далеч, много отдавна, в детската стая в „Ривъртън“, където с копнеж наблюдавам от библиотеката две момичета с еднакви коси и еднакви панделки. Еднакви тайни.

Госпожица Старлинг ми връща бележката, без да коментира съдържанието й. Изведнъж осъзнавам, че може би прочетеното е породило подозрения с думите „злощастни случки“ и „пазени тайни“.

— Това е от една игра — обяснявам забързано, после продължавам по-бавно, като се впускам в лъжата. — Понякога я играем.

— Колко хубаво — казва госпожица Старлинг и се усмихва с безразличие. Тя е секретарка и е свикнала да научава и забравя чужди тайни.

Допиваме чая си, докато бъбрим за Лондон и отминалите дни в „Ривъртън“. С изненада разбирам, че госпожица Старлинг винаги се е притеснявала, когато е слизала долу. Че е намирала господин Хамилтън за по-властен от господин Фредерик. И двете се смеем, когато й разказвам, че и ние сме били притеснени колкото нея.

— От мен ли? — пита тя и попива ъгълчетата на очите си с кърпичка. — От всички странни неща.

Когато се изправям да си тръгна, тя ме кани да дойда пак и аз обещавам, че ще отида. Казвам го сериозно. Чудя се защо ли не бях го направила досега: тя е мил човек, а и двете нямаме други приятели в Лондон. Изпраща ме до вратата и се сбогуваме.

Като се обръщам да изляза, забелязвам нещо на масичката. Приближавам се, за да се уверя.

Програма за театрална постановка.

Не я свързах с нищо, просто името ми се стори познато.

— „Принцеса Ида?“ — прочитам аз.

— Да. — Тя също поглежда към масичката. — Гледах я миналата седмица.

— О?

— Беше огромно удоволствие — казва тя. — Трябва непременно да отидеш, ако имаш случай.

— Да — отговарям аз. — Имах такива намерения.

— Сега, като си мисля — казва тя, — наистина е голямо съвпадение, че идваш днес.

— Съвпадение? — Усещам студени тръпки по кожата си.

— Никога не би се сетила с кого отидох на театър.

О, страхувам се, че се досещам.

— Алфред Стийпъл. Помниш ли Алфред? От „Ривъртън“?

— Да — като че ли казах аз.

— Наистина беше много неочаквано. Имаше билет в повече. Някой му отказал в последния момент. Каза, че се готвел да отиде сам, но тогава си спомнил, че съм в Лондон. Срещнахме се случайно преди повече от година, а той още помни адреса ми. Така че отидохме заедно; щеше да е срамота да изгори билета, знаеш колко струват вече.

Дали не си въобразявам, че бледите й, луничави страни поруменяха и тя заприлича на непохватно момиче, въпреки че беше поне десет години по-възрастна от мен?

Някак успях да кимна за довиждане. В далечината се чу клаксон.

Алфред, моят Алфред бе завел друга жена на постановката. Смял се е с нея, поканил я е на вечеря, изпратил я е до вкъщи.

Тръгвам надолу по стълбите.

Докато съм го търсила по улиците, той е бил тук, за да покани госпожица Старлинг да го придружи. Дал й е билетът, предназначен за мен.

Спирам, облягам се на стената. Затварям очи и стисвам юмруци. Не мога да се освободя от тази гледка: двамата, уловени за ръка, усмихнати, докато обсъждат събитията от вечерта. Така, както бях мечтала да направим аз и Алфред. Не мога да го понеса.

Дочувам шум до себе си. Отварям очи. Хазяйката стои долу до стълбите, с кокалеста ръка на парапета, вперила поглед в мен през очилата си. На неприятното й лице има изражение на необяснимо задоволство. Разбира се, че е отишъл с нея, казва това изражение — какво би правил с такава като теб, когато може да има някоя като Луси Старлинг? Много високо летиш, много високо се целиш. Трябваше да послушаш майка си и да си стоиш където ти е мястото.

Иска ми се да я цапна по жестокото лице.

Изтичвам по останалите стъпала, профучавам покрай старата жена и оттам — на улицата.

Заклевам се никога повече да не се видя с госпожица Луси Старлинг.

 

 

Хана и Теди спорят за войната. Сякаш всички в Лондон спорят за това напоследък. Достатъчно време беше минало и макар че мъката не бе изчезнала, и никога нямаше да изчезне, от разстояние хората гледаха по-критично.

Хана прави макове от червена хартия и черна жица, а аз й помагам. Но умът ми не е в работата. Все още се чувствах огорчена, като мислех за Алфред и Луси Старлинг. Объркана съм, яд ме е, но преди всичко съм засегната, че е могъл да промени чувствата си толкова лесно. Написах му още едно писмо, но нямам отговор. Междувременно усещам странна празнота; нощем в тъмната ми стая избухвам в сълзи. През деня е по-лесно. Успявам да забравя за тези вълнения, слагам си слугинската маска и се опитвам да бъда най-добрата лична камериерка. Така и трябва. Защото без Алфред Хана остава единственото, което имам.

Маковете са новата кауза на Хана. Те приличат на маковете по полетата на Фландрия, казва тя. Това са маковете от стихотворение за някакъв канадски лекар, който не оцелял във войната. Така щяхме да почетем паметта на загиналите тази година.

Теди мисли, че това е ненужно. Той вярва, че онези, които са загинали във войната, са направили достойна саможертва, но е време да се продължи напред.

— Това не е било саможертва — казва Хана, докато довършва един мак, — това е било загуба. Животът им е бил пропилян. На загиналите и на завърналите се — живите мъртъвци, които стоят по ъглите на улиците с бутилки алкохол и шапки за просия.

— Саможертва, загуба — едно и също е — упорства Теди. — Издребняваш.

Хана казва, че е непроницателен. Без да повдига поглед, тя добавя, че би било добре и той да закачи мак. Можело да помогне да се прекратят проблемите в сутерена.

Напоследък имаше трудности. Започнаха, след като Лойд Джордж даде благородническа титла на Саймиън за заслуги през войната. Някои от прислугата бяха участвали в нея или имаха загинали бащи и братя и не приемаха, че Саймиън е направил кой знае какво. На такива, като него и Теди не се гледаше с добро око, защото печелеха от смъртта на другите.

Теди не отговаря на Хана, не съвсем. Измърморва нещо, че хората са неблагодарни и трябва да са доволни, че имат работа в тези времена, но взима едно макче и завърта между пръстите си черното телено стебло. Замълчава за известно време, като се преструва, че е погълнат от вестника. Ние с Хана продължаваме да увиваме червената хартия и да закрепваме листенцата към стеблото.

Теди сгъва вестника си и го подхвърля върху масата. Изправя се и закопчава сакото си. Съобщава, че отива в клуба. Идва до Хана и пъхва леко макчето в косата й. Можела да го носи заради него, на нея й подхождало повече, отколкото на него. Теди се навежда и я целува по бузата, после прекосява стаята. Като приближава вратата, се поколебава, като че е забравил нещо, и се обръща.

— Има един сигурен начин да оставим войната на мира — заявява той. — Като заместим един загубен живот с нов.

Ред е на Хана да не отговаря. Цялата се стяга, но така, че можеше да забележи само някой, който специално наблюдава реакциите й. Тя не ме поглежда. Посяга с пръсти и измъква макчето на Теди от косата си.

Хана все още няма деца. Това е вечната ябълка на раздора между тях, подклаждан от все по-настоятелното вмешателство на Естела. Тя не обсъжда това с мен и не знам чувствата й по този въпрос. В началото се чудех дали се предпазва по някакъв начин. Не бях виждала някакво доказателство. Може да е просто от онези жени, които не могат да имат деца. Щастливките, както казваше майка ми.

 

 

През есента на 1921 година се опитаха да ме примамят. Приятелка на Естела, госпожа Пембъртън-Браун, ме хваща натясно през един уикенд в провинцията и ми предлага работа. Първо ми прави комплимент за дантелата, после ми обяснява колко трудно било да се намери добра лична камериерка напоследък и колко много би искала да работя за нея.

Аз съм поласкана: за първи път някой ми предлага работа. Семейство Пембъртън-Браун живее в Гленфийлд Хол и са една от най-старите и най-знатни фамилии в цяла Англия. Господин Хамилтън ни е разказвал истории за Гленфийлд — домакинство, пример за всички останали икономи в Англия.

Благодаря й за любезните думи, но й казвам, че си знам мястото и знам къде принадлежа. При кого и на кого.

Няколко седмици по-късно, у дома, на номер седемнайсет, Хана разбира за госпожа Пембъртън-Браун. Една сутрин ме вика в салона и с влизането си разбирам, че не е в настроение, макар да не знам още причината. Тя крачи напред-назад.

— Можеш ли да си представиш, Грейс, какво означава да разбера от седем жени, които много желаят да ме накарат да се чувствам глупачка, че някой се е опитал да ми отнеме личната камериерка?

Зяпвам от изненада.

— Да седя сред група жени и да ги гледам как подхващат това, смеят се, моля ти се, и се правят на изненадани, че не съм знаела. Че подобно нещо можело да се случи точно под носа ми. Защо не си ми казала?

— Съжалявам, госпожо…

— Би трябвало. Трябва да мога да ти вярвам, Грейс. Мислех, че мога след всичкото това време, след всичко, през което преминахме заедно…

Все още нямам новини от Алфред. Умората и тревогата придават дрезгавина на гласа ми.

— Отказах на госпожа Пембъртън-Браун, госпожо. Не съм ви споменала, защото не съм мислела да приемам.

Хана спира, поглежда ме и дълбоко въздъхва. Сяда на края на канапето и поклаща глава. Усмихва се вяло.

— О, Грейс. Съжалявам. Изключително отвратително от моя страна. Не знам какво ми стана, да се държа така. — Изглежда по-бледа от обикновено.

Подпира леко чело с едната си ръка и мълчи около минута. Когато повдига глава, ме гледа право в очите и заговаря с нисък, треперещ глас.

— Толкова е различно от онова, което си мислех, Грейс.

Изглежда така изтощена, че аз веднага съжалявам, че й отговорих остро.

— Какво има, госпожо?

— Какво ли не. — Тя посочва апатично. — Това. Тази стая. Тази къща. Лондон. Животът ми. — Поглежда ме. — Чувствам се толкова не на място. Понякога се опитвам да открия къде сбърках. — Погледът й се отмества към прозореца. — Имам чувството, че Хана Хартфорд, само че истинската, е избягала, за да живее истинския си живот, а мен е оставила тук, за да запълвам мястото й. — След миг се обръща към мен. — Помниш ли, Грейс, че миналата година ходих при една спиритистка?

— Да, госпожо. — Гласът ми притреперва от лошо предчувствие.

— Така и не пожела да ми гадае.

Изпитвам облекчение, но за кратко, защото тя продължава:

— Не можа. Не пожела. Беше готова — покани ме да седна, даде ми да изтегля една карта. Но когато й я подадох, тя я върна обратно, размеси картите и ми даде пак да изтегля. Изражението на лицето й ми подсказа, че съм изтеглила пак същата карта, и знаеш ли коя беше? Картата на смъртта. — Хана се изправя и започва да крачи из стаята. — Отначало не искаше да ми каже. Опита да погледне дланта ми. И от това се отказа. Каза, че не знае какво означава видяното, че всичко било мъгляво, но че едно било сигурно. — Хана се обръща, за да ме погледне. — Около мене дебне смърт и трябва да внимавам в стъпките си. Смърт в миналото или смърт в бъдещето — не можа да определи, но виждаше тъмнина.

Впрягам цялото си красноречие, за да й кажа, че не трябва да допуска това да я тревожи, че това ми прилича повече на замисъл да й вземе повече пари, за да е сигурна, че пак ще отиде да й гадае. Все пак в тези години в Лондон беше сигурно, че няма човек, който да не е загубил някой близък, особено онези, които търсеха услугите на спиритистки. Но Хана клатеше нетърпеливо глава.

— Знам какво означаваше. Сама си го обясних. Чела съм за това. Нарича се метафорична смърт. Понякога картите говорят в метафори. Това съм аз. Аз съм мъртва отвътре; отдавна го чувствах. Сякаш съм мъртва и всичко, което става, е странният и кошмарен сън на някой друг.

Не знам какво да кажа. Уверявам я, че не е мъртва. Че всичко е истинско.

Тя тъжно ми се усмихва.

— Е, в такъв случай е лошо. Ако това е истинският живот, значи нямам нищо.

Поне веднъж намирам съвършения отговор. Повече като сестра, отколкото като камериерка.

— Имате мен, госпожо.

Тогава тя ме поглежда в очите и хваща ръката ми. Стиска я почти грубо.

— Не ме напускай, Грейс. Моля те, не ме напускай.

— Няма, госпожо — отвръщам, трогната от заклинателния й тон. — Никога.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

И удържах на думата си. За добро или за лошо.