Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робин Кук. Треска

Американска. Първо издание

ИК „Алекс Принт“, Варна, 1993

Редактор: Ан. Станкова

Коректор: Надя Димитрова

Художник: Петьо Маринов

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Пресичайки река Чарлз[1] по моста Бостън Юнивърсити, Чарлз започна да съставя план за деня си. Несравнимо по-лесно беше да се занимава с усложненията на вътрешноклетъчния живот, отколкото с неизвестностите при отглеждането на деца. При Мемориал Драйв зави надясно, след известно разстояние наляво и влезе в паркинга на Проучвателния институт Уайнбъргър. Настроението му започна да се оправя.

Когато слизаше от колата си, забеляза много повече паркирани коли, което беше необичайно за този ранен час; дори синият „Мерцедес“ на директора беше на мястото си. Забравяйки за лошото време, Чарлз се спря за момент, чудейки се на всички тези коли, после тръгна към института. Беше модерна четириетажна сграда от тухли и стъкло, наподобяваща донякъде разположения наблизо хотел „Хайат“, но без пирамидалния му профил. Построен беше направо на брега на река Чарлз и сгушен между Харвард и МИТ, а точно насреща бяха общежитията на Бостън Юнивърсити. Така че, нищо чудно, че институтът нямаше проблеми при попълване на персонала си.

През огледалното стъкло портиерката видя приближаването на Чарлз и натисна бутона, за да отвори плъзгащата се стоманена врата. Мерките за сигурност бяха строги поради скъпата лабораторна апаратура в сградата, както и поради характера на някои от проучванията, особено в областта на генетиката. Чарлз закрачи по застлания с килим под, казвайки „добро утро“ на наскоро постъпилата мис Андрюс, която пък наклони глава и внимателно го проследи изпод старателно изскубаните си вежди. Чарлз се запита колко ли време ще се задържи. Животът на портиерките в института беше много кратък.

С предвзет дълбок поклон Чарлз спря пред главната зала и отстъпи крачка назад, за да разгледа хората, събрани в чакалнята. Сред облак от цигарен дим малка група колеги се суетяха доста възбудено.

— Д-р Мартел… д-р Мартел — извика един от мъжете.

Изненадан, че чува името си, Чарлз пристъпи в стаята и моментално беше грабнат от хора, говорещи в един глас. Мъжът, който първи го бе извикал, пъхна един микрофон само на няколко сантиметра от носа му.

— Аз съм от „Глоуб“ — изкрещя мъжът. — Може ли да ви задам няколко въпроса?

Чарлз бутна микрофона настрана и започна да отстъпва към фоайето.

— Д-р Мартел, вярно ли е, че сега вие ще продължите с проучването? — извика една жена, която го сграбчи за джоба.

— Не давам интервюта — кресна в отговор Чарлз, като успя да се отскубне от тълпата.

Необяснимо защо, репортерите се спряха до прага на чакалнята.

— Какво, по дяволите, става? — измърмори Чарлз, забавяйки стъпка. Той мразеше вестникарския шум. За известно време болестта на Елизабет беше привлякла вниманието на пресата и Чарлз се чувстваше странно оголен, когато личната им трагедия беше „опростена“ така, че хората да могат да я четат, докато пият сутрешното си кафе. Той влезе в лабораторията си и затръшна вратата.

Елън Шелдън, неговата асистентка през последните шест години, скочи. Беше се съсредоточила в тишината на лабораторията, докато настройваше уредите, за да изолира серумни протеини. Както обикновено, беше дошла в седем и петнадесет, за да подготви всичко за неизменното пристигане на Чарлз в седем и четиридесет и пет. В осем Чарлз обичаше вече да е започнал работа, особено сега, когато резултатите бяха толкова обещаващи.

— Ако аз затръшнех така вратата, ти щеше да направиш невероятен скандал — каза Елън раздразнена.

Тя беше тъмнокоса, привлекателна жена на тридесет, и носеше косата си събрана на тила, като по раменете й се спускаха само няколко къдрици. Когато я нае, Чарлз предизвика някои ревниви закачки от колегите си, но в действителност екзотичната й красота му направи впечатление едва след като бе работил няколко години с нея. В чертите й нямаше нищо изключително; интерес представляваше комбинацията им като цяло. Но що се отнасяше до Чарлз, най-важните аспекти бяха интелекта й, желанието за работа и отличното й обучение в МИТ[2].

— Извинявай, ако съм те стреснал — каза Чарлз, окачвайки палтото си. — Но там навън има тълпа от репортери, а знаеш отношението ми към тях.

— Ние всички знаем отношението ти към тях — съгласи се Елън и продължи работата си.

Чарлз седна на бюрото си и започна да прелиства книжата. Лабораторията му беше голяма правоъгълна стая, с лична канцелария, към която водеше една врата в дъното. Чарлз се беше отказал от канцеларията и я беше превърнал в помещение за опитни животни, а в лабораторията беше сложил едно достатъчно удобно метално бюро. Помещенията за животни се намираха в отделно крило в задната част на института, но Чарлз предпочиташе някои от експерименталните му животни да бъдат наблизо, за да може да наблюдава какви грижи се полагаха за тях. Той знаеше, че добрите опитни резултати до голяма степен зависеха от грижата за животните, а Чарлз винаги обръщаше особено внимание на подробностите.

— И какво правят всички тези репортери тук, всъщност? — попита Чарлз. — Да не би нашият безстрашен предводител да е направил някое научно откритие във ваната си снощи?

— Бъди малко по-великодушен — скара му се Елън. — Някой трябва да върши и административната работа.

— Извини ме — саркастично преувеличено каза Чарлз.

— Всъщност, касае се за нещо сериозно — каза Елън. — Случката с Брайтън е стигнала до „Ню Йорк Таймс“.

— Тези докторчета от новото поколение наистина обичат публичност — каза Чарлз, поклащайки глава с отвращение. — Мисля, че след онази екзалтирана статия в списание „Таймс“ преди месец, би следвало да е доволен. Какво, по дяволите, е направил?

— Не ми казвай, че не си чул! — Елън беше изумена.

— Елън, аз идвам тук, за да работя. Ти най-добре от всички хора би трябвало да знаеш това.

— Вярно, но тая ситуация с Брайтън… Всички знаят. Тя си е клюката на института поне от една седмица.

— Ако не те познавах, бих си казал, че се опитваш да ме обидиш. Ако не искаш да ми казваш, недей. Всъщност, от тона ти започвам да си мисля, че май ще е по-добре да не зная.

— Е, лошо е — съгласи се Елън. — Шефът на Отдела за животни докладвал на директора, че д-р Томас Брайтън се е промъкнал в лабораторията и е подменил собствените си заразени с рак мишки със здрави.

— Чудесно — насмешливо каза Чарлз. — Явно, идеята му е била да изкара лекарството си чудотворно.

— Точно така. Което е още по-интересно, тъй като точно неговото лекарство „Кансеран“ го направи толкова популярен напоследък.

— И положението му тук в института — добави Чарлз, усещайки как лицето му се зачерви от гняв. Той не одобряваше цялата публичност, която си спечели д-р Томас Брайтън, но когато изказа гласно мнението си разбра, че колегите му го отдадоха на завист.

— Съжалявам го — каза Елън. — Това вероятно ще даде голямо отражение върху кариерата му.

— Добре ли чувам? — попита Чарлз. — Ти съжаляваш това малко престъпно копеле? Надявам се, че направо ще изхвърлят този измамник от медицината. Ами че този момък в крайна сметка е лекар. Да мамиш в изследователската работа е същото, както да мамиш при лекуването на пациенти. Не! По-лошо е. В първия случай може в крайна сметка да нараниш много повече хора.

— Аз не бих съдила толкова прибързано. Може да е бил под твърде голямо напрежение поради цялата публичност, която предизвика. Може да е имало смекчаващи вината обстоятелства.

— Когато става дума за почтеност, няма смекчаващи вината обстоятелства.

— Е, не съм съгласна. Хората имат и проблеми. Не всички са супермени като теб.

— Не ми сервирай всички тези философски дрънканици — каза Чарлз. Беше изненадан от злобата, вмъкната в коментара на Елън.

— Добре, няма. Но малко човешка благосклонност би ти се отразила добре, Чарлз Мартел. Изобщо не ти пука за чувствата на другите. Всичко, което правиш, е да вземаш. — Гласът на Елън трепереше от възбуда.

В лабораторията настъпи напрегната тишина. Елън привидно се зае отново с работата си. Чарлз отвори лабораторната си книга, но не успя да се концентрира. Не беше имал намерение думите му да прозвучат така рязко и явно беше обидил Елън. Наистина ли не обръщаше внимание на чувствата на другите? Това беше първият случай, когато Елън казваше нещо критично за него. Чарлз се запита, дали имаше някаква връзка с краткотрайните им интимни отношения точно преди да се появи Катрин. След толкова много години на съвместна работа, то беше по-скоро в резултат на навик и близост, отколкото нежни чувства, и се случи по време, когато Чарлз най-после се отърсваше от страшната депресия след смъртта на Елизабет. Беше продължило само месец. Тогава Катрин дойде в института на временна работа, за ваканцията. След това той и Елън никога не разговаряха по въпроса. По него време Чарлз беше решил, че е по-лесно да остави епизода сам да се изплъзне в миналото.

— Извинявай, ако съм казал нещо ядосан — каза Чарлз. — Не съм имал намерение. Увлякох се.

— И аз съжалявам за това, което казах — каза Елън, а в гласа й все още се усещаше скрито напрежение.

Чарлз не й повярва. Искаше му се да я попита дали тя наистина смята, че е безчувствен, но не събра смелост.

— Впрочем — добави Елън, — д-р Морисън иска да те види колкото може по-скоро. Обади се, преди да дойдеш.

— Морисън може да почака — каза Чарлз. — Давай да започваме тук.

 

 

Катрин беше ядосана на Чарлз. Тя не спадаше към хората, които се стараеха да прикриват такива чувства; освен това смяташе, че е права. След кървенето на Мишел тази сутрин, той би могъл да промени свещения си график и лично да заведе Мишел в Педиатричната болница. В края на краищата, лекарят беше той. Пред очите на Катрин се мяркаха ужасни картини, как носът на Мишел може да кърви по целия път, докато са в колата. Можеше ли да кърви до смърт? Катрин не беше наясно, но вероятността за това й изглеждаше достатъчно реална, за да я ужаси. Катрин мразеше всичко, свързано с болести, кръв и болници. Тя не беше сигурна защо подобни неща я смущаваха, въпреки че вероятно донякъде бяха свързани с един усложнен апандисит, който преживя на десет години. Нещо се бяха объркали при поставяне на диагнозата — първо в лекарския кабинет, а после в болницата. Дори и днес съвсем живо си спомняше белите плочки и антисептичната миризма. Но най-ужасна от всичко беше процедурата по вагиналния преглед. Никой не се беше опитал да й обясни. Просто я накараха да легне. Чарлз знаеше всичко това, но пак настоя да отиде в лабораторията си точно навреме и да остави Катрин да заведе Мишел в болницата.

Като реши, че може да има известна безопасност в по-голямата бройка, Катрин седна до кухненския телефон и набра номера на Мардж Шонхаузер, за да провери дали не би искала да я откара до Бостън. Ако Тад беше все още в болницата, вероятността беше все още голяма. Някой вдигна телефона при втория сигнал. Беше Нанси, шестнадесетгодишната дъщеря на Шонхаузер.

— Майка ми вече е в болницата.

— Ами казах си, нека да опитам — каза Катрин. — Ще видя дали мога да я намеря, докато съм там. Обаче ако не мога, кажи й, че съм се обаждала.

— Разбира се — каза Нанси. — Знам, че ще се зарадва, че си я търсила.

— Как е Тад? — попита Катрин. — Ще се върне ли скоро в къщи?

— Ужасно е болен, мисис Мартел. Наложи се да му присаждат костен мозък. Взеха проби от всички деца в семейството ни и единствено малката Лиза се оказа подходяща. Живее под пластмасова палатка, за да го предпазват от микроби.

— Страшно съжалявам да чуя това! — каза Катрин. Усети как я напуска част от смелостта й. Нямаше представа какво означава трансплантация на костен мозък, но й звучеше сериозно и заплашително. Каза довиждане на Нанси и затвори телефона.

Остана за момент така замислена, ужасена от емоционалната страна на срещата с Мардж и от усещането на вина за това, че не й се обади по-рано. Болестта на Тад направи страховете й за кръвотечението от носа на Мишел да изглеждат дреболия при сравнението. Катрин въздъхна дълбоко и влезе във всекидневната.

Мишел гледаше предаването „Днес“, облегната на възглавницата на кушетката. След малко портокалов сок и почивка, тя се чувстваше значително по-добре, но все още беше разстроена. Въпреки че Чарлз не каза нищо, тя беше сигурна, че го е разочаровала. Кръвта от носа й пък беше връх на всичко.

— Обадих се в кабинета на д-р Уайли — каза Катрин колкото може по-весело — и сестрата иска да отидем веднага. Иначе може да се наложи много да чакаме. Така че, хайде да потегляме.

— Чувствам се много по-добре — каза Мишел. Насили се да се усмихне, но устните й трепереха.

— Добре — каза Катрин. — Обаче не ставай. Аз ще ти донеса палтото и другите работи. — Катрин тръгна към спалните.

— Катрин, мисля, че сега съм по-добре. Мисля, че мога да отида на училище. — И за да подкрепи твърдението си, Мишел спусна крака на пода и се изправи. Но усмивката й се стопи от залялата я вълна на слабост.

Катрин се обърна и загледа осиновената си дъщеря, усещайки прилив на чувства към това малко момиче, което Чарлз обичаше толкова много. Катрин нямаше представа защо Мишел се опитваше да прикрие болестта си, освен може би затова, че се страхуваше от болници толкова, колкото и самата Катрин. Приближи се и обви ръце около детето, прегръщайки я силно.

— Не трябва да се страхуваш, Мишел.

— Не се страхувам — каза Мишел, отхвърляйки прегръдката й.

— Така ли? — попита Катрин, по-скоро за да каже нещо. Винаги се изненадваше, когато някой откажеше ласките й. Катрин се усмихна с разбиране, без да сваля ръце от раменете на Мишел.

— Мисля, че трябва да отида на училище. Мога да не влизам по физическо, ако ми дадеш бележка.

— Мишел, не се чувстваш добре вече цял месец. Имаше температура тази сутрин. Мисля, че е време да предприемем нещо.

— Но сега съм добре и искам да отида на училище.

Сваляйки ръцете си от раменете на Мишел, Катрин спря поглед на упоритото лице пред себе си. За толкова много неща Мишел си оставаше загадка. Беше едно такова прецизно, сериозно малко момиче, което изглеждаше прекалено пораснало за възрастта си, но по някаква причина винаги държеше Катрин на разстояние. Катрин се питаше доколко това се дължеше на факта, че Мишел беше загубила майка си на три години. Катрин смяташе, че познава донякъде чувството да растеш само с единия от родителите си, поради заминаването на собствения си баща.

— Ще ти кажа какво ще направим — каза Катрин, търсейки в себе си най-добрия начин да се справи с проблема. — Ще ти измерим пак температурата. Ако все още имаш треска. Ако не, оставаме.

Температурата на Мишел беше 100.8°F (=38.2°С).

Час и половина по-късно, Катрин паркира стария додж в гаража на Педиатричната болница и пусна монети в автомата. За щастие, пътуването мина без проблеми. Мишел не каза почти нищо през цялото време, отговаряше само на преки въпроси. На Катрин тя изглеждаше изтощена и ръцете й лежаха неподвижно в скута й, като на кукла, сякаш й трябваше някаква сила отгоре да ги помръдне.

— За какво си мислиш? — попита Катрин, нарушавайки тишината.

Нямаше свободни места за паркиране, така че продължиха към следващата площадка.

— Нищо — каза Мишел, без да се помръдне.

Катрин я наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Толкова много й се искаше Мишел да свали гарда си и приеме любовта й.

— Не искаш ли да споделиш мислите си? — настоя Катрин.

— Не се чувствам добре, Катрин. Наистина ми е лошо. Мисля, че ще трябва да ми помогнеш да изляза от колата.

Катрин я погледна в лицето и рязко спря колата. Протегна ръце и прегърна детето. Малкото момиче не оказа съпротива. Тя се премести по-близо и сложи глава на гърдите й. Катрин усети горещи сълзи по ръката си.

— Ще се радвам да ти помогна, Мишел. Ще ти помагам винаги, когато имаш нужда. Обещавам.

Катрин придоби усещането, че най-после е прекрачила през някаква тайнствена бариера. За това й трябваха две и половина години търпение, но си струваше усилията.

Пронизителен клаксон на кола върна Катрин в настоящето. Включи колата на скорост и тръгна, доволна, че Мишел продължи да седи така.

Повече, отколкото когато и да е преди, Катрин се почувства като истинска майка. Докато минаваха през въртящата врата, Мишел се държеше като съвсем безпомощна и позволи на Катрин да й помага. Във фоайето веднага удовлетвориха желанието й за инвалидна количка и въпреки че в началото Мишел се възпротиви, все пак позволи на Катрин да я сложи в нея.

За Катрин новата близост с Мишел беше достатъчна, за да й помогне да притъпи усещането от гледката в болницата. Декорацията също помогна; подът на фоайето беше облицован с приятни мексикански плочки, а столовете — тапицирани във весели жълти и оранжеви тонове. И беше пълно със саксии с растения. Изглеждаше повече като луксозен хотел, отколкото като голяма градска болница.

Педиатричното отделение беше също толкова незаплашително. В чакалнята на д-р Уайли вече имаше петима пациенти. За нещастие на Мишел, никой от тях не беше на възраст над две години. Тя беше готова да заплаче, но случайно погледът й попадна на една отворена врата към кабинетите и си спомни защо беше дошла. Облягайки се на Катрин, тя прошепна:

— Ти не мислиш, че ще ми бият инжекции, нали?

— Нямам представа — каза Катрин. — Но после, ако ти се иска, можем да си устроим някакво забавление. Каквото решиш.

— Бихме ли могли да отидем при баща ми? — очите на Мишел блеснаха.

— Естествено. — Катрин спря количката до един празен стол и също седна.

От кабинета излязоха една майка и хленчещото й петгодишно момченце. Една от другите майки, с бебе на ръце, стана и влезе.

— Ще попитам сестрата дали мога да ползвам телефона. Искам да разбера къде е Тед Шонхаузер. Ти си добре, нали? — каза Катрин.

— Добре съм — отговори Мишел. — Всъщност, отново съм по-добре.

— Добре — каза Катрин, докато ставаше.

Мишел се загледа в дългата й кафява коса, която се развяваше зад нея, докато отиваше към сестрата и после набираше номера на телефона. Спомняйки си, как баща й казваше, че много я харесва, на Мишел й се прииска да има коса със същия цвят. Изведнъж си пожела да е наистина вече стара, да кажем на двадесет години, така че да е станала лекар, да си говори с Чарлз и да работи в лабораторията му. Чарлз беше казал, че на докторите не им се налага да бият инжекция; правят го сестрите. Мишел се надяваше да няма нужда от инжекции. Мразеше ги.

 

 

— Д-р Мартел — извика д-р Питър Морисън, застанал на вратата на лабораторията на Чарлз. — Не ви ли предадоха съобщението ми?

Чарлз спря да зарежда серумните проби в автоматичния брояч за радиоактивност и погледна към Морисън, административния началник на отдела за психология. Мъжът стоеше облегнат на дръжката на вратата, а флуоресцентната светлина от тавана рефлектираше в тесните му очила с рамки от костенурка. Лицето му беше обтегнато, ядосано.

— Ще дойда след десет или петнадесет минути — каза Чарлз. — Имам да свърша още някои важни работи.

Морисън обмисли за момент думите на Чарлз.

— Ще ви чакам в канцеларията си. — Вратата бавно се затвори зад него.

— Не трябва да го предизвикваш — каза Елън, след като Морисън беше заминал. — Можеш само да си навредиш.

— За него е добре — каза Чарлз. — Дава му материал за размишления. Убий ме, не знам какво друго прави в тази негова канцелария.

— Някой трябва да се занимава и с административните въпроси — каза Елън.

— Иронията е в това, че някога той беше добър научен работник. Сега целият му живот се ръководи от амбицията да стане директор и всичко, което прави, е да размахва хартийки, да прави събрания, да ходи на обяд и да посещава дарителски сбирки.

— От даренията набира фондове.

— Да, предполагам — каза Чарлз. — Но нямаш нужда от докторска титла по психология, за да правиш това. И мисля, че е пропиляно доста време. Ако хората, даряващи пари на тези сбирки, някога разберат каква малка част от тях действително отиват за изследвания, биха се ужасили.

— Тук съм съгласна с теб — отговори Елън. — Но защо не оставиш аз да довърша тези проби. Ти иди да видиш Морисън и приключи с този въпрос, защото после ще имам нужда от теб, да ми помогнеш да вземем кръв от плъховете.

След десет минути Чарлз се изкачваше по металните пожарни стълби за втория етаж. Нямаше никаква представа защо Морисън го викаше, въпреки че се досещаше, че може да е за един от онези разгорещени разговори, целящи да го накарат да публикува статия за някое наближаващо събрание. Възгледите на Чарлз за публикациите бяха много различни от тези на колегите му. Той никога не беше проявявал наклонности към втурване в печата. Въпреки че кариерите на научните работници често се измерваха с броя на публикуваните статии на някой доктор, упоритото усърдие на Чарлз и неговия ум му бяха спечелили по-голямо уважение сред колегите му, много от които често казваха, че големите научни открития се правеха от хора като Чарлз. Само администрацията се оплакваше.

Канцеларията на д-р Морисън беше на втория етаж, където коридорите бяха боядисани в приятно бежов цвят, а по стените — високи строги маслени портрети на бивши директори в академични облекла. Атмосферата беше коренно различна от тази на обикновените лаборатории от приземния и първия етаж, и създаваше по-скоро впечатление за процъфтяващи адвокатски кантори, отколкото на непечеливша медицинска организация. Разкошът й винаги дразнеше Чарлз; той знаеше, че парите идваха от хора, които вярваха, че допринасят за науката.

С тези мисли в главата Чарлз продължи към канцеларията на Морисън. Канеше се да влезе, когато забеляза, че всички секретарки от администрацията бяха вперили погледите си в него. Усещаше се онова същото чувство на възбуда, което изпита при пристигането си сутринта. Като че ли всички очакваха нещо да се случи.

Когато Чарлз влезе, Морисън стана от огромното си махагоново бюро, заобиколи го и протегна ръка. Предишното му раздразнение беше изчезнало. Чарлз пое ръката, но жеста го учуди. Нищо не го свързваше с този човек. Морисън беше облечен в току-що изгладен раиран костюм, колосана бяла риза и копринена вратовръзка; ръчно изработените му обувки бяха професионално излъскани. Чарлз беше с обичайната си синя риза, разкопчана горе, и с разхлабена вратовръзка, чийто край беше напъхан между второто и третото копче на ризата; ръкавите му бяха навити до лактите. Панталоните му бяха провиснали, в цвят каки, а обувките — от износена щавена кожа.

— Добре дошъл — каза Морисън, като че ли не бяха се срещали тази сутрин.

С широк жест на ръката, той покани Чарлз да седне на коженото канапе в дъното на канцеларията, откъдето се разкриваше красива гледка към река Чарлз.

— Кафе? — Морисън се усмихна, показвайки много дребни, много бели, равни зъби.

Чарлз отказа, седна, облягайки гръб на канапето и кръстоса ръце. Ставаше нещо необичайно и любопитството му се изостри.

— Видя ли „Ню Йорк Таймс“ днес? — попита Морисън.

Чарлз поклати отрицателно глава.

Морисън отиде до бюрото си, взе вестника и насочи вниманието на Чарлз към статия на първа страница. Златната му гравирана с инициали гривна се плъзна изпод ръкава му, докато показваше статията „СКАНДАЛ В РАКОВИЯ ИНСТИТУТ УАЙНБЪРГЪР“.

Чарлз прочете първия параграф, където бяха перифразирани думите, вече казани му от Елън. Това стигаше.

— Ужасно, а? — напевно произнесе Морисън.

Чарлз кимна в половинчато съгласие. Въпреки че знаеше, че един такъв инцидент ще се отрази отрицателно на набирането на фондове за известно време, той чувстваше също, че ще спомогне и за спада на незаслужения ентусиазъм от това ново лекарство „Кансеран“, и твърде вероятно, интересът ще се насочи към по-обещаващи области. За Чарлз „Кансеран“ беше само още един алкализиращ реагент. Той чувстваше, че отговорът за борбата с рака се съдържаше в имунологията, а не хемотерапията, въпреки че признаваше нарастващия брой на успешни случаи на лечение през последните години.

— Д-р Брайтън трябваше да бъде по-разумен — каза Морисън. — Просто е твърде млад, твърде нетърпелив.

Чарлз изчакваше Морисън да стигне до същността.

— Ще трябва да освободим д-р Брайтън — каза Морисън.

Чарлз кимна, а Морисън се впусна в обяснения за поведението на Брайтън. Чарлз се загледа в блесналата, плешива глава на Морисън. Малкото коса, която му беше останала, се виждаше малко над ушите и беше внимателно сресана назад.

— Един момент — прекъсна го Чарлз. — Всичко това е много интересно, обаче наистина провеждам един експеримент долу. Има ли нещо определено, което искахте да ми кажете?

— Разбира се — каза Морисън, намествайки маншета си. Гласът му придоби по-сериозна нотка и той събра върховете на пръстите си, оформяйки пирамида. — Бордът на директорите на института взе предвид статията и проведе спешно заседание снощи. Решихме, че ако не реагираме бързо, истинската жертва на аферата Брайтън ще бъде новото и многообещаващо лекарство „Кансеран“. Предполагам, че можете да разберете загрижеността ни.

— Разбира се — каза Чарлз, но някъде из хоризонта на мозъка му започна да се оформя черен облак.

— Беше решено също, че единственият начин да се спаси проекта, ще бъде институтът публично да подкрепи лекарството, като възложи завършването на изпитанията му на най-престижния си учен. И се радвам да ви съобщя, Чарлз Мартел, че изборът ни се спря на вас.

Чарлз затвори очи и плесна челото си с ръка. Прииска му се веднага да изхвърчи от кабинета, но се въздържа. Бавно отвори очите си. Тънките устни на Морисън се бяха разтворили в усмивка. Чарлз не можеше да определи дали мъжът срещу него знаеше каква ще бъде реакцията му и затова го дразнеше, или наистина вярваше, че му съобщава добра новина.

— Не мога да ви опиша колко съм доволен — продължи Морисън, — че ръководството избра човек от моя отдел. Не че ме изненадва, всъщност. Ние всички работим неуморно за Уайнбъргър. Просто е хубаво да получаваме подобно признание от време на време. И, естествено, вие бяхте моят избор.

— Ами… — с толкова стабилен глас, колкото можеше да си наложи, — надявам се да предадете на борда на директорите моите благодарности за гласуваното ми доверие, но за нещастие не съм в състояние да се захвана с проекта „Кансеран“. Виждате ли, собствената ми работа напредва изключително добре. Ще трябва да намерят някой друг.

— Надявам се, че се шегувате — каза Морисън. Усмивката му първо трепна, после съвсем изчезна.

— Ни най-малко. При постиженията, които имам сега, по никакъв начин не бих могъл да изоставя текущата си работа. Асистентката ми и аз стигнахме до изключителни резултати и темпото ни расте.

— Но вие не сте публикували една-единствена статия в последните няколко години. Това едва ли е бързо темпо? Освен това, субсидирането на работата ви идва почти изключително от общите текущи фондове на института; чрез вас не са постъпвали дарителски средства в института от много, много дълго време. Зная, че това е защото настояхте да продължите да се занимавате с имунологичните аспекти на раковите изследвания и до този момент аз непрекъснато съм ви подкрепял. Но сега се нуждаем от вашите услуги. Веднага щом приключите с проекта „Кансеран“, можете да се върнете към собствената си работа. Толкова е просто. — Морисън се изправи и се върна на бюрото си, за да подчертае, че що се отнася до него, срещата беше приключила и проблемът решен.

— Но аз не мога да изоставя работата си — каза Чарлз, усещащ все по-силно отчаяние. — Не сега. Нещата вървят твърде добре. Какво ще стане с разработката ми на процеса на хибридомата? Това би трябвало да се вземе под внимание.

— А, хибридомата — каза Морисън. — Чудесна работа. Кой би помислил, че един възбуден лимфоцит може да бъде вмъкнат в раковата клетка и да основе един вид фабрика за производство на клетъчни антитела. Блестящо! Има само два проблема. Първо: това се случи преди много години, и второ: вие пропуснахте да публикувате откритието! Вероятно бихме натрупали капитал от това. Вместо това, друг институт получи облагите. Така че, на ваше място не бих разчитал особено на проучването на хибридомата, за да убедя борда на директорите.

— Не публикувах процеса на хибридомата, защото той беше само една стъпка в протокола от експеримента ми. Никога не съм се увличал от прибързани публикации.

— Всички знаем това. Всъщност, вероятно това е основната причина, че заемате настоящия си пост и не сте началник на отдел.

— Не искам да бъда началник на отдел — изкрещя Чарлз, вече изгубил търпението си. — Искам да се занимавам с научна работа, а не да се ровя в книжа и да ходя по благотворителни събрания.

— Предполагам, че последното трябва да прозвучи като лична обида — каза Морисън.

— Приемайте го както искате — каза Чарлз, който се беше отказал от опитите си да контролира гнева си. Изправи се, приближи до бюрото на Морисън и го посочи с пръст. — Ще ви кажа най-сериозната причина, заради която не искам да се захвана с проекта „Кансеран“. Не вярвам в него!

— Какво, по дяволите, значи това? — Търпението на Морисън също беше на изчерпване.

— Това значи, че клетъчните отрови като „Кансеран“ не са най-непосредственото решение на рака. Презумпцията е в това, че те убиват раковите клетки по-бързо, отколкото го правят нормалните клетки, така че след като злокачественото образуване се спре, евентуално пациентът все още да има достатъчно здрави клетки, за да живее. Но това е само временен подход към проблема. Действителното лечение на рака може да стане възможно при по-задълбочено разбиране на клетъчните процеси на живота, особено на химическите връзки между клетките.

Чарлз започна да крачи из стаята, прекарвайки нервно пръсти през косата си. Морисън, обратно, стоеше неподвижно. Следеше само с поглед спираловидните движения на Чарлз.

— Да, казвам ви — крещеше Чарлз, — цялата атака срещу рака се води от погрешен ъгъл! Ракът не може да се счита за болест от рода на инфекциозните, защото подобен подход стимулира погрешната концепция, че е възможно да се измисли чудотворно мигновено лечение, като антибиотик, например. — Чарлз спря да ходи из стаята и се наведе над бюрото на Морисън. Гласът му стана по-тих, но по-развълнуван. — Много съм мислил за това д-р Морисън. Ракът не е болест в традиционния смисъл, а е по-скоро като сваляне на маската от по-примитивна форма на живот, като ония, които са съществували в началото на времето, когато са се зараждали многоклетъчните организми. Помислете за това. Някога, преди светлинни години, е имало само едноклетъчни същества, които егоистично са се игнорирали взаимно. Но после, няколко години по-късно, някои са се сдружили, защото е било по-ефикасно. Свързали са се химически и това свързване е направило възможно съществуването на многоклетъчни организми като нас. Защо например чернодробната клетка прави само онова, което прави само една чернодробна клетка, или сърдечната клетка, или мозъчната клетка? Отговорът е химическо свързване. Те са се отцепили, освободили са се, върнали са се към един по-примитивен стадий, като този на едноклетъчните организми преди милиони години. Ракът не е болест, а по-скоро ключ към загадката на първичната организация на живота. А имунологията е науката за това свързване.

Чарлз приключи монолога си с ръце, облегнати на бюрото на Морисън. Последва напрегната тишина. Морисън прочисти гърлото си, издърпа кожения си стол и седна.

— Много интересно — каза той. — За нещастие, не сме в метафизическия бизнес. И трябва да ви напомня, че върху имунологичните аспекти на рака се работи повече от десетилетие, но приносът му за удължаване на живота на пациентите, жертви на рака, е много малък.

— Точно в това е въпросът — прекъсна го Чарлз. — Имунологията ще предложи лечение, а не временно успокоение.

— Моля ви — тихо каза Морисън. — Аз ви изслушах, сега ме изслушайте вие. Точно сега разполагаме с много малко средства за имунологията. Това е факт. Проектът „Кансеран“ ни носи огромни субсидии както от Националния Раков Институт, така и от Американското Раково Общество. В Уайнбъргър имаме нужда от тези пари.

Чарлз се опита да го прекъсне, но Морисън го спря. Чарлз тежко седна отново. Можеше да усети тежестта на бюрокрацията на института, обгърнала го като голям октопод.

Морисън ритуално свали очилата си и ги положи върху преспапието.

— Вие сте превъзходен учен, Чарлз. Ние всички знаем това и затова се нуждаем от вас в този момент. Но сте също така и черната овца, та в този смисъл повече ви толерираме, отколкото одобряваме. Имате врагове тук, може би мотивирани от завист, а може би и от високото ви самомнение. Защитавал съм ви в миналото. Но не забравяйте и онези, които ще се радват да ви видят гърба. Казвам ви го за ваше собствено добро. На събранието снощи споменах, че може и да откажете да се занимавате с проекта. Беше решено, че ако го направите, с работата ви тук ще е свършено. Ще бъде достатъчно лесно да намерим някой, който да заеме мястото ви за проект като този.

Свършено! Думата болезнено рикошира в съзнанието на Чарлз. Той се опита да събере мислите си.

— Мога ли да кажа нещо сега? — попита Чарлз.

— Разбира се — каза Морисън, — кажете ми, че ще се заемете с проекта „Кансеран“. Това очаквам да чуя.

— Работих много там долу — каза Чарлз, игнорирайки последния коментар на Морисън, — и напредвам много бързо. Нарочно го пазех в тайна, но вярвам, че наистина съм много близо до разкриване същността на рака и вероятното му лечение.

Морисън съсредоточи вниманието си върху лицето на Чарлз, опитвайки се да долови някакъв знак за това, че е искрен. Трик ли му разиграваше? Или се заблуждаваше от мания за величие? Морисън се вгледа в ясносините очи на Чарлз, високото му, набраздено чело. Той знаеше всичко за миналото му, за смъртта на съпругата му, за внезапната смяна на практиката му на лекуващ лекар, с тази на научен работник. Знаеше, че Чарлз е блестящ учен, но самотник. Той подозираше, че представата на Чарлз за „наистина много близо“ можеше съвсем спокойно да значи десет години.

— Лечение на рака — каза Морисън, без да се старае да прикрива саркастичната нотка в гласа си. Задържа погледа си на лицето на Чарлз. — Колко хубаво само. Всички ще се гордеем. Но… ще трябва да почака, докато приключим с проучването за „Кансеран“. „Лесли Фармасютикълс“, които имат патента, нямат търпение да пуснат производството. А сега, д-р Мартел, ако ме извините, имам работа за вършене. Въпросът е приключен. Лабораторните дневници за „Кансеран“ са в наличност, така че, атакувайте. Желая ви късмет. Ако срещнете проблеми, уведомете ме.

Чарлз се измъкна от канцеларията като зашеметен, смазан от перспективата да бъде откъснат от собствената си работа в толкова критично важен период. Осъзнал насмешливия поглед на педантичната секретарка на Морисън, той стигна до пожарното стълбище почти на бегом и с трясък отвори вратата. Спусна се бавно надолу, главата му се пръскаше от мисли. Никога в живота му никой не беше го заплашвал с уволнение. Въпреки че беше убеден, че можеше да си намери работа, само мисълта, че ще остане изхвърлен по течението дори за кратко време, го отчайваше, особено при настоящите му трупащи се финансови задължения. Отказвайки се от частната си практика, Чарлз се беше отказал всъщност и от статуса си на сравнително богат човек. Със заплатата му от института те едва свързваха двата края, особено сега, когато Чък учеше в колежа.

Стигайки до първия етаж, Чарлз зави надолу по коридора към лабораторията си. Трябваше му време да обмисли.

Бележки

[1] Река Чарлз — в гр. Бостън. — Б.ред.

[2] МИТ — съкращение на „Масачузетски Институт по Технологиите“ — университет в Кеймбридж, щат Масачузетс, САЩ, известен с научното ниво обучението и с изследванията на нови технологии. — Б.пр.