Робин Кук
Треска (8)

Седма глава

Чарлз отби колата си от Мейн стрийт и спря пред портала на стабилната ограда около „Рисайкъл Лтд“. Вратата не беше заключена и се отвори лесно. Влезе отново в колата си и я вкара на паркинга на завода.

Работниците от нощната смяна сигурно не бяха много, защото наоколо се виждаха не повече от шест-седем стари, разнебитени коли, паркирани пред входа на старата тухлена сграда на фабриката. Отляво, огромните купища употребявани автомобилни гуми се издигаха като миниатюрни, покрити със сняг планини. Между гумите и сградата бяха разхвърляни по-малки купчини от пластмасови и винилни отпадъци. Отдясно се простираше замърсена празна площ, пресечена от високата ограда, която се спускаше до река Потомак. Отвъд оградата, изоставените фабрични сгради продължаваха още около половин километър на север.

Веднага щом излезе от колата си, Чарлз беше обгърнат от същата задушлива миризма, която беше проникнала и в дома му сутринта. Зачуди се как ли живеят хората в западната част на града, по преобладаващата посока на вятъра. Заключи колата и тръгна към входа, не особено внушителна алуминиева врата. Над нея имаше надпис с печатни букви „РИСАЙКЪЛ ЛТД, ДОСТЪПЪТ НА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. Залепен от вътрешната страна на стъклото, висеше картон с „ИНФОРМАЦИЯ“, и местен телефонен номер.

Чарлз опита вратата, която също беше отключена. Ако отвън миризмата му се беше сторила лоша, то вътре тя беше много по-лоша. Закашля се от тежкия, напоен с химически изпарения въздух на нещо като канцелария. Стените й бяха облицовани с талашит и имаше нещо като рафт с метална поставка за писма върху него и звънец с камбанка от неръждаема стомана, от оня тип, които се удрят с длан, за да иззвънят. Чарлз направи точно това, но шумът се погълна от свистенето и грохота, които идваха от вътрешността на самата фабрична зала.

Чарлз реши да опита вътрешната врата. В началото не поддаде, но когато я натисна по-силно, се разтвори навътре. Чарлз веднага разбра защо беше с изолация. Като че ли това беше вратата за самия ад. Комбинацията от воня и шум беше неописуема.

Чарлз влезе в огромна зала с височината на двуетажна сграда, лошо осветена и почти изцяло запълнена от редица огромни апарати, прилични на тенджери под налягане. Наоколо в зашеметяваща плетеница се издигаха и кръстосваха метални и въжени стълби. Големи, шумни конвейерни ленти докарваха купища каучукови и винилни отпадъци, примесени с какви ли не други останки от сметищата. Първите хора, които Чарлз видя, бяха двама запотени мъже в тениски без ръкави и нацапани като на миньори лица, които сортираха стъклени, дървени предмети и празни консервни кутии, от пластмасите.

— Има ли управител тук? — изкрещя Чарлз, опитвайки се да надвие грохота.

Единият от мъжете вдигна поглед за секунда, показа със знаци, че не чува и продължи работата си. Очевидно конвейерната лента не спираше движението си и те трябваше да се съобразяват със скоростта й. В края на лентата имаше голям кош, който при напълването си се издигаше, наместваше се над някой от котлите под налягане и изпразваше в него съдържанието си от пластмасови отпадъци. На един от проходите Чарлз вида трети мъж, който с голям, приличен на ятаган нож разпори две торби с химикали, едната черна, а другата бяла. С видимо усилие, той изпрати съдържанието им в пещите и се скри в облак от прах. За момент човекът изчезна от поглед. Когато се появи отново, вече беше затворил капака и задействал парата, което запрати в залата нова вълна от дим, миризма и грохот.

Чарлз не успя да привлече вниманието на никого, но и никой не му каза да си отиде. Храбро, той заобиколи конвейерните ленти, като не откъсваше очите си от пода, отрупан с разпилени боклуци, петна от масло и грес. Мина край една стена от пресована сгурия, която предпазваше автоматизираните механизми за подаване на автомобилни гуми, които трябваше да се претопяват. Точно оттук произлизаше миризмата, която Чарлз беше свързал с фабриката. Тук, отблизо, тя беше значително по-мощна. Точно зад стената, Чарлз видя голяма метална клетка, заключена със здрав катинар. Явно беше склад, защото се виждаха рафтове с резервни части, инструменти и контейнери с промишлени химикали. Стените бяха от същия материал, от който беше издигната външната ограда. Чарлз се хвана за мрежата и се доближи плътно, за да разгледа етикетите на контейнерите. Това, което търсеше, се оказа точно срещу него. Две кръгли метални кутии с надписи „Бензол“ по стените. Също и познатите знаци, предупреждаващи за отровно съдържание, кръстосани кости и череп. Чарлз беше обзет от нова вълна на ярост.

Една ръка го сграбчи за рамото и той се обърна бързо, долепяйки гръб до мрежата.

— С какво мога да ви помогна? — извика огромният мъж, като се мъчеше да надвика оглушителния шум от машините. Но в момента, в който проговори, над един от вакуумните съдове се разнесе писък, сигнализиращ края на работния цикъл, и това направи по-нататъшния разговор невъзможен. Капакът се отвори с трясък и избълва огромно количество черна, полутечна, деполимеризирана пластмаса. Горещата течност се изля в охладителни вани, от които мигом се издигнаха облаци киселинни пари.

Чарлз погледна мъжа пред себе си. Беше с цяла глава по-висок. Изпотеното му лице беше толкова подпухнало, че очите му прозираха само като тесни процепи. Беше облечен като другите мъже в залата, фланелката му беше опъната върху „бирен“ корем с внушителни размери. Мъжът придържаше количка за смет и Чарлз забеляза, че масивните му мускули бяха професионално татуирани с танцьорки на хула. На гърба на лявата му ръка имаше свастика, която той явно си беше татуирал сам.

Веднага след като шума спадна до нормалното си оглушително ниво, работникът направи нов опит:

— Химикалите ли проверявате? — Той трябваше да крещи.

Чарлз кимна.

— Мисля, че имаме нужда от още сажди — извика мъжът.

Чарлз разбра, че го взе за един от персонала.

— А бензол? — изкрещя на свой ред Чарлз.

— Имаме много бензол. Носят го в кутии по сто галона^[1].

— Какво правите с него, след като го използвате?

— Имате предвид „изтощения“ бензол? Елате, ще ви покажа.

Мъжът облегна количката си на телената мрежа и поведе Чарлз през главната зала, между две от пещите за каучук, където излъчваната горещина беше невероятна. Приведоха се под един свод и влязоха в коридор, водещ към една столова, малко по-тиха. Имаше две дълги маси, автомат за сода и един за цигари. Между автомата за сода и машината за цигари имаше прозорец. Мъжът заведе Чарлз до него и посочи навън:

— Виждате ли онези цистерни там?

Чарлз се долепи до стъклото, сложи ръце отстрани до очите си и се взря навън. На около петнадесет метра разстояние и доста близо до брега на реката, стояха две цилиндрични цистерни. Дори в тази ясна, лунна нощ, не можеше да види нищо повече.

— Част от бензола не попада ли в реката? — попита Чарлз, обръщайки се отново към работника.

— По-голямата част го откарват нанякъде, бог знае точно къде. Но вие познавате тези компании за промишлени отпадъци. Когато цистерните се препълнят, изливаме ги в реката; няма проблеми. Правим го нощем и то веднага се оттича. Заминава към океана. И да ви кажа истината… — Мъжът се приведе, като че ли съобщаваше тайна. — Мисля, че и онази скапана компания по отпадъците, също го изхвърля в реката. А им плащаме цяло състояние.

Чарлз стисна зъби. Видя мислено Мишел в болничното й легло, с интравенозните системи в ръката.

— Къде е управителят? — попита Чарлз, проявявайки внезапно яда си.

— Управителят? — Работникът го изгледа с любопитство.

— Началник-цех, началник-смяна. Който там е отговорен — отсече Чарлз.

— Имате предвид шефа — каза работникът. — Нат Арчър. В канцеларията си.

— Покажете ми къде е — нареди Чарлз.

Работникът го изгледа още веднъж подозрително, после се обърна и тръгна обратно към главната зала, откъдето показа една стъклена врата в края на един от високите проходи.

— Горе — каза просто.

Без да обръща повече внимание на работника, Чарлз се затича към металната стълба. Работникът го проследи с поглед, после взе слушалката на вътрешния телефон.

Пред вратата на офиса Чарлз се поколеба за момент, после натисна дръжката. Отвори се лесно, влезе. Стаята имаше вид на изолирано от шума птиче гнездо, с прозорци, гледащи надолу към залата и целия производствен цикъл. Когато Чарлз пристъпи през прага, Нат Арчър се размести на стола си и явно смутено се усмихна.

Чарлз беше се подготвил да му вдигне скандал, когато внезапно осъзна, че се познават. Беше бащата на Стийв Арчър, близък приятел на Жан Пол. Бяха едно от малкото негърски семейства в Шафсбъри.

— Чарлз Мартел! — каза Нат, подавайки ръка. — Ти си последният човек, когото очаквах да влезе през тази врата. — Нат беше открит, дружелюбен човек, който се движеше с бавните, пестеливи движения на атлет.

Изненадан да се сблъска с някой, когото познава, Чарлз със заекване обясни, че не идва на приятелско посещение.

— Добре — каза Нат, вече вглеждайки се по-внимателно в Чарлз. — Защо не седнеш?

— Ще остана прав — каза Чарлз. — Искам да зная кой е собственикът на „Рисайкъл Лтд“.

Нат се поколеба. Когато най-после проговори, думите му прозвучаха предпазливо:

— „Бруър Кемикълс“ от Ню Джърси е компанията майка. Защо питаш?

— Кой е управител тук?

— Харълд Досън, от Кавъд Бридж Роуд. Чарлз, мисля, че трябва да ми кажеш за какво става въпрос. Може би ще мога да ти спестя известни неприятности.

Чарлз загледа началника на смяната, който беше скръстил ръце на гърдите си сега, някак в отбранителна поза, доста по-различна от първоначалната дружелюбност.

— Днес на дъщеря ми поставиха диагноза левкемия.

— Съжалявам да чуя това — каза Нат със съчувствие, примесено към смущението му.

— Обзалагам се, че съжаляваш — каза Чарлз. — Вие оттук сте изхвърляли бензол в реката. Бензолът причинява левкемия.

— Какво говориш? Не сме изхвърляли бензол. Извозват го някъде.

— Не ми подхвърляй празните си приказки — ядоса се Чарлз.

— Мисля, че ще е по-добре да се измиташ оттук, човече.

— Ще ти кажа какво ще направя — изкрещя Чарлз. — Ще се погрижа някой да закрие тази гадна фабрика!

— Какво ти става? Полудял ли си или що? Казах ти, че не изхвърляме нищо в реката.

— Ха! Оня едър мъжага с татуировките, там долу, съвсем определено ми каза, че изхвърляте бензол. Така че не се опитвай да отричаш!

Нат Арчър вдигна телефона. Нареди на Уоли Краб веднага да се качи в канцеларията му. Пусна слушалката на място и се обърна към Чарлз.

— Човече, трябва да идеш да ти прегледат главата. Идваш тук в средата на нощта и бръщолевиш за бензол. Какво ти става? Няма ли нищо интересно по телевизията тази вечер? Искам да кажа, жал ми е за детето ти. Обаче тук влизаш незаконно.

— Тази фабрика е заплаха за целия град.

— Така ли? Е, не съм много сигурен, че градът ще се съгласи с теб.

Уоли Краб нахлу през вратата, като че ли очакваше пожар. Рязко спря.

— Уоли, този човек разправя, че си му казал, че изхвърляме бензол в реката.

— По дяволите, не! — каза Уоли, останал без дъх. — Казах му, че бензолът се откарва някъде от компанията на Дрейпър Брадърс.

— Ти, мръсен лъжец! — изкрещя Чарлз.

— Никой не може да ме нарича мръсен лъжец! — изръмжа Уоли и се засили към Чарлз.

— Спокойно! — намеси се Нат и го спря с ръка.

— Ти ми каза — продължи да вика Чарлз, сочейки заканително с пръст към зачервеното от гняв лице на Уоли, — че когато цистерните се препълнят, ги източвате в реката нощем. За мен това е достатъчно. Ще затворя тази фабрика.

— По кротко! — кресна Нат, пусна Уоли, сграбчи Чарлз за лакътя и го поведе към вратата.

— Махни си ръцете от мен! — изкрещя Чарлз и се освободи. После блъсна Нат.

Нат залитна, после възвърна равновесието си и притисна Чарлз към стената на малката канцелария.

— Да не си посмял да ме докоснеш отново! — каза Нат.

Чарлз интуитивно схвана, че ще е по-добре да стои мирно.

— Нека ти дам един съвет — каза Нат. — Не създавай неприятности наоколо. Дошъл си незаконно и ако дойдеш пак, наистина ще съжаляваш. Сега изчезвай оттук, преди да сме те изхвърлили.

За минута Чарлз не беше наясно дали предпочиташе да избяга, или да се бие. После, осъзнавайки, че няма избор, се обърна и изтрещя надолу по стълбите и през кошмарния лабиринт от машинарии на главната зала. Бързо премина през канцеларията и изхвърча навън, благодарен за студения и относително чист въздух на паркинга. Качи се в колата и безжалостно форсира двигателя, преди да излети през главния вход.

Колкото повече се отдалечаваше от „Рисайкъл Лтд“, толкова страхът му се успокояваше и се изместваше от растящо чувство на гняв и обида. Блъскайки по волана, той се закле, че ще унищожи фабриката в името на Мишел, без значение какво ще му струва. Опита се да обмисли как да го направи, но разсъжденията му бяха прекалено объркани сега. Институтът имаше договор с една адвокатска фирма; може би ще започне оттам.

Чарлз сви от Шосе 301, за да навлезе в своята улица, натискайки газта докрай, зави остро и под колелата се разхвърча чакъл, който заудря по калниците. Колата се занесе първо на едната страна, после на другата. В ъгъла на полезрението му за момент се мярна лицето на Катрин зад едно от дантелените пердета на всекидневната. Рязко натисна спирачката и успя да се закове точно до задната веранда. Изключи мотора.

Остана така за момент, здраво стиснал волана, заслушан в звука от охлаждащия се в ледения въздух двигател. Безумното шофиране беше успокоило чувствата му и вече беше в състояние да размишлява. Вероятно беше глупаво да се втурне така в „Рисайкъл Лтд“ по това време през нощта, въпреки че трябваше да признае, че все пак беше постигнал нещо: знаеше със сигурност откъде идваше бензолът в езерцето. Но сега, след като помисли, прие и факта, че реалният проблем в момента беше да се погрижи за Мишел и да вземе трудното решение по какъв начин да я лекуват. Като учен знаеше, че простото присъствие на бензол в езерото не представлява доказателство за причината за левкемията на Мишел. Никой досега не беше доказал, че бензолът причинява левкемия у хората — само у животните. Освен това, Чарлз беше наясно, че е използвал фабриката само като средство да има към кого да насочи враждебността и гнева си, породени от болестта на Мишел.

Излезе бавно от колата и отново съжали защо не беше съумял да работи по-бързо през последните четири-пет години в лабораторията си, така че сега да можеше да предложи нещо на дъщеря си. Потънал в мисли, той се сепна, когато Катрин го пресрещна на вратата. Лицето й пак беше обляно в сълзи и гърдите й се повдигаха неравномерно от усилието й да сдържи риданията си.

— Какво се е случило? — ужасен попита Чарлз. Първата му мисъл беше, че нещо е станало с Мишел.

— Обади се Нанси Шонхаузер — успя да проговори Катрин. — Малкият Тад е починал тази вечер. Бедното, мило дете!

Чарлз я прегърна, опита се да я успокои. Първо усети чувство на облекчение за това, че Мишел беше пощадена. Но после си спомни, че момчето живееше на река Потомак, точно както собственото му семейство, само че по-близо до града.

— Мислех да отида да видя Нанси — продължи Катрин. — Обаче самата тя е приета в болница. Преживяла шок, когато й съобщили за Тад. Смяташ ли, че трябва въпреки това да отида до дома й и да видя дали не мога да помогна с нещо?

Чарлз вече не я слушаше. Бензолът причиняваше апластична анемия, а не само левкемия! Беше забравил за Тад. Но ето, сега Мишел не беше единичен, изолиран случай на заболяване на костния мозък. Чарлз се запита колко ли други семейства по течението на Потомак бяха засегнати от това. Целият гняв, който беше изпитал по-рано, се върна с нова сила, заля го като вълна и той се отдръпна от Катрин.

— Чу ли ме? — попита Катрин, останала сама в средата на стаята. Видя как Чарлз отиде до телефонния указател, намери някакъв номер и набра цифрите. Сякаш беше забравил за присъствието й. — Чарлз! — извика Катрин. — Зададох ти въпрос!

Той я изгледа неразбиращо, после получи връзка и насочи вниманието си към телефона.

— С Харолд Доусън ли говоря? — попита той.

— Да — отговори му управителят.

— Казвам се Чарлз Мартел. Ходих тази вечер във фабриката „Рисайкъл Лтд“.

— Зная — каза Харолд. — Нат Арчър ми се обади преди малко. Съжалявам за неуважението, което са проявили към вас. Предпочитам да бяхте направили посещението си в удобно време, така че да можех аз да разговарям с вас.

— Неуважението не ме безпокои — сряза го Чарлз. — Но изхвърлянето на токсични отпадъци в реката, като бензол например, ме безпокои.

— Не изхвърляме нищо в реката — твърдо отговори Харолд. — Всичките ни разрешителни за работа с отровни химикали са утвърдени от ЕРА и отговарят на съвременните изисквания.

— Разрешителни — изсмя се Чарлз. — Има бензол в реката и един от вашите работници ми каза, че го изхвърлят от „Рисайкъл“. А бензолът е абсолютно токсичен. Дъщеря ми току-що се разболя от левкемия, а едно дете, което живее малко по-нагоре по реката, почина днес от апластична анемия. Това не е случайно съвпадение. И аз ще ви затворя фабриката. Силно се надявам да имате добра застраховка.

— Обвиненията ви са нереални и безотговорни — спокойно и безизразно отвърна Харолд. — Трябва да ви кажа, че „Рисайкъл Лтд“ е клон от дейността на „Бруър Кемикълс Корпорейшън“ и те финансират фабриката, защото чувстват, че правят услуга на обществото. Уверявам ви, че ако мислеха по друг начин, биха затворили фабриката сами.

— О, тя определено трябва да се затвори! — изкрещя Чарлз.

— Сто и осемдесет работници от този град биха могли да не се съгласят с вас — отговори Харолд, вече губещ търпение. — Ако предизвикате неприятности, господине, мога да ви уверя, че и вие ще си ги имате.

— Аз… — започна Чарлз, но осъзна, че слушалката в ръката му е замлъкнала.

Харолд Доусън беше затворил.

— Господи! — Чарлз крещеше и освирепял разтърсваше слушалката.

Катрин я взе от ръката му и я сложи на мястото й. Беше чула само това, което каза Чарлз, но разговорът по телефона я разстрои. Накара го да седне до масата и помоли майка си да излезе, когато тя се появи до вратата. Лицето й беше мокро от сълзи, но тя вече не плачеше.

— Мисля, че ще е по-добре да ми разкажеш за бензола — каза Катрин.

— Това е отрова — процеди през зъби Чарлз. — По някакъв начин депресира костния мозък.

— И не е нужно да го поглъщаш с храната си, за да се натровиш?

— Не. Достатъчно е да го вдишваш. Преминава директно в кръвообращението. Защо ми трябваше да строя тази къщичка за игра на мястото на стария склад за лед?

— И мислиш, че това може да е причинило левкемията на Мишел?

— Определено да. Тя явно е вдишвала бензол през цялото време, докато е играла там. Бензолът причинява точно този рядък вид левкемия. Съвпаденията стават прекалено много. Особено с апластичната анемия на Тад.

— Бензолът може да е причинил и нея?

— Абсолютно.

— И ти мислиш, че „Рисайкъл“ е изхвърлял бензол в реката?

— Зная, че са го правили. Точно това открих тази нощ. И ще си платят за това. Ще затворя фабриката.

— И как ще го постигнеш?

— Още не зная. Ще говоря с някои хора утре. Ще се свържа с ЕРА^[2]. Все някой ще пожелае да научи за това.

Катрин изпитателно се вгледа в лицето на Чарлз, мислейки си за въпросите на д-р Кайцман и д-р Уайли.

— Чарлз — започна тя, набрала кураж, — всичко това е много интересно и вероятно е важно, но ми се струва, че не му е точно сега времето.

— Не му е времето? — с недоумение повтори Чарлз.

— Да — каза Катрин. — Ние току-що разбрахме, че Мишел има левкемия. Мисля, че основната ни цел трябва да бъде да се погрижим за нея, а не да се опитваме да затваряме някаква фабрика. Винаги ще има време за това, но Мишел има нужда от теб сега.

Чарлз се загледа в младата си съпруга. Тя беше от хората, които оцеляват, като се борят в трудна ситуация с всички сили. Как можеше да се надява да я накара да разбере, че същността на проблема беше в това, че той нямаше какво друго да предложи на дъщеря си, освен любовта си? Като учен, изследващ същността на рака, той знаеше прекалено много за болестта на Мишел; като лекар, не можеше да се заблуждава от напразни надежди за чудесата на съвременната медицина; като баща се ужасяваше от онова, което предстоеше на Мишел, защото вече беше изпадал в подобна ситуация с първата си съпруга. Но Чарлз беше човек на действията. Той трябваше да направи нещо и ето, пред него стоеше „Рисайкъл Лтд“ и там щеше да насочи усилията си, за да не трябва да застава лице в лице с реалността на болестта на Мишел и влошаващото се положение в института Уайнбъргър.

Чарлз знаеше, че не може да обясни всичко това на Катрин, защото вероятно нямаше да разбере, а ако все пак разбереше, то би подкопало надеждите й. Въпреки голямата взаимна обич между тях, Чарлз беше приел, че ще трябва сам да понесе товара си. Мисълта беше убийствена и той изтощен се отпусна в прегръдките на Катрин.

— Беше ужасен ден — прошепна Катрин и го притисна плътно към себе си. — Хайде да лягаме и да се опитаме да поспим.

Чарлз кимна, продължавайки да мисли: „Само ако бях работил по-бързо…“.

 

 

Бавна, почти неуловима промяна в стаята подсказа на Мишел, че се развиделява. Сянката около прозореца сега изглеждаше по-скоро тъмна, със светли очертания, отколкото бяла с тъмна граница. Освен с постепенното просветляване, настъпването на новия ден започна да се усеща и по нарастването на шума в коридора. Вратата й беше отворена с около десет сантиметра и лъчът жълта, приглушена светлина, който се процеждаше оттам, беше мъничка утеха за нея през безкрайната нощ.

Мишел се питаше кога ще дойдат Чарлз и Катрин. Надяваше се да е скоро, защото й се искаше, повече от всичко друго, да се върне в къщи, в собствената си стая, в собствения си дом. Не можеше да проумее защо трябваше да остане в болницата, тъй като след вечерята, която почти не докосна, никой не й направи нищо, освен това, че дойдоха да проверят дали е добре.

Мишел спусна крака на пода и се изправи, опита се да седне на леглото. Затвори очи и стегна тялото си, когато я заля вълна на слабост. Движението предизвика отново гадене, което я беше смущавало цяла нощ. Веднъж дори трябваше да се изправи, когато слюнката й се насъбра под езика и се изплаши, че ще повърне. Хваната здраво за ръба на тоалетната чиния, през тялото й беше преминал спазъм, но не се случи нищо. После трябваше да употреби цялата си сила, за да се върне в леглото.

Мишел беше сигурна, че изобщо не е заспивала. Освен непрекъснатото гадене, усещаше болки в ставите и стомаха, както и студ. Треската, която беше изчезнала предишния следобед, се беше върнала.

Мишел бавно стана от леглото си и се хвана за статива на интравенозния апарат. Изблъсквайки стойката пред себе си, запристъпва към банята. Пластмасовата тръбичка на апарата все още беше вкарана в лявата й ръка и тя се стараеше да я пази съвсем неподвижна. Знаеше, че в края на тръбичката имаше игла и се страхуваше, че ако мръдне ръката си, иглата ще я прободе и ще стане нещо лошо.

След тоалетната, Мишел се върна до леглото и отново легна. Никога не беше се чувствала по-самотна и нещастна.

— Добре, добре — лъчезарно я приветства червенокосата сестра, при внезапното си влизане в стаята. — Вече сме будни. Ранобудни и трудолюбиви, нали? — Тя рязко вдигна щорите и новият ден нахлу в стаята.

Мишел я гледаше, но не каза нищо.

Сестрата мина от другата страна на леглото и издърпа термометъра, окачен на тясна, стоманена скоба.

— Какво е станало? Котката ти е отхапала езика? — Тръсна термометъра, погледна скалата, наведе се и го пъхна в устата на Мишел. — Ще се върна след секунда.

Мишел изчака сестрата да излезе и извади термометъра. Не искаше никой да разбере, че все още имаше треска, за да не би да я оставят още в болницата. Хвана термометъра в дясната си ръка, близо до лицето, така че да може бързо да го пъхне обратно при връщането на сестрата.

Следващият, който влезе през вратата, се оказа фалшива тревога. Мишел сложи термометъра обратно в устата си, но беше някакъв мъж в мръсна бяла престилка, със стотина химикали, напъхани по джобовете. Носеше метална кошница, пълна с епруветки, затворени с тапи в различни цветове. Около дръжките на кошницата бяха преметнати разни метални тръбички. Мишел знаеше какво иска той: кръв.

Загледа го ужасена, докато извършваше приготовленията си. Стегна около ръката й над лакътя един гумен маркуч толкова силно, че я заболяха пръстите и грубо натри вътрешната страна на лакътя с напоен в спирт тампон, дори и по онова все още чувствително място, откъдето й бяха взели кръв предишния ден. После издърпа със зъби тапата от една игла.

Мишел искаше да изпищи. Вместо това извърна глава, за да скрие мълчаливите си сълзи. Отвързването на стегнатия маркуч накрая причини толкова болка, колкото и връзването му. Чу го да слага стъклената епруветка обратно в кошницата. После почувства друг тампон, когато той издърпа иглата. Прегъна ръката й, така че да притисне тампона и си събра нещата. Излезе, без да каже нито дума.

С една ръка, придържаща тампона, а другата, свързана към система, Мишел се почувства съвсем обездвижена. Бавно обтегна ръката си. Памучният тампон падна и разкри невинна точица от убождане, заобиколена от синьо-черно петно.

— Окей — каза червенокосата сестра още от вратата. — Да видим какво имаме.

Мишел си спомни с панически ужас, че термометърът е още в устата й.

Сестрата вещо го извади, отбеляза температурата, после го пусна в металния контейнер на нощното й шкафче.

— Закуската пристига след секунда — каза весело, но не спомена за треската на Мишел. Излезе толкова внезапно, колкото беше влязла.

„О, татко, моля те, ела — каза си Мишел. — Моля те, побързай.“

 

 

Чарлз усети някой да разтърсва рамото му. Опита се да го игнорира, защото искаше да поспи още, но не успя, тъй като разтърсването продължи. Когато отвори очи, видя Катрин, вече с пеньоар, застанала до леглото с димяща чашка кафе в ръката. Чарлз се надигна на лакът и пое кафето.

— Седем часа е — каза усмихната Катрин.

— Седем? — Чарлз плъзна поглед към будилника и си помисли, че успиването едва ли е начин да ускори процеса на работата си.

— Спеше толкова дълбоко — каза Катрин, целувайки го по челото, — че сърце не ми даде да те събудя по-рано. Долу ни чака огромна закуска.

Чарлз разбираше, че тя нарочно се старае да изглежда весела.

— Пий си спокойно кафето — каза Катрин. Отправи се към вратата. — Джина е станала и го е направила дори преди да те събудя.

Чарлз погледна чашата в ръката си. Самият факт, че Джина беше още тук, бе достатъчен, за да го раздразни. Нямаше нужда да се налага да й бъде признателен още от сутринта, но все пак държеше кафето и добре знаеше, че тя непременно ще го попита дали е било хубаво и ще сияе за това, че е станала докато всички останали са спали.

Чарлз поклати глава. Не с такива разстройващи мисли трябваше да се започва деня. Опита кафето. Беше горещо, ароматно и стимулиращо. Призна си, че му харесва и реши да каже на Джина, преди да й е дал възможност да попита и после да й благодари за това, че е станала преди другите, преди тя да успее да го изтъкне сама.

С чашата от кафето в ръце, Чарлз тръгна по коридора към стаята на Мишел. Спря пред вратата, после бавно я отвори. Несъзнателно се беше надявал да види малката си дъщеря спокойно спяща в леглото, но разбира се то беше грижливо оправено, книгите и другите й вещи старателно подредени, стаята й чистичка като кутийка. „Добре — каза си Чарлз, като че ли спореше безмълвно със силен съдник, — тя има миелобластична левкемия. Дано нейният случай да се поддава на нормално лечение. Това е всичко, за което се моля.“

Закуската беше заредена с прикрито напрежение и около масата преобладаваше пресилената жизненост на Джина и резервираността на Чарлз. Едното подхранваше другото като захранващо само себе си пророчество, докато накрая Джина бъбреше безспир, а Чарлз потъна в мрачно мълчание. Катрин се намеси с комплицирани планове за това кой какво ще прави и кога. Чарлз остана извън планирането на семейните задачи и насочи мислите си към задачите си в института. Първото нещо, което искаше да направи, беше да провери здравите мишки, инжектирани с раков антиген, за признаци на имунологична активност. Най-вероятно беше да не реагират на толкова малка доза, затова ще се подготви да ги подложи на ново предизвикателство след обяда. После ще провери мишките, инжектирани с „Кансеран“ и ще ги инжектира повторно. После ще започне работа върху компютърната симулация за възпроизвеждане на начина, по който според него действаше блокиращият фактор.

— Чарлз, удобно ли ти е така? — попита Катрин.

— Как? — попита Чарлз. Не беше чул нищо от разговора.

— Ще пътувам с теб в колата ти тази сутрин и ще ме оставиш в болницата. Чък ще вземе голямата кола, ще закара Жан Пол и ще продължи към университета. Джина е съгласна да остане и да приготви вечеря.

— Ще направя любимото ти „гночи“ — ентусиазирано каза Джина.

„Гночи“! Чарлз дори не знаеше какво е „гночи“.

— Ако искам да си тръгна по-рано — продължи Катрин, — мога да отида до университета и да взема голямата кола. В противен случай ще се върна с теб. Какво ще кажеш?

Чарлз по никакъв начин не можеше да разбере как тези сложни планове биха могли да улеснят нещата. Старият метод, той да закара момчетата, а да остави голямата кола на Катрин, изглеждаше много по-прост, но всъщност му беше все едно. Дори ако решеше да работи и вечерта, може би ще е по-добре колата да е при Чък, защото така Катрин би могла да се прибере с него след обяда.

— За мен е добре — каза Чарлз и се улови, че наблюдава Чък, който беше заел обичайната си за закуска поза, изучаваше кутията с овесени ядки така, като че беше Светото писание. Беше облякъл същите вчерашни дрехи и изглеждаше точно толкова зле.

— Вчера ми се обадиха от счетоводството — каза Чарлз.

— Да, аз им дадох номера — каза Чък, без да вдигне поглед.

— Подадох молба за заем от банката — каза Чарлз. — Сигурно ще се уреди след ден-два и тогава ще платим сметката.

— Добре — каза Чък и завъртя кутията, за да проучи надписите с хранителните стойности отстрани.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш? Добре? — Чарлз обърна глава към Катрин с поглед, който й казваше: „Може ли да съществуват такива деца?“.

Чък се престори, че не е чул въпроса.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Катрин и се изправи, като взе прясното мляко и маслото, за да ги отнесе в хладилника.

— Просто остави всичко — великодушно каза Джина. — Аз ще се погрижа.

Чарлз и Катрин излязоха първи. Бледо зимно слънце висеше като окачено, ниско над югоизточния небосклон. Дори студената кола изглеждаше на Катрин като приятно убежище от свирепия вятър.

— По дяволите — каза Чарлз, топлейки с дъха си пръстите си. — Забравих пробата с водата от езерото.

Преди да изтича обратно до кухнята, за да я вземе, Чарлз запали колата заради Катрин, което не се оказа много лесна задача. Донесе буркана и за да не се разлее по пътя, внимателно го закрепи зад седалката си, после седна зад волана и се зае с предпазния колан.

Катрин проследи процедурата с водата от езерцето с известно неодобрение. След краткия разговор с Чарлз предишната нощ се беше надявала, че той ще съсредоточи вниманието си към Мишел. Но Чарлз се държеше странно още от момента, в който го събуди сутринта. Катрин имаше тревожното чувство, че семейството й започва да се пропуква по шевовете.

Наблюдавайки мълчаливия профил на Чарлз докато шофираше, Катрин започна на няколко пъти разговор, но прекъсваше по различни причини, най-вече защото се страхуваше, че всяка дискусия е в състояние да предизвика нов нервен изблик у Чарлз.

Когато Шосе 301 се вля в Междуградско 93, тя най-после се застави да попита:

— Как се чувстваш днес, Чарлз?

— А? О, добре. Просто добре.

— Изглеждаш така мълчалив. Не е типично за теб.

— Просто мислех.

— За Мишел?

— Да, и също за работата си.

— Не мислиш пак за „Рисайкъл Лтд“, нали?

Чарлз погледна Катрин, после отново насочи вниманието си към пътя пред себе си.

— Малко. Все още мисля, че това място носи заплаха, ако това имаше предвид.

— Чарлз, няма нещо, което криеш от мен, нали?

— Не — прекалено бързо отговори Чарлз. — Какво те кара да ме питаш?

— Не зная — призна Катрин. — Изглеждаш толкова затворен в себе си, откакто ни съобщиха за Мишел. И настроенията ти се сменят някак много бързо. — Катрин го погледна бързо, за да улови реакцията му на последния й въпрос. Но Чарлз просто продължи да кара и ако имаше реакция, то тя й убягна.

— Мисля, че просто ми се струпа много — каза Чарлз.

— Ще го споделиш с мен, нали, Чарлз? Искам да кажа, нали затова съм тук. Ето защо исках да осиновя децата. Защото искам да споделиш всичко с мен. — Катрин протегна ръка и я сложи на коляното му.

Чарлз продължи да гледа пътя пред себе си. Катрин току-що беше изрекла на глас нещо, в което и той беше убеден до вчера, но сега вече знаеше, че не може да споделя всичко. От практиката си като лекар беше натрупал опит и разбирания, които Катрин не би могла да разбере. Ако Чарлз й кажеше каквото знае за процеса на протичане на болестта на Мишел, тя би се отчаяла.

Чарлз свали ръка от волана и я постави върху нейната.

— Децата нямат представа колко са щастливи — каза той.

Продължиха известно време в мълчание. Катрин не беше удовлетворена, но не знаеше какво друго да каже. В далечината вече се виждаше горната част на сградата на „Пруденшъл“. Трафикът започна да нараства и трябваше да намалят скоростта до шестдесет километра в час.

— Не зная нищо за определяне на параметрите на човешките тъкани и разни такива — каза Катрин, нарушавайки тишината. — Но не мисля, че трябва да насилваме Чък да прави нещо, което той не иска да направи.

Чарлз я изгледа сърдито.

— Сигурна съм, че ще промени отношението си — продължи тя, когато разбра, че Чарлз няма да отговори. — Обаче трябва сам да стигне до това.

Чарлз махна ръката си от тази на Катрин и стисна кормилото. Самото споменаване на Чък беше като наливане на масло в огъня. Но все пак, в думите на Катрин имаше неопровержима истина.

— Не можеш да принудиш някого да бъде алтруист — каза Катрин. — Особено Чък, защото такова нещо само би засилило тревогите за собственото му чувство за значимост.

— Чувство за значимост е всичко, което той притежава — каза Чарлз. — Той не изрази и най-малката загриженост за Мишел. Нито дума.

— Но я чувства — каза Катрин. — Просто му е трудно да изрази с думи тези чувства.

Чарлз цинично се засмя.

— Бих искал да го вярвам. Той е просто абсолютен егоист. Забеляза ли съкрушителното му недоволство, когато казах, че съм потърсил заем за таксата за следването му?

— Какво очакваше да направи? Акробатично салто? — отвърна Катрин. — Таксата трябваше да бъде платена преди месеци.

Чарлз стисна зъби. „Добре — каза си. — Искаш да вземеш страната на това малко копеле… много добре.“

Катрин моментално съжали за думите си, въпреки че бяха верни. Доближи към него и сложи ръка на рамото му. Желанието й беше да накара Чарлз да излезе от мълчанието си, а не да се затваря още повече в себе си.

— Съжалявам, че казах това, но, Чарлз, ти трябва да разбереш, че Чък не притежава твоя силен характер. Той не обича да се съревновава с другите и не е от най-красивите момчета. Но в основата си е добър. Просто му е трудно да расте в сянката ти.

Чарлз я погледна отстрани.

— Може би ти е известно, а може би не, но теб е трудно да те следва човек. Ти винаги си успявал във всичко, което си започвал.

Чарлз не сподели мнението й. Можеше да изброи цяла дузина епизоди, когато беше опитвал, но безуспешно. Но не този беше проблемът; сега ставаше дума за Чък.

— Мисля, че хлапакът е егоистичен и мързелив и това ми омръзна. Реакцията му към болестта на Мишел беше напълно предсказуема.

— Той има право да бъде егоист — каза Катрин. — Колежът е най-добрата школа по егоизъм.

— Е, той определено се възползва от факта.

Стигнаха до задръстването, където улица 193-та се вливаше в югоизточната магистрала и „Стороу Драйв“. Никой не проговори, докато бавно си пробиваха път.

— Не е този проблемът, за който трябва да се тревожим — каза накрая Катрин.

— Права си — въздъхна Чарлз. — Права си и за това, да не насилваме Чък. Но ако той не направи каквото трябва, ще има дълго да чака да му внеса следващата такса.

Катрин го изгледа остро. И ако това не беше насилване, какво ли тогава беше!

Въпреки че по това време на сутринта в болницата нямаше много посетители, самата болница функционираше с пълна сила и Чарлз и Катрин трябваше да отстъпват настрани от цели потоци колички, превозващи малките, приковани на легло пациенти към и от лабораториите за изследвания. Катрин се чувстваше много по-спокойна в присъствието на Чарлз. Въпреки това, дланите й все пак бяха овлажнели, което беше сигурен признак, че е разстроена.

Когато минаваха край помещението на сестрите в „Андерсън 6“, старшата ги забеляза и им махна за поздрав. Чарлз се приближи до бюрото й.

— Извинете ме — каза Чарлз. — Аз съм д-р Мартел. Интересува ме дали дъщеря ми е започнала с хемотерапията си. — Той съвсем съзнателно контролираше тона си така, че да звучи нормално, безизразно.

— Мисля, че да — каза сестрата. — Но нека да проверя.

Чиновникът, който беше дочул разговора, подаде картона на Мишел.

— Вчера след обяд е приела „Донорубицин“ — каза сестрата. — Взела е първата си доза таблетки „Тиоганин“ тази сутрин и ще започне с „Цитарабин“ днес следобед.

Имената на лекарствата сепнаха Чарлз, но той се постара да продължи да се усмихва. Познаваше прекалено добре потенциалните странични ефекти и цялата тази информация мълчаливо ехтеше в съзнанието му. „Моля се — каза си, — моля се да навлезе в ремисия.“ Знаеше, че ако изобщо е възможно да стане, ще стане веднага. Благодари на сестрата, обърна се и тръгна към стаята на Мишел. Колкото повече приближаваше, толкова по-нервен се чувстваше. Разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата.

— Хубава декорация са направили, разведрява атмосферата — отбеляза Катрин, забелязвайки за пръв път сцените с животни по стените.

Чарлз спря за момент пред вратата, опитвайки се да се овладее.

— Тази е — каза Катрин, мислейки, че Чарлз не е сигурен за номера. Тя бутна вратата, влезе и издърпа Чарлз след себе си.

Мишел беше седнала в леглото и няколко възглавници подпираха гърба й. При вида на Чарлз, лицето й се сбърчи и тя избухна в сълзи. Чарлз се шокира от промяната у нея. Въпреки че му се струваше невъзможно, тя изглеждаше още по-бледа от предния ден. Очите й бяха хлътнали в орбитите и бяха обградени от тъмни, почти черни кръгове. Във въздуха се носеше острата миризма на повръщано.

Чарлз имаше желание да изтича и да я прегърне, но не намери сили да помръдне. Агонията от пълната му безпомощност го спираше, въпреки че Мишел протягаше ръце към него.

Болестта й беше прекалено силна и той не можеше да й предложи нищо, точно както преди осем години с Елизабет. Кошмарът се беше върнал. Скован от ужас, Чарлз разбра, че тя нямаше да оздравее. Разбра без всякакво съмнение, че нито едно болкоуспокояващо лекарство на света не беше в състояние да спре неизбежното развитие на болестта й. Под товара на мислите си, той залитна и отстъпи крачка назад.

Въпреки че Катрин не разбираше причината, тя видя какво стана и изтича към Мишел, която все още чакаше с протегнати ръце. Над рамото на Катрин, Мишел се вгледа в очите на баща си. Чарлз леко й се усмихна, но Мишел реши, че й се сърди.

— Толкова е хубаво, че те виждам — каза Катрин и погледна Мишел. — Как си?

— Добре — успя да каже Мишел, сдържайки сълзите си. — Само искам да си отида в къщи. Мога ли да си отида в къщи, татко?

Ръцете на Чарлз трепереха, когато приближи леглото. Трябваше да се хване за металната рамка.

— Може би — уклончиво отвърна той. Може би просто би трябвало да я изведе от болницата; да я вземе в къщи и да се погрижи да се чувства удобно; може би това би било най-добре.

— Мишел, трябва да останеш тук, докато се оправиш — забързано каза Катрин. — Д-р Уайли и д-р Кайцман ще направят всичко възможно това да стане по-бързо. Зная, че ти е тежко и ужасно ни липсваш, но трябва да бъдеш голямо момиче.

— Моля те, татко — каза Мишел.

Чарлз се почувства безпомощен и нерешителен, твърде обезпокояващи и непознати за него чувства.

— Мишел — каза Катрин, — трябва да останеш в болницата. Съжалявам.

— Защо? Татко — замоли се Мишел, — какво ми има?

Чарлз напразно потърси с поглед помощ от Катрин, но тя замълча. Лекарят беше той.

— И на мен ми се иска да зная — каза Чарлз, ненавиждайки се за лъжата, но неспособен да й каже истината.

— Същото нещо ли, от което се разболя истинската ми майка? — попита Мишел.

— Не — бързо отговори Чарлз. — В никакъв случай. — Дори това беше полулъжа; въпреки че Елизабет имаше лимфома, тя почина от остра криза на левкемия. Чарлз беше притиснат в ъгъла. Трябваше да се махне, за да може да размисли.

— Тогава какво е — настоя Мишел.

— Не зная — отговори Чарлз и виновно погледна часовника си. — Ето защо съм тук. За да разберем. Катрин ще остане при теб да ти прави компания. Аз трябва да тръгвам за лабораторията. Ще се върна.

Без всякакво предупреждение на Мишел внезапно й се повдигна. Крехкото й тяло се прегъна от спазъм и изхвърли част от неотдавна погълнатата закуска. Катрин се опита да се предпази, но известно количество попадна на ръкава й.

Чарлз реагира моментално, като излезе в коридора и завика сестрите. Една от тях, само през две врати, дотича запъхтяна, в очакване на криза, но си отдъхна, като разбра, че е била фалшива тревога.

— Не се безпокой, принцесо — каза безцеремонно жената, издърпвайки изцапания горен чаршаф. — Ще го почистим за секунда.

Чарлз сложи ръка на челото на Мишел. Беше влажно и горещо. Треската още не беше спаднала. Чарлз разбираше причината за повръщането; беше от лекарствата. Заля го вълна от страх. Малката стая му причиняваше клаустрофобия.

Мишел сграбчи ръката му и я стисна така, като че ли стоеше на ръба на пропаст, а Чарлз беше единственото й спасение. Впи поглед в сините очи, които бяха като огледало на нейните. Но й се стори, че вижда строгост вместо примирение, раздразнение вместо разбиране. Пусна ръката му и се отпусна на възглавницата.

— Ще намина по-късно, Мишел — каза Чарлз, разстроен, че лекарствата вече предизвикваха потенциално опасни странични ефекти. На сестрата Чарлз каза: — Предписано ли й е нещо за гадене и повръщане?

— Разбира се — отговори сестрата. — Направена е поръчка за „Компазин PRN“. Ще й донеса след минута.

— Инжекция ли е? — извика Мишел.

— Не, таблетка — каза сестрата. — В случай че стомахчето ти не я изхвърли. Ако стане така, ще трябва да те боцнем по дупето. — Тя закачливо стисна крака на Мишел.

— Само ще изпратя Чарлз до асансьора, Мишел — каза Катрин, като видя, че Чарлз тръгва към вратата. Настигна го в коридора и го сграбчи за ръката. — Чарлз, какво ти става?

Чарлз не се спря.

— Чарлз! — извика Катрин и го дръпна, за да я погледне. — Какво има?

— Трябва да се махна оттук — каза Чарлз, нервно прокарвайки пръсти през косата си. — Не мога да понасям да гледам как Мишел страда. Тя изглежда ужасно. Не знам какво да правя. Не съм убеден, че трябва да й дават тези лекарства.

— Да не й дават лекарства? — извика Катрин. Веднага се сети, че д-р Кайцман и д-р Уайли се тревожеха, че Чарлз може да поиска да прекрати лечението.

— Повръщането й — нервно каза Чарлз. — И това е само началото. — Понечи да допълни, че е сигурен, че Мишел няма да навлезе в ремисия, но се въздържа. Имаше време за още лоши новини за Катрин, а засега предпочиташе да не разрушава надеждите й.

— Но лекарствата са единствения й шанс — замоли се Катрин.

— Трябва да тръгвам — каза Чарлз. — Обади ми се, ако настъпи промяна. Ще бъда в лабораторията.

Катрин проследи с поглед как той забързва по претъпкания коридор. Дори не изчака асансьора. Видя го да се спуска към стълбите. Когато д-р Уайли й каза, че ще разчитат на нейната морална сила, тя нямаше представа, какво се опитваше да й обясни. Сега вече започваше да разбира.