Робин Кук
Треска (5)

Четвърта глава

Прелиствайки страниците на едно старо издание на списание „Тайм“, Катрин се раздвижи на стола си, обхваната от нова вълна на напрежение. В началото, чакалнята на д-р Уайли й изглеждаше като убежище от ужасите в останалата част на болницата, но с продължителното чакане несигурността и лошите предчувствия започваха отново да вземат връх. Погледна часовника си и установи, че Мишел е в кабинета вече повече от час. Нещо явно не беше наред!

Започна да нервничи, кръстосвайки и отпускайки крака, поглеждайки все по-често часовника. За нещастие, в стаята не се водеше разговор и почти нищо не се движеше, освен ръцете на една жена, която плетеше, и две едва проходили деца, които несръчно си играеха с кубчета. Внезапно Катрин разбра какво я смущаваше. Всичко беше прекалено плоско, безчувствено. Като двуизмерно отражение на триизмерна картина.

Тя се изправи, неспособна да остане на мястото си и секунда повече.

— Извинете ме — каза, отправяйки се към сестрата. — Моето малко момиченце, Мишел Мартел. Имате ли представа още колко ще продължат?

— Лекарят не ни е казал — учтиво отвърна сестрата. Тя седеше с болезнено изпънат гръб, така че значителният й ханш се подаваше от гърба на стола.

— Но тя е там от дълго време — продължи Катрин, надявайки се на подкрепа.

— Д-р Уайли извършва щателно прегледите. Сигурна съм, че скоро ще излезе.

— Често ли му отнемат повече от час? — попита Катрин. Тя се чувстваше някак суеверно задължена да задава въпроси, като че ли по този начин може да повлияе на крайния резултат.

— Разбира се — каза сестрата от приемната. — Прегледите му отнемат толкова време, колкото му е нужно. Той никога не прибързва. От този тип лекари е.

Но защо му е нужно цялото това време, продължи да се пита Катрин, докато се връщаше на мястото си. Гледката на Тад в пластмасовата му клетка непрекъснато се връщаше в съзнанието на Катрин. Беше ужасяващ шок фактът, че децата наистина се разболяват сериозно. Тя бе вярвала, че подобни случаи са рядкост, която става само с чуждите деца, с децата, които не познаваш. Но Тад беше съсед, приятел на дъщеря й. Катрин потръпна.

Вземайки друго списание, Катрин хвърли поглед на рекламите; имаше усмихнати, щастливи хора, заети с лъскане на подове, купуване на нови коли. Опита се да реши какво да приготви за вечеря, но не успя. Защо Мишел се бавеше толкова много?

Пристигнаха още две майки с пухкави розови пакети, които явно бяха бебета. После друга майка и дете: малко момченце на около две, с огромен виолетов обрив, който покриваше половината му лице.

Чакалнята беше вече претъпкана и Катрин започна да диша с мъка. Изправяйки се, за да направи място на втората майка с бебето, Катрин се опита да не гледа към двегодишното дете с ужасния, обезобразяващ обрив. Страхът й се усили. Изминали бяха час и двадесет минути, откакто остави Мишел. Усети, че трепери.

Още веднъж приближи към сестрата и застана смутено пред бюрото й.

— Мога ли да ви помогна? — каза сестрата с болезнено учтив маниер.

Катрин изпита желание да се пресегне и да разтърси тази жена, чиято колосана белота предизвикваше обтегнатите й нерви. Не се нуждаеше от учтивост, имаше нужда от топлота и разбиране, от капчица чувство.

— Мислите ли, че ще бъде възможно — попита Катрин — да разберете защо се бавят толкова?

Преди сестрата да успее да отговори, вратата в ляво се отвори и д-р Уайли надникна в стаята. Огледа чакащите, докато очите му се спряха на Катрин.

— Мисис Мартел, мога ли да поговоря с вас? — Гласът му беше безизразен и той се прибра, оставяйки вратата отворена.

Катрин забърза след него, нервно опипвайки цветните шноли в косите си, за да се увери, че са на мястото си, и влезе, после внимателно затвори вратата.

Уайли се беше отдръпнал до бюрото си, но стоеше прав, полуоблегнат на ръба му, с кръстосани на гърдите ръце.

Изключително чувствителна към всеки нюанс, Катрин изпитателно се взря в широкото лице на д-р Уайли. Челото му беше дълбоко набраздено, нещо, което тя не беше забелязала при първата им среща. Мъжът не се усмихваше.

— Имаме нужда от разрешението ви за един преглед, за вземане на една проба — каза д-р Уайли.

— В ред ли е всичко? — попита Катрин. Опита се да го каже нормално, но гласът й прозвуча твърде силно.

— Всичко е под контрол — каза д-р Уайли. Освобождавайки ръцете си, той се пресегна да вземе един лист от бюрото си. — Но трябва да направим един специфичен диагностичен тест. Ще ми трябва подписът ви върху този формуляр. — Той подаде документа на Катрин.

Тя го пое с трепереща ръка.

— Къде е Мишел? — Очите й се плъзнаха по написаното. Беше в стандартен медицински стил.

— В един от кабинетите за преглед. Можете да я видите, ако държите, но бих предпочел първо да направя този тест. Нарича се аспирация на костен мозък.

— Костен мозък? — Катрин рязко изправи глава. Думите му предизвикаха страшната картина на Тад в пластмасовата му палатка.

— Това не е нещо, за което трябва да се безпокоите — каза д-р Уайли, забелязвайки изненаданата реакция на Катрин. — Само обикновен тест, много подобен на кръвна проба.

— Мишел апластична анемия ли има? — светкавично изрече Катрин.

— В никакъв случай. — Д-р Уайли беше съвсем шокиран от реакцията й. — Искаме да направим този тест, за да се опитаме да поставим диагноза, но мога да ви уверя, че Мишел не страда от апластична анемия. Моля да ме извините, но какво ви накара да зададете този въпрос?

— Само преди няколко минути посетих детето на съседите ни, което има апластична анемия. Когато казахте костен мозък, това… — Катрин се затрудни да довърши изречението си.

— Разбирам — каза д-р Уайли. — Не се тревожете. Мога да ви уверя, че вероятността за апластична анемия е изключена. Но все пак искаме да направим тест, за да бъдем изчерпателни.

— Мислите ли, че ще трябва да се обадя на Чарлз? — запита Катрин. Изпита облекчение, че Мишел не може да има апластична анемия и благодарност към д-р Уайли, който отхвърли подобна възможност. Въпреки че Чарлз беше казал, че апластичната анемия не е заразна, близостта й беше заплашителна.

— Ако искате да се обадите на Чарлз, направете го на всяка цена. Но нека малко да ви обясня. Аспирацията на костен мозък се извършва с игла, подобна на тази, която използваме за вземане на кръв. Прилагаме малка местна упойка, така че практически е безболезнено и отнема само няколко минути. И след като получим резултатите, всичко ще свърши. Наистина е лесна процедура и я правим често.

Катрин успя да се усмихне и каза, че могат да започнат с теста. Д-р Уайли й харесваше и изпитваше вътрешно доверие към него, особено след като Чарлз несъмнено беше избрал именно него от цяла група педиатри, които познаваше добре, и то още от раждането на Чък. Тя подписа формулярите, после се остави д-р Уайли да я придружи обратно до вратата в претъпканата чакалня.

 

 

Мишел лежеше съвсем неподвижно върху масата за прегледи. Въпреки възглавницата под главата й, пред очите си виждаше само тавана с декоративните абажури на флуоресцентните лампи. Но можеше да види и малка част от тапетите, достатъчна, за да различи образи на смеещи се клоуни, кончета люлки, деца с балони. В стаята имаше мивка и въпреки че беше скрита от погледа й, чувстваше как водата капе.

Болницата напълно оправда страховете на Мишел. Три пъти я прободоха с игли. По веднъж на всяка ръка и един път на пръста. И всеки път ги питаше дали това е последно, но никой не й казваше, тъй че тя се боеше, че могат да го направят пак, особено ако мърда прекалено много, така че лежеше съвсем неподвижно.

Чувстваше се смутена от това, че е толкова малко облечена. Бяха й сложили нещо като нощница, но отворена на гърба, така че с кожата си усещаше хартията, с която беше застлана масата. Като погледнеше надолу, виждаше хълмчетата, образувани от краката й под чаршафа, който я покриваше. Дори ръцете й бяха под тази бяла покривка, сплетени върху стомаха й. Трепереше малко, но не каза на никого. Всичко, което искаше, беше само да й върнат дрехите и да си отиде в къщи. При това знаеше, че треската й се е върнала и се страхуваше, че някой може да забележи и тогава пак да я боцнат. Бяха й казали, че й вземат кръв, за да разберат причината за тази треска.

Чу се стържещ звук и врата към стаята се отвори. Беше дебелата сестра и влизаше с гръб, така че тялото й запуши рамката на вратата. Тя теглеше нещо и Мишел чу звука на блъскащи се метални предмети. След като се вмъкна през вратата, сестрата се обърна, тикайки малка масичка на колела. Масичката беше покрита със синя хавлия. На Мишел не й хареса.

— Какво е това? — попита разтревожена тя.

— Разни работи за доктора, сладурче — каза мис Хемърсмит, сякаш й съобщаваше за лакомства. Табелката с името й беше забодена високо на рамото, над пояса на гърдите й, които опасваха гръдния й кош като вътрешна тръба. На гърба й изглеждаше да има толкова плът, колкото и отпред.

— Ще боли ли? — попита Мишел.

— Сладурче, защо задаваш такива въпроси? Ние се опитваме да ти помогнем. — Мис Хемърсмит изглеждаше обидена.

— Всичко, което прави докторът, боли — каза Мишел.

— Хайде сега, това едва ли е вярно — скара й се мис Хемърсмит.

— А, любимата ми пациентка — каза д-р Уайли, отваряйки вратата с рамо. Докато влизаше в стаята, той държеше ръцете си разперени, защото бяха мокри и от тях по пода капеше вода.

Мис Хемърсмит разкъса един пакет и внимателно, с палеца и показалеца си, д-р Уайли задърпа една стерилна салфетка. За ужас на Мишел, на лицето му имаше хирургическа маска.

— Какво ще правите? — попита тя, очите й бяха отворени до крайния им предел. Забрави твърдото си решение да лежи неподвижно и се надигна на лакът.

— Ами боя се, че имам малко лоша новина — каза д-р Уайли. — Боя се, че ще имаме нужда от още едно малко убождане, но пък добрата новина е, че ще бъде последно за известно време. Какво ще кажеш?

Д-р Уайли хвърли кърпата върху плота до мивката и извади чифт гумени ръкавици от пакета, който мис Хемърсмит държеше отворен до него.

С нарастващо отчаяние, Мишел наблюдаваше как нахлузва ръкавицата на всяка ръка — първо я придръпваше около китката, после оправяше всеки пръст поотделно.

— Не искам повече игли — каза Мишел, а очите й се изпълниха със сълзи. — Искам просто да си отида в къщи. — Опита се да не заплаче, но безуспешно.

— Хайде, хайде — започна да я успокоява мис Хемърсмит, галейки я по косата.

Мишел блъсна ръката на мис Хемърсмит и се опита да седне, но желязна хватка около китката й прекъсна опита.

— Моля ви — едва проплака тя.

— Мишел! — рязко извика д-р Уайли, а после смекчи тона. — Зная, че не се чувстваш добре и зная, че ти е трудно, но трябва да го направим. Ще свършим само след един момент, ако ни помогнеш.

— Не! — упорито каза Мишел. — Искам баща си.

Д-р Уайли се обърна към мис Хемърсмит:

— Може би мисис Леви може да дойде тук за момент и да ни помогне.

Мис Хемърсмит излезе тежко от стаята.

— Добре, Мишел, просто легни и се успокой за момент — каза д-р Уайли. — Сигурен съм, че татко ти наистина ще се гордее с теб, когато му разкажа колко храбра си била. Всичко ще свърши за минута. Обещавам ти.

Мишел легна, затвори очи и почувства как сълзите се стичат по бузите й. Интуитивно знаеше, че Чарлз ще се разочарова, ако разбере как се е държала като бебе. В края на краищата щеше да бъде последното убождане. Но вече бяха уболи и двете й ръце и се чудеше къде ли ще го направят този път.

Вратата отново се отвори и Мишел се надигна да види кой идва. Влезе мис Хемърсмит, последвана от две други сестри, като едната носеше някакви кожени ремъци.

— Няма да се наложи да я връзваме, не, не мисля — каза д-р Уайли. — Добре, Мишел, сега просто легни кротко за момент.

— Хайде, сладурче — подкани я мис Хемърсмит, заставяйки отстрани до Мишел.

Една от другите сестри застана отсреща, а другата пред краката й.

— Д-р Уайли е най-добрият доктор на света и би трябвало да си благодарна, че се грижи за теб — каза мис Хемърсмит, като издърпа чаршафа надолу до краката на детето.

Притискайки здраво ръцете си към тялото, Мишел неохотно се опита да се противопостави, когато мис Хемърсмит издърпа нощницата така, че откри телцето й от малките гърди до щръкналите колене.

Наблюдаваше, когато сестрите махнаха хавлията от масичката на колела. Д-р Уайли се зае с инструментите отгоре, застанал с гръб към нея. Чуваше звън на стъкло и шум от някаква течност. Когато докторът се обърна, в двете си ръце държеше по едно напоено памуче.

— Само малко ще ти почистя кожата — обясни той, като започна да търка бедрената й кост.

Водата, която се стече надолу по бедрото и образува малка локвичка върху леглото, се стори тревожно студена на Мишел. Това беше ново усещане, не както при предишните спринцовки. Тя се надигна да види какво става, но лекарят внимателно я подкани да легне отново.

— Ще свърши само след един момент — каза мис Хемърсмит.

Мишел погледна към лицата на сестрите. Те всички се усмихваха, но усмивките им бяха изкуствени. Мишел усети паника.

— Къде ще ме убодете? — изпищя тя, опитвайки се отново да седне.

В момента, в който помръдна, усети как я притиснаха силни ръце и я сложиха обратно на мястото й. Дори глезените й бяха стегнати в желязна хватка. Притиснаха я здраво към масата и това засили паниката й. Опита да се бори, но ръцете около крайниците й се стегнаха още повече.

— Не! — запищя Мишел.

— Спокойно сега — каза д-р Уайли и прекара металносива драперия с отвор в средата, над тази на Мишел, след което го закрепи над бедрената кост. Обърна се пак към масичката и започна да прави нещо. Когато отново се появи в зрителното поле на Мишел, държеше в ръцете си огромна спринцовка с три скоби от неръждаема стомана за захващане на пръстите.

— Не! — изкрещя Мишел и с цялата си сила се опита да се отскубне от сестрите. Моментално усети смазващата тежест на мис Хемърсмит върху гърдите си, което почти спря дишането й. После усети острата болка от иглата, която прониза кожата над костта й, и парливо усещане след това.

 

 

Чарлз отхапа от ъгъла на пастърмата върху белия хляб, улавяйки парче месо с пръстите си, преди да падне върху бюрото. Беше гигантски сандвич, единственото хубаво нещо, предложено в кафетерията на института. Елън му го донесе в лабораторията, тъй като Чарлз не искаше да вижда никого и с изключение на краткото си отбиване в Първа Национална Банка, прекара времето на бюрото си, заровен в експерименталния протокол за „Кансеран“. Успя да прегледа лабораторните дневници и за своя изненада установи, че са добре подредени. Започна да усеща известен оптимизъм, че завършването на проучването може да не бъде така трудно, както си беше представял; вероятно биха могли да го направят за шест месеца. Преглътна хапката в устата си и отпи глътка изстинало кафе.

— Единственото добро нещо в този проект — каза Чарлз, изтривайки устата си с опакото на ръката, — е размерът на субсидиите. За първи път имаме пари за пилеене. Обзалагам се, че ще можем да вземем оня нов автоматичен брояч, който искахме, както и нова свръхцентрофуга.

— Мисля, че трябва да вземем и нов хроматографски комплект, дължим си го като подарък. — Сложи сандвича си върху картонената чиния и взе един молив. — Ето начина, по който ще се занимаем с тази работа. Ще започнем с доза 1/16 част от LD50.

— Почакай — каза Елън. — Тъй като съм в имунологията, от известно време не съм правила такива неща. Припомни ми. LD50 е дозата лекарство, която причинява 50% от смъртността при широк набор от опитни животни. Така ли е?

— Така е — каза Чарлз. — Ние имаме резултата от LD50 за мишки, плъхове, зайци и маймуни от изследванията за токсичност, проведени върху „Кансеран“, преди да започнат изследванията за ефикасност. Нека да започнем от мишките. Ще използваме порода RX7, отгледани за гръдни тумори, тъй като Брайтън ги е поръчал и те са тук.

С молива си Чарлз започна да чертае графика на проекта. Докато пишеше, обясняваше на Елън всяка стъпка, особено това, как ще увеличават дозите на лекарството и как ще разширят изследването, като включат и зайци, веднага щом получат предварителните данни от мишките. Поради това, че маймуните са скъпи, няма да ги използват до самия край, когато информацията от другите животни ще може да бъде екстранспортирана и приложена към статистически представителна група. После за всеки вид ще се изработи метод на случайната извадка, за да се осигурят подходящи контролни образци. Тези нови животни след това ще бъдат третирани с оптималната доза „Кансеран“, определена от първата част на изследването. Този етап от проекта ще бъде проведен така, че нито Чарлз, нито Елън ще знаят кои животни са били обработени до момента, когато всяко едно се пожертва, изследва и опише.

— Ох — каза Елън, като протегна ръце назад. — Изглежда, не ми е било ясно какво трябва да правим.

— За нещастие, има още — каза Чарлз. — Всяко животно, след като се аутопсира, трябва да бъде изследвано не само под микроскоп, но и под електронен микроскоп. И…

— Стига вече! — каза Елън. — Разбрах. А какво ще стане с нашата работа? Какво ще правим?

— Не съм сигурен. — Чарлз остави молива. — Предполагам, че ще зависи от нас двамата.

— Мисля, че зависи по-скоро от теб — каза Елън. Тя седеше на висок стол, с гръб към покрития с плочки работен плот. Беше в бяла лабораторна престилка, разкопчана отпред, и под нея се виждаше бежов пуловер и колие от истински перли. Гладките й ръце бяха сплетени и лежаха неподвижно в скута.

— Наистина ли предлагаш да работим нощем? — попита Чарлз.

Опитваше се да прецени възможността да продължат работата си върху оня мистериозен блокиращ фактор, докато се бореха с „Кансеран“. Би било възможно, въпреки че щеше да се наложи сериозно да удължат дните си, а и да забавят много темпото. Но дори ако съумееха да изолират един-единствен протеин в едно-единствено животно, това пак би означавало нещо. Дори ако само една мишка придобие имунитет към собствения си тумор, това пак би било изключително събитие. Чарлз чудесно знаеше, че успехът в единичен случай не е достатъчно основание за обобщение, но чувстваше, че едно такова излекуване ще бъде достатъчно, за да убеди ръководството на института да финансира работата му.

— Виж — каза Елън — зная колко много означава за теб работата ти и зная, че мислиш, че си на прага на някакво откритие. Не зная дали ще се окажеш прав или не при окончателния анализ, но това е без значение. Ти трябва да го довършиш, за да разбереш. И ще го направиш. Ти си най-упорития човек, който някога съм срещала.

Чарлз се вгледа в лицето на Елън. Какво искаше да каже с това упорит? Комплимент ли беше или обида? И как така разговорът се насочи към собствената му личност? Но изражението й беше неутрално и очите съвсем непроницаеми.

Елън забеляза погледа на Чарлз му каза:

— Не гледай толкова учудено. Ако си готов да работим нощем, аз също съм готова. Всъщност, за нощите, когато ще работим, мога да нося от къщи някаква храна и да вечеряме направо тук.

— Не съм сигурен дали разбираш колко трудно ще бъде — каза Чарлз. — На практика просто ще живеем тук.

— Лабораторията е по-голяма от апартамента ми — каза Елън и се засмя, — а котките ми се грижат сами за себе си.

Чарлз премести погледа си отново върху проекта на „Кансеран“. Но не мислеше за него. Опитваше се да прецени доколко ще е разумно да работи нощем с Елън.

— Ти разбираш, че нямам никаква представа дали ще накарам Морисън да ти плаща за извънредния труд — каза Чарлз.

— Не искам… — започна Елън. Но не успя да довърши. Телефонът ги прекъсна.

— Ти се обади — каза Чарлз. — Не искам да говоря с никого.

Елън слезе от стола си и облягайки се на рамото на Чарлз се пресегна през бюрото му за слушалката. Ръката й остана там, докато казваше „Алло“, но после бързо я махна. Внезапно пусна слушалката в скута му и се отдалечи.

— Жена ти е.

Чарлз заопипва за слушалката, която се плъзна между краката му и накрая я задърпа за шнура. Помисли си — сега ли точно трябваше да му се обади Катрин!

— Какво има? — припряно я попита.

— Искам да дойдеш тук, в кабинета на д-р Уайли — каза Катрин със студен, овладян глас.

— Какво става?

— Не искам да го обсъждаме по телефона.

— Катрин, сутринта не беше от най-добрите за мен. Дай ми поне някаква идея какво става.

— Чарлз, просто ела тук!

— Катрин, покривът пропадна над главата ми тази сутрин. Не мога да изляза сега.

— Ще те чакам — каза Катрин и затвори телефона.

— Проклятие! — кресна Чарлз, докато затръшваше слушалката. Завъртя се на стола си и видя, че Елън се беше оттеглила зад бюрото си. — На всичко отгоре Катрин иска да отида в педиатричната болница, а не ми казва защо. Господи! Какво друго може да се случи днес?

— Това можеш да очакваш, щом се жениш за машинописка.

— Какво? — попита Чарлз. Беше чул, но коментарът му се стори несвързан с разговора.

— Катрин не разбира с какво се занимаваме. Не мисля, че може въобще да си представи напрежението, което изпитваш.

Чарлз замислено изгледа Елън, после сви рамене.

— Може и да си права. Тя явно си мисли, че мога да зарежа всичко тук и да хукна. Може би трябва да позвъня на Уайли и да разбера какво става. — Чарлз грабна слушалката й започна да набира, но спря по средата. Бавно я върна обратно. Мисълта за Мишел възбуди тревога, която потисна раздразнението му. Живо си припомни сутрешната сцена с кръвта от носа й. — По-добре да изтичам до там. Няма да отнеме много време.

— А какво ще стане с нашия график? — попита Елън.

— Ще говорим още, когато се върна. А дотогава, защо не подготвиш разтвора от „Кансеран“ за мишките? Ще инжектираме първата партида веднага щом се върна. — Чарлз отиде до металния шкаф до вратата и извади палтото си. — Кажи да донесат мишките тук, в нашето помещение. Ще ни бъде много по-лесно.

Елън загледа вратата, която се затвори след Чарлз. Каквото и решение да вземеше извън лабораторията, в момента, в който застанеше лице в лице с него, усещаше чувствата си наранени. Елън знаеше, че е абсурдно, но не можеше да направи нищо, за да се предпази. А сега изпита такава смесица от разочарование и гняв, че беше готова да се разплаче. Беше си позволила да се поддаде на приятното вълнение да работи с него нощем. Но това беше глупаво, пубертетско. Тя дълбоко в себе си знаеше, че това не би довело до нищо, което пък й причиняваше още повече страдания.

Благодарна, че има да прави нещо конкретно, Елън се застави да отиде до плота, където бяха оставени стерилните бутилки с „Кансеран“. Беше бял прах, като пудра захар, към който трябваше да добави дестилирана вода. Като разтвор, веществото не беше толкова стабилно, колкото в твърдото си състояние, така че концентрацията трябваше да се провери, преди да се ползва. Тя извади дестилираната вода, после използва настолния компютър, за да изчисли оптималния разтвор.

Докато вадеше спринцовките, в лабораторията влезе д-р Морисън.

— Д-р Мартел не е тук — каза Елън.

— Зная — каза Морисън. — Видях го да напуска сградата. Исках да говоря с вас за момент.

Елън остави спринцовките на плота, сложи ръце в джобовете на престилката и се приближи до Морисън. Не беше обичайна практика началникът на отдел физиология да я търси лично, особено зад гърба на Чарлз. Но след всичко, което вече се беше случило тази сутрин, тя не се изненада особено. Освен това, изражението на лицето му беше толкова хитро-коварно, че предполагаше интрига.

Морисън извади фина златна табакера, отвори я и я поднесе на Елън. Когато тя поклати отрицателно глава, той извади цигара.

— Мога ли да пуша тук? — я попита.

Елън сви рамене. Чарлз не разрешаваше, но не защото представляваше опасност. Просто мразеше миризмата на цигари. Елън усети радостна тръпка на отмъщение, когато мълчаливо кимна.

От джоба на жилетката си Морисън извади златна запалка в комплект с табакерата и изпълни цял ритуал по запалването на цигарата си. Беше преднамерен жест, за да държи Елън в очакване.

— Предполагам, че знаете какво се случи днес във връзка със случая Брайтън — каза най-после Морисън.

— Донякъде — съгласи се Елън.

— И знаете, че за довършването на проекта „Кансеран“ беше избран Чарлз.

Елън кимна.

Морисън направи пауза и успешно издуха няколко колелца дим.

— Изключително важно е за института изследването да се приключи… успешно.

— Д-р Мартел вече започна работа по него — каза Елън.

— Добре, добре — каза Морисън.

Друга пауза.

— Не знам точно как да се изразя — каза Морисън, — но съм загрижен, да не би Чарлз да провали експеримента.

— Не мисля, че трябва да се тревожите за това — каза Елън. — Ако има нещо, за което може да се разчита на Чарлз, това е сериозният му подход към науката.

— Не се безпокоя по повод интелектуалните му способности — каза Морисън. — Става въпрос за емоционалната му стабилност. Съвсем меко казано, той изглежда малко импулсивен. Прекалено критичен е към работата на всички останали и като че ли си мисли, че е ненадминат в научната методика.

Импулсивен? Думата предизвика в паметта й смътния спомен за нещо познато. Като че ли беше вчера, така ясно си спомняше последната вечер, която прекара с Чарлз. Вечеряха в ресторант „Харвест“, после се върнаха в апартамента й на „Прескот стрийт“ и се любиха. Беше топла и нежна нощ, но както обикновено, Чарлз не остана при нея. Каза, че трябва да е в къщи, когато децата се събудят. На следващия ден се държа, както се държеше винаги, но повече никога не излязоха заедно и Чарлз никога не каза и дума за обяснение. После се ожени за тази временна машинописка. Стана така, че един ден Елън научи, че той се среща с момичето, а на другия вече беше женен за нея. Елън се съгласи, че „импулсивен“ беше добро описание за Чарлз; импулсивен и упорит.

— Какво очаквате да кажа? — попита Елън, връщайки се с мъка към настоящето.

— Предполагам, че ми се иска да ме убедите в противното — каза Морисън.

— Добре — каза Елън, — съгласна съм, че Чарлз има буен темперамент, но не мисля, че това ще повлияе върху работата му. Мисля, че можете да разчитате на него за довършване на изследването на „Кансеран“.

Морисън се отпусна, усмихна се и малките му зъби блеснаха през тънките му устни.

— Благодаря, мис Шелдън. Точно това исках да чуя. — Протягайки се към мивката, той пусна водата върху недопушената си цигара и я пусна в кошчето. — Още нещо. Чудех се, дали бихте направили на мен и на института една голяма услуга. Бих искал да ми докладвате всяко необичайно поведение от страна на Чарлз, ако то е свързано с проекта „Кансеран“. Зная, че молбата ми е малко неудобна, но целият борд на директорите ще ви бъде благодарен за съдействието.

— Добре — бързо каза Елън, но не беше много сигурна какво мисли по въпроса. В същото време си каза, че Чарлз го заслужава. Защото тя беше дала толкова много от себе си, а той не го оценяваше. — Ще го направя, при условие, че всичко, което кажа, ще остане анонимно.

— Абсолютно — съгласи се Морисън. Няма нужда дори да се споменава. И, разбира се, ще докладвате пряко на мен. — На вратата Морисън се спря. — Беше ми приятно да разговарям с вас, мис Шелдън. От доста време мислех да го направя. Ако имате нужда от нещо, канцеларията ми е винаги отворена за вас.

— Благодаря — каза Елън.

— Вероятно, бихме могли да вечеряме заедно някой път.

— Вероятно — каза Елън.

Изчака вратата да се затвори зад него. Той изглеждаше малко странен мъж, но беше решителен и властен.